Възлюбени отци, братя, сестри в Христа!
Ще започна с едно пророчество от големия преподавател по византология – сър Ричард Рансиман, изречено малко преди неговата смърт. То гласи: Аз вярвам, че в края на 21 в. на Британските острови ще има само една действаща църква и тази църква ще бъде Православната. Той не беше нито православен, нито се числеше към някоя от християнските деноминации. По произход беше от Презвитерианската църква.
Дали би изрекъл същото пророчество за бъдещето на Православната църква в Съединените щати? Интересно е да знаем защо той мисли, че Православната църква ще е единствената оцеляла в края на 21 в. За това ще спомена по-късно.
Темата, която ще обсъждаме: Бъдещето на православието в Съединените щати е огромна. Ще се спра на няколко разсъждения по темата.
Ще започна с един основополагащ въпрос: За какво Църквата е тук? Какво е основното предназначение на Църквата? Какво е това, което само Църквата може да направи и никой, и нищо не може да я замести? Коя човешка потребност удовлетворява Църквата? Потребност, която не може да се удовлетвори нито в места за общуване или младежки заведения, нито в старчески домове…
Моят отговор на въпроса „За какво Църквата е тук” е: За да извършва Евхаристия!
Църквата в основата си е Евхаристийно събрание; Евхаристиен организъм, който се създава и съществува във времето и пространството чрез св. Литургия. Евхаристията създава Църквата и обратното – Църквата създава Евхаристията. Църковната общност не се образува насила отвън, тя е създадена в общението с Тялото и Кръвта на нашия Спасител.
Разбира се, могат да бъдат дадени и други отговори на въпроса: за какво Църквата е тук! Може да кажете: за да свидетелства за спасението в Христа. И това е истина. Но Църквата не е тук, само за да свидетелства, Църквата е тук и за спасението ни в Христос. И пътят, по който се спасяваме минава през Кръщението в Христос и след това, споделяйки Неговото Тяло и Кръв, в св. Причастие.
Св. ап. Павел посочва много ясно връзката между църковната общност и св. Причастие в Първото си послание до коринтяни (10:16-17): Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово? Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяваме от един хляб. Тук, ап. Павел не само посочва връзка между общението в Църквата и причастяването от единия хляб, той добавя нещо повече от тази връзка, той потвърждава тяхната взаимосвързаност: понеже всички се причастяваме от един хляб и ето, вследствие, образуваме едно тяло в Христос, ние сме многото.
Това разбиране за Църквата, съсредоточено в Евхаристийното общение, като Евхаристиен организъм, има много важни последици в изграждане на мисленето ни за настоящето и бъдещето на православието в Западния свят. Ще се спра на три от тях.
Първо, ако мислим за Църквата от гледна точка на Евхаристията, тогава трябва да кажем: католичността (съборността) и универсалността на Църквата са основополагащи, много по-ценни от нашето национално, етническо и културно самоопределение. Ако съществуването на Църквата се основава на живот в Евхаристията; това означава, че Църквата е устроена на териториален принчип, а не на етнически. Св. Литургия събира всички верни от дадено място заедно, въпреки тяхната националност или етнически произход. Както ап. Павел казва, вече няма нито евреи, нито гърци, даже няма роби и свободни, нито женски или мъжки пол, всички вие сте едно в Христа Иисуса. Със сигурност патриотизмът, верността към националното самоопределение са ценни качества, които може да предложим на Господ, да ги освети. Получавайки Нобеловата награда преди повече от 35 години, Александър Соложеницин казва много вярно: Нациите са богатството на човечеството, неговите колективни личности, малко от тях са със специфични цветове и за всяка от тях има Божий промисъл. Но трябва да сме наясно, кое е по-важно! Католичността и универсалността на Църквата като Христово тяло, Евхаристиен организъм са много, много по-ценни от нашата национална и етническа принадлежност.
