Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Писма до Балфур

Понеделник, 15 Август 2016 Написана от Архим. Софроний (Сахаров)

St Sofrony SacharovПредисловие

Този материал представлява тематичен подбор на писмата на отец Софроний от времето на пребиваването му на Атон. Адресирани са до англичанина Дейвид Балфур, приел православието, а сетне и монашеския постриг, с името Димитриос, и свещен сан (който впоследствие сваля от себе си и преминава на дипломатическа служба). Животът на Д. Балфур е изпълнен с противоречия, за които и до днес споровете в църковните кръгове в Англия и Гърция не престават. Понастоящем се подготвя пълно издание на преписката на о. Софроний с Д. Балфур, която ще бъде отпечатана в книга, озаглавена Подвигът на богопознанието. Писма от Атон. Подготовката ѝ за публикуване е на йерод. Николай (Сахаров).[1]

За едната Църква

Понастоящем значителна част от християнския свят клони към приемането на една от най-опасните ереси, която се състои в това, че в нашето време уж нямало нито една църква, която да е съхранила в пълнота истината на Христовото учение, която да притежава в пълнота познаването на тайната на светия благодатен християнски живот в нравствено-аскетично отношение, че многото църкви, именуващи се Христови, имат равна благодат и затова трябва да има съединяване на църквите на основата на някаква обща за всички тях програма.

Един от най-честите въпроси, с които се налага да се сблъскваме е за това, кой се спасява и кой – не. Обикновено тези хора мислят, че се спасява не само православният (съгласно учението на Православната църква) или не само римокатоликът (според това на Римокатолическата църква), но и всички въобще добродетелни хора, които вярват в Христос. От протестантите това мнение е преминало и към вярващи от други църкви – към това мнение се придържат и мнозина от православните. Някои смятат, че на нито една от съществуващите днес църкви не трябва да се признава пълнота на познанието и на благодатта, защото всяка от тях в една или друга мяра се е отклонила от истината; че те (тези мъдреци) едва сега „в края на вековете” са достигнали до духа на Христовото учение в пълнота, а досега, в течение на толкова много векове, целият християнски свят се бил заблуждавал; че сега е дошло времето да се съединят всички разпокъсани части от едната, съборна и апостолска Църква, която във всяко едно отношение ще пребивава в истината, ако при това съединение бъде прието само онова, което е общото за всички църкви. Други пък, – което е още по-лошо от първото, – имат в сърцата си помисли за някакво особено високо мистично свръхцърковно разбиране за християнската религия, което… за всичко това обаче няма да говоря.

Отклоних се толкова много в тази беседа, само за да Ви кажа колко ми се иска (и се моля на Бога) Вие да не се прелъстите от всичко това, но твърдо в сърцето и в ума си да сте убеден, че на земята съществува тази една единна истинна Църква, която Господ е основал; че тази Църква съхранява неповредено Христовото учение; че тя – в цялата си съвкупност (а не в отделните свои членове), притежава пълнотата и на познанието, и на благодатта, и е непогрешима. Че това, което на някои изглежда непълнота в учението, не е нищо друго, освен все още оставаща възможност за научна разработка на нейното неизчерпаемо и безкрайно богатство, което обаче по никакъв начин не противоречи на казаното по-горе за притежаването на пълнотата на познанието. В окончателна форма изразеното на вселенските събори учение на Църквата не може да бъде подлагано на никакви изменения и всяка по-нататъшна научна разработка трябва задължително да се съгласува с това, което е дадено в божественото Откровение и в учението на съборната и вселенска Църква. Така е и по отношение на благодатта: пълнота на благодатта може да притежава само една, единствена Църква, а всички останали имат благодат заради вярата в Христос, но не в пълнота. Може да се вярва и в това, че дори в наше време има хора, които по благодат от Светия Дух са равностойни на великите древни светци (това казвам във връзка с онова, което успях да чуя за някои хора в Русия), защото Христос и днес, и вовеки, е Същият. Ето това е истината. Ако пък някой се отклони от тази вяра, такъв няма да устои…

Атон, 3 (16) декември 1932 г.

За неизбежността на скърбите по пътя към спасението

Да се пише на човек, който е в толкова тежко изпитание, каквото се е паднало понастоящем на Вас, е крайно трудно, а особено трудно е за мен – при отношенията, които съществуват между нас, а по-точно защото всички, падащи върху Вас неудачи и скърби, падат по моя вина.

И ако би била възможна вярата в това, което искам да Ви кажа сега, то възможно е още и пълното поправяне, пълната победа. Как обаче може да се очаква от Вас тази вяра към мен сега – след всичко, което се е случило с Вас?

Все още се удивявам на Вашето великодушие и мъжество: как Вие все още не сте се съблазнил окончателно. Ако обаче все пак ние ще говорим не като младенци, а като достигнали поне по плът възрастта на мъжеството, то решавам се да Ви кажа онова, що мисля и наистина мисля – не лъжливо, не заради словесното утешение.

Християнинът никога няма да успее да достигне нито до любовта към Бога, нито до истинната любов към човека, ако не преживее доста много и тежки скърби.

Благодатта идва само в душа, която е изстрадала. Трагичното положение, в което сте се оказал Вие сега, не ми е непознато. Сам и досега ясно разбирам тази неизразимо тежка битка, която имах в света с врага и особено в Париж. Ще Ви разкажа за това само донякъде.

Имало е случаи – вървя от храма към дома и така ми се иска да се отбия някъде, при някой познати, да поговоря, да се развлека; че сякаш нямам сили да се върна към себе си, у дома, и там да бъда сам.

Въпреки всичко обаче, с крайно напрежение на волята, се прибирам в стаята си и тогава почти падам на земята, в изнемога от тъга и униние, готов да стържа по земята с нокти. От сърдечната болка бях готов да плача, и плаках. И единствено молитвата ме спасяваше и въдворяваше в сърцето ми мир. Но затова пък такъв мир, какъвто по-рано не съм и подозирал че е възможен, какъвто дотогава не е идвал в сърцето ми. И такива случаи имаше многократно. Прибирам се отнякъде към дома. Иска ми се да се отбия в кафенето, но се боря с това желание. И какво? Изведнъж по някакъв непонятен за мене самия начин се чувствам като изгубил волята си и със сигурност, като добитък на въже, някой невидим ме води към някакво кафене. И става даже зловещо. Само Господ знае, разбира се, и преживелите подобни изкушения, с каква болка, с какъв невероятен труд се е налагало да се побеждават тези безсловесни желания.

Или пък, спомням си, със същата сила да ме влече към киното или още някъде – към места, които мен, казано по същество, никога не са ме удовлетворявали. Затова пък когато си стигнеш у дома, то, ако не си се отбивал никъде, молитвата е като огън.

Това, което Вие пишете, ми е толкова понятно. Готов си да вършиш каквото и да било, само и само да не се молиш. Тогава разбрах силата на словото на Отците, че няма по-тежка работа от молитвата. Когато обаче се преодолее изкушението, – отново чрез молитва – то тя е така сладка, както нищо друго в света. И този път наистина е скръбен и тесен, и, по думите на Господа, не са много онези, които го намират.

Дълбоката ми вяра е, че ако Вие (това важи и за всеки човек) не преживеете тези скърби, нищета, унижения, може би дори и глад, и съвършена оставеност от всички – и от хора, и дори от Бога, – „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил”, – то никога няма да познаете божествената любов. Сърце, което не е съкрушено от ударите на скърбите и накрая не се е смирило от всякаква нищета (и духовна, и телесна), не е способно да приеме Божията благодат. Последната се купува на наистина висока цена.

