Тайната на Пресветата Троица

Преди почти двадесет века ап. Павел, отивайки в Атина и разглеждайки онова, което атиняните почитали, намира жертвеник, на който е написано: „На непознатия Бог” (ἀγνώστῳ θεῷ).[1] Няма съмнение, че този олтар е бил поставен от най-добрите представители на човешката мисъл по онова време, достигнали до онзи предел на мъдростта, който за естествения човешки разум остава ненадминат и до днес, защото в процеса на естественото логическо мислене Бог не може да бъде познат.

В тварното естество на човека, създадено по образ и подобие на Бога Творец,[2] е заложена възможност не само за възприемането на Божественото откровение, но и за някои догадки за образа на Божественото битие, макар и тези догадки, както показва целият исторически опит, да не водят до истинско постигане на Божествената тайна.

Бог не е завистлив, нито самолюбив, нито честолюбив. Духът Божи смирено и търпеливо търси всекиго във всички негови пътища, за да му даде познание за Себе Си и така да го приобщи към Своята Божествена вечност.[3] Ето защо, по всяко време всеки е могъл и може в една или друга степен да познае истинния Бог. Същевременно, остава абсолютно необходимо Бог Сам да се открие на човека, да му открие в достъпните за него предели образа на Своето битие. Извън явяването на Бог Слово в плът и слизането на Духа на Петдесетница не е възможно съвършеното познание за Бога. Извън Христос, Който се яви в плът, никакъв духовен, философски или мистически опит не ни дава възможност да познаем Божественото битие като единна и непостижима абсолютна обективност в три непостижими абсолютни Субекта, несводими Един към Друг, т. е. като Троица – единосъщна и неразделна. Затова познанието на истината за истинния Бог е следствие от откровението.

В историята на Божествената икономѝя[4] на нашето спасение, Църквата откроява няколко най-съществени момента, които се отбелязват ежегодно чрез празнуването им. В историческа последователност имаме следния порядък на събитията: Благовещение, Рождество Христово, Богоявление, Преображение, Страдание Господне, Възкресение, Възнесение, Слизане на Светия Дух. В пътищата на Божественото откровение за човека всяко от тези събития е неразривно и органично свързано с всяко от останалите. Денят Петдесетница, когато празнуваме слизането на Светия Дух, трябва да бъде отбелязван като завършек на откровението на великия Бог, Вседържител и Творец.

Изброихме в последователност събития от Новозаветното откровение, което – да не забравяме това – е предшествано от Старозаветното. И когато ние, християните, се потапяме в съзерцанието на откритото ни от библейското откровение, то още в гл. 1 на кн. Битие слушаме познатото ни определение за много-единния Бог: „… рече Бог: да сътворим човек по Наш образ (и) по Наше подобие”[5] и също: „И рече Господ Бог: ето, Адам стана като един от Нас”.[6]

Показателно е и явяването на Бога в образа на Тримата, към които Авраам се обръща като към един: „Той дигна очите си и погледна: и ето, трима мъже стоят срещу него… И рече: Господарю, ако съм намерил благоволение пред очите Ти, не отминавай Твоя раб...”.[7]

От Псалмите и от пророците виждаме, че Старият Завет е познавал и Словото Божие, и Духа Божи: „Чрез словото (τῷ λόγω) на Господа са сътворени небесата, и чрез Духа (τῷ πνεύματι) на устата Му – цялото им войнство”,[8] но Ги е познавал само като енергия, не като Ипостас и Лица на Субекта. Старозаветното човечество безпомощно се е лутало в рамките на единобожието, но единобожие, разбирано не по смисъла на християнския монотеизъм, а като не-християнски енотеизъм – еднобожие, т. е. едно-ипостасен Бог. Но възможно ли е именно с тази затвореност на енотеизма да се обясни склонността на старозаветните евреи към езическия политеизъм? Възпирани от Закона и пророците от поемането по подобни нечисти пътища, евреите естествено с копнеж са очаквали обещания Месия – Емануил, Който да им открие цялата истина за Бога.[9] Моисей, на когото Бог се е открил като Личност, като Ипостас с думите „Аз съм вечно Съществуващият”,[10] съзнава непълнотата на откровението, което е получил – та нали е възвестил, че Бог ще издигне Пророк из средите на народа и че Него трябва да слушат във всичко, което Той ще говори.[11]

