При грехопадението бил ранен именно човекът, т.е. трагедията на падението имала последици върху самия човек. Не Бог, а човекът се разболял. Затова не Бог, а човекът се нуждае от изцеление. Когато човек иска да възстанови връзката си с Бога, той устройва делата си по такъв начин, че да стане Негов приятел. Не Бог да стане приятел на човека, защото Бог е не само приятел, но и Баща, и брат, и близък на човека. Но поради падението, поради развалата, поради немощта, която носи в своята природа, човек става враг и чужд на Бога. Затова всичко, което правим, засяга само нас, а не Бога. Бог не взема нищо от онова, което вършим. Това е много съществен момент и трябва да го имаме предвид по пътя на духовния живот. Не постим за Бога, не се молим за Бога, не правим милостиня за Бога, не правим добри дела за Бога, а всичко това вършим заради себе си, защото ние имаме нужда от изцеление. Ако постя, постя, защото аз се нуждая от пост и ако правя милостиня, ако бдя, ако се моля, ако чета, ако проявявам въздържание, ако се подвизавам, всичко това върша, защото имам нужда да изцеля своето болно аз, за да стана приятел и близък на Бога.
В религията е обратното. При нея човекът трябва да умилостиви Бога, т.е. прави неща за Бога, извършва жертви, за да умилостиви божеството, да го убеди, да го спечели с добро, за да му мине, така да се каже, гневът. Разбира се, човек ще открие подобни изрази и в текстове на Свещ. Писание и на св. отци: да отмине Божият гняв, Бог да бъде милостив към нас, да ни съжали. Всичко това обаче са изрази в нашето собствено предание, които означават това, което споменах , а именно, че не Бог, а човекът трябва да се изцели.
Едно от нещата, по които Църквата се различава от религията, е, че Църквата изцелява човека и Бог е приятел и близък на човека, докато в религията човекът удовлетворява Бога чрез умилостивителни жертви, различни обреди или други неща.
За нас това означава, че когато започнем да се молим, насочваме вниманието към себе си, защото всичко, което отците ни учат, че трябва да правим, е заради нас самите, а не заради Бога. Сега, какво става с нас?
Наследяваме падението, болестта, наследяваме терзанието на нашата природа, раждаме се в този свят. Идваме в света и носим всичко, което ни е дадено по наследство – от прародителите, от цялото човечеството, но и от родителите ни. В един момент човекът решава да създаде връзка с Бога. Разбира се, за едни хора това става неосезаемо и в течение на много години, а за други - рязко и мигновено. С други думи, за детето, което се ражда в християнско семейство, израства и от рождението си е в пространството на Църквата, слуша Божието слово, приема църковната катехизация, живее с Тайнствата, за това дете срещата с Бога е нещо естествено и то израства с него. При други хора, които не се имали такова духовно възпитание, били са далеч от Бога - при всеки един по начин, който сам той и Самият Бог знае - идва момент, в който човек осъзнава Божието присъствие. Бог винаги е с него. Човекът, който не е имал такова възпитание, и повечето от нас не сме имали такова възпитание, аз във всеки случай нямах - ненадейно, чрез събития, чрез външно случайни неща или в крайна сметка незнайно как при всеки един става това, идва момент, в който човек открива Божието присъствие в живота си. Разбира се, на нас ни се струва, че точно сега сме намерили Бога - внезапно поради някаква причина, вследствие на някакво преживяване, което е по Божий промисъл. Струва ни се, че досега не сме имали връзка с Него, а сега внезапно откриваме Бога, докато четем някоя книга, слушаме някакво слово, преживяваме някакво събитие, отиваме на Литургия, на Света Гора, или където и да е, веднага щом влезем в това духовно пространство, откриваме следното нещо: Бог, Който досега не сме познавали от опит, но сме знаели, че съществува, поне тези, които Го приемаме, макар и на теория, откриваме, че този Бог, Който смятаме, че едва сега сме намерили, е бил постоянно до нас от първия момент на нашето сътворяване. Постоянно. Той е бил близо до нас и е хлопал на вратата, за да влезе в сърцето ни, защото Бог не насилва човека, не отнема свободата му, и ако не Му отвори, ще чака отвън, но ще остане отвън, и ще хлопа на врата, сега виждаме, че Бог винаги е бил до нас. Това усещане е едно от първите приятни изненади, на нашето съществуване, защото, от една страна, виждаме нашето собствено заслепение, докато Бог е бил винаги до нас, и винаги ни е говорил, и ни е призовавал, хлопал е на вратата ни, а ние не сме знаели, не сме го чули, не сме го разбрали, не сме го приели. А сега виждаме нашето заслепение, но в същото време виждаме и безкрайната любов на Бога, която се проявява по този начин.