Когато ни бори врагът, използвайки самата ни природа, желанието на любовта човешка – душевна, а някога и просто животинска, плътска, то нека, подобно на Мария Египетска, падаме на земята и умоляваме Бога, щото Сам Той, по Своето милосърдие, да ни даде да познаем Неговата божествена любов, в замяна на тази плътска човешка, от която заради Него сме се отрекли.

Молейки се така обаче, трябва да се молим само дотогава, докогато угасне всяко желание за плътска любов и в душата и тялото се въдвори мир. Повече не трябва да се търси, за да не се падне в изкушение, в „прелест”.

Ако е възможно, търпете, скъпи. Наругайте мене – виновника за Вашите беди, но търпете.

Вярвате ли Вие, че, така да се каже, дръзвам да Ви помагам само затова, защото, на първо място, Ви обичам, а на второ – и сам съм познал подобни на Вашите скърби.

Ако искате да царувате с Христос, то побеждавайте страстите. Друг път няма – та нали това е само „изкушение”. Никога няма да повярвам, че може да Ви удовлетвори каквото и да било в този свят. Театър, кино, кафене и др. под. – всичко това е за децата, за неразумните по сърце…

Животът според Христовите заповеди е наистина Голгота. И това е такъв път, че встъпилият на него, ако не побеждава чрез молитва все по-нарастващите трудности и отстъпи, и се върне обратно, то и там, където се е върнал, т. е. в света (т. е. към живота според страстите), няма да намери тази радост, която имат хората от този свят и които не са познали Бога.

Често в предишната, последната Велика война, изпращайки войниците в атака, началството поставяло картечниците зад настъпващите или пък офицерът вървял с два револвера в ръце, та да може да разстреля всеки малодушен и готов да отстъпи. Така за атакуващите се получавало че спасението и животът им са само напред – ако победиш врага. Подобно е положението и при нас, монасите. И нашето спасение е – във всички смисли на думата – само напред.

Когато скърбите в душата ми, все повече нараствайки, са достигали сякаш апогея си, тогава – не по пътя на отвлечените философски разсъждения, а с живото и дълбоко чувство на сърцето – съм познавал цената на човешката душа, т. е. това, че тя е по-скъпа от целия свят.

Страданията принасят толкова голям плод, че, ако ние бяхме по-разумни, то не бихме и пожелавали да „слезем от Кръста”. На един от нашите йеромонаси, на сън се явил разпнатият на Кръста Господ и му казал: „От Кръста не си тръгваш – от Кръста те снемат”. И тези думи Господ повторил три пъти. След което видението свършило.

Бих Ви разказал и още нещо, ала се страхувам да не изпреваря Вашия житейски опит. Моля се за едно – да не се уплашите, когато попаднете на легионите.

Тъгувам за това, че Вие пишете рядко на своя старец. Погледнете в края на Слово 32 от Симеон Нови Богослов – как той съветва своя ученик да пише по-често, тъй като с това той (преподобният Симеон) ще се моли за него още по-топло. И това е вярно, тъй като при дълго мълчание това, което обкръжава човека, отслабва молитвата му за този, който е далеч. Накъдето и да погледнеш около себе си, все скърби. И това, което е пред очите ти, предизвиква по-силното ти съчувствие. Само когато сте в мир и относително благополучие, само тогава можете да пишете по-рядко, а когато имате скърби и тежка борба – тогава не трябва да се бавите, но да пишете на отец Силуан и – вярвам на Бога – помощ ще получите. Вашето положение е особено трудно, защото сте в единоборство с врага.

И това – преди да сте се научил да се борите със страстите. И научилите се обаче (разбира се, относително) побеждават страстите с подвиг и труд. Йоан Златоуст нарича блудната страст наш безпощаден мъчител, който ни терзае всеки ден почти до дълбока старост. И човек трябва да обикне болезненото състояние на тялото, та така да намери относителен покой от тази люта страст.

Жестоки са тези думи, само че нищо не може да се направи. По-добре, по думата на преподобния Исаак Сириец, да умрем в подвиг, отколкото, поддали се на страстите, да изгубим човешкия си образ и да изменим на Христос.

Християнинът на всяка цена е длъжен да бъде подвижник. Още повече монахът, йереят. Възненавиди себе си, започни да се мъчиш – не само посредством въздържане от страстите, но и като им се съпротивляваш, – т. е. настъпвайки против тях, – и веднага ще почувстваш облекчение. В душата ще се появи сякаш че някаква светлина. Василий Велики и Йоан Лествичник казват, че което и да било страдание е по-приятно от всяка неволна, безсловесна радост.

Външните обстоятелства в живота на човека се подреждат в зависимост от това, как той живее. Понякога, поради нашите вътрешни грешки или, обратно, поправяния, към лошо или към добро се променят и външните условия на живота ни…

Слава на Бога за всичко.
Да търпим.
Такъв е нашият път.
Спънал си се – стани.
Паднал си – изправи се.
Да се отчайваш пък никога не трябва.

Атон, 28 юни (10 август) 1934 г.

За вечността

Изпращаме Ви своя Пасхален привет и най-добри пожелания. И старецът – отец Силуан, и аз винаги Ви помним и Ви обичаме.

Като монах, разполагам с възможността да изразя своята любов преди всичко с молитва. Може би това е най-съществената форма на изразяване на любовта, защото тя и нас, и всички наши отношения пренася в един друг свят; чрез молитвата повторно се побеждава и разделението – не само онова, което е свързано с мястото, но и душевното. Ала и поздравът в писмена форма има своята сила, и също, до известна степен, заменя живото общение.

Отдавна не съм Ви писал. Сега, по случай Пасхата Христова, искам да споделя с Вас, като с близък и роден човек, надеждата, че и ние, в определения от Небесния Отец час, ще възкръснем за вечния живот. През тази година, от самото начало на януари, бях много болен. Много нощи смъртта упорито ме гледаше право в очите. Да се опише как душата се смущава и как скърби тя в тези часове, това изглежда невъзможно.

Най-тягостни изкушения, подобно на ураган, обхващат душата по време на това ужасяващо състояние – на границата между живота и смъртта, когато се приближава разрешаването на вечната участ и страх обзема душата. И само мисълта за разпнатия Спасител я укрепва.

В подобни минути сърцето се променя, идва любовта и тогава душата е готова да остави този свят без никакво съжаление. Съжалението, впрочем, го няма и до идването на любовта, но тогава страхът от предстоящия Божи съд, от очакваното осъждане и от отхвърлянето някак ни заставя да се държим все още за този живот – с надеждата, че ще можем да сторим още нещо за нашето спасение. През последните двадесет години от моя живот много пъти съм бивал близко до смъртта, но толкова тежки изкушения, каквито ме нападнаха през тази година, бяха рядкост и не така продължителни. В тази година отново и с голяма сила преживявам това, че нашият земен живот е изпълнен от тежка борба за стоене на границата между битието и небитието, между рая на любовта Божия и ада на богооставеността.

Колкото и обаче да биха били тежки страданията ни тук, в дълбините на душата се таи съзнанието за техния дълбок смисъл. Обичам да размишлявам върху смисъла на страданията, обичам да размишлявам над вечността. Струва ми се, че временния ни, земен живот неизбежно трябва да бъде страдание. Времето е образът на променливото битие. А във всяко изменение има елемент на страдание.