Ако сега се обърнем към онази част от дохристиянското човечество, която остава непричастна към старозаветното откровение, то и там, сред безброй многото заблуди, сред най-възвишените примери ще видим редица забележителни приближавания към познанието на Истината. Този опит на естественото богопознание за нас е много ценен, защото чрез него можем да опознаем достъпните по естествен начин предели. От този опит виждаме, че когато в духовното битие дадем предимство на ума и разсъдъка или, казано другояче, се опитаме да познаем вечната Истина чрез ум и усилия, ние фатално се увличаме от пантеистичната представа за битието и почти неизбежно достигаме до разбиране за някакъв „метафизичен” абсолют – понятие, според което принципът на ипостасността е ограничаващ: проява на съкровения непроявен Бог, Deus absconditus.[12] Неизбежното подхлъзване към пантеизма е следствие на предположението, че умът-разсъдък е безличен в законите на функционирането си. Оставен на себе си, в своето автономно действие, признат за най-висша форма на битие, умът постепенно стига до борба с личното начало в битието въобще, опитвайки се да превъзмогне принципа на личностност в битието в Божествен и човешки план. Докато за християнина Личността в Божественото битие не е ограничаващ принцип, а Само-битие, Самият Абсолют.

Когато посредством задълбочен духовен опит побеждаваме личното начало като непременно условие на разумното битие, тогава осъзнаваме не-самодостатъчността на личното аз[13] и съвсем естествено се отклоняваме към плурализма в човешки план, което намира отражение и в Божествения план под формата на политеизъм – многобожие.

В това отношение е показателно, че нито имперсоналистичният (метафизичен) монизъм на пантеизма, от една страна, нито езическият плурализъм (колкото и това да е странно), са изживени от човечеството и до днес. Преимуществото на метафизичната (пантеистичната) представа за Битието пред езическото многобожие се състои в това, че пантеизмът вярно предусеща изначалното единство на битието. Преимуществото на езическия плурализъм, в неговите най-добри проявления, пред пантеизма се състои в това, че правилно е познал личността като онтологично по-дълбоко начало във всяко духовно битие, мислено като една от енергиите, проявите на това личностно начало.

Опитът на целия дохристиянски свят – както на причастния на старозаветното откровение, така и на онзи, който не е бил причастен – много ясно показва, как човек се губи в своите недоумения, как е съвършено безсилен да намери изход от тях и да стигне до истинско познание за Бога. Този изход и това познание са дадени на човечеството в Божественото откровение в Иисус Христос и слизането на Светия Дух на Петдесетница. Какво познание за тайната на Божественото битие ни е дало обаче това откровение? Изразимо ли е то с думи и, ако е така, то къде са тези думи? Тези думи се пазят от Христовата Църква, която учи, че истинният Бог е Бог един, но троичен по Лица. Тя ни говори за Божественото битие като неразделно и неслитно Триединство – като Троица единосъщна и неразделна. Ето и едно от най-съвършените изрази на това учение:

Ако някой иска да се спаси, нека преди всичко старателно се придържа към вселенската вяра. Този, който не пази вярата цяла и непокътната, без всяко съмнение ще погине навеки.

Тази вселенска вяра се състои в това, всички да почитаме един Бог в Троица и Троица в единица, без да сливаме Ипостасите (Лицата) и без да разделяме същността.

Защото Ипостаста на Отец е една, Синът има друга, а Дух Свети – трета.

Но Божествеността на Отец и Син, и Дух Свети е една, славата Им е равна, а величието Им съвечно. Какъвто е Отец, такъв е и Синът, такъв е и Дух Свети.

Отец е несътворен и Синът е несътворен, несътворен е и Дух Свети. Отец е непостижим (безкраен), и Синът е непостижим, и Дух Свети е непостижим. Отец е вечен, Синът е вечен, вечен е и Дух Свети.

Всъщност, не трима са вечни, но един, така, както не трима са несътворени и не трима са непостижими, но един е несъзаден, един е непостижим.

Подобно на Отца, Който е Вседържител, и Синът е Вседържител, Вседържител е и Дух Свети, но нямаме трима вседържители, но един Вседържител.

Така, Отец е Бог, и Син е Бог, и Дух Свети е Бог; но няма трима бога, но Бог е един.

Така също, Отец е Господ, Син е Господ и Дух Свети е Господ, но няма трима господа, но един е Господ.

Защото, както християнската истина ни подбужда да изповядваме всяка Ипостас поотделно като Господ и Бог, така и вселенското благочестие ни забранява да говорим, че има три Бога или три Господа.

Отец от никого не е сътворен, не е създаден, не е роден.

Синът от единния Отец не е сътворен, не е създаден, но е роден.

Дух Свети от Отца не е сътворен, не е създаден, не е роден, но изхожда.