Гръцкият богослов Йоан Кармирис е направил истинска подредба на нашите приоритети: Не трябва да говорим за национална Гръцка църква или за национална Руска или национална Румънска църква… или, например, национална Френска, Британска или Американска църква… Ние трябва да говорим за една вселенска и православна църква в Гърция, в Русия, в Румъния…. в Франция, Британия или Америка. Голяма е разликата между това да не се говори за национални църкви и да се говори за Една църква, съществуваща в различните нации. Йоан Кармирис продължава: Православието не отхвърля нациите; нациите съществуват, но са призовани да се осветят и преобразят в съборността на Църквата, да бъдат обожествени от Нея. Различна е нашата православна и културна индентичност – гръцка, руска, румънска, арабска и т. н… Това е нещо, което ние донасяме в Църквата и го предлагаме на Господ. Но трябва да го предложим в контекста на съборността и универсалността на единната Православна църква.
Мисля, че културните ценности са много важни за опазването на нашата вяра. Ще са опитам да дам пример с водата и чашата. Православието е животворящата (живата) вода на спасението, чашата е културната среда, в коята Православието ни се поднася. Чашата ни помага да пием вода, но важна е течността – животворящата вода, не чашата! Да спазваме правилната подредба на нещата, които са най-важни за нас: патриотизмът, националното самоопределение; това са благородни и прекрасни неща. Те са добри слуги, но трябва единственно да са слуги на Истината в Христос. Те не трябва да внасят мрак в общостта, към която сме призовани. Това според мен, е първата последица от Евхаристийния живот в Църквата.
Втората пооследица е: ако смятаме, че Църквата е оснавана в Евхаристията – св. Причастие, това означава, че енорията е от основно значение. Св. Литургия може да се проведе на определено място, върху специална маса; с конкректна общност, която може да се види. Разбира се, че тази общност е и невидима – светците и ангелите, които винаги участват във всяка Евхаристия. Няма универсално отслужване на Литургията. Всички литургии, които се служат на различни места, по цялата Земя, са една и съща Литургия. Служи се Литургия само на Едно място – във всяка енория, във всяко поместно събрание. Без енорията, без поместното събрание няма Църква.
В миналото, когато Православната църква се подкрепяше от държавата и се радваше на важна роля в живота на нацията и политиката, и вероятно енорията не е била от такова значение. Но вие, тук в Америка, живеете в страна, в която има разделение между църква и държава. И защото Православието в Америка не търси помощ от държавата, ако на Православната църква й се наложи да оцелява, водейки борба в бъдещето, то трябва да премине през нашите енории.
Искам да цитирам друг гръцки богослов – Христос Янарас. Той е написал това преди години, но е много подходящо и адекватно за настоящето: За първи път в историята различните Православни църкви не се разпознават в определени хора, етническите бариери на много места са разрушени, въпреки че може да настояваме за запазването им със сантиментална наивност. Дори и по така наречените православни земи, ние нямаме възможност да образуваме стария, етническо културен милиет. Ние принадлежим – откриваме себе си – свързани и вкоренини в определени културни граници. Днес, много повече от други периоди в историята съществуването на личността ни трябва да се закотви в местната енория. Истината на Църквата, реалността на спасението, премахването на греха и смърта, победата над ирационалното в живота и историята, всичко това, за нас, православните произлиза от местната енория; осъществяването на Тялото Христово и Царството на Отца, Сина и Светия Дух. Литургичната общност на вярващите трябва да е началото на всичко, за което се надяваме: преобразяванено на безличня живот на масата в общност от личности; доверчивост и чистосърдечноствместо почти теоретичната легална социална справедливост, която наблюдаваме; освобождаване от връзките на посредствените ни нуждии преобразяването им в лична съпричастност и приятелство. Само животът в енорията може да даде духовна насока на политиката, пророчески дух на науката, човеколюбиви решения в икономиката, възвишеност на любовта. Енорията отхвърля сантименталните абстракции: наивния идеализъм, сантименталния утопизъм… В енорията има исторична актуализация: истинска надежда, реална насока…
Когато мисля за бъдещето на православието в Съединените Щати или в Британия, разбира се, аз бленувам за деня, когато във всяка страна, ще има едина Православна църква, добре устроена, с по един епископ във всеки град. Това е много важно за нашето бъдеще. Но също толкова важно, ако не дори по-важно, че ние имаме енории, който са жизнеутвърждаващи евхаристийни средища. Това е бъдещето на енорийския живот, от което зависим. Професор Янарас добавя тъжно: „Днес повече от всякога, има трагична липса, опровержение на идеята за енорията като евхаристийна и есхатологична реалност и това е, което виждаме в действителността сред нашите православни енории. Днес нашите енории са по-скоро социално-религиозни, понякога етнически и шовенистични, отколкото есхатологично насочени”. Споменавайки есхатологично насочени, той има предвид времената, които трябва да дойдат.
