За риска в духовния живот, национализма и всечовечеството

Старецът Силуан пише за монах, който му казал: „През целия си живот никого не съм обидил, никого не съм оскърбил”.[1] И за друг, който казал: „Всички ме обичат, защото на всички правя послушание”.[2]

Изниква въпросът: не е ли опасно да говориш така за себе си, няма ли така да си навлечеш голямо изкушение? Да, разбира се, че ще си навлечеш! И няма как да го избегнеш. От самото начало на нашата вяра обаче апостолите са били принудени да говорят в своята проповед, че са били със Самия Бог,[3] и то толкова дълго време! И разбира се, на всички монаси се препоръчва да не говорят за тези неща, за да не си навлекат излишни атаки на врага. И отрицателната страна – когато целият живот за Христос трябва да бъде скрит, как да научим децата и зараждащото се ново поколение на учението Христово?

Аз самият поех страшен риск (заради което претърпях вече много твърде сурови думи срещу себе си), написвайки две книги: за стареца Силуан[4] и – още по-лошо – за самия себе си – книгата Ще видим Бога както си е.[5] Но се реших на това в самия край на живота си, в очакване на смъртта: чакам идването ѝ вече много години (писах за това в предисловието на книгата). Само че не е имало и няма друг път на Земята, където врагът Христов да е твърде силен, и не е възможно да избегнеш това действие – „да разкажеш”. Когато поех отговорността да основа малка монашеска обител, в душата си имах желанието да предам това, което Бог ми даде да видя на Света гора Атон – и най-вече чрез Своя угодник Силуан. Написах в книгите си, че се притеснявам да говоря за дарованията на Бога, но че няма друг път, освен този. Всички ме виждате – и от целия образ на моя живот, разбира се, сте се убеждавали, че изобщо не съм претендирал да бъда старец и винаги съм се възприемал не като старец, а само като ваш брат. И който е добре разположен, е имал възможността да забележи това. Не смятам, че имам право да проповядвам авторитетно старческо слово на когото и да е от вас, а разказвах просто за моя живот и преди всичко за живота на стареца Силуан.

Както всички вие и всеки от вас, и аз искам да се покланям на Бога, Когото зная, а не Когото не зная. В един от храмовете на Троицко-Сергиевата лавра е написано „на Знайния Бог” в противовес на думите от Св. Писание, където се споменава един олтар в Атина, посветен на „Незнайния Бог”.[6] Въпросът „можем ли да знаем Бога така, както е или както не е?” за мен не съществува – в смисъл, че съм християнин. А това означава, че приемам Иисус Христос като Творец на всичко, съществуващо в Космоса, като наш Бог. Ако Той е бил с нас в нашата форма на битие и е говорил на нашия език, нима целта Му е била да ни заблуди и да покаже Бога такъв, какъвто Той не е? Той ни е дал заповед: Блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога.[7] Ако добавя думите „такъв, какъвто Той не е”, ще изкарам Христос лъжец. Значи, блажени чистите по сърце, защото те ще видят Бога такъв, какъвто Той е в Самия Себе Си.

И когато нашият приятел и сподвижник отец N. даде на книгата заглавието Ще видим Бога както си е, моята първа реакция беше да преценя: богословски правилно ли е то? Разбира се, отец N. не идва от гората – и той каза нещо богословски съвършено вярно. Самата форма ще видим Бога както си е говори просто за нашия стремеж да Го познаваме както Той е.[8] Никъде не съм писал: Видях Бога както си е! Идвайте при мен! (както някои в Париж изтълкуваха книгата), а писах, което ми беше дадено, т. е. живях своето покаяние пред Бога в пределите, които Той ми бе дал. Покаянието е велик дар! И когато говоря с вас като брат, а не учител, предстоящ на катедра, вие, разбира се, оставате свободни: да приемете словото – не като мое, но като предание на Църквата,[9] или да отхвърлите моето свидетелство, защото ме виждате такъв, какъвто съм, наяве.

Но все пак как бих могъл да изпълня онова, за което говоря в книгата си? Някой си – облечен във висок сан – ми написа: „Вие свидетелствате сам за себе си и Вашето свидетелство не е истинно”. И така, отговаряйки на въпроса: Опасно ли е да се говори или не е опасно? – ще кажа: Разбира се, че е опасно! Но целият живот в Христос през цялото време е свързан с опасност. Най-главната, първата, неизбежната опасност е да сторим грях, макар и в мислите си.

