Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (26 Votes)
1_5.jpgРуският сайт Богослов.ру отбелязва 50 години от хиротонията на известния духовник и патролог Брюкселския и Белгийски архиепископ Василий (Кривошеин). По този повод сайтът публикува един уникален архивен паметник, свидетелстващ за непосредствената връзка между две от знаковите фигури на Православната църква през ХХ век – архиепископ Василий (Кривошеин) и архимандрит Софроний (Сахаров). Писмото е предоставено от Никита и Ксения Кривошеини и се публикува за първи път.

На 14 юни 1959 г. в лондонския Успенски събор[1] тогавашният екзарх на Московския патриарх за Западна Европа архиепископ Николай (Еремин) и епископ Антоний (Блум) извършват епископската хиротония на о. Василий (Кривошеин) за Волоколамски епископ. В своята реч по този повод новият епископ казва: „Щастлив съм, че принадлежа към Руската православна църква, Московска патриаршия – църква на изповедници на Христовата вяра, държаща високо издигнат яркия светилник на св. Православие”. Свидетелството за вселенското Православие и за духовните ценности на християнството – във време, когато тези ценности са подложени на поругаване в самата Русия – се превръща в дело на неговия живот.
През септември 1985 г. архиепископ Василий извършва своето традиционно пътуване в Русия. На 15 септември той служи божествена литургия в Преображенския събор в града на р. Нева,[2] където преди 85 години е приел св. кръщение. След службата внезапно усеща слабост. Изпратен в болница, седмица по-късно той почива в мир. Господ му отрежда да се упокои в родния си град, в гроб зад стените на дървения храм на преподобния Серафим Саровски.

Изследователят на архива на архиепископ Василий (Кривошеин) свещ. Сергий Георгиевич Модел намира в Брюксел едно писмо до него от архимандрит Софроний (Сахаров) – известния ученик на стареца преп. Силуан. Повод за написването на това писмо е епископската хиротония на владика Василий през 1959 г. Двамата свещенослужители започват пътя на своя духовен възход едновременно на Атон в свето-Пантелеймоновия манастир. Текстът на писмото дава представа за висотата на духовните търсения и за сложността на монашеския духовен живот – както на пишещия редовете тук долу човек, така и на неговия адресат. Писмото се публикува със съгласието на роднините на владика Василий, Ксения и Никита Кривошеини.

1_4.jpgАрхимандрит Софроний (Сахаров) до епископ Василий (Кривошеин)

Драги владико, благословете.

Радвам се, че станахте епископ. Радвам се и за Вас лично, и за нашата Църква.

Проблемът за йерархията в историята на Църквата винаги е бил и ще бъде един от най-трудните и в крайна сметка неразрешими на земята проблеми. Не трябва без съжаление и дори без дълбоко страдание да подминаваме факта, че сред епископите има сравнително малко сериозни богослови. Не са много и онези от епископите, които стоят на желаната висота по отношение на духовната си аскетическа култура. Тези два аспекта на църковния живот, богословието и аскетиката в най-дълбокото си значение, в действителност намират малка опора в средите на свещената йерархия на Църквата. А нали богословието и аскезата са най-важните страни на църковното битие – крилата, върху които целият свят възхожда към Бога?!

Нашето понятие за църковна йерархия, разбира се, е по същество „езотерично”, духовно – доколкото задачата на йерархията е издигането на поверените ѝ души „до пълната възраст на Христовото съвършенство” (Еф. 4:13, бел. прев.). Но в исторически план поради отсъствието на необходимия брой съвършени в познанието мъже ние сме изправени пред тенденцията на „обективиране” на духовното начало – на свеждане на езотеричния духовен момент към юридическите норми.

Вашата епископска хиротония е първата, която аз виждам. Чувствата, с които беше пълна душата ми в този ден, бяха на моменти „противоречиви”. От едната страна беше величието на Тайнството, божествено прекрасните в сдържаните си и строги слова молитви, а от друга – „йерархически” не съвсем правилно построеното последование. Отначало беше изповядването на вярата, Никейският символ, след това – в средата на орлеца[3] – по-пълно богословско изложение на вярата, а на най-висшата, трета, степен, на върха на орлеца – нещо като даване на „клетва” и засвидетелстване на вярност към каноните, що се отнася до това, че епископът няма да си позволи да се намесва в делата на друга епархия без да е поканен от нейния епископ. И така „юридическият” момент зае като че ли най-високото място, докато би било нормално той да е поставен в началото, „под орела”, богословското пък изповядване на вярата да е на върха, а в средата да е вселенското изповядване, Никейският символ.
 
