Догматите са врата и пътуване към пълнотата на истината

 

Неговото съществуване и живот се влива в църковното съществуване и живот. Така личното съзнание и опит на вярващия имат църковно измерение и изражение. Извън истината, която се съхранява в Църквата, неговото съзнание и опит са лишени от всякаква достоверност и обективност, бидейки примес на истината с лъжата, на реалността със самоизмамата – „мистицизъм” в най-лошия смисъл на думата.[3] В Православието нищо не е индивидуално или частно. Спасението, вярата, етосът, духовността и т. н. не са индивидуални въпроси и частни стремежи. Те са личностни и църковни събития, чиято онтологична пълнота и съборно проявление се откриват в общността на църковното тяло.

Църквата е пространството за онтологичната възможност да бъдем причастни на всеобхватната истина, на пълнотата на битието и живота, на съборността на богочовешката реалност, на нейното вертикално и хоризонтално измерение. Това е така, защото в нея съществува благодатта, преобразяващата сила, динамичното Божие присъствие, чрез което всичко става възможно за човека,
 
а чрез подвижничеството отваря вратата към съборната визия за човека, живота и света.

В харизматичното богатство на Църквата човек обръща последиците от грехопадението и участва в тайната на всеобхватността на спасението, тоест вкусва плодовете на духовността на Църквата, защото духовността е плод на спасението, тя е живот, етос и опит от светостта на Църквата. Нейното естествено пространство и неповторима атмосфера е тялото на църковната общност – това важи до такава степен, че отдалечаването от твърдата духовна основа води до отдалечаване от Църквата[4]. Извън църковната общност човекът – бидейки сам, немощен и отчаян – продължава да се намира в плен на човешката и на демонската воля, в плен на автономността и на хетерономността; продължава да не участва в даровете на Духа, които активират дара на спасението, да се намира извън живота на преобразяването и обожението, живот на богозаконието, който е живот на общение, свобода и Божия любов в Христос.

Всичко това означава, че особено днес трябва „да преодолеем всяко социологическо разбиране за Църквата и явяването на Христос в света. И следователно да преоткрием Църквата като тайна на освещението и на личната святост – активирана от благодатта на Кръщението – като корен на „явяването в света”, което истински освобождава и примирява... Нека Църквата само храни хората с живот и със смисъл, а те, колкото повече осъществяват „цивилизацията на щастието”, толкова по-голяма жажда ще чувстват. Нека Църквата служи само за това отново да научи хората на вътрешната борба, „по-жестока и от борбата с хората”, защото вътрешното не се противопоставя на външното, а го обгръща и определя. Нека Църквата служи само за това да преобразява скръбта от смъртта в скръб по Бога. Само в радост”[5].

Преданието не е консервативен и неприкосновен принцип, не е научен каталог или книга, която описва развитието на Църквата, не е закон, мъртво хранилище или външен авторитет, не е говорене за миналото или свещена археология. В същността си Преданието е живот и като живот е сродно с Църквата; то е самият живот, пълнота на църковния живот; то е динамичната и възраждаща реалност в църковния организъм, в църковното общение на вярващите, която обогатява и направлява техния живот и дейност[6].

Преданието „отразява победата на Църквата над времето. Да се учиш от преданието или по-добре „в” преданието, да бъдеш верен на преданието означава живо да се свържеш с пълнотата на църковния опит, да се учиш от пълнотата на неподвластния на времето опит, който всеки член на Църквата трябва да познава и да притежава според мярката на духовната си зрялост, на съборното си развитие... Църквата е живо свидетелство за преданието и само в и чрез Църквата преданието може да бъде прието и да се почувства като несъмнен факт... За живите членове на Църквата съществува не външният исторически авторитет, а вечният и непрекъснат Божий глас; не само гласът на миналото, но и гласът на вечността... Преданието е неизменното живеене и непрестанното обитаване на Духа... Преданието не е исторически, а „харизматичен” принцип”.[7]