Старецът Силуан ми предложи да отида при него веднага след като ме посети отец Владимир. И дойдох при стареца с велико благоговение. Мислено целувах земята, по която стъпваше този човек, и може би поради тази причина ни една негова дума не предизвика у мен съпротива, но ги приемах с велика благодарност и благоговение. Ето защо реших да напиша за това как в такива случаи духовникът или старецът се открива – може би – до края.[10]

В книгата си Ще видим Бога както си е писах за много неща, моля да ми простите. Моята идея беше да я озаглавя Опитът на един православен монах, но отец N. настоя – Ще видим Бога както си е. Разбира се, отец N. винаги се е стремял към това – да види Бога както си е. И той, и всички ние си даваме сметка за това… Чувствам дълг – да ви споделя онова, което ми беше дадено – независимо дали се отнасяте към словото ми така, както аз се отнасях към словото на св. Силуан или не. Предадох себе си на съда на всички. И сега не без трепет ще ви кажа, че и до ден днешен съм изпълнен със страх – дали не съм сторил някаква грешка в книгата. Сам аз съм по-скоро покаен тип – не се стремя да утвърждавам нещо и не вярвам в непогрешимостта на човека и поради това, естествено, търся къде съм сгрешил в книгата си.

И ето, на вас като на мои наследници, предлагам следната задача: след като си отида, да намерите начин да разтълкувате, че в нито една моя дума не е имало някакво лъжовно движение, т. е., че въпреки съвършено нована ѝ форма – която не откриваме никъде в миналото – тази книга е изпълнена с православно предание. Предполагам, че терминологията и всичките ми пояснения са богословски верни от православна гледна точка.

Сред най-важните неща, кои чух от стареца Силуан, е описанието на молитвата му, по време на която той получава отговора от Христос: „Дръж ума си в ада и не се отчайвай”.[11] Две неща съвършено ме поразиха от самото начало, когато той говореше за явяването на Господа. Видението продължило само миг, но в този миг се открила вечността. Защо повярвах, че му се е явил и говорил Всечистият Христос, а не човек или някакъв дух? Защото, бидейки съвършено обикновен руски мужик, почти неграмотен, той изведнъж получил духа да се моли за целия Адам – нещо, което убягва и на най-знаменитите богослови. За мен беше ясно, че му се е явил Сам Господ, защото Той му е предал Своето собствено състояние – това, за което говори св. Силуан в писанията си: „Господ всички жали…”.[12] Ето защо, мисля си, нататък той пише: „Започнах да правя, както ме научи Господ… и умът ми се очисти… и Духът свидетелстваше спасение”.[13]

Някакъв човек попитал светителя Филарет Московски – гениалния руски йерарх: Как разпознавате дали книгите или ученията са православни или не? – а той отговорил: Според духа на написаното. Четейки писанията на стареца, ние на всяка крачка срещаме „примитива” на човешкото съзнание и заедно с това – най-високото познание, скрито в този примитив. Слушайки стареца, естествено, възприемах неговите слова, вниквайки в догматическото им съдържание. И за мен неговото свидетелство беше най-важното от всичко, което съм получил от детските си години досега – от учители, от професори и от когото и да било.

Опитвах се да ви говоря за този живот, разбира се, с надежда, която изпълваше сърцето ми, че вие ще продължите учението на стареца и неговото влияние. А що се отнася до мен, завещавам ви да опитате да намерите по-подходящи и по-точни думи, та да изразите този опит, който беше следствие от срещата ми със стареца. Какво видях в него, дето не го открих в нито един от професорите, които бях срещал като студент? Никой от тях не говореше с такава простота и с такава увереност в Истината.

Моето желание беше да основа манастир в духа на преп. Силуан. До ден днешен чувам от някои, че този мой опит има чисто утопичен характер. Хората са ми казвали: Невъзможно е да преодолееш в себе си национализма. Но тогава, – мисля си, – спасението е невъзможно. Ако съм националист и християнин по вяра, тогава стеснявам Христос до това понятие – „националност”. Разбирате ли защо не мога да приема това съждение и защо за мен е голямо утешение, че макар и да сме малка група, ние сме от единадесет националности! В молитвата на св. Силуан, който постоянно призовава да се молим за цялото човечество от началото до края, разбира се, няма националности. Всички тези национални разделения са резултат от грехопадението. Ние никъде не виждаме християнството да проповядва ненавист. Следователно, в християнската вяра иде реч не за отхвърляне на другите националности, но за преодоляване на тази ограниченост чрез възхождане към гетсиманската молитва.