Много се надявам, че Господ ще Ви даде дълъг живот и че на Вас се пада тежък дял – да съдействате за поддържането на нашия църковен живот на равнището на светите отци. За Вас Божият Промисъл беше твърде благ. Освен личните Ви дарования Вие бяхте поставен в много благоприятни условия за Вашето и богословско, и аскетическо израстване.

Моето пътешествие в Русия миналата година (в август 1958 г. отец Софроний за първи път посещава Съветския съюз като гост на Руската църква, бел. ред.) ми даде възможност да се убедя в несравнимата сила на молитвата на вярващия руски народ. Тази молитва представлява главната мощ на Руската църква. И не само на Руската, но и на целия свят. Що се отнася обаче до някои от другите страни на Руската църква, от тях преминавам към съзнанието за нейната слабост. От краткия период на пребиваването ми там не претендирам да познавам в подробности целия ѝ живот, всичките нейни „сили”, но все пак се срещнах с ръководните ѝ кръгове – в академиите, в манастирите и, накрая, в самата патриаршия. Ето защо, обръщайки се мислено към Вас, аз наистина се радвам за това, че Господ Ви е дал и мъдрост, и любов към майката-църква, както и за това, че спирате вниманието си в своята работа главно върху тримата най-велики богослови на нашата Църква: Григорий Паламà, Симеон Нови Богослов и Максим, който е наистина „максимус”.[4] Струва ми се, че в нашата епоха, която е забележителна в много отношения и на която, вероятно, в бъдеще предстои да получи името „златен век” (еон), тези три стълба са най-„актуални”. Та нали срещата на всичките световни духовни „течения” и „движения” в наше време ще се решава не на ниските или на „средните” степени, а на висшите. В тази връзка в порядъка на духовната „стратегия” всички ние сме длъжни да съсредоточим вниманието си не върху количеството, а върху качеството. Духовната победа във висшите пунктове, във висшия план, непременно ще доведе в бъдеще време до победа и на „количествения” план.

*   *   *

В нашето време Господ ми предостави изключителната възможност да служа божествената литургия в голяма тишина. За мене литургията става все повече и повече „увлекателна”. В нея се съединява всичко. И когато Господ ме допуска в някаква малка степен да виждам литургическия акт, извършен от Самия Него на Тайната вечеря и по-късно на „червения олтар” на Голгота, аз се удивявам от това, че ние, хората, оставаме все още живи на земята, за да не кажа дори – заради земята. След литургията идва завръщането към всекидневния живот, към обикновените вещи и дела – завръщане, което дори в нашата обстановка е подобно на падане от небето. Да се „привиква” към този контраст не трябва. От това може само със съжаление да се направи изводът, че все още не сме достигнали до онази, "дългата литургия"; че вечността ние я живеем само отчасти. Още не ни е дадено в пълна степен да живеем дори самите себе си – като „едноприродни” и „еднокръвни” със Седящия отдясно на Отца. Само частично ние живеем още и Възкресението. От това следва, че на всички нас предстои да преминем и през тайнството на смъртта като през мрака, който е „под нозете Му” (Пс. 17:10, бел. прев.), като през онзи мрак, който Той е положил за „Свое покривало” (Пс. 17:12, бел. прев.). Необходимо е да преминем през целия този „праг”, от другата страна на който виждаме Светлината, в Която няма никаква тъмнина. Само тогава ще стане възможно за човека да се уподоби на Него, защото ще Го видим такъв, какъвто Той е.

Душата ми често стои на границата на „отчаянието”. В дълбините на съществото си знам, че Господ иска от нас да ни види равни Нему; че без това равенство нито на нас ще бъде възможно да пребъдваме във вечно единение с Него, нито пък на Него - с нас. Докато обаче съм отделен от Него чрез мрака на моето невежество, на моята телесност и на моята ограниченост, дотогава и няма да мога да си дам отчет за нищо. Аз не знам: близък ли съм до Него или все още безкрайно далеч? Не знам: къде е гордостта и къде е смирението? Къде е мъдростта и къде – безумието? И така ще бъде с всички нас, докато не достигнем до Него така, както Той достига до нас и докато не Го познаем така, както Той ни е познал, т. е. ни знае.

