През първата сесия на Шестия Църковно-народен събор, при обсъждането на промените в Устава за избор на патриарх на Българската църква (Гл. 2, чл. 16), Пловдивският митрополит Николай предложи „по древна християнска традиция” изборът да се осъществява чрез жребий. По-късно в интервю за в. „Стандарт” Проватският епископ Игнатий изрази разочарованието си, че това предложение не е било прието, тъй като според него това означавало, че „бъдещият патриарх няма да е избран по волята на Бога, а ще бъде избран по човешки желания”. Делегатите на събора отхвърлиха с огромно мнозинство предложението на Пловдивския митрополит, а общото мнение бе изразено от Драговитийския епископ Даниил. Според него изборът на апостол Матия чрез жребий, който апостолите осъществяват, за да запълнят мястото на отпадналия Юда (Деян. 1:27), е в изпълнение на старозаветния закон и се случва преди Петдесетница, тоест преди слизането на Светия Дух в Църквата. След Петдесетница се установява съборният принцип на решение, изразен във формулата на апостолския събор в Йерусалим: „Угодно бе на Светия Дух и нам”.
Според нас много обезпокоителен е не толкова фактът, че такава идея се лансира от български архиереи, но най-вече нейната мотивация, а именно: „жребият” се противопоставя на „човешкото решение” по принципа „богоугодно-небогоугодно”. Както личи и от мнението на Драговитийския епископ Даниил в Христовата църква Светият Дух разкрива волята си чрез хората, именно чрез техните решения. Фактът, че те могат да бъдат опорочени от зла воля и наистина да бъдат небогоугодни, в никакъв случай не води до извода, че самият принцип на вземане на църковни решения (Деян 6:28) е компрометиран и трябва да бъде отменен.
За читателите на „Двери” ще направим кратък преглед на ролята на жребия в живота на Църквата от древността до наши дни.
Жребият е начин за узнаване на волята Божия в старозаветната епоха. Така например евреите определили с помощта на 12 скъпоценни камъни с имената на 12 колена на Израил волята Божия (Изх. 28:9), (1 Цар. 28:6). Хвърлянето на жребий за определянето на виновен е описано и в книгата на пророк Йона (1:7-8), и в епизод от историята на цар Саул (1 Цар. 14:42-44).
Езическите народи също прибягвали до хвърляне на жребий за узнаване на волята на различни божества. Това е многократно описано в Омировите поеми „Илиада” и „Одисея”. Жребият е бил използван и при демократичното управление в гръцкия полис Атина, като различните приложения са описано подробно в последните глави на „Атинската полития” на Аристотел. Хвърлянето на жребий се използвало и за гадание при почти всички езически култове и особено при оракулите.
В християнската Църква хвърлянето на жребий за узнаването на волята Божия е слабо разпространено. Там, където това се случва, е по подражание на споменатия в „Деяния” избор на апостол Матия, който обаче, както казахме, се случва преди раждането на Църквата на Петдесетница. Още в най-ранното църковно предание откриваме авторитетни примери за разминаване между „решението на жребия” и Божията воля. Например след Възнесението на Христос апостолите се събрали, за да хвърлят жребий кой в коя част на света да проповядва. Жребият на св. Богородица показал да отиде в Иверия, дн. Грузия, но Господ пожелал тя да остане в Йерусалим и й разкрил волята си чрез архангел Гавриил. Ето че виждаме в самата зора на църковното предание, когато апостолите следвали вековната старозаветна традиция за откриване на волята Божия, че жребият не се оказал тъждествен с нея. И то за самата Негова майка, която без съмнение е била изпълнена с най-голямото възможно за човека доверие към Нейния Син и Бог. Вместо св. Богородица според църковното предание на север се отправил св. апостол Андрей Първозвани, който взел със себе си и неръкотворния образ на Майката Божия.
