Периодично в Гърция се обсъжда въпросът за поставянето на възрастова граница за архиерейско служение на митрополитската катедра или дори за оставка на архиерея от неговата митрополия. Определянето на възрастова граница е косвено свързано с оставката на възрастните архиереи от катедрата им. За съжаление тези действия ставаха по един необмислен начин и наблюдавахме различни прояви на натиск върху митрополити да подадат оставка, а станахме свидетели и на това архиереи да завършват живота си в състояние на гняв и възмущение поради това, което им се е случило.
Някои смятат, че в нашата съвременна епоха с толкова предизвикателства и остри пастирски нужди не е възможно митрополии да остават практически необгрижвани заради твърде стари архиереи. Това наистина е сериозен проблем, но не трябва да забравяме, че Църквата се ръководи от своето канонично право и ние сме задължени да уважаваме свещените канони, за което сме дали свещено обещание при хиротониите си, както и не бива да подценяваме приноса на нашите по-стари събратя в Църквата. Тези, които поддържат такива възгледи, пренебрегват същността на пастирското служение на един епископ и го отъждествяват с активността, която се нуждае от качествата на млад човек.
Тъй като въпросът с отстраняването на един архиерей от престола му е отразяван в миналото в свещените канони на Църквата, които образуват каноничната рамка за разглеждането му, си поставих за цел да проуча темата. Преглед на проблема от богословска и еклисиологична гледна точка откриваме при канониста Матей Властар (14 в.). Съответният материал се съдържа в Правило 10 на Петър Александрийски, в писмото на св. Кирил до Домн, в посланието на Третия вселенски събор до църквата в обл. Памфилия и в Правило 16 на Двойния събор в Константинопол (9 в.). Преглеждайки съответните канони и тълкуванията на канонистите, стигаме до следните основни изводи:
1. Съществува тясна връзка между епископа-митрополит и епископията-митрополия и не е възможно да съществува епископ без епископия. Свещените канони изискват всеки епископ да има конкретно паство, а всеки презвитер – жертвеник. Този, който се откаже от паството си в града, където е „поставен“, „как ще се нарича епископ (в превод „надзорник“; бел. ред.) занапред? Кого ще надзирава?“. И така, епископът обгрижва народа и не е възможно да има титла без паство: „Как ще се нарича и йерарх, като не притежава в себе си жребия (клирос), нито ръководи свещенослужители?“.
2. Митрополитът е такъв до края на живота си и не се оттегля, нито се отделя от трона си без съдебно канонично решение. „Не подхожда на институцията на свещенодейците да се отказват от своите църкви“, защото тези, които са достойни да служат св. Литургия, „не бива да се оттеглят“. Ако са недостойни да служат, тогава се отстраняват не чрез уволнение, но „поради доказаните им престъпления“, защото, ако някой не е достоен да предстои пред Жертвеника, тогава „не може да се нарича епископ“. И, разбира се, не се избира нов митрополит в митрополия приживе на бившия митрополит, който не е осъден по каноните. Не е позволено да се поставя епископ в Църквата, „докато предходният живее“, освен ако „той сам не се откаже от епископството си“.
3. Епикопът приема архиерейството, но едновременно с това приема и трудното дело на епископското служение и не е възможно да се откаже от тази дякония. Това е „безотговорно“ и „не се смята за правилно“. Смята се за „нелогично“ архиереите „да се отказват от епископиите си, а пак да продължават да притежават свещенството“. „Търсещите служението, от което по своя воля са отпаднали“, се наричат „безсъвестни“. Защото „думата епископство показва същността и дейността, а онзи, който по свое желание е отхвърлил дейността, означава, че е отпаднал и от призванието“.
4. Оправдано е по различни причини – заради „тежка болест“ или служение в Патриаршията, епископът да отсъства от епархията си и за повече от шест месеца. Когато обаче един епископ пребивава далеч от епархията си „повече от шест месеца“ без да са налице причините, които се споменаха, тогава той „ще се лиши напълно от честта и достойнството на епископа“. Следователно канонът разрешава на архиереите и „повече от година да отсъстват, задържани от царете или от патриарсите, или препятствани от тежка болест“.
5. Епископ, който се оттегля от предстоятелството на епископството заради трудностите на епископското служение и задържа свещенството, т. е. „честта“ и „уважението“, няма канонично оправдание. Това означава, че оставката на епископа от катедрата му става по канонични причини, но е обвързано задължително и с лишаване от архиерейство. С други думи, оттегля се от трона поради канонични нарушения и същевременно се лишава и от архиерейство. „Не трябва да се приема просто така оставката, освен ако не признае себе си за недостоен за свещенството; а когато това се докаже, заедно с оставката подалият я ще отпадне от всяко свещеническо достойнство“. Този, който се оттегля от трона, но желае да продължи да свещенодейства, го прави поради честолюбие. „Така Литургията се служи от славолюбие“.
6. Оттеглящият се от архиерейския трон без канонични причини, се наказва от синода. Характерен пример е случаят с Евстатий Памфилийски, който се оттегля „поради малодушие и неспособност“ от епископството си и тогава местният синод го лишава и от двете – както от епископство, така и от свещенство. Това е древен обичай, защото които се лишават от епископиите си, „от всичко отпадат и нито имат някакво архиерейско право след оставката, нито се наричат епископи“. Така на мястото на Евстатий е избран друг епископ, защото не било възможно да се оставят „паствата на Спасителя“ „без наздорник“.
Евстатий обаче се обръща към отците на Третия вселенски събор, плачейки и молейки за „предишната чест и звание на епископа“. Отците обсъдили този случай, разбрали, че се е оттеглил от нехайство и повърхностност, и от любов към спокойствието, а не поради някакво канонично нарушение и решили по икономѝя да носи името на епископията, честта и общението, но да не извършва хиротонии, нито да служи със своя власт, без разрешението на местния епископ. И това решение „не се нарича канонично, а е плод на икономѝя и необичайно снизхождение на св. отци“.
7. Тъй като се разпространява възгледът, че се позволява оттеглянето на един епископ-митрополит по здравни причини, без да се лишава от архиерейството си, защото това се е утвърдило чрез по-късната традиция, трябва да бъде отбелязан каноничният принцип, според който „един дълговременен неписан обичай не се спазва, когато той се противопоставя на писания закон или на канон“.
Следователно може да се приеме за канонична оставката на един епископ-митрополит от катедрата му, както и определянето на горна възрастова граница, само ако се изпълни и условието оставката да е съпроводена с отнемане на архиерейството и той да не може повече да служи и свещенодейства.
Тъй като тази канонична акривия може да изглежда строга, въпреки че е съгласувана със свещените канони, Св. Синод би могъл да приложи и по икономѝя § 2 на чл. 34 от закона за „Устав на Гръцката църква“, който предвижда: „Митрополит, който не може да изпълнява задълженията си поради болест или старост, може да си подаде канонична оставка. Оставката се подава писмено до Св. Синод, който приема оставката и уведомява за нея Министерството на народното образование и религиите, за да издаде съответния президентски указ. Митрополитът има право да подаде оставка и по всякаква друга сериозна причина, която трябва да се приеме от Св. Синод с пълно мнозинство на присъстващите му членове“. В този случай Св. Синод решава и съответно, дали и кога ще му бъде разрешено да служи.
Превод: Златина Иванова (основен текст), проф. Иван Ж. Димитров (канонични текстове)
* Публикувано във в-к Ортодоксос космос, 2008 г. (бел. ред.).