Затова има един Отец, а не трима отци, един е Синът, а не са трима, един е Дух Свети, а не са трима духа.

И в тази Троица няма първи или последен, няма по-голям или по-малък, но три Ипостаси, една на друга всецяло съвечни и равни, така че, според вече казаното, на всяка трябва да се въздава поклонение – на Троицата в Единица и на Единицата в Троица.

Затова, който иска да се спаси, така трябва да разбира Пресветата Троица.[14]

За вярващия човек това откровение за триединния Бог е непресъхващ източник на мъдрост, радост и светлина, изливащо се над всички прояви на човешкото битие, разрешаващо всички недоумения на ума и сърцето, водещо към безкрайните простори на вечния живот. Когато обаче нашият ум-разсъдък се отдели от сърцето ни, което е изпълнено с благодатна вяра и, останал самичък със своите мисловни закони, се спре върху сведенията на това откровение, тогава той се озовава пред редица несъвместими положения.

Така, не можем да мислим за лично Същество, Което изначално е всесъвършено и осъществено до края битие, изключващо всяка сянка в процеса, т. е. такова, в Чието битие личното самосъзнание не изпреварва акта на пълнотата на самоопределението (саморазкритието), а това последното не изпреварва акта на абсолютната пълнота на самопознанието. За нас е недостъпно мисленето на такова лично битие, което, бидейки абсолютно свободно в своето самоопределение и следователно не стоящо пред никакви предварително зададени факти, не изключва абсолютната обективност на природата (същността) си. За нас е непостижимо, как е възможно природата (или същността) да е абсолютна обективна действителност, без да изпреварва и с нищо да не предопределя завършеността на субективното само-постулиране (самоопределяне) на Ипостасите на Светата Троица. Не можем да мислим за лично Същество, Което, бидейки абсолютно единно и просто, същевременно е троично, при това по такъв начин, че Всяко от Трите е абсолютен Субект, носител на цялата пълнота на Божественото битие – Всесъвършен единен Бог, динамично равен на цялото троично Единство.

За нашето мислене е недостъпно битието на такова триединно Същество, където Раждащият не изпреварва Родения, където Извеждащият не изпреварва Изходящия и където актът на раждането и извеждането с нищо не ограничават абсолютната свобода на личното самоопределение на Раждания и Изходящия. Не можем да си представим такова битие, в Което се различават Три Лица от една същност или природа, където същността, от своя страна, се различава от енергията и Което същевременно да се явява абсолютно просто и несложно. За мисълта е недостъпно битие, в което се наблюдават цяла поредица действия – раждането на Сина и изхождането на Духа Свети, актовете на самоопределение и самопознание – и което същевременно е абсолютно несложно, безпроцесуално и непродължително действие.

Не можем да си представим битие, където единното онтологично начало – Отец – не изпреварва нито раждащия се Син, нито изхождащия Дух Свети, не изпреварва и онтологически не превъзхожда, така че да бъде възможен изказът за Тяхната съвечност и пълно равенство, т. е. за Тяхната равнобожественост, равнодостойнство, равносилие или, казано най-точно, единобожественост, единодостойнство, единосилие; за Тяхната единна слава, действие и воля – при това дотолкова, че догматът решително забранява всяка мисъл за някакъв йерархичен строеж на Троицата или за някакво подчинение – субординация: В Светата Троица нищо не е първо или последно, нищо не е повече или по-малко, но и Трите Ипостаси са съ-присносъщи на Себе Си и са равни.

Църквата ни учи, че Бог е самопричинно битие, Което извън Себе Си няма друго самостоятелно, паралелно Нему битие. Църквата ни говори за Бога като всесъвършен, жив, обладаващ абсолютна пълнота на осъщественото битие, т. е. такова, което е чисто действие. Когато обаче нашият ум започва да разсъждава за това битие, то – по силата на Своята изначална завършеност – му се представя като чист факт.

Пред лицето на това църковно учение умът недоумява, замлъква. То никак не се вписва в рамките на категориите на нашата мисъл. Редицата от непостижими истини на изповеданието на Църквата още повече се усложнява ако се обърнем към учението на Църквата за Въплъщението на Единия от Тримата – Сина-Логос. Ние не можем да разберем как Безначалният започва да бъде, как Несъздаденият възприема образа на тварното битие; как единият Син е едновременно и съвършен Бог, и съвършен човек, как в едната Ипостас на Въплътилия се неслитно и неразделно се вместват две природи – божествената и човешката, две воли, две действия – божественото и човешкото. Не можем да проникнем в догмата на Църквата, говорещ за единна природа, единна воля, единно действие на Светата Троица, учещ в този случай за две природи, две действия, две воли, съвместявани в Един от Тримата.