Ние хората, принадлежейки едновременно, и по-точно, паралелно на два свята – на горния и на долния – през цялото течение на земния си живот сякаш се раздираме. Стремим се към вечния живот, имайки пред себе си образа на божественото битие, на неизменното в своето съвършенство, и заедно с това, като не ни е по силите да презрем потребностите и на този живот, се потапяме в грижите за земното. „Чакам възкресение на мъртвите”. Само той – очакваният вечен живот – е истинският живот.

Вечността трябва да си я представяме не като някакво продължение на времето в безкрайността, а като единен, непротяжен акт на пълнота на битието. Вечността, без да има протежение, ще обхване в себе си цялата протяжност на времето.

Ние чакаме нашето приобщаване към вечния живот. По идея обаче, – ставайки вечен, – човекът става не само безсмъртен, но и безначален. Така е мислил св. Григорий Паламà като се е позовавал на Светите отци.

От всички страни погледнато е ясно, че вечността има друг образ на битието – и то такъв, към който изработените от нас, в пределите на емпиричната ни действителност, понятия за протяжност и последователност, за начало и край, за преди и след не могат да имат приложение.

Вечният живот – това е духовният живот

Вечността – това е светът на чистата мисъл и нравственост, в тяхното неразделно единство. Чистата мисъл и нравствеността обаче трябва да бъдат разбирани не просто в психологически смисъл, – като субективно преживяване на човека – но и в онтологичен смисъл: като обективно съществуващи, т. е. ум и любов на Божеството, т. е. Христовата любов в премъдростта и премъдростта – в любовта. И ако това съответства на истината, то истински вечен е само Бог, а ние такива сме само дотолкова, доколкото пребиваваме в Бога и доколкото Бог пребивава в нас. Когато пък „Бог бъде всичко във всичко”, тогава и ние ще се появим като притежатели на вечността и вече не отчасти, а в пълнота. Към този „финал на желанията” се стреми душата. Само тогава ще бъде възможна от нищо непомрачената радост.

А сега, празнувайки не горната, а все още долната Пасха, само образа на вечната, ние все още не достигаме до съвършения покой на радостта.

И тази Пасха обаче действа на душата по удивителен начин.

Познавам един човек, в Париж, който от Велика събота до третия ден на Пасха, в течение на три дни беше в състояние на вѝдение, което – в образите на нашето земно битие – намираше възможно да изрази само с думите, че е видял утрото на невечерния ден.

Утро – защото светлината беше необичайно нежна, тънка, „тиха”, сякаш небесно синя. Невечерният пък ден защото това беше вечността. Помня още как три години по-рано, при първата ни среща, почувствали диханието на вечността, ние с Вас затаихме за известно време дъх.

Атон, 5 (18) април 1935 г.

Отговорите на преп. Силуан

Много съм радостен, че в Атина съществува толкова положително явление, като братството „Живот”.[2] От мнозина може да се чуят добри отзиви за това братство. Но за светския човек дори елементарната християнска нравственост, като отказът от спиртни напитки, от тютюна, от посещаването на места за обществено развлечение, въздържане от храна, честност, скромност и целомъдрие, да не говорим за целибата изглеждат вече като предел на съвършенството и отричане от света и от себе си, и даже като преграда. Знаейки това, не придавам голямо значение на тези отзиви, радвайки се само затова, че тяхното удивление и благоговението им към подвижниците е полезно преди всичко за самите тях.

Вас познавам като човек, който не е склонен да се увлича, а по-скоро разсъдъчен и понякога дори твърде критично настроен. Вземайки под внимание това, а също така и Вашата опитност в духовния живот, Вашият възторжен отзив за братството „Живот” приемам с особена сериозност. Срам ме е за Атон и преди всичко за самия себе си. На Атон не срещнах това съвършенство, което Вие сте намерил там. Живеейки в по-добри в сравнение с техните условия, ние не достигаме техните висоти. Отдавна в дълбините на душата си съм осъзнал, че ние сме „измет за света, измет за всички досега…”.[3]

Отричането от света не е еднократно извършван акт – то е непрестанен подвиг за цял живот. Безмълвието е показател за степента на отричането, за откъсването от света. Чистотата на ума съответства на степента на отричане от света. А ако разбираме света като „съвкупност от страсти” (преп. Исаак Сирин), то съвършеното отричане ще бъде и съвършено безстрастие. В този смисъл ние съвсем не сме се още отрекли от света; само телом сме се отделили от него.

Вие хвалите „Живот” за отказа от „всякакъв компромис и опортюнизъм”, които се явяват едва ли не като някакъв главен принцип на цялата наша дейност и поведение. Вие отбелязвате и тяхното „съвършено послушание”, докато при нас я нямало дори и човешката дисциплина. (Същността на християнското послушание самият аз виждам в молитвеното търсене на Божията воля и в нейното следване. Под дисциплина пък аз разбирам или доброволно (например, в политическа партия), или принудително (като например в армията) подчиняване на човек от човека, което е и необходимо условие за успеха на всяко човешко предприятие.)

Може само да се радваме, че Вие най-накрая сте намерил това и в Православната църква. Четейки и препрочитайки Вашият отзив („изискват такава кристална чистота и подчиняване, … всички са мълчаливи, чинни, сдържани… Делото им е построено не върху бита, … а върху съзнателността и т. н.), виждам, че при нас всичко е наобратно. Че ние сме най-големите и същински варвари. Разбирам, че сега – след нашето варварство – Вие отпочивате душевно в тяхната среда

Харесва ми и избраната от тях форма на служение на Църквата – апостолството. При нас, разбира се, пътят е друг, друг е и планът ни за борба за себе си и за света. По принцип съвсем не съм склонен да унижавам и нашия път. Съжалявам само задето не достигаме целите си; техният начин на живот, техният път обаче на Вас Ви е по-близък.

Нашите пътища не съвпадат (пътищата, а не крайната цел). Истината е една и е еднообразна, и проста, но има безкрайно множество различни проекции. Причината за различията в проекциите на Едната проста Истина е различието във възприемащите я повърхности. На Вас те са Ви по-близки. И с това донякъде си обяснявам защо сред тях Вие „дишате по-леко”, защо на Вас те са Ви повече „по душа”. Нима обаче още от самото начало не Ви говорих, че това е Вашият път?

Вие пишете: „Моля, не влизайте в спор с мен”.

Толкова скоро бяхте свидетел на моето нищожество, че сега съм изгубил силата, смелостта или дръзновението да говоря с Вас за духовния живот.

Повече от всекиго другиго, аз вървя „по околни пътища”. Смея ли да си отворя устата? Няма да скрия, че този път ми е трудно да Ви пиша.

В неделя, 6 (19) април отново ходих при отец Силуан и му говорих за Вас. Исках малко по-подробно да го запозная с онова, което Вие писахте. Накратко ще Ви приведа нашата беседа.

Аз: „Отец Димитрий е смутен от противоречията във Вашите съвети и Вашите благословения. Ту сте го благословили да се завърне във Франция, ту с години на живее в Йерусалим”

Отец Силуан: „Първия път, когато той ме попита, аз се молих на Бога: излезе, че той трябва да се завърне във Франция. Казах му. Виждам го, че не иска. Иска в Гърция; молих се – сърцето не се свива. Той поиска в Йерусалим. Нека върви. Та той е като дете. Като бавачка, аз го удържах от беди – да не си строши главата, но нека живее в Гърция, Това дори е интересно за опита”.

