Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (27 Votes)
o_zaharia_cora_site.jpg
Изключително се радвам, че съм отново в България. Благодаря на Негово Светейшество патриарх Максим, който ми даде благословение да посетя София и да се срещна с православните хора в България. Много съм благодарен и на Знеполския епископ Йоан, който ме прие като свой брат.

Вярвам, че започва нещо голямо, нещо ново се отключва в тази страна. Тук съм по повод излизането на български език на книгата Свети Силуан Атонски. Убеден съм, че това ще бъде голямо събитие за всички хора в България така, както тази книга бе голямо събитие за православните в други страни, а и не само за православните. В нея се съдържа синтез на цялото православно предание, и аз вярвам, че това предание е живо и в България; то е като един „спящ великан”, който трябва да бъде събуден. Сигурен съм, че книгата за св. Силуан ще допринесе много за това пробуждане – за обновлението и възраждането на Божия народ в България.

Темата на първата беседа, която предстои да изнеса, е за раждането на човека за вечното Царство. В нея ще говоря за следното: ако проследим събитията от живота на св. Силуан, ще разберем, че можем да познаем Бога, само ако сме „видели вида Му”, т. е. видели сме Неговия Образ в слава, и сме „чули гласа Му”,[1] т. е. чули сме Неговия глас чрез силата на Светия Дух, която поставя печат за истинност на Божието откровение вътре в нас. В тази беседа се спирам подробно върху виждането на Христос, дадено на св. Силуан, а също и върху откровението, което той получава, когато чува Неговия глас след петнадесет години на усилена борба с духовете на злото; тогава, когато Христовият глас му казва: „Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”. И така, първото велико събитие в живота на св. Силуан е когато той, изправен пред Христовата икона в една от църквите в манастира „Св. Пантелеймон” на Света гора, вижда живия Господ.

Много хора биха могли да кажат, че са получили видение на Бога или Божията Майка. Има обаче някои критерии, които безпогрешно доказват дали тези видения са истински. Видението, което получава св. Силуан, е истинско, защото, макар и продължило само един миг, промяната, която се извършила у светеца, е толкова дълбока и удивителна, че, както сам казва, това състояние е невъзможно без действието на Светия Дух. При виждането на Христос св. Силуан преживява множество изключително велики неща. Той казва, че „за пръв път познал, че има Свети Дух”. Как е възможно това? Та той вече доста  време е бил в манастира и следователно всеки ден от сутрин до вечер е слушал думите: „Слава на Отца и Сина и Светия Дух”. Как тогава казва, че за пръв път познава, че има Свети Дух и че „Бог може да се познае истински само в Светия Дух”?

Всъщност това, което св. Силуан почувствал в мига на боговиждането, е, че сърцето му се разширило и обгърнало небето и земята. От този миг нататък през следващите четиридесет години неговата молитва е: „Моля Те, милостиви Господи, да Те познаят всички земни народи чрез Светия Дух”. С други думи, в момента на боговиждането на св. Сиулан се предава състоянието на Христос. Тъй като Христос е новият Адам, Който носи в Себе Си всички народи на земята, св. Силуан получава като дар състоянието на Христос и молитвата за целия свят се превръща в дълбока необходимост за духа му. В момента на виждането на Христос той почувствал още, че любовта на Господа е безкрайна и обгръща дори и враговете Му. През следващите години св. Силуан непрестанно свидетелства, че без любовта към враговете не можем да получим спасение. Освен това, само ако имаме любов към враговете, ни се дава истинско и действително познаване на Бога. Защото любовта към враговете унищожава гордостта и отваря цялото пространство в душата ни, за да може Бог да се всели и да пребивава в нас. Гордостта умъртвява сърцето, а когато се смирим, простим и дори обичаме враговете си, сърцето се разширява. Тогава сърцето ни е готово да приеме дара на Светия Дух.

