Секуларизираният свят е естествената среда, която обитаваме. Светското общество ни заобикаля, то е въздухът който дишаме, даже насън. Такива са условията, в които живее християнинът днес. Думата “лаик” произлиза от гръцкото “лаос” – народ. В християнски контекст „лаик” означава човек от Божия народ. Всеки кръстен и миропомазан е “цар, свещеник и пророк”. Цар – за да изпълни своето предназначение в осъществяването на Божието царство; свещеник – за да принася с молитвата и добродетелния си живот духовни жертви; пророк – за да засвидетелства пред хората, в техните делници, присъствието на вечността, откривайки пред тях нов път и ново бъдеще.
В християнството няма професионалисти. Може би ги е имало в “класическата християнска” епоха, във връзка с особената роля на свещенството. Но сега, особено на Запад, разбираме, че църковният клир не е привилегирована олигархия, а все повече и повече съсловие, призвано да служи на други. Що се отнася до монашеството, то, според думите на св. Иоан Златоуст, е “свято изопачение”, станало необходимо за обновлението на този свят. Обаче, ако през 13 в. в условията на едно изцяло християнско общество, да се обърнеш във вярата е значело да станеш монах, то в днешния свят това означава преди всичко да станеш християнин, да приемеш отговорността да служиш на Христос и Църквата Му и в светлината на Възкресението да носиш служението на хората.
От контакта между секуларизацията и литургичния живот се повяват неочаквани плодове. Преди е съществувало разделение на монаси и миряни. Сега се наблюдава разделение на атеисти, агностици, гностици и тем подобни от една страна, и на християни от друга. Християнинът мирянин отговаря напълно за Църквата и за нейното просвещаващо света призвание. Затова е даже добре, макар не винаги да е леко, че той е потопен в “секуларизирания свят” (към който така или инак принадлежи), за да се заеме в него с “екзорцизъм” – с изгонване на разрушителните тенденции и с отглеждане на семената на истинния живот.
В продължение на много години преподавах история в един от големите парижки лицеи. Нямах намерение да обръщам във вярата учениците си (тогава трябваше да изпълнявам светски задължения), но във всеки случай, аз можех да ги “събуждам” духовно, да задавам въпроси, да показвам пътя. И пътищата им понякога се приближаваха до моите, друг път се разминаваха.
Има професии, в които такова косвено свидетелство изглежда невъзможно, или почти невъзможно. Но все едно, винаги можеш да се изкажеш, да очертаеш позицията си, дори когато отношенията са чисто служебни.
За нас, вярващите, Литургията винаги е била висшата точка на напрежение в нашия живот, а личната молитва я укрепва в нашите души и ни дава сили да не униваме. Тази молитва понякога ни вдъхновява за слово и жест, които носят в себе си духовно свидетелство за околните.
Богословие на приятелството
В съвременното общество има силна тенденцията да отговаряме само и единствено за себе си. Това е като мантра, постоянно звучаща в градската среда, и във виртуалната, в неистовството на мегаполисите, даже след като оптимизмът и самонадеяността се разклатиха от удара, нанесен на 11 септември 2001 г.
Християнското братство, енорията не може да не се откаже от индивидуализма на обществото “fast food”. Хората имат нужда от пълноценно общение, от време да спрат и да останат с другия човек, с ближния си. Приятелството се оказва една от основополагащите ценности. Да си припомним, че във Ветхия Завет състоянието да нямаш приятели се приближава плътно до битие извън Бога. Човекът в съвременното либерално общество има приятели много рядко. Той разполага с връзки и познанства от изцяло личен интерес. В Писанието, в частност, в книга Еклесиаст и книга притчи Соломонови, откриваме по-дълбоко определение на дружбата: приятелят - това е поддръжка и защита, но над това стои духовното измерение на дружбата. Хоризонталната линия на утилитарното се пресича от вертикална линия, чертаеща трансцендентното измерение - вечността. Да помогнеш на приятеля си, това е като “жертва Богу”.
Иисус осъществява в себе си единството на цялото човечество. В земния живот на Спасителя тази обединяваща сила се изразява в различна степен, в зависимост от наситеността на Неговите отношения с хората. Обаче кулминацията на тези отношения представлява личната Му, сърдечна дружба с някои от тях, особено с Марта, Мария и Лазар. Да обърнем внимание, че Лазар е единственият възрастен, когото Христос възкресява, като го освобождава от смъртта. А в навечерието на Своите кръстни страдания Той нарича апостолите свои приятели (Лук. 12:4); „... а ви нарекох приятели, защото ви казах всичко, що съм чул от Отца Си” (Иоан 15:16). Дружбата е характерна за християнското общение. Личностният характер на духовната дружба в Христа, се подчертава от факта, че Спасителят изпраща на проповед 70-те апостоли по двама, а не сами.
Силата на молитвата
Странно е, че днес много хора се лишават сами от най-необходимото. Не става дума за храна, а за молитвата. Молитвата, лична и обща, е неизчерпаем извор на духовни сили. Тя ни помага да намерим път към сърцето си, а заедно с това и път към ближния. Молитвата отваря път на човека към Бога, позволява му да бъде духовно пълноценен, доколкото в дълбината на всяка личност става срещата на Бога с неговия образ. Молитвата не се поражда у нас - тя ни се дава. Св. апостол Павел казва: Светият Дух се моли сам в сърцата ни шепнейки “Авва, Отче” (Гал. 4:6) “и ходатайства за нас с неизречени въздишки” (Рим. 8:26). Така молитвата винаги е близо до нас. В известен смисъл самото ни съществуване представлява молитва, макар често да не го осъзнаваме. Но моментите на изпитания, екстаз или дълбоката тишина, могат да я проявят. Молитвената дисциплина на Църквата, сутрешното и вечерното правило, св. Евхаристия ни позволяват да се освободим от булото на разсеяността и мирските грижи, които закриват от нас безценно съкровище.