Аз: „А ако този опит бъде горчив”?

Отец Силуан: „Какво да се прави”?

Аз: „Отец Димитрий смята, че ще е по-добре, ако решава такива въпроси сам”.

Отец Силуан: „Нека, нека. Ние не му отнемаме свободата. Хубаво е, че е написал писмо. Той иска само свобода, но не за пръв път аз наблюдавам това. Някои питат за съвет; ако не искат да се вслушат им е тежко; започват даже да враждуват. Ето, отец Х. колко години не престава да върви против мене, а по-рано идваше. Колко много такива случаи”.

Аз: „Съюзът на ученика със стареца е доброволен и в този смисъл свободен. Ако отец Димитрий намери за неудобно за него за следва някои Ваши съвети и пожелае да решава такива въпроси сам, с това той прави свободен и Вас самия. Връзката се къса”.

Отец Силуан: „Той сам ме назначи за свой старец. Вече не можех да откажа. При пострига владиката задочно ми го предаде… Сега пък смятам, че трябва да потърпим още малко. Само ще си покаже”.

Аз: „Отец Димитрий казва, че не е правилно да се пита старецът за указания по такива подробности (детайли), като например къде да живее, къде да пътува. Старецът не трябва да бъде ползван като оракул”.

Отец Силуан: „Нима той сравнява нашите молитви с тези на оракул? Евтино ни е оценил.

Нека живее посвоему, както той иска. Опитът ще го научи. Той е изгубил вярата, а без нея полза няма да има. Ще стане като в песента за Лука („При тебе, куме, за съвет аз дойдох” и т. н.)”.

Аз: „Отец Димитрий ме моли да не влизам в спор с него”.

Отец Силуан: Каква нужда има ние да спорим. Напишете му, че ние няма да го разубеждаваме. Когато видях, че той не иска да послуша съвета, накрая му казах – нека да живее както иска, където иска, само да се пази, да живее монашески. Времето, рекох му, е трудно. Видях, че ако постъпим с него строго, той ще се възмути”.

И си спомнихме:

„Учителю, какво да правя?”. Господ: „Пази заповедите”. Юношата: „Това го знам още от млад. Кажи ми повече”. Господ, като го възлюби, рече: „Продай имането си… и върви след Мене”. Той пък, „понеже беше немощен, си отиде наскърбен”.[4]

Из Патерика

При Пимен Велики дошъл един брат – да изпроси благословение, за да устройва вечèри на любовта за братята-монаси.[5] Преподобният благословил. Като узнал за това, по-големият брат на преподобния Пимен – авва Анувий – направил забележка на Пимен за не-монашеския съвет. В друг случай същият брат пак дошъл при Пимен. Светецът – вече в присъствието на авва Анувий – попитал: „Ти защо дойде предния път?”. Отговорът му бил: „Заради нещо си”. Преподобният Пимен: „А аз какво ти казах?”. Отговорът бил: „Ти блатослови”. И отново преподобният Пимен: „Направил съм го погрешка. Не съм те слушал внимателно. Не е дело на монаси да устройват вечèри на любовта. Остави това”. Братът, наскърбен, казал: „Нищо друго не мога да върша” – и си тръгнал. Тогава авва Анувий казал: „Прости”. А преподобният Пимен рекъл: „Видях, че той няма да послуша, ако му се забрани, и затова го благослових, та да върши това с мирна душа”.

При преподобния Антоний Велики веднъж дошли някакви братя и го попитали: „Как да се спасяваме?”. Великият Антоний им рекъл: „Правете това и това”. Отговорът им бил: „Не можем”. Казал им: „Тогава правете онова и онова”. Отново чул в отговор: „Не можем”. И трети път светецът казал: „Е, тогава пък правете това и това”. В отговор чул: „И това не можем”. Тогава преподобният Антоний се обърнал към своя послушник и му рекъл: „Свари им каша и ги пусни с мир”. И Светото Писание казва, че и пророците дават съвети „според сърцето” на питащия.

Не желая да Ви опечалявам. Но Вие сам повдигнахте въпроса за противоречията в съветите на стареца отец Силуан. Ако Вие действахте с вяра по първия съвет, нямаше да има място за противоречия…

Казах и още нещо на отец Силуан. Рекох му: „Много ми е трудно да пиша или да говоря на отец Димитрий, когато виждам, че той ни разбира посвоему. Той мисли, че нашите съвети се обясняват с това, че ние сме заинтересовани да го задържим в Руската църква. Някои от нашите действия той разбира не като желание да му помогнем, а по-скоро обратно”.

Отец Силуан: „Никога и на ум не ми е идвало подобно нещо. За мене е все едно дали става дума за гърци, французи, руснаци или евреи. На всичките тях аз желая само спасение. Никога не съм и помислял да се застъпвам за Руската църква. Той ме попита какво да прави, къде да пътува? След молитвата си му казах. По човешки пък не знам – не знам къде какви са условията”.

Атон, 7 (20) април 1936 г.

За познаването на волята Божия

След това говорихме въобще как се познава Божията воля и какви видове бива тя. Можем да кажем, че всичко в света – без изключение – става по воля Божия – и няма да сгрешим.

Благочестивите хора обаче никога не са преставали да търсят Божията воля. Тук се има предвид, разбира се, Божията воля – „благата, угодна и съвършена” (Рим. 12:2). Способният да познава съвършено тази последната се поставя по-високо. И върху този принцип е построена свещената йерархия (Дионисий Ареопагит).

Старецът Силуан (а още по-малко пък аз) не претендираме да притежаваме този велик дар и поради това не можем да отстъпим, когато по-висшият от нас свидетелства различно от нас. Да се противим на Божията воля ние не дръзваме. И дерзанието става толкова по-трудно, в колкото по-висока степен човекът осъзнава отговорността си пред Бога за даден съвет или за указание. А ние все пак се боим от Бога и сега ни е по-добре. Спокойни и радостни сме за Вас, защото и ние за Вас не сме искали нищо друго, освен Божията воля. По-добре ни е още и затова, че сега отговорността в случай на грешка в по-висока степен лежи върху този, когото Вие сте последвал.

И така, от писмото Ви е видно, че с общи усилия Божията воля е намерена. Нека Господ да бъде с Вас. Трудността в търсенето на Божията воля се състои в това, че няма външни признаци, по които с определеност да би могло да се реши този въпрос. Нито благоприятно стичащите се обстоятелства, нито – обратно – скърбите и трудностите не са окончателният критерий.

Има и още едно обстоятелство, освен приведените от Вас в писмото Ви, което ни лишава от възможността да бъдем настойчиви и да изискваме послушание. Че нерядко Божията воля води на Голгота. Който съзнава това, който сам е вървял по този път, той едва ли би се решил да бъде настойчив и повелителен.

Атон, 17-18 (30-31) май 1936 г.

Монашеството като форма на любов

Сега Вие ми служите като опора – вследствие от по-пълното взаимно разбиране – и това, за което по-рано не се решавах да говоря, за да не съблазня или да не наплаша, сега застана в центъра на вниманието Ви. Все пак ние сме толкова малко (малко стадо), че всеки отделен човек, готов да тръгне по този скръбен и тесен път, се явява и голяма нравствена подкрепа за изнемогващите и малодушните като мене…

А аз действително изнемогвам. Макар да нямах „илюзии… относно лекотата на духовните достижения”, аз, все пак, срещнах трудности, които превъзхождат всичките ми предположения и се убедих в своето нищожество, чийто размери по-рано са били скрити от мене.