Водещ в Църквата оставал съборният принцип на решение, но на някои места при много оспорвани въпроси се е практикувало хвърлянето на жребий. През 374 г. св. Мартин е бил избран с жребий за епископ на Тур, въпреки че многочислена партия сред енориашите била против него. През 381 г. в Орлеан за епископ по този начин е избран Анион. В църковните канони обаче се описва друг начин за избор на епископ, а именно от народа Божий със съгласието на останалите епископи, а впоследствие само от епископите. Тъй като хвърлянето на жребий е удобно с очевидността си, с него започнало твърде да се злоупотребява, особено сред западните християни. Затова поместният църковен събор на галските епископи през 578 г. в Оксер забранява хвърлянето на жребий за откриване на Божията воля.
Византийската църква остава чужда на този принцип за разкриването на Божията воля. Самата дума „клир” е с гръцки произход и изхожда от старогръцкото kleros (kliros), тоест жребий, дял. Идеята е, че свещеничеството само по себе си е призвание Божие, Божи жребий. През 5 век има описан случай, който явно се е възприемал за изключение, когато е решено Константинополският патриарх да бъде избран не от хората, а лично от Бога. След смъртта на патриарх Акакий императорът постановява 40 дневен пост, а върху престола две листчета – едното празно, а другото съдържало молба до Бога чрез Ангел да упомене своя избраник. След края на поста на листчето се оказало „изписано” името на презвитер Флавит. Божият избраник обаче управлявал само три месеца и то твърде неудачно. Това е най-ранният намек във византийската история за избор на патриарх чрез нещо подобно на жребий. До края на своята история Византия не използва жребия като практика за разкриването на волята Божия при избор на клирици, което е еднозначно отразено и в св. канони, които са истинското св. Предание на Църквата. Според достигналите до нас сведения във Византия при избор на епископ от три възможни кандидатури митрополитът наистина се е оттеглял за молитва, но след нея е отварял трите листчета и е избирал един от тримата предложени кандидати. Редките случаи на употреба на жребий (за избор на някои постове в манастири и др.) са изключения, налагани от специални обстоятелства, но никога не са получили статут на общопризната църковна практика.
Волята Божия за византийците се е откривала преди всичко чрез съборността, а в по-редки случаи като например при аскетите и подвижниците – чрез сърдечно откровение. Сърдечното откровение, към което аскетите се стремят при вземането на трудни решения, се дава от Бога след пост и усърдна молитва, при условие че молещият се се е предал напълно на волята Божия и е овладял сърдечните си страсти. Тази практика и до днес е позната на Света Гора.
Практиката за избор на патриарх чрез жребий е позната при неправославните сиро-персийски църкви и се наричала хайкалийя – олтарна. Особеното при тях е, че освен трите билетчета с имената на кандидатите те оставяли на олтара и четвърто с името на Христос. За да се даде възможност на Бога да не приеме нито един от предложените. В противен случай, без четвърто листче, те считали, че принуждават Бога да направи избор.
Хвърлянето на жребий обаче става много по-популярно сред руските християни. Има случаи за избор на новгородски епископи чрез жребий през 12 век. През 1193 г. е възникнало голямо разногласие по повод новия владика на Новгород и именно тогава на престола на „Св. София” са били поставени три жребия и след молитва слепец изтеглил единия. Но както виждаме и в този случай става дума за прилагане на жребия при невъзможност за постигането на единодушие и съборно решение. Освен това и в новгородската практика изборът на жребия е трябвало след това да бъде потвърден от единодушното съборно съгласие на епископите и на княза.