Бих искал да уточня някои от нещата, които проф. Янарас казва.
Разбира се, могат да бъдат дадени и други отговори на въпроса: за какво Църквата е тук! Може да кажете: за да свидетелства за спасението в Христа. И това е истина. Но Църквата не е тук, само за да свидетелства, Църквата е тук и за спасението ни в Христос. И пътят, по който се спасяваме минава през Кръщението в Христос и след това, споделяйки Неговото Тяло и Кръв, в св. Причастие.
Св. ап. Павел посочва много ясно връзката между църковната общност и св. Причастие в Първото си послание до коринтяни (10:16-17): Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово? Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причестяваме от един хляб. Тук, ап. Павел не само посочва връзка между общението в Църквата и причастяването от единия хляб, той добавя нещо повече от тази връзка, той потвърждава тяхната взаимосвързаност: понеже всички се причастяваме от един хляб и ето, вследствие, образуваме едно тяло в Христос, ние сме многото.
Това разбиране за Църквата, съсредоточено в Евхаристийното общение, като Евхаристиен организъм, има много важни последици в изграждане на мисленето ни за настоящето и бъдещето на православието в Западния свят. Ще се спра на три от тях.
Първо, ако мислим за Църквата от гледна точка на Евхаристията, тогава трябва да кажем: католичността (съборността) и универсалността на Църквата са основополагащи, много по-ценни от нашето национално, етническо и културно самоопределение. Ако съществуването на Църквата се основава на живот в Евхаристията; това означава, че Църквата е устроена на териториален принчип, а не на етнически. Св. Литургия събира всички верни от дадено място заедно, въпреки тяхната националност или етнически произход. Както ап. Павел казва, вече няма нито евреи, нито гърци, даже няма роби и свободни, нито женски или мъжки пол, всички вие сте едно в Христа Иисуса. Със сигурност патриотизмът, верността към националното самоопределение са ценни качества, които може да предложим на Господ, да ги освети. Получавайки Нобеловата награда преди повече от 35 години, Александър Соложеницин казва много вярно: Нациите са богатството на човечеството, неговите колективни личности, малко от тях са със специфични цветове и за всяка от тях има Божий промисъл. Но трябва да сме наясно, кое е по-важно! Католичността и универсалността на Църквата като Христово тяло, Евхаристиен организъм са много, много по-ценни от нашата национална и етническа принадлежност.
Гръцкият богослов Йоан Кармирис е направил истинска подредба на нашите приоритети: Не трябва да говорим за национална Гръцка църква или за национална Руска или национална Румънска църква… или, например, национална Френска, Британска или Американска църква… Ние трябва да говорим за една вселенска и православна църква в Гърция, в Русия, в Румъния…. в Франция, Британия или Америка. Голяма е разликата между това да не се говори за национални църкви и да се говори за Една църква, съществуваща в различните нации. Йоан Кармирис продължава: Православието не отхвърля нациите; нациите съществуват, но са призовани да се осветят и преобразят в съборността на Църквата, да бъдат обожествени от Нея. Различна е нашата православна и културна индентичност – гръцка, руска, румънска, арабска и т. н… Това е нещо, което ние донасяме в Църквата и го предлагаме на Господ. Но трябва да го предложим в контекста на съборността и универсалността на единната Православна църква.