Имам съзнание за величието на монашеския път, а осъзнаването на собствената нищожност, което се откри сравнително скоро по този път, породи у мене съмнение в правилността на избрания път. Мога да кажа, че не намерих своето призвание, не разбрах, не чух. Само че съзнавам съвършената невъзможност да вървя по друг път, да намеря друга форма на служение на Бога и на ближния. „Ти, Господи, ме увличаше, – и аз съм увлечен; Ти си по-силен от мене – и надви” (Иер. 20:7).

По такъв отрицателен начин се реши въпросът за мен. Не исках, защото съзнавах трудността, но заедно с това се и увличах. Упорито се противях на Бога, но Той намери начин да ме застави. И сега ми е непосилно тежко – определено съм смазан. Причината за болестта е вътре и затова не е възможно да облекчи състоянието ми чрез изменение на моето външно положение и условия. Така отново по отрицателен начин се решава и въпросът за мястото на моето пребиваване.

Вчера (5 (18) септември) от нас си тръгна отец игумен Йоан (Шаховски). Скърбя, че не остана при нас по-дълго, не ни даде да се насладим на неговото общество. Това е човек с някаква особена чистота, като ангел; Божията благодат очевидно почива върху него. Той някак по детски открито обича Бога и затова беседата с него доставя дълбоко наслаждение и действа изцеряващо на душата.

Готов съм да пиша за него много; бих искал да имам по-често общение с него – ако ще дори и само да го виждам. И при всичко това, колкото и парадоксално да би Ви се сторило, със сдържаното си отношение към „черното иночество” той ме убеди тъкмо в неговото превъзходство.

Той намира за възможно да замени съществуващите досега манастири с трудови братски сдружения, видимо отдавайки преимущество на трудовия, разбира се, съединен и с молитва и целомъдрие живот в света, на служението на ближните и т. н. … Всичко, което той говореше, е само по себе си, разбира се, и добро, и похвално, само че за мен беше неочаквано да срещна в него това неразбиране и тази недооценка на идеалите на черното иночество. И опечален си мислех – ако и такива избраници като отец Йоан не разбират изцяло смисъла на черното монашество, то какво да очакваме от останалите.

Мислех си: нима Господ отнема от човечеството тази, по израза на преподобния Теодор Студит, трета благодат (първата е кръщението, втората – покаянието, а третата – монашеството)? Нима действително е дошъл срокът, когато най-великата и наистина неземна култура ще бъде отхвърлена от човечеството? Посещението на отец Йоан беше и в това отношение полезно за мен, защото сега монашеството ми стана особено скъпо (именно монашеството, а не целибатът, който е възможен и в света).

Аз не съм монах, а мечтател за монашество. Монашеството разбирам като особена форма на любов. Любовта е възможна в различни видове. Понякога тя и радва, и прави живота сред хората приятен и плодотворен. Възможна е обаче и тази форма на любов, която мъчи и тежи, и прави живота нетърпимо тежък, докато не стигне до последното си желание, а пътищата, които тя избира за достигането до него са необичайни.

Животът на всеки човек – трябва да предполагаме това – е толкова сложен, че и в най-голяма концентрация на вниманието човек не е в състояние да разбере ставащите в него процеси, а може и самата тази съсредоточеност върху себе си да доведе до още по-голямо недоумение, до още по-дълбоко чувство за тайната на живота.

Наблюденията и опитът показват, че страданията са и единствената почва, върху която може да израсне голямата любов. Впрочем, това обаче е свързано и с опасности, и с възможности за извращения.

Различни са призванията, различни са и пътищата. Ето една от възможностите.

Неудовлетвореност от съществуващата действителност и търсене на друг живот – на истинския, на вечния живот. Посещение на благодатта, която с голяма сила очарова човека чрез другия свят, божествения, и в неизречената светлина му показва, дава му да се приобщи към вечността. След това, с вече изменено съзнание – като е познал закона на вечния божествен живот, а именно на любовта към Бога и ближния, човекът остава за подвиг в този свят.

Тогава всички сили се съсредоточават върху съгласуване на вътрешния живот на сърцето с така познатия закон, и тук започва Кръстният път. Виденият свят си е отишъл, като е уязвил сърцето и е останал в ума само във формата на отвлечено познание върху законите на вечния живот. Просветеният така ум почва да съзерцава голямата трагедия на падението на човека и тази трагедия се съзерцава от нас в нашето сърце. Оказва се, че то е пълно с изцяло противни чувства и разположения. Няма зло в света, което да не би се намирало в нашето сърце, при това понякога в страшни размери. Да видиш това в себе си, разбира се, не доставя радост. Да съзнаваш себе си на живо в ада – о, колко е скръбно това. Според ръста на съзнанието за болестта расте и жаждата да се спасиш.

Съзнанието пък, че съдбата на моите братя е подобна на моята, ражда в сърцето състрадание към тях и те кара да се молиш не само за себе си, но и за всички. Господи, помилуй ни, т. е. помилуй всички нас, хората – без изключение.

И ще Ви кажа нещо странно, което, може би, ще Ви се стори като извращение – грижата „за всички” прави неудобно служението на отделните лица и някак ни заставя да се оттегляме от тях. Получава се някакво увлечение по нещо абстрактно. Впрочем, аз мисля, че „всичко” не е абстракция. Количествено преобладаващото обаче съдържание на живота на душата е недоумението и очакването. Определено нищо не разбираш и не можеш. Наоколо е мрак. Няма я тази светлина, която е била в началото, а единствено мъчителното очакване, кога най-сетне този мрак ще се претвори и ще стане светлина. Кога, Господи… докога?

Другата подбуда към монашеството е желанието за постоянна молитва. Любовта към молитвата е довела мнозинството хора в манастирите. Под „най-великата култура” разбирам умното делание. Каква е същността на умното делание? Господ е казал, че в сърцето се раждат и от него изхождат помислите… Така че желанието да съблюдаваш Господните заповеди заставя цялото внимание да се съсредоточи в сърцето… Безвиден, умът безмълвно следи сърцето. Цялата тайна е в тези малко думи.

По този повод може много да се философства за това, че Бог се съзерцава с чист ум, че докато човекът не свали от ума всичко тварно, не може да види Бога и още много подобно. Характерно за нашия, за православния „мистицизъм” е съсредоточаването на всички сили върху съблюдаването на нравствените евангелски заповеди и именно чрез потапяне в нравствено-духовния свят се достига до сваляне от себе си на естествения свят. И това сваляне достига до пълна загуба на чувствата ни не само към обкръжаващата ни вещественост, но и към самото наше тяло, както е казано: не знам с тяло ли или вън от тялото. При което това става толкова тихо и нежно (не знам как да се изразя даже), че човек въобще и не забелязва как става, а само след молитва „открива”, „досеща се” какво е станало с него.

Всеки друг път – например, на механичното отвличане на ума от веществото (т. е. от представянето на каквото и да било веществено), от помислите, потапянето в мрака на безсмислието, без насочващото начало, за което по-горе вече казах, смятам за нещо несвойствено за православната аскетика.

