Миналата събота сабахлем в местната кръчма в Грачаница (Косово и Метохия), небрежно подхвърлих на гост на име Чиле, че албанците сочат в туристическите си оферти сръбските манастири „Високи Дечани”, „Печка патриаршия” и „Грачаница” като свои и обещават на туристите, че ще „могат да посетят и автентично сръбско семейство”. Той за малко не ме преби. Както сънливо отпиваше от чашката с домашна внезапно се сепна и я изгълта наведнъж.- Ти луда ли си? Къде го разбра това? Пишат го във вестниците? Какво ли не пишат в тия вестници… - взе да вика по мен.
Обърна се към съседните маси и без да обръща внимание, че прекъсва двама, потънали в доверен разговор помежду си, сърдито каза:- Миле, чу ли тази какво приказва? Казва, че шиптарите са ни сложили в туристически оферти... Казва, че предлагат на чужденците да ги развеждат из сръбски къщи, а „Грачаница” са го представили като свой – преразказа на един дъх целия ни разговор той.
Миле го изслуша без да реагира. Сви рамене и му отговори:
- Ние и без друго сме в резерват. Като редки животни… А „Грачаница”… - замълча за миг и продължи:- Те могат да си говорят каквото искат, нека приказват… Знаят, че нямат своя история. Но, виждаш ли онзи голобрадия младеж…кейфоровеца – посочи будката пред входа на манастира, в която седеше шведски войник от редиците на Кейфор – Е, виждаш ли, те са тук… Колко вече? Десет години, почти. Сменят се на шест месеца. Изчисли колко от тях са минали досега и колко души са това. Всички те знаят, че това е сръбски манастир. Знаят, че са тук, за да го пазят от шиптарите. Това разправят, когато се върнат ‘дома. Еми… тях не могат да ги излъжат. Те са наш’та туристическа агенция – кротко заключи Миле.
Чиле се поуспокои, но все пак измърмори под носа си:
Чиле се поуспокои, но все пак измърмори под носа си:
- В мой’та къща няма да ми водят туристи! – после продължи да коментира доста самодоволно, като че ли само за собствена угода.
- Само не знам, как ще обяснят чий крал е бил Милутин, който е построил манастира – хрумна му на Чиле. После се сети, че на следващия ден е празника на свети Сава и го обзе още по-силна еуфория, като съобрази, че албанците доста ще се измъчат да обяснят кои са Неманичите (сръбска кралска династия, бел.пр.).
На следващия ден, на празника на Свети Сава, във „Високи Дечани” дойдоха сърби-възвръщенци от Клин, Брестовик, Клинавац, Дръсник, Видане... Водиха децата си на литургия за причастие. Литургията служеше Липлянският владика Теодосий. Осемгодишните близнаци Никола и Джордже, единствените сръбски деца в Клин, тичаха безгрижно из манастира, като че ли са си у дома. Целуват иконите подред. Никола е нетърпелив да се причасти. Поздравяват се с един от монасите като с приятел. Майка им ги гълчи.
- Защо не целувате ръка на отеца?!
- Той е послушник, на него не се целува ръка – сериозно обясни единия. Винка Радосавлевич, тяхната майка, замълча. Сви рамене и призна, че те по-добре знаят обичаите. Разправи, че през септември миналата година са се върнали – били са бежанци – от Кралево в своя апартамент в Клин. От Косово е избягала с близнаците в корема. Децата са се родили в Кралево, но са закърмени с любов към Космет (Косово, бел. пр.).
- Постоянно им разказвахме за нашия живот в Косово и когато трябваше да се завърнем едва чакаха. Първата нощ прекарахме тук, в „Дечани”, и оттогава децата се привързаха към този манастир – разказва Винка. - Близнаците си нямат компания. Когато не са на училище играят карти със старците или играят един с друг. На Никола вече взе да му доскучава, Джордже се чувства добре и така. Имали са проблеми с общинските власти, защото къщата им не е заведена и не признават, че съществува, обяснява Винка. Албанците не ги закачат, но…- Сега не извършват някакъв физически натиск върху нас. По-скоро е психически. Не ни дават, например, нещата, които като ни се полагат като възвръщенци. Няколко месеца всички спяхме на голи дюшеци. Но решихме да останем. От друга страна, сърбите, които искат да продадат имотите си, веднага получават всичко необходимо от общината. Ние нищо – казва тя.
Казва, че не е чувала, че албанците са решили да присвоят сръбските манастири, още по-малко, че сръбските семейства ще бъдат туристическа атракция.
- Ние, сърбите, се виждаме по манастирите. Когато има слава (честване на светеца-патрон на фамилията, бел.пр.) и така… Идваме да поприказваме малко с хората. Монасите са ни голяма опора, помощ във всяко отношение. „Сила закон мени” – свива рамене. Радмила от Митровица дава ухо на разговора ни. Клати глава, кръсти се.
- Не знам аз… Старите албанци почитат манастирите ни. В Ораховац църквата „Св. Неделя” не е палена през 2004-та, защото един албанец е дал обет, че ще я запази. Никой не посмял да я пипне. Те си идват в манастирите и сега, само че скришом от своите. Идват, когато децата се разболеят. Когато имат мъка.
Зазвъняха църковните камбани, монасите пренесоха свещите и сладкишите от манастира в трапезарията и поканиха народа на славски обяд. Децата отново се разтърчаха из двора. Майките им се карат, а монасите им говорят – нека, де, това са ни най-милите гости.
Бел. ред.: Изображенията в статията са на храмове и манастири от Косово.
Бел. ред.: Изображенията в статията са на храмове и манастири от Косово.