Друг въпрос: при промислителното отнемане на благодатта трябва да живеем така, сякаш благодатта е с нас постоянно, въпреки че ни е изоставила по осезаем начин. Самият Силуан казва следното: „Всичко, на което ни учи благодатта, ние сме длъжни да съхраним до края”.[14] И когато по този начин проявим нашата вярност, тогава тази благодат ни се дава като наше постоянно достояние за цялата вечност. И така, когато през първия период благодатта ни учи на нещо, тогава всичко върви гладко – като по вода: човек всички обича, пред всички се смирява, не се нахвърля върху никого, за да го експлоатира, на никого не вреди, но се държи като онзи монах, който не бил обидил никого през целия си живот. Но онзи монах бил все още млад – на около тридесет години. Аз познавах и него, и другия, който беше казал, че всички го обичат, защото на всички прави послушание. Разбира се, аз не съм писател, а просто един каещ се монах, но сега, спомняйки си за тези и за други хора, си мисля, че би могло да се напише огромна книга: Величието на човешкия живот в Христос. И така, ако благодатта ни учи в самото начало да обичаме и да искаме да сторим на всекиго добро повече, отколкото на самите себе си, както пише Силуан,[15] то, когато тя ни напусне, трябва да съхраним този начин на живот, като че благодатта е с нас. И чрез това опазване ние ще покажем своята вярност дори тогава, когато всичко става болезнено. И тогава разбираме думите на Христос: Ако някой иска да върви след Мене, нека се отрече от себе си, да вземе кръста си и Ме последва.[16]

Кръстът Христов е нещо много сложно. Християнинът не може да не страда в този свят. Да виждаш духа, който цари в живота на света – това вече е велико страдание за християнина. Светът живее със собствените си цели, които изобщо не приличат на целите на Христос. И сме принудени да живеем в този свят, за да извървим по някакъв начин християнския си път. В общежителната форма това се отдава повече, отколкото в пустинята. Когато се учим да живеем с друг човек, тогава се научаваме да живеем с милиони подобни нему. Когато познавам десет или петнадесет души, живеещи тук, познавам милиони и милиони хора – от дълбините на отминалите векове, та до наши дни: животът им минава през мен. И така, благодатта учи на това; и това, по думите на Силуан, трябва да пазим до края на живота си. И тогава ще ни бъде дадено спасение.

Вторият период се нарича „отнемане на благодатта в нейната осезаема форма” – когато на човек му става трудно всяко християнско действие. Този период е страшно болезнен и тежък, но е съвършено необходим за всеки от нас по пътя към спасението. Защото в тази вярност към заветите на Христос се проявява нашият характер, нашата решимост, нашата вяра. И както казва Господ, отначало благодатта се дава на човек без той нещо да е сторил. След това тази благодат се отнема, за де може човек да прояви своята вярност. И след това, когато прояви вярност в малкото, дава му се в собственост неговото велико богатство – вечността.[17]

В външните си форми монашеството пази една простота, без външни претенции, но в същността си е непомерно грандиозно. Това трябва да остане в душата на всеки от вас. Ако искаме да градим спасението си в манастир, той ни дава огромно предимство – в това, че с доверие можем да водим християнски живот. В света това е по-опасно – понеже неизбежно веднага се превръщаме в обект на експлоатация и робство.

Необходимо е да съхраним в себе си възприемането на Христос: това, че цялото човечество е едно дърво и всички ние сме клонки, листа или плодове на това дърво. Естествено е за всеки християнин да стане носител в себе си на целия Адам. Всеки от нас трябва да се стреми към това, да живее цялата история на човека: от сътворението на света до последните му съдбини. И тогава ще станем християни. Говоря за това с дръзновение, подлагайки се на опасност, както винаги, когато става дума за този аспект – универсалността на християнския живот. Ето че пак приближихме бреговете на този океан…

Безконтролно се случва израстването на сърцето ни пред Бога.[18] Ние не можем да обясним логически как то се развива, как започва да мисли себе си и да „възлюбва ближния си като себе си”[19] – така, както казваше преп. Силуан: „Нашият брат е нашият живот”.[20] Не знаем как се случва това, но сърцето постепенно се обучава. Не логически, а единствено според състоянието на сърцето ни съдим за това, кога и в каква степен сме съгрешили. Когато губим благодатта, тогава усещаме случващото се като следствие от нашето предшестващо поведение. И как да се борим с греха – ето я нашата задача!

Превод: Димитър Спасов