Като че ли написах твърде много. Всичко това Вие го знаете, но, сякаш спорейки с отец Йоан, аз изложих своите мисли за черното иночество. (Вие, надявам се, знаете, че отец Йоан Шаховски отдавна вече е написал книга за „бялото иночество”, т. е. – за това, което е в света)…

Вие познавате нашата обстановка. Боя се да съветвам Владимир да идва на Атон – макар и временно. Който дойде – все се разочарова. Една е съблазънта – нито следа от истинско монашество, даже от човешко благообразие. При това няма възможност да се предпазят и посетителите ни от всевъзможните там нелюбезности от страна на нашата „администрация”. Мисля си, че отец Йоан Шаховски затова и толкова бързо си тръгна, защото на него, който е постриган в нашия манастир, отказаха църковно общение.

Отец Силуан вярно казва, че ние не живеем по монашески, и затова не трябва и да се учудваме, че хората избягват общуването с нас като нещо безполезно…

Атон 10 (23) септември 1936 г.

Християнството и Църквата

И така – мислиш, че няма да те разбера. Първото, което, както ми се струва, съм длъжен да разбера – това е твоето желание да се освободиш от тези вериги, които ти е налагало йерейството и монашеството. И това е нещо, което е така лесно за разбиране. Та колко пъти сам съм преживявал и все още преживявам теснотата и тежестта на тези окови. Достатъчно е и най-повърхностното запознаване с каноните на Църквата и със законите на държавата по отношение на монашеството и свещенството, за да разбереш колко притеснени сме до последната степен, до формата на гонение. Отричане от света – светът ни отмъщава с отхвърляне и изгнание, и ненавист. Особено на монашеството. Монашеството е гонено даже от църковните власти. Иска ти се да запиташ – на какви основания, поради каква ли причина всичко това е предприето против нас? Нима са ни дадени някакви особени права и преимущества, та да бъдем свързани със съответните на тях задължения? И на мен са ми известни случаи, когато йереи и монаси, възмутени от безсмислените садистични издевателства на владици и други църковни власти, са се отказвали от свещенството и от расото, но не и от Христос. Правили са го, за да живеят свободно в Христос, за да стоят в онази свобода, в която – както казва св. апостол Павел – ни е изкупил Христос. И ако това го усещат гърците и руснаците, то още повече ти, – който си англичанин – трябва да го преживяваш още по-остро и болезнено.

И ако трябва да кажа за себе си, защо аз досега търпя всичко това или какво ми е давало силата да търпя, или по какъв начин се боря, подобно на тебе, за вътрешната си духовна свобода, то изповядвам ти и това. Според моето дълбоко убеждение (а не само вяра) – независимо дали ще разглеждаме Църквата като мистично тяло на Христос или като историческо явление, – християнството не може да бъде безцърковно общество от християни. Състоянието на членовете на последното, т. е. на обществото от християни, неизбежно налага и известни задължения – и вътрешни, и външни. Неизбежно е да се съобразяваме със състоянието и с изискванията на съ-членовете. Моят метод в борбата за свобода, това е пределно възможното за мен отдалечаване и самоограничаване, т. е. връзвам се толкова здраво, че да не усещам налаганите ми от Църквата и от обществото окови. И смятам за нужно да го правя, за да не загубя това, което със сигурност ми дава Църквата, запазвайки при това възможната свобода. А какво ми дава Църквата ли? Тя ми дава тайнствата: Кръщението, Покаянието, Причастяването, Свещенството и всичко останало.

Чрез Църквата, в достъпната за мен мяра, аз ставам наследник на най-великата в историята на човечеството култура. Чрез Църквата и в Църквата аз постоянно чувствам най-жива връзка със свети Йоан Богослов и апостол Павел, и останалите от апостолите, със св. Атанасий Велики и Василий, и останалите от Отците, с преподобните Антоний и Сисой, с преподобните Макарий и Исаак, с преподобните Максим и Симеон Нови Богослов, със свети Григорий Паламà и преподобния Серафим Саровски. Те са ми като роднини, но тях съм ги приел чрез Църквата – вън от Църквата връзката с тях отслабва. Макар и в по-малка степен, но аз живея един живот с тях. Чрез Църквата в съзнанието си аз нося образа на Христос – заради нашите грехове разпнатия, поради безкрайната Си любов.

Образ, който постоянно – кротко, но силно – влече към себе си душата! И ето че всичко това ми дава сила да търпя многото уродливо и извратено, което ние постоянно срещаме в църковните среди. Говорих за моето отдалечаване от църковното общество. Нерядко обаче ние виждаме в историята на Църквата връщащи се в тази необразована среда, та – по примера на Христос – да положат душите си за своите братя. Което пък означава – отново в Църквата. Много е отрицателното, уродливото и обвързващото – и, все пак, много повече е онова, което е положителното. Струва ми се, че излизането от Църквата заради свободата в крайна сметка довежда до вреда. Лично от себе си мога да констатирам, че, в крайния си стремеж да придобие любовта Христова, душата остава свободна – при всичките окови, налагани на монаха от Църквата, и на обществото – от света.

Ти казваш така: „Чрез вътрешната борба, аз придобих някаква духовна свобода”. Дръзвам да кажа – не мисли, че твоята свобода е била по-голяма от тази, която имам аз в пустинята. Когато обаче се въртя сред други монаси, действително се приспособявам към техния ред на живот… Но и дълбоко преживявам най-тясната, неразривна връзка на нашия аскетичен живот с основните догматически положения. Когато, например, се запознавам с римокатолическата доктрина на Йоан Кръстни [de la Croix], аз виждам в нея връзката с августиновото учение за последствията от грехопадението. Когато пък се запозная с Шлайермахер – не мога да не обърна внимание на това, че бездогматичното му християнство, бездогматическата му вяра са го довели до това, да охарактеризира пантеистичното светоусещане на Спиноза като класически израз на религиозен живот (подразбира се – живот, който е автентичен и истинен). Въобще опитът и изучаването ясно показват най-тясната връзка между вътрешния духовен живот и догматическите възгледи (теории).

Лично аз смятам за необходимо да бъда много внимателен. Аз вярвам в Христос. Аз вярвам на Христос. Свързан съм чрез любовта с Христос. Доверявам се на Христос – на Него, Когото аз съм познал в Църквата. Някога търсенето на „истинното битие” ме е довело на Атон. Сега аз с всички сили на душата си желая да се уподобя, дори и в най-малката степен, на Христос, защото в Него за мене се съдържа автентичният, вечният и божественият живот – престанах да търся.

8 (21) август 1945 г.

За единството на догмата, аскезата и еклисиологията

Ти си отместил от себе си „чувството за трагичния характер на човешкия духовен живот”. И аз понякога правя същото. Затварям очите си, затварям и чувствата си, за да не виждам човешкото битие, което за мене в пределите на този свят изглежда наистина трагично. Правя така, когато душата ми изнемогва, когато сърцето заболи нетърпимо. Когато обаче след някое време на отдих отново ги отварям, то отново – понякога дори с още по-голяма острота и напрегнатост аз виждам все същата дълбока трагедия. Мисля, че и ти само за някое време ще успееш да се отдалечаваш от това страшно и мъчително видение, а сетне отново неволно ще се връщаш към него, защото това не е просто идея или творение на болна фантазия, а самата сурова действителност. При това най-трагично за мене изглежда не че хората въобще много страдат, а че умират без да са познали Бога.