След падането на Византия под османска власт връзките на Руската църква с Константинопол отслабват съвсем и доверието към гърците се срива. От 1480 г. руските архиереи вече не пътували до Константинопол, за да вземат благословение от патриарха за възвеждане в митрополитски сан, а това се извършвало направо в Москва. Когато в края на 16 век предстоятелят на Руската църква се сдобива с патриаршески титул, започват първите опити да се въведе официален чин за избор на патриарх чрез жребий. Тази практика се утвърждава чак в средата на 17 век след смъртта на патриарх Филарет през 1642 г. Редът бил следният: от името на царя или местоблюстителя на патриаршеския престол се изпращали грамоти до всички висши йерарси и до игумените на най-важните манастири с известие за смъртта на патриарха и с покана в Москва за избор на нов. В уречения ден всички трябвало да се явят в Кремъл, в Златната зала, където царят откривал събора. Царят посочвал шест кандидата и хартийките с имената им се обливали с восък, подпечатвали се с царския печат и се слагали върху панагията (нагръдната икона на Божията майка) върху гърдите на починалия патриарх. Листчетата се изтегляли, докато остане само един и той неразпечатан се връчвал на царя, който назовавал името на новия патриарх. Тази практика обаче не се прилага последователно и различните предстоятели на Руската църква продължили да бъдат избирани, т. е. назначавани от царя или дори от живия патриарх и по-рядко избирани с жребий (патриарх Йосиф 1642 г.).
Интересно е потвърждението, което вярващите са искали да получат за Божията воля при избора за епископ на св. Тихон Задонски (18 век). Между осемте кандидата, участниците в избора, три пъти хвърлят жребий и трите пъти той пада върху св. Тихон. Чак тогава жребият се приел за наистина разкриващ волята Божия.
В най-новата руска история с жребий е избран патриарх Тихон през смутната 1917 г., с който е възстановена патриаршеската традиция в Русия, прекъсната през 18 век от император Петър Велики. Изборът му е станал пред Владимировската икона на Божията майка, където са били поставени три жребия – избрани чрез гласуване. Името на патриарх Тихон е изтеглено от стареца Алексий от Зосимовата пустиня след дълга молитва пред чудотворната икона.
Днес гласуването с жребий присъства в почти всички устави на Поместните православни църкви за избор на предстоятел на Църквата, ако при първите един или два кръга участващите в изборите не постигнат съгласие за кандидатурата.
Църковната история категорично показва, че Църквата никога не е противопоставяла „жребия като Божие решение” на „човешкото решение”. Напротив, водещ принцип при вземането на решения за църковния живот остава съгласието и съборността. И това не е поради недоверие към Бога, а именно заради вярата, че Той присъства в Църквата Си и я ръководи. Затова твърдението, че „бъдещият патриарх на Българската църква щял да бъде небогоугоден”, тъй като нямало да бъде избран с жребий, е лекомислено и богословски неподкрепено.
Същевременно нито жребият сам по себе си, нито общото съгласие може да бъде външна гаранция за богоугодността на дадено решение. За да разкрие жребият наистина волята Божия, то той трябва да бъде не механичен акт (поставянето на св. олтар нищо не гарантира само по себе си), а да е съпроводен с пълно доверие и отдаване на Божия промисъл – това състояние е присъщо на светците, които са малцинство. За сметка на това мнозина биха се заблудили, че тяхната нерешителност и желание да получат решение на проблемите си директно от Бога и без лични усилия е именно такова състояние на вяра. Докато всъщност разликата е между небето и земята. Съгласието пък на човеците винаги може да бъде постигнато на неправедна основа – както, за съжаление, много често се е случвало в църковната история и продължава да се случва и днес, когато благодатта е съвсем оскъдняла. През тези 2000 години християните винаги сме се изкушавали да намерим някакъв външен и очевиден критерий за истинността на даден избор. Такъв обаче не ни е даден, защото при кръщението си сме получили велик дар – Самия Дух Свети, който работи вътре в човека и може да ни открива Своята воля лично и непосредствено, стига да Му позволим. Общото свидетелство на всички, които са били просветлени от Него, е единствената здрава основа на църковното предание, която няма да се поклати при бури и ветрове. Фактът, че не оценяваме величието на този Дар, говори единствено, че макар и да сме Го получили, не сме Му причастни.