Едно от първите духовни преживявания на човека е откритието, че Бог е бил близо до него и тази безкрайна Божия любов трогва човека. Това, което пророк Давид казва – Твоята милост ще ме преследва през всички дни (в бълг. превод е „милостта (Ти) да ме придружават през всички дни на живота ми”, Пс. 22:6) – е изречено от опита на човека, който вижда, че Бог го преследва, в добрия смисъл. Гони го с Неговата милост, с любовта Си, преследва човека, въпреки че човекът е замаян и умът му е помрачен от шумът на ежедневието. При това човек чувства тази безкрайна Божия любов, вижда, че Бог проявява снизхождение към нашето безумие и коравосърдечие и въпреки това непрестанно е с нас. Бог никога ни е оставял. Знаете, че това чувство за Божията любов, което е едно от първите опитни преживявания на човека, започва не от това да подценяваме себе си, а много по-рано, от момента, в който човек разбере, че Бог го е познал, както Той Сам е казал на пророците „преди да те образувам в утробата, Аз те познах” (Йер. 1:5). Когато разберем, че Бог ни е познал дори още преди да създаде света и че не сме непознати за Бога, защото за Бога няма нищо непознато. Бог познава всеки един от нас преди още да създаде целия свят, милиони години преди това, така да се каже, и за всеки от нас Той промисля съвършените блага и на всеки от нас Бог е показал и показва безкрайната Си любов. Той непрестанно е до нас. Така сърцето на човека се изпълва с голяма благодарност към Бога, но в същото време и дълбоко покаяние за грешките, които е извършил през цялото това време. Тогава виждаме как Божията милост ни преследва, Бог ни преследва със Своята любов, милосърдие, милост и търпение. Виждаме, че сме извършили толкова грешки, безумства и грозни неща, че наистина всичко това поражда в душата ни дълбоко покаяние за нашето отстъпление от Бога и безкрайна благодарност за любовта Му. Така човек започва да създава връзка с Бога, една лична връзка. Бог и човек се срещат в сърцето на човека и там започва това пътуване. Човекът чува това, което са казвали и отците – Следвай ме! Ела с мене, ела след мене. Или ако искате да го кажем по –практично, както се казва в Евангелието, човекът приема семето на Божието слово. Човекът е почвата и приема тези семена, които Бог сее в сърцето му.
Всичко в началото е добро и Бог започва един цялостен процес, следва определена програма. В какъв смисъл? Както казваше и старецът Паисий, в началото Бог, прави реклама на Своите продукти – всичко е даром. Той е като сладкаря, който казва „една седмица, за всеки който дойде в сладкарницата, всичко ще бъде безплатно!”. И отиваш там и сядаш - ядеш, пиеш, пасти, торти, сладоледи, всякакви сладки неща, каквито има, и всичко е безплатно и достъпно. Каквото и да си поръчаш, го получаваш. Това е първият период - меденият месец, да го наречем така. Е, в този брак, който се извършва в душата с Бога, в началото получаваш всичко, което просиш от Бога: отиваш да се помолиш, веднага идват сълзи, идва съкрушение, разбираш словата на молитвата, може да си изморен, убит от целия ден, и пак имаш такъв копнеж да се молиш, отиваш, молиш се, времето минава неусетно, минава нощта, не чувстваш умора, тичаш в храма, участваш в бдения, причастяваш се, четеш, копнееш да чуваш за Бога, всичко е лесно, всичко е хубаво. „Плуваш” в Божията благодат. Бог е нещо осезаемо за тебе… Това е периодът на дарената благодат. Бог даром ти дава Своята благодат. Тогава човекът се наслаждава на това изобилие на благодат, вижда Бога ясно пред себе си, вижда как Бог действа, вижда Бога в себе си. Божието присъствие прекъсва всички страсти и грехове, на които преди човекът е бил роб, той се освобождава от оковите, в които преди е бил, и си казва: „Ама аз, който не можех нито един ден да правя това, сега как го правя непрекъснато?”. Как се променил този човек?
Този период на дарената благодат и медният месец - който не е месец - при всеки човек трае различно. Има някои благоразумни хора, които успяват да задържат това състояние през целия си живот - сред скърби, трудности, преследвания.
Какво става с повечето хора? След като вкусят Божията благодат и се убедят, че Бог съществува и душата се увери, че Бог действително съществува, защото Го живее, вкусва, вижда, радва се на Бога, вече има опит от Неговото съществуване, тогава Бог казва „Виж, яде, пи, но от понеделник ще плащаш, няма вече даром. Каквото си взел, взел. От понеделник, от началото на седмицата, ще започнеш да плащаш сладките”.
Е, разбира се, когато свикнеш с хубави сладки, тогава вече ги желаеш. Да, но Бог постепенно сякаш скрива благодатта Си, сякаш тя се „свива”, и човек отново започва да чувства стария човек. Страстите се връщат, той отива да се моли и започват ония безкрайни прозевки: „Пресвета Богородице, претрепан съм, изморен съм, хайде да отивам да спя, че утре сутринта ще се моля и непременно ще се събудя половин час по-рано, за да се помоля!”. И ставаш половин час по-късно и не отиваш навреме на работа, а на сутринта казваш „Вечерта непременно ще се помоля!” – вечерта става сутринта и нещата тръгват по старому. Изморен си, не можеш да отидеш да се молиш, да четеш, нямаш време, в църквата се изморяваш, не разбираш, откриваш вината в едно или друго нещо, не намираш смисъл, с две думи - благодатта се свива и човекът се връща отново там, където е бил преди. Има обаче една разлика. Той вече има опит, знае, докато преди не е познавал благодатта. Той познава Божието присъствие, знае какво означава да си заедно с Бога, знае какво означава Бог да действа вътре в тебе. И сега започва борбата. Тук разбира се, човек има нужда от голямо хладнокръвие, и непременно набор от духовни напътствия. Хладнокръвието е необходимо, за да не се паникьоса, като вижда как страстите се връщат отново, как той самият отново става това, което е бил преди, как започва да иска греховни неща, да се подчинява на гнусни похоти, изобщо да прави неща, които не иска, но ги прави, защото благодатта се свива, и той се оказва в състоянието, в което е бил и преди - в едно болезнено състояние.
Това става, не защото Бог иска да ни измъчва или да продава Своите продукти, а защото човекът, за да построи духовното си здание, трябва да се смири. Той не може да съзижда духовния си живот, ако не се смири. За съжаление смирението е нещо, което не идва с думи, нито с теории. Колкото и да казваш: „Аз съм нищо, аз съм, знам ли, последният от човеците, това съм, онова съм, не съм добър, не съм златен, не съм свят, не съм едно, не съм друго… Това е добро, нарича се смиреномъдрие, за разлика от смиренословието, което не е полезно. Но за да се смири сърцето на човека, то трябва да се пречупи. За това говори пророк Давид: сърце съкрушено и дух съкрушен. И тъй, сърцето на човека трябва да се прекърши. Нашето сърце е твърдо, прекалено твърдо, твърдо в дълбочина, че дори ние не можем да го разберем. Сърцето се пречупва чрез много обстоятелства – дали чрез нашите духовни премеждия или чрез изкушения, чрез скърби, чрез изпитания, чрез терзания, сърцето на човека се съкрушава. Бог прави това, за да построи Своето здание и за да не разруши човека, защото ако човекът не се съкруши, ако не се смири, тогава каквото и да му даде Бог, той ще го използва в своя вреда.
Това е като да даваш на детето си много пари, защото го обичаш. Като му даваш много пари, то се разглезва и се проваля, така твоята любов съсипва детето ти. Затова, може да си богат, но възпитавайки детето си, да си строг с него, да го караш да работи. Сигурно сте виждали богати хора, които проявяват благоразумие към децата си и ги карат да работят, за да се научи детето да цени парите, да разбере как се изкарва заплата, да се потруди, да се измори, да види какво става около него, да не получава наготово. Детето, на което му се дава наготово, разбира се, се наслаждава на всички блага, но обикновено е несамостоятелно дете, което не е наясно с реалността. Така ще стане и с нас ако Бог ни даде даровете и благодатта Си преди да се смирим. Благодатта предизвиква опиянение и много приятни чувства у човека. Благодатта винаги си е благодат, тя е нещо особено, тя е възхитително усещане, но не благодатта, а изкушенията и скърбите ни смиряват. Смирява ни онова чувство на духовна суша, при което отиваш да се молиш, и нямаш нищо вътре в себе си, нищо не чувстваш, докато преди само да кажеш името на Иисус Христос, сърцето ти проиграва от любов, преди си можел да проливаш сълзи, а сега виждаш Христос, света Богородица, светците и нищо, нищо, нищо не ти говорят. Сърцето се е втвърдило. Започва голямата борба на човека със самия себе си. Как ще прекърши сърцето си, как ще отхвърли стария човек, как ще съблече стария и след това да облече новия човек, човека в Христос. Някой може да каже: това е едно пътуване, една борба, която продължава до края на живота. Макар тази борба да е трудна и болезнена, има едно съществено нещо: може да работиш цял ден, и накрая да получиш едно петаче, а преди си взимал хиляди лири, но това, което сега взимаш, знаеш, че е твое, взимаш го с труда си, с потта си и му се радваш. Това е като онези добри хора, които имат малко пари, но ги виждаш, че са щастливи и знаят, че тяхното е спечелено с честни пари, благословени. Вземат ги, изразходват ги и нямат стрес, нито нищо. Докато друг може да е натрупал много, но несправедливи пари, и да не може да им се радва. . .
Подвизаваш се духовно, изморяваш се, мъчиш се, но има и мигове на благодатта - малки или големи, с които Бог утешава човека, съобразно борбата, която води, съобразно смирението, което придобива чрез цялото това премеждие, през което преминава. Тогава Бог дава утешителни проблясъци. Много съществено нещо за човека е да премине през тези премеждия и скърби. Човекът, който не е бил изпитан, който не е изпитвал изкушения, никога не може да разбере изкушавания. За това се говори и в Писанието – „като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне” (Евр. 2:16-18). Тъй като Сам Христос е пострадал, претърпял е страданието и смъртта, Той може да утеши и да помогне на всички онези, които минават през трудности, изпитания и дори през самата смърт. Бог много пъти допуска някои да имат много трудности и дори падения в живота, особено при духовните хора, за да придобият духовен опит. Сещате се, че св. ап. Петър се отрекъл от Христос. Помислете само – св. ап. Петър, върховният апостол, който бил най-възрастен от всички и най- мъдър, опората и крепилото на апостолите, той се отрекъл от Христос, въпреки че Той го предупредил. Защо е претърпял подобно нещо? Бог го оставил да преживее това, тъй като Петър бил с буен характер и нямал снизхождение към човешките немощи. Той не знаел какво означава снизхождение и човешка безпомощност. Затова сам паднал и почувствал човешкото безсилие.
Отците смятали , че човекът, всеки един от нас, разбира се, но особено хората, които имат за задача да обгрижват други хора, те специално трябва да са преминали през изкушения. Този, който не е огладнявал, не може да разбере гладния човек. Този, който не е бил изкушен, не разбира изкушавания. Ако в живота си той не е бил подлаган на изкушения, и другият дойде и му каже имам изкушения, той ще му отвърне: „Замълчи, сега, не те ли е срам, да имаш изкушения?”.
Веднъж на Света Гора един човек говореше за някаква игуменка, възхваляваше я пред папа-Ефрем в Катунакия – пред този велик светец, че тя имала такава чистота в живота си, в мислите и сърцето си, че никога не изпитвала или не приела плътски помисли, толкова чисто създание била. Когато чу това, папа-Ефрем поклати глава леко, докато ние се удивявахме, ама наистина, сериозно ли е това, такава чистота, видяхме, че старецът не само не се въодушеви, а продължаваше да поклаща глава. Попитаме го:
- Геронта, какво има?
Той каза:
- Аз не възхвалявам подобно нещо. Тя е игуменка, и ако не е преминала през изкушения в живота си, не може никога да разбере другите, които са изкушавани.
Духовният човек трябва да бъде изкушен, за да може да помогне и на изкушаваните. Всички виждаме това. Когато се случи нещо с нас, тогава разбираме човека до нас. Затова много пъти Бог допуска в живота ни това възпитаващо въздействие на благодатта, като понесем изкушения, скърби, изпитания. Не че Бог ни подтиква натам, но нашата гордост, нашето коравосърдечие, нашето състояние е такова, че ни води до това да си строшим главата и да се смирим.
Виждаме, че дори духовни хора имат трудни периоди в духовен аспект и дори падения. Давид, пророкът, не ние, които сме нищо, а пророк Давид, за когото Сам Бог в Стария Завет казва „намерих мъж по сърцето Си, Давида”(Деян. 13:22) - Сам Бог казал това за него, което не е казвал за никой друг, за Него Давид бил дете по сърце. Малцина стигнали до това, до което той стигнал. Толкова велик светец. И този велик светец знаете какво е преживял? Веднъж той видял Вирсавия и умът му се замъглил, влюбил се и изпратил съпруга й на война нарочно, за да бъде убит и я взел за жена. Той направил два големи гряха –прелюбодеяние и убийство. Този велик пророк. Разбира се, след това Бог се разгневил на Давид и го наказал. Бог хубаво го разтърсил и Давид, бидейки съкрушен, съставил 50-псалом – „Помилуй ме, Боже, по голямата Си милост”, който всеки ден четем в храма. Въпреки че той паднал в двата най-тежки гряха, какво казва на Бога „Светия Твой Дух не отнимай от мене”. И Бог го възвърнал в духовното състояние, в което бил преди, но вече имал едно преимущество, едно нещо, което преди нямал. Кое е това нещо? Съкрушеното сърце. . .
Следва
Превод К. Константинов