[Ти пишеш:] „Старанието ми да затворя себе си изцяло – изключително и само в конфесионалните рамки – отслабва у мен всяка религиозна вяра и прави отношението между Божията любов и Божия промисъл за човечеството, като цяло, неразбираемо и недействително в моето съзнание”. И за мене между благовестието Бог е любов (1 Иоан. 4:8), от една страна, и вижданите в пределите на този свят човешки съдбини – от друга, се крие голямо противоречие. Не мисля обаче, че за неговото разрешаване би могло да съдейства отдалечаването от Църквата. Подобно на тебе, и аз пребивавам в постоянна борба за моята вътрешна свобода, в постоянно търсене на разрешенията на многото си противоречия и недоумения.

От време на време у мене тази борба възприема характер и на „борба” със самия Бог (при цялото ми съзнание за моето нищожество). Понякога се моля с кротък плач, а често и като безумен – споря, настоявам, изисквам, карам се, почти богохулствам… Но при всичко това… аз обичам Бога до последната дълбина на моето същество и на Него оставям последния съд – затова, защото Той разполага с безкрайни възможности отвъд пределите на този свят. Любовта към света, към човека ме тласка на „война” с Бога. На този дух на борба с Бога аз позволявам да действа в душата свободно и наблюдавам как той, достигайки до една определена несъкрушима стена, пада, разбивайки се – и тогава се убеждавам, че още по-дълбоко обичам Бога… В крайна сметка, каквито и да могат да бъдат съдбините на цялото човечество, на целия свят и всички твари, Бога аз обичам с единствената си истинска и вечна любов

Хиляди пъти в душата ми е кипяла тази силна борба, ала винаги е побеждавала любовта Христова, така че и аз до известна степен мога да повтарям думите на апостол Павел: „Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рим. 8:38-39).

Неотдавна ти писах, че съм престанал да търся Бога. Единственото, което търся, е по някакъв начин, пък ако ще и в най-малката възможна степен, вътрешно да се уподобя и да стана причастник на Христос. Искам да позная поне отчасти и да преживея, ако ще и в най-слабата степен, единството на любовта към Бога и към човека – така, както и Той, Господ го е преживявал. За нас, в пределите на този живот, тези две заповеди не могат да се съгласуват в пълнота. Обичайки Бога и служейки Му, аз отстъпвам от ближния и го забравям. Обичайки пък ближния, служейки на него, аз или забравям Бога, или пък се оттеглям от Него, или дори враждувам с Него. И затова неудържимо към Себе си ни влече образът на несравнимия Христос – съчетал и едната, и другата любов, и в нея посочил ни закона на вечното истинско битие. И аз вече не търся някакво непонятно, неопределено, безличностно вечно битие, някакъв „невидим Бог” – Бог и вечното битие са ми дадени в пределна конкретност в Христос.

Този Христос търся аз: на Него да се уподобя, Нему да стана причастник. Когато, – със съзнание за крайното си недостойнство, – аз все пак Му се моля, от напрежението на тази молитва цялото ми същество се сбира в едно: душата и тялото, умът и сърцето, и всички части на тялото, даже костите – от напрежението всичко сякаш се вцепенява, дишането се изменя. Така силно и неудържимо притегля към Себе си Христос душата, целия човек. Този Христос, Който ми е дала Църквата. И аз не пренебрегвам нито едно от средствата, съдействащи за единението с Христос. Та нима е възможно някъде вън от Църквата да бъде намерено по-голямо богатство от тези средства? В Църквата аз имам въплътилия се Бог, така че [в светото Причастие] ние ядем и пием Бога, чрез Бога, чрез Неговото Слово ние дишаме. С Неговото име, с Неговото слово и с Неговата власт ние извършваме тайнствата и тези тайнства не са някакви символи, а наистина реалност.

Това е толкова очевидно от целия опит

Моята мисъл е проста, но може би не е лесна за предаване, защото не знам какво трябва да ти кажа, така че да не те обременя с излишни думи. Ти не си ме удостоил с пълнотата на своето доверие. Повече аз на тебе се доверявам. Ти предполагаш, че аз не съм преживял опита, който на тебе ти е даден понастоящем и затова няма да мога да те разбера, а просто от конфесионален фанатизъм ще оскърбя онова свято нещо, което ти си изпитал. Както обаче ти си „готов да слушаш с внимание моето мнение”, така и аз съм напълно готов с любов да изслушам всичко, което ти би казал. Ако аз съм – Бог ми е свидетел, че това е така – винаги безкористно готов да ти отдам всичко, което имам от любовта в Христос, то и ти, ако си намерил нещо по-голямо и по-добро от онова, което аз притежавам, потруди се да ми го предадеш и на мен.

Три неща аз не разбирам:
1. адогматичната вяра;
2. безцърковното християнство,
3. безаскетичното християнство.

И тези три – Църквата, догматът и аскетиката (т. е. християнският подвиг) – са за мене единен живот. Струва ми се неправилно да претендирам, щото всичко в Църквата да бъде „понашему”. Когато ти говориш за теснотата на конфесионалните рамки, аз те разбирам. И аз самият хиляди пъти съм преживявал и продължавам да преживявам тези стеснения, но ги търпя, тъй като от Църквата аз имам и положителните ѝ дарове. Аскетиката (т. е. духовният подвиг и упражненията) е нещо неотделимо не просто от всички известни на историята видове религии, но също така и въобще от всяка човешка култура.

В основата на всяка аскетика по необходимост лежи някаква идеология (догмат). Всяка религия – езичество, юдейство, мохамеданство, пантеизъм, християнство, си има своя аскетична култура, която е различна от останалите, и това различие е обусловено от различието в догматичните представи. Според мене, с цената на личния подвиг и на внимателно изучаване трябва да се придобие знание относно теоретичните основи на аскетизма, за да можем да имаме възможност разумно да се ползваме и от различните съществуващи аскетически средства и да слеем в едно цяло съществуващите форми на аскетическите упражнения.

Идеалното положение би било някак да познаваме цялата съвкупност от видове аскеза – от формите, методите, средствата, за да придобием някаква вътрешна свобода, така че да не изпаднем в чужди на християнството сфери. От такива „чужди” сфери в наши дни, предполагам, най-опасен за християните е пантеистичният мистицизъм. Би било идеално някак да познаваме цялата последователност на духовното възрастване, на възхождането от низшето и малкото към висшето и голямото, та така да обезпечим и безпрепятствено преуспяване.

Пример за преиначаване на „йерархията” на духовните ценности е Огюст Конт, който си е мислил, че е открил закона на историческото развитие на ума. Според него, човешкият ум преминава през три последователни стадия на развитие на светогледа – теологически, метафизичен и позитивен. В духовния живот много често се налага да се срещаме с явлението „преобръщане на йерархията”. В подобни случаи си припомням уроците по гимнастика от детските години, когато – увиснал на трапеца с главата надолу – виждаш „надолу” (под краката си) тавана, а нагоре, над главата – пода, с различните му там предмети…

За необходимостта от аскетичния подвиг

[Ти пишеш:] „Моят начин на живот съвсем не е аскетичен… главният интерес е да заминеш навътре”. Тук донякъде си отстъпил от обичайната терминология. Разбрах те така: решил си да се откажеш от отрицателните форми на аскетизма и искаш да се спреш само върху положителните (някога същото търсеше и отец Лазар – Едгар Мур). Идеологически това може да ни изглежда като нещо по-съвършено, само че опитът ни е показал, че в пределите на този живот положителното действие – възрастването ни в доброто, и позитивната форма – любовта, по необходимост се срещат с отрицателната форма на аскетичното действие, с борбата с действащия в нас „закон на греха”.