Св. Силуан казва още, че по време на боговиждането познал смирението на Христос, което е „неописуемо”. Понякога, когато в духовната си борба се опитваме да се смирим, казваме: „Аз съм най-лош от всички”. Това е аскетическото смирение, в което все още има елемент на сравнение и затова е несъвършено. Когато обаче човек види Господа така както Той е, тогава вече сравнява себе си с Богочовека Христос, Който е съвършен Бог и съвършен Човек. Той ни е показал чрез Себе Си какъв трябва да бъде човекът според Божия замисъл за него отпреди свят да се създаде. Св. Силуан говори и за много други неща, плод на боговиждането. Той казва, че е почувствал благодатта не само в душата, но също и в тялото си. Казва, че цялото му тяло е било изпълнено с благодатта на Светия Дух и че е „пожелал да пострада за Христос” така, както мъчениците са желаели това. Защото, както казва св. апостол Павел, „нам е дарувано заради Христа не само да вярваме в Него, но и да страдаме за Него”.[2] От всички тези описания на онова, което последвало виждането на Христос, разбираме, че св. Силуан е човек, който действително е срещнал Бога и се е съединил с Неговия Дух.

Виждането на Христос се извършва много рано в монашеския живот на св. Силуан, само шест месеца след постъпването му в манастира. Разбира се, първоначално той тържествувал в това благодатно състояние. Това била неговата Пасха, неговият преход от смърт към живот, преминаване от мрака към нетварната Светлина. Но тъй като все още бил неопитен в аскетическата борба, той не могъл да опази това състояние и скоро след това го изгубил поради помисли на тщеславие. За изпадането в тези помисли допринася и похвалата, която св. Силуан получил от един духовник, при когото отишъл и му разказал своето преживяване. Този духовник бил така дълбоко удивен, че казал: „Ако ти си такъв сега, когато си толкова млад, какъв ли ще бъдеш, когато остарееш?”. Тези думи хвърлили младия послушник в битка с тщеславни помисли. В продължение на петнадесет години той водил изключително напрегната борба с духа на тщеславието, докато накрая стигнал до отчаяние. И една нощ по време на молитва, когато станал от столчето си, за да направи поклон пред иконата на Христос, видял пред себе си бесове, които очаквали да получат поклонение от него. Тогава св. Силуан седнал отново на столчето и започнал разговор с Бога. Той казал: „Господи, Ти виждаш, че искам да Ти се моля, но лошите помисли не оставят ума ми свободен”. В този момент Господ проговорил в сърцето му: „Гордите винаги са измъчвани така от помислите на врага.” Тогава св. Силуан отново казал на Господа: „Господи, научи ме как да смирявам ума си. Как да се моля с чист ум?”. Тогава Господ му казал: „Дръж ума си в ада, и не се отчайвай”. Господ предложил на св. Силуан ада, но резултатът бил необикновен, тъкмо обратният. Светецът се изпълнил с тържество от думите на Христос. Той казва: „Започнах да правя така, както ме научи Господ и умът ми се очисти. И Светият Дух свидетелстваше в сърцето ми за моето спасението, за вечното спасение”.

Господ му дал най-силното средство, с което да унищожава враговете си. Държейки ума си в ада, св. Силуан се научил да смирява душата си, а ние знаем, че Господ „се противи на горделиви, а на смирени дава благодат”[3]. Този път – да държим ума си в ада и да не се отчайваме – всъщност е пътят на Самия Христос, Който слиза заради нас дори в ада, за да ни освободи от всяко робство. Всички дарове на Светия Дух идват при нас чрез снизхождането на Господа в ада и Неговото възхождане на небесата, чрез Неговото възкресение и възнесение. Затова и ние, за да бъдем участници в Неговата благодат, трябва да се научим на този път на снизхождане, след което Господ ще ни въздигне в Свое време. Св. Силуан получил средство, с което да побеждава всеки горд помисъл, и по този начин можел постоянно да пази съкрушение и смирение в сърцето си, а следователно и непрестанно да носи благодатта в душата си.

*   *   *

Когато четем житието на св. Силуан, виждаме, че в духовния живот на човека има три периода. Отец Софроний не обичаше да чертае схеми, да дава системи за духовно израстване. За да обясни обаче някои явления, които бе забелязал, както са ги забелязали и светите отци (например св. Макарий Велики и други отци на Църквата), той развива своето виждане, че в духовния живот има три периода. Първият период е, когато благодатта ни посещава. Св. Силуан получава няколко такива посещения на благодатта в началото на своя живот и най-вече по време на виждането на Христос. Това е докосване от Бога и действително е велик момент. Тогава Бог сключва завет с човека, така както Той и сключил завет с Израил в Египет. В момента на благодатното посещение Бог разкрива на човека образеца на всички божествени добродетели, образа на божествения живот. През този първи период човек се намира в едно изключително състояние. Молитвата тече с лекота; да обичаш другите и да се смиряваш е лесно; лесно е да вършиш бдения през нощта; лесно е да прощаваш. Ако Бог е с нас, ние лесно даваме всичко на всички. През този първи период много хора получават дара на непрестанната сърдечна молитва. Тя е толкова силна, че действа дори насън. Молитвата им не само се извършва без усилие, но те дори не могат да се откъснат от нея. Толкова силна е благодатта у тези хора. При някои този период може да продължи няколко дни или дори няколко часа, при други той може да продължи месеци, а при трети – дори години (най-много до седем години, казваше отец Софроний).

През първия период Бог дава на човека да вкуси Неговата любов, Неговата „първа любов”. Както се казва в книга Откровение: „Помни своята първа любов”.[4] Това е велик урок, който получаваме през първия период на духовния живот. Св. апостол Павел при своята защита пред цар Агрипа, казва: „Царю, аз търпя гонения от моите сънародници, евреите, защото искам да остана верен на онова първо видение, което получих по пътя за Дамаск”.[5] Така през първия период човек получава един особен опит, особен дар и урок как да живее до края на живота си. А останалата част на живота му се състои в това да покаже своята вярност към честа, с която Господ го е удостоил.

Разбира се, този първи дар, тази първа благодат, е „незаслужено съкровище”: то ни се дава без да сме направили нищо, за да го получим. Може би сме имали някаква благоприятна нагласа, за да го получим, но не сме направили нищо, с което да го заслужим. Ето защо Господ позволява през втория период човекът да премине през състояние на духовна сухота; през период, в който се усеща изоставен от благодатта. Благодатта се отдръпва от човека. Този втори период е най-важното време от неговия живот, защото тогава той е призван да прояви своето истинско отношение и свободна воля, своето свободно самоопределение да следва Бога.

През първия период е лесно да вършим големите дела на благочестието, защото Бог е в нас. Всъщност Той е Този, Който върши тези дела в нас. Но, ако през втория период положим усилия да бъдем верни на Бога, да вършим същите дела като през първия, макар да не виждаме Бога вътре в себе си по осезаем начин, тогава ние сме дори още по-благословени. Затова и Господ казва: „Блажени, които не са видели, и са повярвали”.[6] Когато виждаме Бога в сърцето си през първия период, тогава едва изречем молитвата си, и Той ни отвръща, едва призовем Неговото Име и сърцето ни се отваря широко. Това е все едно да виждаме Бога и затова ни е лесно да вярваме в Него и да Го следваме. Но, когато вършим същите дела при отдръпването на благодатта, тогава сме наистина блажени, защото, макар да не Го виждаме, вярваме в Него и вършим тези дела.

Вторият период е велик дар за човека. Това е много трудно време. Усещаме сухота, чувстваме се изоставени от Бога – сякаш смърт заплашва живота ни. Когато обаче смъртта заплашва живота ни, а ние стоим твърдо с вяра и избираме да следваме Божиите заповеди, с това показваме, че вярата ни е по-силна от смъртта и така побеждаваме смъртта. Ако през втория период живеем по такъв начин, че правим всичко, за да останем верни на урока на първата благодат, тогава Бог се убеждава, че ние сме Негови. Както се казва в псалмите: „Твой съм аз, спаси ме”.[7] И след като направим всичко през този втори, тежък период, за да докажем своята вярност към Бога, Той се убеждава и ни проговаря, казвайки: „Да, син мой си ти, Аз днес те родих”,[8] и още: „Всичко Мое е твое”.[9] Така получаваме великата чест на благодатта на осиновяването, биваме приети от Бога като Негови чеда. Тогава благодатта се завръща по постоянен и устойчив начин и започва третият период, който не може да продължи дълго. Обикновено това време настъпва преди края на живота на човека.

Разбира се, вторият период не е напълно лишен от утешения, Бог често посещава душата и укрепва човека в неговата борба. През втория период обаче тези благодатни състояния не са постоянни. Само, когато Господ се завърне и човек придобие отново благодатта, след като е доказал верността си към Бога и е бил приет като истински Негов син, само тогава Бог присъства постоянно в живота му, и благодатта може да бъде дори по-изобилна, отколкото в началото.

Това са трите периода, през които човек трябва да премине, за да познае Христос истински, да познае Христос във всички аспекти на Неговия живот – в Неговата слава, но също и в Неговото слизане в ада. По този начин човек получава пълно познание за Личността на Христос. А да познаем Христос – това е нашето спасение; да познаем истинския Бог и Христос, Когото Той е изпратил в света, за да ни спаси. Целта на отец Софроний, когато разглежда тези три периода на духовния живот, е да събуди вдъхновение у хората, които преминават през втория период. Желанието му е да им помогне да не изпадат в униние, да не отправят към Бога обвинения заради трудностите, които търпят; да не се парализират от унинието, а да им посочи начини винаги да разгарят в себе си вдъхновението, като помнят, че ние сме изпитвани като синове от нашия Отец, Който е на небесата.[10] Ако имаме вдъхновение през втория период, в който повечето от нас преживяват по-голямата част от живота си, тогава животът ни става изключително богат. Бог предвижда този втори период и допуска той да настъпи в живота ни, за да може след това да ни възнагради с всичките Си небесни дарове.

Образ на тези три периода в духовния живот на човека виждаме в живота на древния Израил. Бог първо ги посещава в Египет и сключва Завет с тях, Той ги превежда през Червено море и те празнуват своята Пасха. Те били като онези, които „сънуват”, както се казва в псалмите[11] – толкова силна била пасхалната им радост. След като преминали Червено море и враговете им били потопени, настъпили четиридесет години, през които народът на Израил бил изпитван в пустинята. През тези години Бог не ги оставил без утешения – знаем колко много чудеса извършва Той, за да запази Своя народ. И след четиридесет години изпитания в пустинята, накрая онези, които останали верни, влезли в обетованата земя, в Палестина, в Йерусалим.

*   *   *

Св. Писание дава много определения за човека. Едно от тези определения е, че човекът е „дълбоко сърце”. „Ето един човек с дълбоко сърце”, се казва в Писанието, когато Бог поглежда към човека, а на друго място мъдрият Соломон казва, че това дълбоко сърце предполага „духовно и божествено усещане”.[12] С други думи, дълбокото сърце на човека предполага усещане за Бога и то е мястото, в което Бог обитава, мястото на вселяването на Бога. “Чрез вяра – казва св. апостол Павел, – Христос се вселява в нас”.[13] Човекът е велик, свидетелства Писанието, защото Бог му е дал дълбоко сърце, в което да може да отвори място за Бога, да приеме Божието присъствие. В книга Иов откриваме въпроса: „Какво е човекът, че Бог така го е възвеличил?”[14] – и, както е обичайно в Писанието, следва и отговорът: „Човекът е велик, защото е „цел” на Божието посещение от сутрин до вечер”, защото има дълбоко сърце. Човешкото сърце постоянно е „цел” на Бога.

Всички ние обаче живеем без да усещаме сърцето си, а то би трябвало да бъде като небе. Ако сърцето е мястото, в което Царят на царете издига Своя престол, всички би трябвало да чувстваме в сърцето си небето, често пъти обаче нищо не чувстваме. Затова всички духовни практики в светата ни Църква са дадени, за да ни помогнат да намерим своето дълбоко сърце. Защото, ако не намерим дълбокото си сърце, не можем да говорим истински на Бога. Бог чува човека, само когато той Му говори от сърцето си. Например, в притчата за блудния син виждаме, че той „дошъл в себе си”, т. е. влязъл в дълбокото си сърце и оттам казал: „Татко, съгреших пред тебе, но моля те приеми ме като твой слуга”.[15] Блудният син влязъл в сърцето си и заговорил оттам и тогава веднага бил приет от Бога.

Бог приема сериозно човека, само когато той Му говори от сърцето си. Затова и  задачата на нашия живот е да намерим сърцето си, да го очистим и да го съградим, за да можем да приемем просветление от Бога и да получим божествено усещане. Защото най-великото чудо, което земята познава, е съединяването на човешкото сърце с Божия Дух.

Много са начините за намиране на сърцето. Всички аскетически средства, установени от светата Църква, имат това за своя цел. Например, много пъти Бог допуска да почувстваме суетата на своя живот, на този свят и че смърт грози всичко. Това ни води до отчаяние, което не ни позволява да прилепяме сърцето си към земните неща. С това „благодатно отчаяние”, както го нарича отец Софроний, ние започваме да викаме силно към Бога. Всъщност това е благодатният дар на помненето на смъртта. Когато човек усети суетата на всичко на този свят, тогава проумява, че без вечността животът му е безсмислен. Той вижда живота си като низ от провали, поредица от грешки; чувства, че животът му не е достоен да издържи погледа на вечния Съдия. Тогава той стига до това благодатно отчаяние и започва да вика към Бога. Това е моментът, в който намира дълбокото си сърце и започва да говори на Бога оттам.

Когато получи това преживяване, човекът се изпълва със страх. След като повярва истински в Христос и се обърне изцяло към Него, човекът се изпълва със страх да не отпадне от единението с Него. Това е страхът Божи, който е породен от вярата. Психолозите казват, че страхът ражда вярата. Но ние в Църквата знаем, че вярата ражда страха Божи. Първо трябва да повярваме в словото на Христос, да повярваме, че Той съществува и ще ни въздаде, и понеже вярваме, че Той „ще съди живи и мъртви”, започваме да се страхуваме да не се провалим на Неговия Съд. Страхът Божи поражда в нас мъдрост: да предпочитаме „небесните неща вместо земните, вечните неща вместо временните”. Това е мъдростта, която е плод на страха Божи, както е писано: „Начало на мъдростта е страхът Господен”.[16] Тогава започваме да се трудим със страх Божи и сърцето ни постепенно се очиства. Чрез това очистване в сърцето се натрупва благодат, докато дойде момент, когато тази благодат достига известна пълнота и сърцето се отваря широко, за да обгърне небето и земята. Това е моментът на истинското „ново раждане” в Духа. Тогава човекът става истинска личност по образа на Христос, защото сърцето му се е разширило да обеме небето и земята и той молитвено се застъпва за целия свят.

И така, виждаме, че намирането, съграждането на сърцето чрез страха Божи, както и други духовни подвизи, и накрая отварянето на сърцето за божествената благодат е целта на нашия живот. „Намерих сърцето си, следователно съм стъпил на пътя на спасението. Ако съм намерил сърцето си, тогава молитвите ми стигат до ушите на Господ Саваот”. Наистина, каквото и да правим в този живот – всичко е напразно, освен работата, която вършим върху сърцето си: да го намерим, да го овладеем, да го съградим и да го отворим широко за Божията благодат.

*   *   *

Цялата работа, която извършваме върху сърцето си, всъщност означава да се съградим себе си като храм на Светия Дух, да станем неръкотворен храм на Бога чрез Божията благодат. Както казах, има много духовни средства, чрез които можем да се превърнем в храм Божи, а този храм се изгражда в сърцето на човека. Първото средство е словото Христово, словото Божие. Ако приемем словото на Христос и го превърнем в закон на нашия живот, тогава ще получим доказателство вътре в себе си, че това слово „не е от човек, а е от Бога”. Ето защо Господ казва на евреите: „Ако спазвате учението Ми, ще знаете откъде идва то, дали то е човешко или божествено”. Нужно е словото Божие да пребивава изобилно в сърцето ни, защото то очиства, освещава, просветлява – словото Божие върши всички тези неща едновременно в нас. Това е първото средство, чрез което можем да се превърнем в храм на Светия Дух.

Второто средство е призоваването на Името Христово. Много от светиите, като например св. Силуан и св. Серафим Саровски, казват, че целта на този живот е да придобием благодатта на Светия Дух, да получим дара на Светия Дух. Когато Светият Дух влезе в човека, той наистина получава известна сила и свобода да призовава Името Христово по богоподобаващ начин. Ето защо прор. Иоил казва: „В последните дни Господ ще излее Духа Си върху всяка плът. В тези дни всеки, който призове Името Господне ще се спаси”.[17] Чрез дара на Светия Дух ние се научаваме да призоваваме Името Христово. Призовавайки това Име, ние привличаме Божия взор, Божието внимание към себе си. С други думи, като призоваваме Името Му, ние влизаме в присъствието на възкръсналия Господ, защото Името е неотделимо от Неговата Личност. Присъствието на Христос действа изключително благотворно върху нас, защото изгаря духа на злото, който поразява цялото ни същество. Постепенно този дух на злото бива погълнат от присъствието на Христос, което е станало действено от призоваването на Неговото Име. Така ние се превръщаме в храм на Светия Дух, тъй като сме влезли в присъствието на възкръсналия Господ.

Според исихасткото предание на Църквата чрез повтарянето на еднословната молитва: „Господи, Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй мене, грешния”, ние лека-полека изчистваме „ръждата” на страстите, натрупала се в сърцето ни, и то става по-възприемчиво за действието на благодатта. Така постепенно то се просветлява и се съединява с Духа на Христос. Чрез призоваването на Името Христово ние приемаме благодат, получаваме благословението да намерим дълбокото си сърце и цялото ни същество да се съсредоточи в него. Сърцето е центърът на нашето същество, съгласно Писанието. Ние познаваме това в опита, когато чрез Иисусовата молитва намерим сърцето си. Призовавайки непрестанно Христовото Име, умът ни постепенно намира сърцето и се съединява с него. А когато умът и сърцето са съединени, тогава човекът владее цялото си същество. Тогава той е в състояние, което съответства на двете големи Божии заповеди: да обичаме Бога с цялото си сърце, с целия си разум и с цялото си същество, и ближния си като самия себе си. Как бихме могли да изпълняваме тези две заповеди, ако съществото ни е разделено поради постоянното ни изпадане в грях? Нужно е съществото ни да се възсъедини, за да може изцяло да се обърне към Бога. Това се извършва на дело и довежда до съвършенство чрез призоваването на Името Христово. Ето защо чрез Иисусовата молитва ние ставаме храм на Светия Дух, ставаме обител на божеството на Христос.

Третото средство, чрез което ставаме храм Божи, е достойното ни участие в тайнствата на Църквата и особено в тайнството на тялото и кръвта Христови – светата Евхаристия. Тялото и кръвта на Христос са изпълнени с Неговия Дух, затова, ако се причастяваме с тях достойно, ние получаваме благодат. И нека отново да повторим, че именно чрез благодатта на Светия Дух човек намира дълбокото си сърце и тя подготвя сърцето да стане обител на Бога. Затова като участваме достойно в тайнството Евхаристия, ние ставаме храм Божи. В това тайнство ни се дава възможност да извършим една обмяна: обмяната на нашето временно съществуване с безкрайното Битие на Бога. В св. Литургия ние идваме при Бога, принасяйки Му целия си живот. Ние Му принасяме не просто парченце хляб и малко вино, а влагаме в тези дарове цялата своя вяра, цялото си смирение, цялото си страдание, всичките си очаквания, които имаме към Него. И казваме на Бога: „Тези Твои дарове от всичко, което е Твое, принасяме на Тебе, за всички и заради всичко”. Чрез светите Дарове ние принасяме на Бога целия свой живот. И Господ прави същото: Той влага в даровете Своя собствен живот, изпълва ги със Светия Дух. Господ превръща даровете в Свои тяло и кръв, изпълвайки ги със Своето присъствие, и казва в отговор на човека: „Светинята е за светите”. В този момент се осъществява замяната на човешкия живот с безкрайния живот на Бога. Тази замяна е неравностойна поради безкрайността на Божията любов. Ние принасяме на Бога своя малък ограничен живот, а Той ни връща Своя велик божествен неограничен живот. Така, участвайки в св. Литургия и в тази обмяна на животи, ние се превръщаме в храм на Светия Дух.

По този начин в Православната църква, въпреки цялата ни нищета, въпреки всичките ни раздори, ние все пак имаме възможността да намерим Божията благодат и да станем истински образи на истинския Бог – истински образи на Христос.

Превод: Мила Игнатова

* Беседа на автора за предаването „Иконостас”, Нова телевизия, 20 юни 2008 г. Беседата е част от книгата Пътят към сърцето, С.: „Омофор” 2009 - сборник статии и беседи на архим. Захариас от двете негови посещения в България. В книгата са публикувани и въпроси и отговори от многобройните срещи на автора в София, Велико Търново, Русе и Казанлък (бел. ред.).

[1] Иоан 5:37.

[2] Фил. 1:29.
[3] Иак. 4:6.
[4] Виж Откр. 2:4-5.
[5] Виж Деян. 26:19-22.
[6] Иоан 20:29.
[7] Пс. 118:94.
[8] Пс. 2:7.
[9] Лука 15:31.
[10] Виж Евр. 12:7.
[11] Виж Пс.. 125:1.
[12] Виж Пс. 63:7 и Притч. 15:14 по прев. на 70-те.
[13] Виж Еф. 3:17.
[14] Виж Иов. 7:17.
[15] Виж Лука 15:18-19.
[16] Притч. 1:7; 9:10.
[17] Виж Иоил 2:28, 32.


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uac 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.