Приведените недоумения съвсем не са изчерпани и дългият ред от недоумения, раждащи се в нашия ум при срещата ни с учението на Църквата, завинаги ще остане неизчерпаем. Винаги ще възникват нови и нови недоумения и всички те ще бъдат все неразрешими. И ако това е така, т. е. ако независимо от откровението божественото битие остава за нас непостижимо, немислимо, невидимо, неопределимо, неименуемо, то пита се, какъв нов живот и какво ново познание ни носи догматът на Църквата за Светата Троица?

Длъжни сме да попитаме и друго: когато чуваме за някаква непозната реалност, за битие, несъответстващо на представите на нашия ум, който мисли по свойствените си закони, това несъответствие достатъчно основание ли е за признаване за неистинно или несъществуващо на това преподадено ни знание? На този въпрос напълно уверено можем да отговорим: не, не е. Безброй примери дава историята на човешката култура. Много от онова, което сега е вече факт за емпиричното познание и достижение на съвременната наука, до неотдавна за самите учени е било немислимо и невъзможно. Така, ако си представим, че в 19 в. някой учен интуитивно е проникнал в тайната на строежа на материята, в тайната на живота на атома, то той би започнал да развива съвременната теория на естествознанието без възможност опитно да покаже правилността на своето познание. Такъв учен, можем с увереност да кажем, щеше да бъде обявен за не напълно нормален или в най-добрия случай за фантазьор, мечтател. Но от друга страна, в науката опитното установяване на един или друг факт на битието, на една или друга действителност, обезсмислят всеки опит логически да се доказва невъзможността или немислимостта на установеното. И сега в науката, ако стоим пред опитно установения факт на битието, то нашето мислене вече не може да го отрече и е принудено да приеме този факт и да го следва.

Същото трябва да кажем и за даденото ни откровение на Църквата, което говори за факта на определено божествено битие. И когато нашето мислене следва този факт, то идва до разбирането за онова, което е било непознато и немислимо до този момент.

Приведеният Символ на св. Атанасий Велики резюмира до възможния предел изповеданието на Църквата и включва пълнотата на достъпното за човека познание за Божественото битие. Това изповедание, този догмат няма нужда да бъде логически доказан или обоснован. Напротив, сам той посочва висшия факт на битието, което дава основание на всичко: и на нашия живот, и на нашето познание, т. е. на цялостното ни битие, просто и единно в своята цялостност. За да бъде обаче постигнато това битие, е необходимо да се следват пътищата, които водят натам. За да бъдат овладени науките, които се преподават в училищата, децата се подчиняват на своите учители, следвайки техните методи и указания. Църквата също има своя наука – науката за познанието на Бога; има и свои пътища и методи, водещи към това познание; и този, който иска да го достигне, трябва да следва пътя-метод на Църквата, свеждащ се до вяра в спазването на Христовите заповеди.[15]

Бог е Любов[16] и се познава и съзерцава не по друг начин, а чрез любов и в любов, и затова Христовите заповеди, водещи към познание и съзерцание на Бога, в същността си са заповеди за любовта. Тайната на Пресветата Троица е непостижима до край, тъй като превъзхожда възможностите на разума и силите на тварното същество. Бидейки непостижима и скрита, тази тайна чрез вярата и живота по вярата непрекъснато ни се открива битийно – екзистенциално, превръща се в непресъхващ източник на вечен живот. Вярата е по-дълбока и проникновена от разума. Тя ни зове към постигане, към усвояване на божествените тайни не по пътя на логическите изследвания, а по пътя на пребиваването в божествените заповеди на Самия Иисус Христос: „Ако вие пребъдете в словото Ми, наистина сте Мои ученици, и ще познаете истината, и истината ще ви направи свободни”.[17] По този път на пребиваване в словото на Христос срещаме Бога и Той се вселява в душата,[18] като дава на човека истинско познание за Себе Си. Тогава Той осветява със Своята светлина всичко, което преди е изглеждало логически немислимо, нашето невежество и заблуждения, явили се вследствие от греха и падението. Тогава пред нас застава безпределната пълнота на мъдростта, красотата, правдата и истината на божественото битие, което е любов.