„Цял свят лежи в злото” (1 Иоан. 5:19). Злото, този „закон на греха”, е придобило сила на действащ закон на невъзродения живот на нашата психо-физична природа. А процесът на възраждане и преобразяване на нашия живот представлява съединение на две аскетични активности – активността на Бога и на самия човек. Втората, като подвиг на човека, понякога възприема и отрицателна форма (пост, въздържание, целомъдрие, бдение, нестяжание, послушание – отсичане на собствената воля, отказ от властолюбие и пр.), а понякога – положителна. Колкото по-голямо напрежение достига последната, изразяваща се в постоянния стремеж на духа към Бога, в молитвата, в състраданието и в любовта, толкова по-слабо забележима започва да става отрицателната форма, която частично започва да отпада, без обаче да престава да съществува.

В началото на процеса на духовното възрастване и на аскетическото обучение по необходимост преобладава отрицателната форма, защото положителното аскетическо действие е търсеното – то е цел. Ние не можем, със силите само на собствената си воля, да започнем с него. То е дар. И когато с този дар някои се удостояват преди подвига на отрицателната форма, то, както е показал опитът от многото векове, все пак след някое време този дар се отнема и тогава – в търсенето на „изгубения рай” – християнинът се предава на отрицателния аскетизъм в по-висока степен и от неполучилите този дар.

За ръста на духовното съзнание

[Ти пишеш:] „Не знам дали промяната в моите убеждения ще ти причини само скръб и недоумение”.

За мене е нещо несъмнено, че ти преживяваш истинско съживяване на духовния си живот и на това аз дълбоко се радвам. Само че цялата поредица от изказани от тебе в писмото ти мисли ме навежда към предположението, че случващото се в твоята душа е само началото на истински религиозния живот. И именно начало – каквито и да било сили да не достигат на настоящите ти преживявания. И ако човек започне от тук, това трябва да се приветства. Ако обаче той се спре на него (като на нещо съвършено), това ще бъде вече „прелест”. Шлайермахер е направил точно тази грешка.

Той се е опитал да „догматизира” именно тази начална форма на религията – на неясната, неконкретна „изнемога на духа”, на търсенето на Бога, на устремяването към Бога, на жаждата за истинно битие, без положителното осъзнаване в какво то се състои. Пределът на тази форма е в потресаващото чувство за съприкосновение към Великото Вечно Битие. Целият този род религиозни преживявания на човешкото аз, които имат характер на твърде напрегнат живот в самите дълбини на човешкия дух, са известни и вън от християнството – в пантеистичния опит (будизма, Плотин, теософията и др.). С тях обаче далеч не се изчерпват преживяванията на християнина.

И затова за мене е така очевидно, че Шлайермахер е висял на трапеца с главата надолу. Този несъмнено даровит, но и характерен протестант, отхвърлил догматичната вяра на Църквата и „догматизирал” собствения си сантиментален мистицизъм, именно поради него е паднал в чужда на християнството сфера; в онова, за което вече ти писах, а именно – той е признал за класическа форма на религиозен живот чисто пантеистичното светоусещане на Спиноза. Шлайермахер по същество, по характера на своята мистика, е несравнено по-близо до пантеизма, отколкото до християнството. Той не е смятал за необходима дори вярата в Личния Бог, в личното безсмъртие.

Ще си позволя да се повторя. За християнина този тип мистични преживявания, докосвания до Непостижимата Велика Съществуваща Реалност, пред която реалността на този свят изчезва, е само начало на истинския духовен живот. Но това първоначално преживяване (познато и на пантеистите) Шлайермахер (подобно на теософите и всеки въобще род пантеисти) е сметнал за крайното търсено, а затова и е отхвърлил онази, не опозната от него както трябва, последна конкретност, в Която и с Която Църквата ни е предала откровението за вечното Божие битие.

За православната култура

[Ти пишеш:] „Аз останах православен в културния смисъл на думата”, а заедно с това и „престанах да вярвам в много от православните догмати”, и още: „начинът ми на живот съвсем не е аскетичен”.

В какво обаче се състои тогава православната култура?

На мен ми се струва, че ако бъде отхвърлен православният Символ на вярата и с вековете на живота в Христос придобитият аскетичен опит, то от православната култура ще остане само гръцкият минор и руската тетрафония.

От твоите думи се създава впечатление, че пред тесните рамки на Църквата ти си предпочел протестантската свобода.

За естествения разум и за вярата

[Ти пишеш:] „Чрез вътрешната борба аз придобих известна духовна свобода”. В тази борба победа удържа естественият разум. Опитът от историята обаче е показал, че когато е предоставен сам на себе си, естественият разум по фатален начин отива към пантеистичния светоглед и пантеистичната мистика. Ако пък това се случва в душата на християнин, който, подобно на Лев Толстой, въпреки всичко, не желае да се откаже от Христос, то той стига до протестантския рационализъм или спиритуализъм, който мистично се доближава до пантеизма. Някак си вътрешно аз се убедих, че отказът от Църквата ще доведе до отказ и от проповедта на апостолите: „Което е било отначало, което сме чули, което сме видели с очите си… което ръцете ни са попипали, за Словото на живота (и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелствуваме, и ви възвестяваме вечния живот…)” (1 Иоан. 1:1-2).[6]

„Словото стана плът”. Именно този въплътен Логос – видим, чуван и осезаван – в догматите си проповядва Църквата. Пределна конкретност. Тялото и Кръвта Христови на литургията. Нима ти никога не си преживявал това при отслужването на литургия? Иконата… Освещаването на плътта на светците, което е така очевидно, когато Светият Дух със сила действа в тях. Оттук и мощите: толкова непонятни, толкова съблазняващи спиритуалистите.

Ти знаеш всичко това. И ако аз го говоря, то не е защото те смятам за несведущ, а затова, защото сам живея това, за което пиша.

Представи си едно младо момиче, което мечтае за жених и за брак. В мечтите си тя рисува образа на жениха – благороден, красив, умен, герой. С биещо сърце и възторжени очи тя си въобразява и брака си, и сладостта на целувката. И тези мечти са ѝ сладки… В същото време друго, подобно на нея момиче действително е встъпило в брак с прекрасен жених. И тя някога е живяла с мечти. Първата в безсънните си нощи, разбира се, няма да роди нов живот, но нейните мечтателни преживявания все пак ще бъдат някак подобни на преживяванията от действителния брак на втората.

Такава ми изглежда сега отликата на пантеистичната мистика от християнския живот в Бога…

22 август (4 септември) 1945 г.

Превод: Борис Маринов


 

Софроний (Сахаров), архим. „Письма к Бальфуру” – В: Исихазм.ру. Публикуваме тези писма във връзка с публикуването на части Седма и Осма (виж тук и тук) от книгата „Зная един човек в Христа”. Живот и служение на стареца Софроний – исихаста и богослова от Навпактския митрополит Йеротей (Влахос) (бел. прев.).

[1] Вече йером. Николай (Сахаров) – племенник на архим. Софроний (Сахаров) и изследовател на неговия живот и творчество (бел. прев.).
[2] Известното парацърковно движение Ζωή, основано в 1907 г. от архим. Евсевий (Матопулос) (бел. прев.).
[3] 1 Кор. 4:13 (бел. прев.).
[4] Виж: Мат. 19:16-24 (бел. прев.).
[5] Известните още от зората на християнството ἀγάπαι (бел. прев.).
[6] Курсивът е на автора (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wd4h8 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме