Мобилно меню

4.8448275862069 1 1 1 1 1 Rating 4.84 (58 Votes)
                                   
1_7.jpgВ Свещеното Писание на Стария Завет Бог се окачествява като милостив: „Благоутробен и милостив е Господ, дълготърпелив и велик по милост” (Пс. 103/102:8). Когато се явява на Моисей след като му дава скрижалите, Бог Сам прогласява: „Господ, Господ Бог благоутробен и милостив, дълготърпелив и велик по милост и истина” (Изх. 34:6). Божията милост е безпределна и необятна, затова тя изпълва цялата Земя (Пс. 118:64). Божието милосърдие се проявява винаги, дори и когато Бог наказва, т. е. Бог е едновременно милостив, благ и праведен (Пс. 114:5). Така Ной и семейството му, за разлика от всички останали, чиито сърдечни мисли са били насочени изцяло към извършването на злини, биват избавени от водите на потопа, а Лот и неговите дъщери – изведени от загиващия поради справедливото Божие наказание Содом.

Божието милосърдие се проявява особено силно при избавянето на Израил от робството в Египет. Наказанията, които Бог налага на фараона и на египтяните, имат за цел фараонът – най-вероятно става дума за Рамзес ІІ (1290-1224) – да познае чрез чудесата, извършени пред него, силата и могъществото на Господа и да освободи Израил (Изх. 7:16). Тази хипотеза съответства на данните от Изх. 1:11 (и парал.), че евреите са били принудени да участват в строежа на градовете Питом и Раамсес. Именно Рамзес ІІ съгражда своя резиденция в източната част на делтата на Нил. (Вж. Donner, H. Geschichte des Volkes Israels und seiner Nachbarn in Grundzügen, Göttingen 1995, T. I, S. 105-106).

          

При последните наказания, постигнали Египетската земя, Бог допуска в земята Гесем, където са се поселили евреите (Изх. 8:22), да няма бедствия, като по този начин прави разлика между израилтяните и египтяните (Изх. 11:7). Особено ясно това разделение се проявява при последното наказание, когато Господ преминава през Египетската земя, като пощадява еврейските първородни и изтребва египетските (Изх. 12:23).

Свещеното Писание на Стария Завет антропоморфно описва Бога като любящ Баща. Така за Бога се казва, че Той през цялото време на странстванията на Израил през пустинята го е носил „както човек носи сина си” (Вт. 1:31). Въпреки, че Израил често се е оказвал неблагодарен и неверен към бащинските грижи на Яхве, Бог очаква Израил да Го нарече „мой отец” (Йер. 3:19-20). В Числ. 11:12 в риторичния въпрос на Моисей към Бога „аз ли съм заченал целия този народ?”, се съдържа имплицитно и отрицателният отговор, че Бог е родил този народ и затова Той носи отговорност за неговата прехрана.

Освен образа на Баща, описвайки милостта и грижата на Бога към израилския народ, Свещеното Писание използва и образа на майката. Така Бог е наречен rahum, което прилагателно е свързано с понятието за майчина утроба rehem. Разбираема е връзката между значението на думата rehem като утроба (uterus) и окачествяването на Бога като „Бог благоутробен” (El rahum). Божията любов, която е неизказана и неизразима, може поне донякъде антропоморфно да се сравни с любовта на майката към плода на нейната утроба, към нейното дете. Бог Сам се сравнява с майка и баща за Израил, а Израил е като Негова рожба затова и Господ може да зове така Израил: „Слушайте ме, доме на Яков и целият остатък от дома на Израил, които сте носени от утроба, носени от вътрешност” (Ис. 46:3).  

Причината за майчината Божия милост, проявена в извеждането на Израил от Египет „силна ръка и издигната мишца” (Вт. 9:29), за встъпването на Бога в съюз (договор) с Израил (berit), чиято последица е избирането на Израил за свой, собствен на Яхве народ (Вт. 7:6) не се дължи на това, че Бог е избрал Израил, защото той е по-многоброен от останалите народи. Въпреки че в 4 Цар. 13:23 се казва, че Бог проявява милост заради Завета с Израил, истинската причина не е в Израил, а в Самия Бог - в ревността Му за Неговото име (Изх. 39:25) и в Божията неизменност и вярност. (Мал. 3:6). Милостта, благостта и любовта Божия са безусловни и неизменни – затова и Бог задава риторичния въпрос: „Може ли жена да забрави малкото, което е от утробата й, сина на утробата й? Дори и тя да го забрави, но Аз няма да те забравя! (Ис. 49:15). Причина за избирането на Израил следователно е само и единствено Божията милост и обич към него (Вт. 7:7). Според договорните отношения, Бог се задължава да пази и защитава Израил (Ис. 27:3), дори да воюва за него (Изх. 14:14) като го благославя и води към познание на Себе Си (Йер. 31:34), към святост (Изх. 22:31) и живот (Пс. 20:4). Но и Израил се е задължил да бъде верен на Яхве, като спазва Божиите заповеди (Чис. 15:40). В Свещеното Писание на Стария Завет недвусмислено се прави връзката между спазването на Божиите заповеди и даването на Божията милост (Изх. 34:6). Милостта е следствие от спазването на Божиите заповеди, т. е. верността към заветните отношения. В този смисъл е естествен и призивът да се слушат Божиите заповеди, за да се живее (Вт. 5:29). Но Божията милост не се дава по и заради изпълнението на Божиите заповеди. Тя е така безусловна, че човек може твърдо да се надява на нея. Затова и псалмопевецът е убеден в милостта на Бога, дори и когато неприятелите му тържествуват над него - „но аз се уповавам на милостта Ти. Ще ликува сърцето ми в Твоето спасение. Ще пея за Господ защото ми стори голямо нещо!” (Пс. 12:6). Вярата в Божията милост е толкова голяма, че сърцето като средоточие на чувствата и емоциите вече ликува поради очакваната благост от Бога.

В този контекст, разбираем е пророческият призив за обръщане към Бога преди настъпването на т. нар. ден Господен, т. е. деня на съда. Този призив за обръщане към Бога е съпътстван с напомняне, че не външното формално обръщане към Господа е покаяние, а промяната на сърцето, затова и прор. Йоил отправя призива: „Разкъсайте сърцата си, а недейте къса одеждите си! И обърнете се към Господ, вашия Бог, защото Той е милостив (hanun) и благоутробен (rahum), дълготърпелив и велик по милост” (Йл. 2:12-13). Понеже старозаветният Закон не се разбира в легалистичен и морализаторски смисъл, дори при стриктното спазване на Моисеевия Закон  е възможно и е правено изключение. Такъв е случаят с цар Давид, който, заедно със свои войници яде от хлябовете на предложението, от които според Закона имат право да ядат само свещениците (Изх. 29:32). Именно този случай Господ Иисус Христос привежда на фарисеите, които обвиняват учениците Му в нарушаване на съботата, понеже в събота учениците Му късали класове и се хранели (Мк. 2: 23-24). Докато в повествуванието в книга 1 Царства не се поставя особен акцент на идването на Давид при първосвещеника и на самото ядене на хлябовете, то Христос, казвайки, че Давид влиза в Божия дом (Мк. 2:26), поставя акцент на постъпката на Давид. Привеждайки този случай и поставяйки допълнителен акцент върху него, Христос от една страна припомня, че още по времето на Давид Законът не се е тълкувал в строг легалистичен смисъл и се е допускало изключение, а, от  друга, показва, че съботата е създадена за човека, „а не човек за съботата” (Мк. 2:27). 

Подобни случаи на милост в прилагането на наредбите на Закона са случаите, когато дадената клетва (въпреки категоричното предписание на Закона да се изпълняват клетвите, дадени пред Бога (Лев. 5:4), не се изпълнява, за да се спаси животът на даден човек. Така, въпреки че съдията Йефтай обещава да посвети на Бога първото, което излезне насреща му, след като се върне като победител над амаликците, той не принася в жертва дъщеря си, която първа го среща, а тя дава обет за девство (Съд. 11:30-40). Когато цар Саул дава обет никой да не яде до вечерта, а който яде да бъде умъртвен, неговият син Йонатан не знае за тази клетва и яде от една медена пита. Според закона на клетвата той трябва да умре, но народът се смилява над Йонатан и той остава жив (1 Цар. 14:24-27). Жив остава и цар Давид, след като е изобличен от прор. Натан в умишленото убийство на военачалника си Урий (2 Цар. 11:16-17). Всички тези случаи показват, че Бог може да прости престъпването на Неговите заповеди, дори и когато съществува закона за въздаянието (jus talionis), въздаяние, което се формулира с думите „око за око, зъб за зъб” (Изх. 21:24).

