Отговорът на този въпрос е от голямо значение за правилната оценка на отношенията на братята с патр. Фотий, на отношенията им с Рим и за целите на тяхната мисия.
Съгласно основните източници – старите славянски жития на Кирил и Методий – мисията е започнала по следния начин. Князът на Моравия, Ростислав изпраща специална делегация до имп. Михаил III, за да го помолят: „Изпрати ни, Господарю, ... епископ и учител, тъй като истина е, че добрият закон се проповядва от теб сред държавите”.[1] Тогава императорът свиква събрание на синклита, кани двамата братя да присъстват и им възлага да изпълнят задачата. Следователно, императорът е този, който поема инициативата за мисията. Но от това би било твърде неправилно да заключим, че целите на Византия са били чисто политически. На първо място, именно императорът е следвало да действа, защото Ростислав се обръща със своята молба към него. Във всеки случай, такова дело е в неговата компетенция, тъй като е негов дълг, като „апостол сред царе“,[2] да изпраща мисионери извън страната, за да разпространяват християнската вяра. Още повече, мисия от такова естество би изисквала както двустранни споразумения на държавно равнище, така и значителен финансов ресурс.
При все това, определено е странно, че участието на Църквата в това начинание изобщо не се споменава и става още по-странно, като се вземе предвид факта, че мисията се провежда по време на предстоятелството на патр. Фотий. Ако Църквата не е участвала, тогава Фотий Велики не е имал принос в тази уникална инициатива, целяща да привлече славяните към общността на цивилизованите християнски народи.
Правени са много опити да се обясни липсата на какъвто и да било коментар относно ролята на Църквата. Първото обяснение, предложено от западни историци е, че Източната църква като цяло и в частност Константинополската патриаршия не е била особено заинтересована от мисионерска работа – поне след 400 г. сл. Хр. Това явно не е така, тъй като между 400 и 650 г. сл. Хр. мисионерската дейност на Източната църква разпространява християнската вяра в много страни и народи – от Нубия в Африка до Южна Арабия, а също и чак в Индия, Китай и Грузия. Също така и в Европа мнозинството германски племена приемат християнството от Константинопол.
В един момент, във Венеция, опонентите на Кирил отказват да допуснат употребата в Литургията на друг език, освен на трите свещени езика на Кръста. Той оборва аргументите им, като изтъква, че на Изток всички народи имат Евангелието и хвалят Бога на собствения си език: арменци, перси, авазги (абхазци), грузинци, сигди, готи, авари, турки, хазари, араби, египтяни, сирийци и др.[3] Повечето от тях стават християни след 400 г. сл. Хр. В сравнение с тази активност, Западната църква няма какво да покаже, освен обръщането на Германия и Британия.
Второто обяснение за привидната неангажираност на Фотий в мисията е, че Кирил и Методий са набедени за опоненти на Фотий и поддръжници на Игнатий и съответно на папа Николай. Някои учени смятат, че това противопоставяне е видно от факта, че след схизмата от 858 г. манастирът „Полихрон“, на който Методий е игумен, поддържа по-скоро Игнатий, отколкото Фотий. Друг аргумент, който се използва в подкрепа на идеята за такова противопоставяне е, че когато се завръщат от Моравия, братята са посрещнати добре в Рим. Игуменът на един Константинополски манастир, който е приятелски настроен към Игнатий, не би могъл да бъде поддръжник на Фотий, а и двама души, които са топло посрещнати в Рим, би следвало също да са срещу него.
В отговор на това обяснение, би следвало да се изтъкне, че смяната на патриарха по времето на Михаил III и неговия пръв министър Вардас има дълбоки корени. Те заменят ревностния, но закостенял Игнатий с Фотий – един много способен човек, който е трябвало да подпомогне и отчасти дори да състави държавната програма за преструктуриране. Как биха могли да изпратят в Централна Европа двама души, които са враждебно настроени към църковната политика на Фотий и следователно – на самата църква? Очевидно е, че Фотий – човекът, когото Михаил III избира за свой съветник по всички духовни и църковни въпроси, когото натоварва с важни задачи и когото убеждава да заеме патриаршеска длъжност, е не само първият, поканен да участва в заседанието на синклита, не само одобрява хората, пратени в Европа, но всъщност ги избира лично, както е правил при по-ранни мисии. Очевидно е, че те не само не са негови врагове, а би трябвало да са му и приятели. Още повече, Кирил е известен като ученик на Фотий[4] и по-късно като негов колега в Константинополската школа, назначен за преподавател по философия по време на управлението на имп. Теодора. Освен това, според Анастасий Библиотекар, той е близък приятел, „amicus fortissimus“, на Фотий.[5]
След смъртта на своя покровител – първият министър Теоктист, Константин-Кирил изпада в немилост пред политическите власти и губи преподавателското си място. По-късно изглажда отношенията си с императора и с Вардас, без съмнение благодарение на положителното влияние на Фотий. Пътува до Халифата с Фотий през 856 г., след което, по препоръка на последния, е изпратен в Крим и Хазария. След завръщането си от тази мисия през 861 г., „той заел своето място в църквата на св. апостоли“,[6] което значи, че заема преподавателско място в училището на Патриаршията, което се помещава в сградите на църквата. Би било странно от страна на Фотий да свой постави личен враг в тази най-важна институция.
На последно място не бива да се пропуска прозвището на Константин-Кирил. През целия си живот той е известен като „Философът“ и житието му е озаглавено Житие на Константин Философ. Един „философ“ не може да не принадлежи към прогресивната партия на Фотий, вместо към зилотската фракция на Игнатий.
Нямаме ясни свидетелства за отношенията между Методий и Фотий, но имаме някои конкретни показатели. Фактът, че е назначен за игумен на манастира „Полихрон“ не означава, че Методий е приятелски настроен към сваления патр. Игнатий. Всъщност, имайки предвид факта, че назначаването му е по време на Фотиевото патриаршеско служение и очевидно е одобрено от него, изглежда вероятно това да е направено, точно за да укроти монасите, поддържали Игнатий, и да промени нагласите им. Назначаването е последвало веднага след завръщането на двамата братя от Хазария и Крим, след като Фотий предлага на Методий епископска катедра, която той отказва. От казаното по-горе е ясно, че Фотий не може да не е участвал в обсъждането относно мисията в Централна Европа. В такъв случай въпросът трябва да се постави по различен начин: защо източниците изрично не посочват неговото участие?
Мълчанието им по този въпрос без съмнение е свързано с обстоятелствата, при които са писани житията на братята.
Житието на Константин Философ е писано в Рим, малко след смъртта на Кирил през 869 г. от негов и на Мегодий спътник, и целта му е да представи ясно доказателство, че папа Адриан II е одобрил използването на славянския език в Литургията и така да предотврати обвиненията, повдигнати срещу Методий по този повод. Житието на Методий е написано в Моравия през 885 г. с цел да убеди княз Святополк, който е латинофил и германофил, че мисията е дело на императора на Византия и че съответно онези, които ѝ се противопоставят, по този начин се противопоставят на плановете на императора. Би било невъзможно в житието на Константин да се наблегне много на ролята на Фотий. Позовавания на неговото участие в събитията би подкопало целта на делото, тъй като Фотий е мразен в Рим и като цяло на Запад, а по това време е бил отстранен и на Изток. Такива препратки не са възможни и в житието на Методий, тъй като това би омаловажило ролята на императора, която е в центъра на творбата. Също така би било опасно, тъй като макар Фотий да е бил поставен обратно за патриарх и е изгладил различията си с Рим, той все още не ги е изгладил с германците, които продължавали да се придържат към Filioque-то. Поради това би било крайно неразумно да се представи Фотий като личността зад мисията на двамата братя. По същата причина не се споменава нищо и за ролята на Фотий в мисията на Константин-Кирил в Халифата,[7] макар вероятно да са били там заедно – единият, отговорен за религиозните, а другият – за гражданските дела. А и в този контекст подобно позоваване би било сметнато на Запад за провокативно.
Ето защо няма причина да се оспорва, че Фотий в качеството си на върховна църковна власт във Византия изиграва роля в мисията на Кирил и Методий. Всъщност нямаме друг избор освен да приемем ролята му.
Така или иначе възниква въпросът защо през 867 г. братята не отпътуват за Константинопол, за да дадат отчет за мисията си, а вместо това отиват в Рим. Отговорът е странен, но недвусмислен: те не отиват в Рим по свое желание; те са били принудени да го направят. В житието на Константин[8] се казва: „И така той остана в Моравия 40 месеца и си тръгна, за да постриже учениците си“, докато в житието на Методий четем: „и след 3 години те се завърнаха от Моравия“.
„Те се завърнаха“. Човек се завръща там, откъдето е тръгнал – в този случай в Константинопол, а братята пътуват натам, за да пострижат учениците си в родното си място – Константинопол. Но минавайки през Панония и оставайки за малко при нейния владетел Коцел, за да обучат ученици и там, те стигат до Венеция. Изглежда вероятно влошените отношения между Византия и България да са ги накарали да предпочетат пътят към Константинопол по море. Когато пристигнали във Венеция, както пише в Житието на Константин,[9] латинските епископи, клирици и монаси ги посрещнали нелюбезно („като гарвани срещу ястреб“), заради употребата им на славянския език и подхванали ереста на триезичието.
Това, което е от значение е, че Житието на Константин продължава с „когато на папата казаха за него [Кирил], той изпрати да го доведат“,[10] което означава, че Кирил изначално не е възнамерявал да ходи до Рим, но е сторил това по покана на папата. Когато пристига в Рим обаче, той не е посрещнат от Николай, а от наследника му Адриан II, който е добре настроен към него. Ако не е била поканата, той е щял да отиде в Константинопол. Всъщност, това, което двамата братя не успяват да направят тогава, Методий го прави сам след 15 години, когато Фотий е отново патриарх.
Истината е, че ролята на Фотий не е напълно пренебрегната, но се споменава косвено. Житието на Константин споменава например, че Фотий е учител на Кирил – позоваване, което е могло да се сметне за безобидно: „Константин учил диалектика и всички клонове на философията при Лъв и Фотий“.[11] В Житието на Методий към края се споменава, че „патриархът действал по подобен начин“,[12] т. е. той приема Методий в Константинопол, одобрява учението му, подарява му разкошни подаръци и го изпратща обратно към архиепископията му. Патриархът е Фотий. По време на тази среща Фотий и архиепископът на Моравия не само обсъждат очи в очи всички въпроси, но бивайки известен във връзка с учението за Filioque, патриархът е убеден да застане против него.
По този индиректен, загатващ начин двамата житиеписци всъщност отдават на Фотий дължимото му от началото до края на мисията. И всичко това не оставя съмнение, че Фотий не само участва в организирането на мисията до Моравия и до другите славянски страни, но също така изиграва най-важната роля.
Към Византия е отправено искане от Ростислав, който вероятно е насърчаван за това от хора от Константинопол, които са работели в Моравия от известно време. Князът иска епископ и учител, който да може да ги научи на истинската християнска вяра на собствения им език и да им донесе „добрия закон“. Императорът удовлетворява искането като изпраща едновременно двама учители, единия от които ще стане архиепископ на Моравия. А как би могъл да направи това, ако не съществуват необходимите предпоставки?
Това, което всъщност е било нужно, освен учител владеещ езика, е била азбука, пригодена към специфичните фонетични характеристики на славянския, създаването на богословска и църковна терминология на славянски и преводи на основните богослужебни книги и предписания. Това е трудна задача с оглед на един неоформен език без писменост, на който му липсват думи и изрази за изразяването на понятия, които за този културно изостанал народ просто не съществуват.
Мисионерите занасят всичко това в Моравия и то без съмнение е продукт на дългогодишна подготовка. Тази подготовка би могла да се осъществи само под покровителството на Църквата и то в някой специален център за славянски науки, който вероятно се е намирал в школата на „Св. апостоли“. И мотивиращата сила зад всичко това е бил патр. Фотий.
В заключение бихме могли да кажем, че: а) двамата братя са изпратени в Европа едновременно от патриарха и от императора, като Фотий осигурява необходимото от богословска и религиозна гледна точка, а Михаил III – политическо и материално покровителство, и, б) тяхната мисия има както религиозни, така и културни цели.
Превод от английски: Цвета Пейчинова
1. Житие на Константин 14.
2. Apolytikion of the Feast of St Constantine (21 May).
3. Житие на Константин 16.
4. Житие на Константин 4.
5. Писмо до папа Адриан – Μοnumentα Germaniae Historica, Epist. 7, р. 407.
6. Житие на Константин 4.
7. Житие на Константин 5.
8. Житие на Константин 6.
9. Житие на Константин 16.
10. Житие на Константин 17.
11. Житие на Константин 4.
12. Житие на Методий 13.