Преданието е вътрешният опит на Църквата, който тя е придобила и придобива чрез Светия Дух. То е нейният живот в Светия Дух, трайността на динамичното отношение с Христос и с Откровението Му, живата Христова тайна, която чрез Светия Дух се разпростира в светите Тайнства, в божествените истини и в богочовешките добродетели на Църквата. Преданието е творческо и нерушимо; то е настоящето на Църквата. То е „днес” на спасението, пътуване на тялото на Църквата към есхатона във винаги актуалната история на спасението, пътуване на трайно преобразяване и обновяване, на възрастване и съзиждане, на предаване и получаване на едната и единствена истина на Откровението. Това става чрез засаждането на старото в новото, чрез участието в всеобхватната истина и в съборния опит на тази истина, така че единството и всеобхватността на истината съществуват и се съхраняват в преданието.[8] Приемането на тази спасителна истина, която се пази и разпростира в Църквата, стои в основата на духовния опит и го обогатява, а също така формира православната духовност по динамичен и онтологичен начин.

 

С други думи, динамично съдържание на православната духовност не извира от някаква абстрактна или затворена човешка реалност, от някакъв идеалистичен или метафизичен фактор. Тя е самият опитен живот на Църквата, „плод”, принасян от новия народ на благодатта, същността на тайната на спасението, която се пази и активно се разпростира в Църквата.[9] Преданието изгражда и напоява духовността. То е продължение на духовната аскеза, както и над-индивидуалната сила на духовния живот.

Чрез преданието всяка индивидуална самодостатъчност и автономност бива унищожена в общението
 
и потока на непрестанния и неразривен опит на Църквата; в него опитът и вътрешният поглед на всеки вярващ е вечен опит и поглед на Църквата. Вътрешният живот на вярващия и вътрешния живот на Църквата се обединяват в неразделно и динамично единство, познато именно като уникалната църковна духовност.

В своята дълбочина  духовността е единственият автентичен и неподправен израз на Православието, един от плодовете на светостта на Църквата. Духовността е нейният вътрешен живот и предание, тоест динамичното присъствие на църковния живот във всички дела и прояви, защото преданието съставя живия организъм на духовността. С една дума, духовността е благодатта, с която се удостояват членовете на Църквата, които отговарят утвърдително на Божието „Амин” и приемат Божия призив за покаяние и спасение; онези, които живеят и изразяват това чрез изобилието на харизмите и на добродетелите, които украсяват църковната общност на вярващите и свидетелстват за нея.

 

Съдържание и цел на догматите е богопознанието, запознаването и свързването с Бога и дръзновението на човека пред Него. Чрез тях ние променяме начина си на съществуване и от нашия живот преминаваме в пълнотата на Божия живот, за да станем чеда на благодатта и причастници на благодатния живот.[10]

Догматите не са самоцел. Не става въпрос за определен научен въпрос, който засяга специалистите, за научна разработка или юридическо кодифициране, а за харизматичното формулиране на богодадените ороси на вярата, за възможността човек да участва в пълнотата на богочовешката истина и живот[11].

Догматите са врата към ипостазираната, животворяща и спасителна истина, свидетелство за пълнота и заедно с това пътуване към пълнотата на истината. Те не са  задушаващото затваряне на истината в някаква научна формулировка и интелектуална езикова форма заради нейната защита и спасяване, а знак за призвание към личностно общение с истината, начин на откровение, който търси освобождаването и спасението на човека; не са някакъв статичен и консервативен принцип или обикновена логическа и мисловна схема и аксиома, а мистично и светотайнствено събитие, динамичен израз и свидетелство за богочовешкото събитие на спасението. В действителност догматите имат съществени и решителни последици за антропологията и сотириологията. Защото това, което можем да определим като основен белег на църковните догмати, е че в тях се подчертава учението за божествените енергии, тоест догматите представляват израз на спасителното действие на Бога, както и утвърждаване на историята.[12]

Когато Църквата формулира и съхранява догматите, тя не просто се интересува от терминологията, нито цели да създаде философия, а изразява своя онтологичен опит и самосъзнание за събитието на спасението; изразява истината, която съществува в лоното й от деня на Петдесетница; изразява пълнотата на новия живот, която крие в недрата си; изразява степента на тайнствено-троичния опит, който я изпълва. Става въпрос за формулирането и съхраняването на предпоставките за живота и спасението на човека в Църквата и чрез Църквата[13]. Отхвърлянето и подправянето на догматите не е отхвърляне и подправяне на поредица от теоретични религиозни познания и принципи, които човек apriori е призван да приеме. То е отхвърляне и подправяне на християнската истина и живот, на предпоставките и възможностите за спасение и живот на човека. То е отричане на възможността за общение на човека с Бога, която се дарява от безграничното и спасително Божие човеколюбие. То е отричане не на някакво предварително съставено и формулирано учение, а на личното Божие откровение, чието отхвърляне води до абсурд и безумие, до ада и смъртта, накратко, до гибелта на човека.

Важно е да се отбележи, че

обикновеното погрешно схващане на догматите (на тайната на вярата) е всъщност погрешно преживяване на изкупителната тайна,
 
чрез което човек продължава да бъде роб на трагедията на тираничната похот, на тлението и на смъртта. Това обяснява защо  ереста като подмяна или изпопачаване на догматите и като отхвърляне или замяна на истината на Църквата от човешкия разум и от идеологията се отъждествява с пълното унищожаване на смисъла за човека и с неговото отпадане. Ереста засяга не просто предадената вяра, „а живота на вярващите, смисъла на тяхното съществуване... чрез подмяната на догматите еклисологията се изкривява, духовният живот се подменя, а човекът се измъчва”.[14] Ереста е категорична и абсолютна заплаха за човешкото битие, „оскърбление срещу ипостаста на църковната общност и сотириология, което създава погрешни схващания за православната антропология”.[15] Като обожествяване на самодостатъчността и отчуждението на човека тя е хула срещу лицето на човеколюбивия Бог, която като бумеранг се връща у човека. Защото „ереста едновременно представлява хула срещу Бога и проклятие за човека”.[16] Човешката хула, човешкото самопревъзнасяне води до духовно самоубийство. Ако човек не се освободи от ереста, той се самоунищожава в нея. Това е така, защото в ереста човешкият живот клони към самоунищожение. В апогея на опиянението на битието ереста стига до гибел и самоунищожение.[17]

Православната Църква реагирала и водила борба с ересите, за да предпази църковната истина и да съхрани тайната на спасението, отнемайки от човека възможността за избиране на робството и на гибелта. Гибелната и смъртоносна ерес „всъщност е не погрешно учение, а неправилно отношение на целия ни живот към Бога (а след това и към човека). С категориите на общоприетия език, тя е повторение на прародителския грях, на автономизирането и самообожествяването, на унищожение на общението с Бога; тя е отхвърляне на предлаганото обòжение”.[18]

Църковните догмати трябва да бъдат правило и образец, ръководител и критерий за живота на вярващите; да бъде мярата на пълнотата на нашия живот в границите на възлизането, при което – според думите на Владимир Лоски – вместо да доближаваме и усвояваме тайната според мярата на нашия ум, ние трябва да бъдем трезвени и будни за дълбоката промяна, за вътрешното духовно преобразяване, за да можем да се подготвим и бъдем достойни за мистичния опит.[19] Догматите са не само онтологична истина сама по себе си и заради самата себе си, а извор на истински и вечен живот, на святата и автентична духовност.[20] Предаността към догматите означава те не само да останат непроменени, но и промяна, преобразяване и обновяване на нашия живот в съгласие с истината и със спасителната сила, която се крие в тях.[21]

Духовността е живот и плод на догматите в тяхната сотириологична и антропологична проекция и проявление.

Догматите винаги са свързани с духовното преживяване, те са основа за духовността,

но и основна причина за нейната подмяна и изменение.[22] Православието отхвърля абстрактното формулиране и приемане на догматите, тяхното отделяне от духовния опит и живот, защото има съзнанието, че те са сотириологичният и духовният опит и възрастване на Църквата, те са основата и критерият за нейната духовност и етос; има съзнанието, че без тях благочестието и духовността се подменят и изопачават, отчуждават и принизяват до индивидуалистичен пиетизъм и абстрактна религиозност, до обикновен морализъм и безличен етос, до антропоморфична езотерика и екстатичен мистицизъм.

Православната духовност е опитът и свидетелството на Църквата. Тя е уникалният, общ и неизменен живот на църковната плирома, живот, който се преживява, пази и възвестява от целия Божий народ. Тя е вътрешният живот и духовно сетиво на всички верни членове на Църквата, които пазят благодатта на Кръщението и даровете на Миропомазанието във вътрешния живот и в духовния критерий на Църквата, в евхаристийното богослужение, в нейния мистицизъм и подвиг. Всички са призвани да бъдат свидетели на новия живот на Църквата и са поставени в нея, за да бъдат истински вестители на Божието царство в този свят.[23]

Православната духовност е не монотонният и потаен живот на малцината, на онези, които вкусват радостта от духовния живот и загасяват жаждата за него извън историческата и световна реалност, е пророческият и подвижнически живот на православния Божий народ, който притежава силата да преобразява историческия ход на събитията и настоящия свят. Всъщност тя е живот, разпънат в историята, живот, който разкрива най-дълбокия си смисъл и се възпълва в историческите рискове и неволи, сътресения и неуспехи. Особено трябва да помним духовното свидетелство на светците, на всички Божии приятели, чиито живот и дела дълбоко са напоили православното благочестие и православния народ.

Монашеството остава класическа форма на духовен живот

Ако има една и единствена духовност, която конституира етоса на всички вярващи, това е монашеската духовност[24]: „Μή γάρ νομίσης επί μονάζοντας τά λεχθέντα, αλλ` ουχί επί λαικου τά πάντα επίσης”.[25] Наистина сме длъжни да признаем, че монасите са превъзходни учители на духовния живот, а манастирите са средища за развиване на духовността. Но не можем да пренебрегнем факта, че въпреки видното място на монашеството в Православието, неговата духовност има напълно хомогенен характер. „Съществува само една и единствена духовност за всички – без никаква разлика за епископи, монаси и миряни и това е единствената духовност”.[26] Христовото благовестие е покана за покаяние към всички – духовници, монаси, миряни, мъже и жени, а упражняването на евангелските добродетели е пътят на съ-изобразяването с Христос, по който всички вярващи трябва да вървят. Молитвата, изучаването на Писанията, постът, милостинята, аскезата и подвигът са за всички членове на Църквата и всички еднакво ще отговарят за своите дела. Всички са длъжни да стигнат до една и съща висота на духовното преуспяване, да живеят в единствената духовност, в които и да е форми  и обстоятелства на човешкия или църковния живот.[27]

Различаването на вярващите на монаси, духовници и миряни, така че те да бъдат специални, обособени и еднообразни групи в църковното тяло, е непознато на православната еклисиология и чуждо на духовността: „Бог търси само правилна вяра в Единородния Му Син. Където открие такава вяра, Той свише изпраща изобилната благодат на Светия Дух. Бог търси сърце, изпълнено с любов към Него и ближния. Това е престолът, на който Той обича да почива и на който се явява в пълнотата на небесната Си слава. „Синко, дай Ми сърце” (Пр. 26:26) и всичко ще ти дам в изобилие... Достатъчно е само да обичаме Небесния ни Баща истински, като Негови деца. Господ чува както монаха, така и мирянина, обикновения християнин, достатъчно само и двамата да са православни и да обичат Бога от дълбочината на душата си и да имат вяра „колкото синапово зърно” (Мат. 17:20). Тогава и двамата ще са способни да „преместват планини”.[28]

Характерно е, че в православната иконография има много примери за духовно съвършенство, което е било постигнато от миряни и от вярващи, встъпили в брак.[29] Защото, това, което има значение, не са външните форми, променливите схеми-обвивката на пиетизма, които в действителност игнорират онтологията на тайната на спасението. Това, което осмисля духовността и я кара винаги да търси нови начини за изразяване, е обновяването и пленяването от Божията любов. Името, формата, рамката не изменят корена, характера и целта на духовния живот. „За да следваме духовния закон, който е любовта към Бога, не е необходим труд, нито пот, нито усилия. Не е необходимо да напускаш работата, да се оттегляш в уединение, за да водиш необичаен живот или за да носиш необичайна одежда. Всичко това не е необходимо. Можеш да бъдеш у дома си, без изобщо да загубиш благата си и винаги да се намираш в размисъл за сродството на човека с божественото и във всеки друг подобен размисъл. Не е възможно Бог да не е заедно с нас, след като Той е по-близо до тези, които викат към Него, отколкото е самото им сърце. Ще дойде при нас, макар и да сме зли, защото Сам Той е добър”.[30]

Откъс от книгата „Православната духовност”