Всеки опит да изразим с думи някакво начало или свойство на Божественото битие, което води до единството на Светата Троица, до това, че Трите Лица са едно Същество, трябва да има свои граници, за да не сгрешим в нашето вероизповедание с рационализирането на догмата. Но понеже откровението ни говори, че Бог е любов, и тъй като Господ е дал заповед да обичаме ближния като себе си, това е предпоставка да се мисли същността на божествения живот като любов. Същевременно това трябва да се разбира не в смисъл, че любовта като същност е изпреварила битието на Лицата на Светата Троица, т. е. че в началото е същността, а след това Лицата като проява на тази същност. Не, любовта е същност (природа) на Божеството, но в смисъла на абсолютно свободно самоопределение на Лицата. Същевременно, то е такова самоопределение, в което любовта не е психологически субективно състояние, а реално и обективно чиста (истинска) природа, защото в Божественото битие – според църковно-догматическото учение – се различават Лица и същност.

Човекът в своето битие е изпреварен от друго битие, което за него е с нищо неотстраним факт, даденост, начало, което като че ли отвътре ограничава свободата му на самоопределение. Човекът, в развитието си, разкрива свойствата на своята природа, като при това преминава през известен период на еволюция: нещо, напълно липсващо в Божественото битие. Това винаги трябва да се отчита при размишляването за Бога, за да не се изпадне в така наречения антропоморфизъм. Въпреки че човекът е създаден по образ Божи,[19] когато започне да пренася резултатите от собственото си самопознание върху Бога, тогава изпреварва йерархията на битието и сам започва да „твори” Бога по свой образ и подобие. Пътят на Църквата е коренно противоположен – не ние творим Бога по своя образ, а, следвайки заповедите Христови, разкриваме в себе си свойствата на нашата природа, създадена по образа Божи.

Христовите заповеди, чието пазене води човека до обòжение, по същност са две: „Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила. Тази е първа заповед. Втора, подобна ней, е: Възлюби ближния си като себе си. Друга заповед, по-голяма от тия, няма”.[20] От тези две заповеди, втората в по-голяма степен ни дава възможност да познаем тайната на единосъщната и неразделна Троица. Ще обясним защо.

Първата казва: Възлюби Господа, Бога твоего, от всичкото си сърце, и от всичката си душа, и с всичкия си разум, и с всичката си сила. Не е казано „възлюби Господа като себе си”, защото това щеше да е пантеизъм. Заповедта говори за степените в любовта, тя ни призовава да възлюбим Бога с цялото наше същество. Позволява да познаем Бога като любов, но, заедно с това посочва и границата – онтологическото разстояние (διάστασις) между човека и Бога. Приобщава към Божествения живот – енергия, но не отстранява другосъщието (ἐτερουσιότης) – различието в природите.

А втората казва: Възлюби ближния си като себе си. Тук „като” посочва не толкова мярата или степента на любовта, колкото единосъщието (ὁμοουσιότης) на човешкия род, на дълбоко онтологичната същност на нашето общочовешко битие. Осъществена в човешкото битие, тази заповед води до това, че цялото човечество става един човек.[21]

Любовта пренася личното битие в любимия и така усвоява живота му в себе си, показвайки проникването на личното аз от любовта. Абсолютното съвършенство на вътре-троичната любов разкрива пълното взаимо-проникване на Трите Лица, така че у Трите има една воля, едно действие, една слава, едно могъщество, едно божество, една същност и поради това всяка Ипостас е носител на цялата пълнота на Божеството и е динамически равна в цялото единство на Трите.

По образа на тази любов втората заповед – „възлюби ближния си като себе си”[22] – възстановява разбитото от греха единосъщие на човешкия род, като води до това, че цялата пълнота на всечовешкото битие се превръща в притежание на всяка човешка ипостас. Осъществена в пределното си съвършенство, тази заповед показва, че човекът е един по същност и множествен по ипостаси, че по образа на Светата Троица е единосъщно съборно битие. При това ще повторим, че това е такова битие, което се осъществява напълно, когато всяка отделна човешка ипостас – по силата на пълнотата на пребиваването си в съборното единство – се прояви като носител на цялата пълнота на всечовешкото битие. Ето защо това битие е динамично равно на цялото човечество, на целия единен Човек, по подобие на съвършения човек – Христос,[23] на вместващия в Себе Си цялото човечество.

Така, чрез пазенето на заповедите на Христос, Който е самият Път на Църквата,[24] се разкрива тайната на Пресветата Троица. Тази тайна не се разкрива нито отвлечено, нито рационалистично, а битийно. И друг път към постигането на Божествените тайни не съществува. При срещата с това учение-откровение на Църквата и до днес звучат, а и до края на вековете няма да престанат да звучат, думите на дивно удивление: И всички започнаха да изговарят необикновени слова, необикновени поучения, необикновени повеления на Светата Троица.[25]

Превод: Венцислав Каравълчев