Молитвеното съзерцание и четенето на Св. Писание също ни откриват за диханието на Светия Дух. И общата молитва, възнасяна чрез литургичното пеене (стига да не е самоцелно естетизирана) представлява важен път към освещаване. Призвани сме да станем такива, каквито сме в своята дълбина – “живи молитви”.
В съвременния живот е безспорно трудно да се запази молитвена събраност, готовност за молитва. Но все пак, всеки ден, всяка вечер, затваряйки вратата, изключвайки телефона, можем да си подарим няколко минути тишина. Трябва да преразгледаме отношението си към времето; да спрем и да се удивим на творението, възнасяйки Богу евхаристийна хвала за всичко...
Литургията и снизхождането на Христа ни правят свободни
Живеем в оглушаващ шум, поради което ни е трудно да запазим задълбочено разбиране за творението и за самите себе си. За това е нужна онази оглушаваща тишина, която се намира в самия живот, и която трябва да се освободи.
Християнският живот се храни и се потвърждава от Литургията. Литургия на гръцки е общо дело. Тя всъщност представлява общението, които Бог ни дарява в степента на слушането и разбирането на Словото, вкусването на Хляба, станал Негов живот. А в самия литургичен център на Църквата се намира благодарността ни към Бога, тайнството Евхаристия, благодарението.
По такъв начин Литургията празнува разпнатия и възкръснал Христос, Когото Светият Дух прави реално присъстващ сред нас, в нас и нас в Него. Всяка служба е снизхожащ към нас пасхален лъч. Ние го приемаме в духа на взаимна дружба и примирение. Знак за това е “целувката на любовта” (1 Петр. 5:14). Литургията е едновременно обща и лична; но в извършването си, тя е винаги чужда на пасивността и самотата. В Литургията се принасят в жертва нашите страдания и нашите грижи; те биват изложени на Божетвената светлина, и тази светлина ни посещава, изцерява и умиротворява, и въпреки нашите немощи ни дава сили да изцеряваме и умиротворяваме...
Светът е създаден за да бъде Евхаристия. Във вътрешността на цялото творение, винаги в дълбока тишина се извършва непрестанно литургично служение на Бога. Но само чрез човека то се осъществява и става действено. В книга Битие се казва, че Бог е възложил на човека да даде имена на животните (Бит. 2:20), тъй като човек е едновременно и земя и небе. Бог дарява цялото творение на човека, за да може Бог и човек да сътворят заедно от света прекрасна литургична поема.
Великият мистик от 14 в. Николай Кавасила пише, че Христос е не само глава, но и сърце на Църквата. В литургията Той става и наше сърце. Тогава в това сърце, горящо с вътрешен неугасващ пламък, като в пещ, трябва да стане преображението на човешкия ум в Христов, и на страстната любов – в небесна любов. Тогава, по думите на древните аскети, се отваря “окото на сърцето” и този духовен поглед вижда бездънни литургични измерения, както в срещите си с хората, така и в отношенията на човека с творението. “Винаги се радвайте, непрестанно се молете, за всичко благодарете...”, казва апостолът (1 Сол. 5:16-18). Може би това е най-доброто определение за християнския живот.
Да тръгнеш към обновена святост
Предстои ни да тръгнем към обновена святост, открита за Духа, и заедно с това, обърната към живота с цялата му социална, културна и друга сложност. Но като начало трябва да преоткрием пълния смисъл на християнското свидетелство в съвременния свят, който сме изгубили. Днес сме свидетели на фундаментална промяна на представите за християнство. С нова сила се надигат проблемите за злото, за снизхождането на Бога към хората (кеносиса), за Неговото всемогъщество, а от там и за наказанието, въпросите на историята и есхатологията, на ероса и любовта, на космоса, индивида и човешкото общение, на Троичната светлина, на съвършеното единство и съвършената личност. Необходим е и нов поглед върху технологиите, разширяващи възможностите на човека – нали не всичко, което е възможно трябва непременно да стане...
Монасите на християнския Изток и Запад могат да ни кажат много. За тях пътят към сърцето е известен, но вътрешната им молитвена задълбоченост винаги е положена в общението, в познанието и любовта. Съзерцанието не нарушава тайната на общението, напротив – открива пътя към ближния. Личността и вечността имат общи черти. Макар на Запад да сме свикнали често да разграничаваме мислено пространството на Бога от пространството на човека, между тях всъщност не може да се прекара гранична линия – те не си противостоят.
Ако успеем да преодолеем голямото изкушение на съвременността: опита да търсим Бога, отхвърляйки човека, и обратното – да разберем човека, отхвърляйки Бога, ще открием, че космосът и историята са възможно място за тяхна среща им и разбираем език на общението помежду им.
Превод: Свещ. Ангел Величков, Михаил Шиндаров
* Откъс от последната книга на Оливие Клеман Petite boussole spirituelle pour notre temps, Paris 2008 (бел. прев.).