Накрая, съкрушава ме и вярата в това, че Бог ни е замислил като богове, родни Нему и равни Нему; в това, че ние, по силата на дадената ни свобода, можем да станем съвършени подобия на Христос, Когото познаваме, пребивавайки в Неговите заповеди и по силата на дара на Светия Дух. Плаши ме при християните „омаловажаването” на Божия замисъл за човека. Отхвърлянето на вярата във възможността за достигането до божествената пълнота, във встъпването във вечната Светлина, в която няма никаква тъмнина, ми се струва равносилно на отхвърляне на истинския смисъл на даденото ни в Христос откровение, т. е. на цялото новозаветно благовестие. Без съвършено подобие няма и спасение в пълния смисъл на тази дума.

Така вярвам аз, но аз съм окаян човек. Аз съм съкрушен от виждането на моето нищожество и моята нищета – да, нищетата. И защо аз се оказвам способен да понеса „снизходително” своето скотоуподобяване? Тоест, действително ли вярвам аз, че Бог е дарил човека с възможността на свободното и съвършено, до подобие на Него Самия, самоопределение? И макар всеки ден да страдам с цялото си същество, включително, разбира се, и с моето тяло, аз от опит виждам, че това мое немощно тяло не е толкова немощно, след като изнася всички тези, вече много, години.

Вашето слово при наречението Ви беше прекрасно. Радваше ме наличието в него на богословско съдържание – нещо, което не се среща никак често, особено в Русия. И така, нека Бог Ви даде да извървите пътя на Вашето епископско служение по начин, наистина достоен за идеята, с която това служение е свързано в нашата Църква. Моля Ви още да се молите за мене, така че молитвата да бъде взаимна, за да можем и двамата да извървим жизнените си пътища не в позор и за поругаване, а за спасение. Божият Промисъл свърза нашите животи и нашите земни пътища. Нека ги свърже и в Своята Вечност, така че да изпълним заповедта Му да бъдем едно в Него – така, както Отец, Син и Дух Свети са едно.

Усърдно Ви моля да ме споменавате във Вашите молитви – особено сега, тъй като по силата на възложеното Ви служение Вашите молитви придобиват по-голяма сила. Молете се, щото и аз, в старостта си, преди отминаването ми оттук, да стана способен да възприемам Божията благодат, която се дава от Бога без никаква мяра, независимо, безгранично, без пресмятане и без отчитане на нашите немощи. Аз малодушно бягам от този дар, защото цялото ми същество боли и страда от приближаването към мене на Божията любов. Да, в болестите и страданията на земята се ражда спасение. Вероятно поради това хората бягат от пътя на Христос. Питам се сам: може ли човек от себе си, по свое решение да се предаде на тази „болест”, следването на Христос, ако не го привлече Отец чрез Светия Дух и не му даде свише сила за това?

Да, Бог дава „по-Своему”, т. е. така, както е свойствено Нему – богато и щедро, а на мене ми е болно и се отказвам от Неговите дарове поради страх от смъртта. Все пак ми се струва, че ако напълно се определим против Божиите дарования, повече няма да бъде възможно да живеем на земята. Аз пък се страхувам от смъртта, тъй като поради обкръжаващата ме тъма не съм в състояние да видя ясно Божия съд над мене самия. Аз стоя в нерешителност между любовта и страха, която е противна на Божията любов; на границата съм между живота и смъртта, спасението и вечната погибел, надеждата и отчаянието, Светлината и мрака. В мене се смесват в странно смешение непоносимо страдание и също толкова непоносима радост; неизтърпима горчилка и сладостта на Светия Дух – тиха и отвеждаща ни от този живот. Аз пребивавам или във вътрешна буря, или в пълен покой. И накъде ли ще падне дървото? Това не знам. Молете се за мене, щото да падне към „Изтока” („Восток – Имя Ему”).

Простете и благословете.

Предан в Христа и недостоен архимандрит Софроний

Юли, 1959 г.
 
Превод: Борис Маринов

[1] Главен храм на Сурожката епархия (бел. прев.).
[2] Санкт Петербург, тогава Ленинград (бел. прев.).
[3] Малък кръгъл килим с изображение на орел; върху него стъпва патриархът, а после и въобще архиереят по време на богослужение. Орелът е елемент от традиционния герб на Константинополския, а после и на Руския патриарх. Виж: http://ru.wikipedia.org/wiki/Орлец_(христианское_богослужение) (бел. ред.).
[4] Най-голям (бел. прев.).

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/u96 

Разпространяване на статията:

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

[Какво представлява проектът?] [За кого е предназначено изданието?] [Kое прави това издание различно?] [Как можете да помогнете:]

 

И рече старецът...

Смирението е единственото нещо, от което имаме нужда; когато има други добродетели, човек все пак може да падне, ако няма смирение; със смирението обаче човек не може да падне.

Герман Атонски Стари