Божията милост е неразривно свързана с Божията справедливост, с Неговата праведност (Пс. 24:8). И двете – и милостта, и справедливостта се съдържат в Божиите заповеди. За да бъде Израил причастен на Божията милост и за да бъде праведен и свят, то той трябва да спазва Божиите напредби. Затова Бог Сам учи Израил на Своите установления. Когато Израил нарушава Божиите заповеди и не се обръща към Яхве, а ходи по свои криви пътища (Йез. 18:25), т. е. когато потиска социално слабите, онеправдава невинните, толерира извършването на лицеприятен съд и изпада в идолопоклонство, то тогава Бог не може да остави Израил ненаказан. Но същевременно Неговото наказание не е докрай (Пс. 102:10-11). Бог не може да не се смили, защото иначе Неговото сърце ще се разкъса (Йер. 31:9). Макар Израил да изневерява на Яхве, като отстъпва от вярата в Него и я смесва с вяра в езически богове през цялата си история – от влизането в Палестина под водителството на Иисус Навин и усядането по времето на съдиите до началото на завръщането от Вавилонския плен (538 г. пр.), Яхве обаче не може да изневери на Завета (Пс. 88:28) и остава верен на обещанията, които Той е дал на Израил – да не го отхвърля докрай, поради милостта Си. И това е така защото Божието наказание има не унищожителна, а възпитателна цел – наказвайки, Бог учи грешниците на Своите заповеди (Пс. 24:8). Дори и когато Божиите наказания заради идолопоклонството и увличането в езически култове, социалните неправди и престъпления достигат своята кулминация във Вавилонския плен – който е изяснен от пророците Йеремия и Йезекиил като наказание за отстъплението от Яхве (Ис. 5:12-13) – то Бог възвестява утехата, че въпреки справедливото наказание, Той ще запази един остатък. Темата за един остатък, който ще бъде помилван от Бога и който ще се обърне към Него, се среща още в уверението, което Бог дава на прор. Илия, че Той Си е запазил верен остатък, който не е приклонил колената си пред Ваал (3 Цар. 19:18). Темата за остатъка, който ще бъде помилван от Бога, намира своето пълно развитие в книгата на св. прор. Исаия, който дори дава на един от синовете си символичното име sear jasub (Ис. 7:3) – остатъкът ще се обърне. В ситуацията на Вавилонския плен Бог утешава с обещанието да изпрати милостта Си, която се изразява в това, че Той от север и от юг ще върне Своите синове и дъщери, както някога ги е върнал от фараона (Йер. 43:6-7). Тук, заедно с образа на Бога като баща, се включва и идеята за деца, които ще бъдат наречени с Неговото име, Той ще ги сътвори за Своя слава, ще ги извая и ще ги създаде (Ис. 64:7). Съставителят на покайната молитва в книга Неемия (9:6-37) припомня неизброимите Божии милости към Израил. И именно тази безгранична Божия милост и благост са в надеждата за възвръщане на милостта и благостта след плена. 

Това връщане на Божията милост към останалата част от израилския народ се проявява в завръщането от Вавилон и най-вече във възстановяването на храма (ок. 520 г. пр. Хр.), на града (Зах. 1:16) и в упражняването на политически и административни функции от страна на първосвещеника както и в подновяване на обещанието за идването на Месия (Зах. 6:12-15, 9:9-17). Божието милосърдие, проявявано постоянно в Божието водителство спрямо Израил в историческия процес, съвсем не се ограничава с проявяване на милост и благоутробие само към богоизбрания народ. В Свещеното Писание на Стария Завет са записани редица случаи когато Бог проявява Своята милост към езичници. Божието милосърдие се проявява към вдовицата от Сарепта чрез пророк Илия (3 Цар. 17: 9-24) и към езичника Нееман (4 Цар. 5:1-15) чрез пророк Елисей. Особена е милостта на Бога към моавката Рут (описана в книга Рут), която, следвайки свекървата си Ноемин (Наоми), оставя своето отечество и се присъединява към богоизбрания народ. Тя не само намира подкрепа като се жени за Вооз, но, раждайки Овид, става прабаба на цар Давид, а ставайки такава, тя е и прародителка на Иисус Христос, което е видно от родословието, поместено в началото на Евангелието според Матей (Мат. 1:5). Бог проявява милост не само към отделни езичници, но и към всички жители на езически град. Пощадяването на населението на езически град вследствие покаянието на жителите му е една от централните теми на книгата на прор. Йона. За отбелязване е, че Йона възнегодува срещу Божието решение да помилва жителите на Ниневия (Йона 4:1) и дори изяснява защо се е опитал да избяга от Бога в Тарсис: „защото зная, че Ти Си Бог милостив и благоутробен, дълготърпелив и велик по милост и Който съжалява за злото” (Йона 4:2). Така идеята за Божията милост в Свещеното Писание на Стария Завет е свързана с идеята за универсализма – Бог е Господ на всички народи, Той направлява историческия път не само на Израил, а и на всички народи. Божията милост не е дар само за богоизбрания народ, но се излива както върху всички хора, така и „върху всички Негови дела” (Пс. 144:9) – т. е. върху цялото творение, което дължи своето съществувание именно благодарение на Божията милост.  И понеже Божието благоутробие и милост са така безпрекословни и всеобхватни, те трябва да са стремеж и за израилтяните да бъдат милостиви към ближните си. Под „ближен” в Свещеното Писание на Стария Завет се разбира сънародникът. Редица предписания в Закона изискват милосърдие към сънародника и целят смекчаването на социалните неправди. Моисеевият Закон изисква да се проявява милосърдие към вдовица, сираче, пришълец (Изх. 22:20-27) с мотивацията, че израилтяните знаят какво означава утеснение понеже те са били роби в Египет (Вт. 15:15).