Мисля, че културните ценности са много важни за опазването на нашата вяра. Ще са опитам да дам пример с водата и чашата. Православието е животворящата (живата) вода на спасението, чашата е културната среда, в коята Православието ни се поднася. Чашата ни помага да пием вода, но важна е течността – животворящата вода, не чашата! Да спазваме правилната подредба на нещата, които са най-важни за нас: патриотизмът, националното самоопределение; това са благородни и прекрасни неща. Те са добри слуги, но трябва единственно да са слуги на Истината в Христос. Те не трябва да внасят мрак в общостта, към която сме призовани. Това според мен, е първата последица от Евхаристийния живот в Църквата.
Втората пооследица е: ако смятаме, че Църквата е оснавана в Евхаристията – св. Причастие, това означава, че енорията е от основно значение. Св. Литургия може да се проведе на определено място, върху специална маса; с конкректна общност, която може да се види. Разбира се, че тази общност е и невидима – светците и ангелите, които винаги участват във всяка Евхаристия. Няма универсално отслужване на Литургията. Всички литургии, които се служат на различни места, по цялата Земя, са една и съща Литургия. Служи се Литургия само на Едно място – във всяка енория, във всяко поместно събрание. Без енорията, без поместното събрание няма Църква.
В миналото, когато Православната църква се подкрепяше от държавата и се радваше на важна роля в живота на нацията и политиката, и вероятно енорията не е била от такова значение. Но вие, тук в Америка, живеете в страна, в която има разделение между църква и държава. И защото Православието в Америка не търси помощ от държавата, ако на Православната църква й се наложи да оцелява, водейки борба в бъдещето, то трябва да премине през нашите енории.
Искам да цитирам друг гръцки богослов – Христос Янарас. Той е написал това преди години, но е много подходящо и адекватно за настоящето: За първи път в историята различните Православни църкви не се разпознават в определени хора, етническите бариери на много места са разрушени, въпреки че може да настояваме за запазването им със сантиментална наивност. Дори и по така наречените православни земи, ние нямаме възможност да образуваме стария, етническо културен милиет. Ние принадлежим – откриваме себе си – свързани и вкоренини в определени културни граници. Днес, много повече от други периоди в историята съществуването на личността ни трябва да се закотви в местната енория. Истината на Църквата, реалността на спасението, премахването на греха и смърта, победата над ирационалното в живота и историята, всичко това, за нас, православните произлиза от местната енория; осъществяването на Тялото Христово и Царството на Отца, Сина и Светия Дух. Литургичната общност на вярващите трябва да е началото на всичко, за което се надяваме: преобразяванено на безличня живот на масата в общност от личности; доверчивост и чистосърдечноствместо почти теоретичната легална социална справедливост, която наблюдаваме; освобождаване от връзките на посредствените ни нуждии преобразяването им в лична съпричастност и приятелство. Само животът в енорията може да даде духовна насока на политиката, пророчески дух на науката, човеколюбиви решения в икономиката, възвишеност на любовта. Енорията отхвърля сантименталните абстракции: наивния идеализъм, сантименталния утопизъм… В енорията има исторична актуализация: истинска надежда, реална насока…
Когато мисля за бъдещето на православието в Съединените Щати или в Британия, разбира се, аз бленувам за деня, когато във всяка страна, ще има едина Православна църква, добре устроена, с по един епископ във всеки град. Това е много важно за нашето бъдеще. Но също толкова важно, ако не дори по-важно, че ние имаме енории, който са жизнеутвърждаващи евхаристийни средища. Това е бъдещето на енорийския живот, от което зависим. Професор Янарас добавя тъжно: „Днес повече от всякога, има трагична липса, опровержение на идеята за енорията като евхаристийна и есхатологична реалност и това е, което виждаме в действителността сред нашите православни енории. Днес нашите енории са по-скоро социално-религиозни, понякога етнически и шовенистични, отколкото есхатологично насочени”. Споменавайки есхатологично насочени, той има предвид времената, които трябва да дойдат.
Бих искал да уточня някои от нещата, които проф. Янарас казва.
Първо, освен енорията, в нашия църковен живот има и друга единица, друга реалност с жизненоважно значение. Това е манастирът. За бъдещето на православието в Британия, за бъдещето на православието в Съединените щати е много важно присъствието на манастирите, средище на молитва. Манастири, които са свидетели на Православното предание, а не са тесногръди или зилотски. Св. Теодор Студит казва: „Монасите, а можем да допълним – монахините, са движещата сила и основа на Църквата”. Антоний Краповидски, митрополит на Киев, а след това архиепископ на Руската Задгранична църква казваше, че монашеството е един вид барометър. Годините, в които монашеството е в упадък, обикновенно са години, в които и Църквата като цяло е в упадък! Годините, в които монашеството е във възход и е жизнеотвърждаващо, са години, в които Църквата като цяло е във възход. Много се радвам, че последните 30 години в Съединените щати са възникнали множество монашески общности. И за мен, това е много важно за бъдещето на православието по тези земи. Винаги в Православната история енорията и манастирът са заедно и дано това да продължи.
Забелязвам, че в наши дни възраждането на монашеството е широко разпространето в Православната църква. Когато за пръв път отидох на Атон през 1961 г., се уплаших, че са единици монасите с черни бради! Сега, в повечето манастири е доста трудно да се видят монаси с бели бради! Напълването на Атонските манастири с млади хора е голяма промяна. Впечатлен съм от монашеската обнова в Румъния. Когато комунизмът падна в Съветския съюз, на цялата територия на Съветския съюз, през 1988 г. мисля че имаше само 18 манастира, мъжките и женските манастири взети заедно бяха 18. Днес, 20 години по-късно, има над 700 манастира в Руската църква. Това е твърде необикновенна промяна. И в много от манастирите има стотици монаси и монахини. Това ме обнадеждава за бъдещето.
Второто уточнение, което бих искал да направя, за казаното от професор Янарас, съдържа неговите разсъждения за енорията. Тук в Америка, при нас в Британия, има енории на етническа основа, и това е нормално заради имиграцията. След падането на комунизма, още много емигранти дойдоха в Британия от Русия и Румъния. Хората искат да се молят на собствения си език и те имат това право. Но не е редно, тези енории да е затварят в своят етнос. Това руши общението с другите. Също така не е редно в литургията да се използува мъртъв език, предаден от предишните поколения. Това е препяствие за предаването на Божието слово. Но в много от западните държави, със сигурност в Британия, и съм сигурен тук в Съединените щати, можем да видим нови Православни енории, които не са етнически, които са в православието, в тях има и православни по рождение и православни, дошли от други християнски деноминации; членовете на тези енории са с различен етнически произход и вероятно говорят различни езици. Мисля, че съществуването на тези интерправославни енории е много важно за бъдещето на православието в Америка.
Има и трето уточнение на нашата Евхаристийна еклисиология: Ако основата на църковния живот е Литургията, ако нашето земно устройство е на териториален принцип; всички християни, които живеят на едно място, въпреки етническите различия трябва да имат един епископ. Настоящото положение със сигурност не е нормално. Но ние сме принудени да живеем така отдавна.
И аз пледирам да се отнасяме към православните от другите юрисдикции с голямо уважение. И да се откажем от критиките и обвиненията. Като обикалям Америка и говоря с хората за православното единство, чувам много от вас – винаги готови да обвиняват другите: за всичко са виновни гърците, за всичко е виновна ОСА (Православната църква в Америка) и т. н. Това за мен осквернява православието. Живеейки в юрисдикционното многообразие, нека да се уважаваме взаимно!
Сега, малко по-подробно за бъдещето. Как ще се постигне бъдещото единство в Съединените щати или някъде другаде – отгоре или отдолу? Моят отговор е: и отгоре и отдолу! Отгоре: с решение относно Православната църква на Запад, основано на древните канони, взето на Вселенски събор с участието на целия Православен свят. Но кога ще е този Велик събор? В най-добрия случай – в близките 100 години. Нещата не стават много бързо! Разбира се, всяко от нашите православни семейства трябва да пази послушание към собственната си Църква-майка и да изпълнява задълженията си. Като представител на Вселенска патриаршия съм убеден и потвърждавам, че нашата голяма общност в Съединените щати и в Британия не може да съществува без съпричастност към Вселенската патриаршия в Константинопол. Но това не е достатъчно, необходимо е да търсим решение и отдолу.
Дори Вселенският събор да се състои един ден, той ще постигне малко или може би нищо, ако не е подкрепен от цялата църковна общност, от свещенството и хората, от всяка съпричастна общност. Подготовката за такъв събор, предполага сътрудничество на местно ниво. Отговорни сме всички, без изключение. Ако бъдещето на нашата църква изглежда неясно, тази тайна засяга всички нас. Да си спомним какво са отговорили източните патриаси на папа Пий IX през 1848 г.: „Защитникът на вярата е цялото Църковно тяло”. Това са хората – лаосът; не само патриарсите, епископите, богословите, които защитават вярата. Но всички кръстени, всички помазани със светото миро.
Нека ние, на запад, да не очакваме Православното единство да бъде спуснато от небесата! Единството не е само дар, но то е и задача, и изпитание: канонично единство, създаване на истинска местна църква. Това се случва само тогава, когато у верните има огнен плам, изключително силно, неудържимо и непоклатимо желание. Това е отговорността на Божия народ за неговата цялост. Всички кръстени да станат, както апостол Петър казва: „царственно свещенство”. И вие, както добавя св. ап. и ев. Йоан (1 Иоан. 2:20): „Имате помазание от Светаго” и източните патриарси допълват, „които защитават вярата съборно и индивидуално”. Това може да бъде само в едината поместна Православна Църква, където всеки е съпричастен в образуването на такава църква. Нека да си припомним, че нито Вселенски събор, нито някоя от Патриаршиите или от поместните съборни църкви могат да създадат нова поместна църква. Те могат да припознаят такава църква. Но създаването й трябва да стане на местно ниво от живи евхаристийни клетки, които образуват Тялото на новата поместна Църква; вишият клир може само да напътства, проверява, потвържвава и известява.
Преди да завърша, искам да се върна на пророчеството на сър Рансиман коя от църквите ще оцелее в края на 21 в. Когато го попитали, защо смята, че единствено Православната църква ще оцелее в Британия в той отговорил: защото Православната църква, по начин непознат за другите църкви, дава приоритет на мистиката в религията. Той е имал предвид Иисусовата молитва, исихазма, Добротолюбието…
Не съм убеден, че бъдещето на православието в Америка зависи от създаването на единен синод на всички епископи. Нашето бъдеще зависи от жизнеността на нашите енории, от редовното причастяване на верните със страж Божий, с вяра и любов. Също така зависи и от молитвения дух на нашата църковна общност.
Нашето бъдеща като православни на Запад, не минава през враждебното и триумфиращо Православие. Нашето бъдеще не е блян по великолепието на Византия или светая Рус. Нашето бъдеще на Запад зависи от смиреното, дружелюбно и великодушно Православие, канонично Православие, Православие без себичност. Православието, което има бъдеще на Запад е православието на хора като св. Йоан Златоуст, мъчениците от Киевска Рус – Борис и Глеб, св. Серафим Саровски, св. Герман от Аляска, св. Нектарий Егински, св. Силуан Атонски и други атонци като стареца Паисий, като румънския духовен наставник – отец Клеопа. Те трябва да са ни водачи и вдъхновители, когато мислим за бъдещето. Това със сигурност е и начинът, по който сър Рансиман гледа на бъдещето, също и аз!
Нека да завърша с думите на великия светец на Руската църква от началото на 20 в., свещенникът на Евхаристията, св. Йоан Кронщадски: „Евхаристията е постоянно чудо!”. Можем да кажем същото за Църквата, като Евхаристиен организъм: Църквата е постоянно чудо!
Моля ви, тази вечер, погледнете с изумление и благодарност към това, което ни е дал Бог. Какво чудо е Църквата! Древна и внушителна, винаги жизнена и млада, винаги същата и винага нова. Благодаря!
Превод: Андрей Белчев