Жертвоприношенията са неотменима част от старозаветното богослужение. Те са заповядани от Бога с цел най-вече човек да осъзнае греха, като вижда как едно невинно животно трябва да бъде принесено като заместител, като жертва за неговите грехове. И въпреки че жертвите са заповядани от Бога (Изх. 29:14 и жертвените постановления в кн. Левит 3-9), те обаче не са нужни на Бога (срв. Пс. 49:13). Принасянето на жертви трябва да бъде следствие от обръщане и следване на Яхве, а не само акт на формално благочестие – на осъзнаване, покаяние, отвръщане към злото и следване на Божиите заповеди (Пс. 4:5). Единствената жертва, която Бог желае и към която Той благоволи е покаянието, изразено в отвръщане от неправдата - „жертва на Бога е дух съкрушен”, сърце съкрушено и смирено Бог няма да презре (Пс. 50:15-16). Като благодарност за Божията прошка и Божията милост, получени от човека, човек сам трябва да проявява милост. Пророците особено силно подчертават че жертвоприношенията, извършени формално и мисленето, че поради броят на жертвите, без да е налице истинско покаяние, Бог ще помилва е напълно несъстоятелно и оскърбително за Бога (Йер. 7:22). Кулминацията на старозаветното разбиране на жертвата като вътрешно искрено примиряване с Бога и с ближните, което е угодно и което се изисква от Бога, се изразява в Божиите слова, изречени от прор. Осия (6:6): „Милост искам, а не жертва”. Такова съвършенство в милостта и правдата е изпълнимо само от идващия Месия. Месианското време ще се отличава с това, че тогава „милост и истина се срещат, правда и мир се целуват” (Пс. 84:11). Разбира се това е възможно да стане защото Самият Месия е Носител и Подател както на милостта и истината, така и на мира. Затова и пророците описват Месия като кротък и смирен, Който „няма да строши преломена тръстика и тлеещ лен няма да угаси” (Ис. 42:3). С идването Си Месия, според пророчеството на Исаия (Ис. 61:1-4), ще покаже милост и правда към смирените, бедните, слабите, онеправданите. С изясняването на този текст в синагогата в Назарет Иисус Христос отнесе изпълнението на това пророчество към Себе Си (Лук. 4:21). Господ Иисус Христос по време на Своето земно служение не само проповядва милосърдие към всеки човек (а не само и единствено към сънародника) и заповядва да се проявява такова (Лук. 6:36), не само обещава блаженство на милостивите (Мат. 5:7), но и Сам, като истински Бог, проявява Божественото милосърдие в пълнота като „упразни Себе Си, като прие образ на раб” (Фил. 2:7). Милостта и благостта на Бог Слово - Иисус Христос стига до там, че Той заради всички претърпя кръстна смърт (Евр. 2:17), за ни изкупи и спаси „не чрез праведни дела, които сме извършили, но по Своята милост” (Тит. 3:5а). Божията милост се проявява в Божието благоволение, закрила, помощ, съжаление към съгрешилите, прошка, избавяне и спасяване както на Израил, така и всички народи и на всеки човек. Божието благоутробие и благост са безусловни и са свързани с Божията справедливост и възпитателно наказание, което има за цел обръщането на грешника към Бога (Лев. 25:18). При обръщане и покаяние Бог прощава греха „защото е милостив и благоутробен, дълготърпелив и велик по милост” (Йо. 2:13). Божието милосърдие, благост и състрадание се проявяват в пълнота в Христовото въплъщение, рождение, земно служение и най-явно в Неговото доброволно разпване на кръст. Божието милосърдие, освен сътворяването на света и човека, извърши и извършва човешкото изкупление, възстановяване и прославяне (1 Цар. 2:30б; Рим. 8:30).

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/afru 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Душо моя, търси Единствения... Душо моя, ти нямаш никакъв дял със земята, защото ти си от небето. Ти си образът Божи: търси своя Първообраз. Защото подобното се стреми към подобно.
Св. Тихон от Воронеж
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.