Откъс от лекция, произнесена пред студентите в Солунския университет през 1987 г.
… И така видяхме, че творението, като създадено от нищото, е съдържало в себе си тлението и смъртта. Обяснихме защо и как. Произлязлото от нулата неминуемо съдържа смъртта, защото смъртта е разпадане и разложение на нещата. Видяхме също, че единственият начин да се избегне, да се преодолее смъртта, е постоянното общение и връзка между сътвореното и нетварното. За тази цел е бил създаден човекът, и то създаден накрая, когато творението вече е било завършено, като връзка между материалния свят и Бога. Видяхме и преимуществото на човека в сравнение с останалите мислещи и свободни същества, каквито са ангелите.
Предимството му се състои в причастността му и на материалния свят, което го прави способен да обедини тварното и нетварното, както и да обедини самия материален свят. Следователно, чрез човека и само чрез него е можело да бъде преодоляна смъртта, смъртта в цялото творение. Защото, повтарям, онова много важно нещо, което забравяме, – че смъртта не е нещо, което се отнася само до човека. Човек не умира сам. Умира, защото смъртта съществува в цялото творение. Следователно, за да бъде преодоляна смъртта за човека, тя трябва да бъде преодоляна едновременно и за цялото творение. Едно творение, което умира във всичките си материални същества, освен човека, е невъзможно. Ако не се преобрази изцяло творението, така че нищо да не умира, не може да съществува безсмъртие и за човека.
На това място трябва да споменем за две грешки, които започнаха на Запад с Августин и увлякоха и нас, православните. Първата грешка е, че повярвахме, че смъртта влезе в света като наказание за падението на човека, нещо, което Бог е наложил, за да накаже човека, защото е паднал, без преди това смъртта да е съществувала в творението. Това е грешка. Бог не е въвел смъртта като наказание. Смъртта е била естествено състояние на сътвореното. Вече обяснихме този много сложен проблем, как създаването от нищото е съпроводено с навлизането на нищото в творенията. Следователно и преди грехопадението на човека смъртта е била реалност за творението. Тя не се появява с падението на човека. Това, което прави грехопадението, е невъзможността смъртта вече да бъде преодолявана. С други думи, творението става неспособно да избегне смъртта. Затова тя се превръща в постоянна негова характеристика. Това бе едната грешка.
Другата грешка на Августин, под влиянието на платонизма, е, че той свежда безсмъртието, което се дава като спасение на творението и на човека, до въпрос за безсмъртието на човешката душа, т. е. в последните времена, когато смъртта бъде унищожена, душите на хората ще живеят, а също може би и телата им, но в останалия свят природата ще остане подвластна на смъртта. Това също е грешка. Трябва да разглеждаме смъртта като общ феномен за цялото творение. Така богословието ще може да общува с биологията, защото иначе то се превръща в митология. Биологията гледа на смъртта като на общ феномен. Както умира една котка, така умира и човекът. По едни и същи причини умират и двамата. И както казахме, процесът на смъртта започва с раждането. Следователно, смъртта е общ биологичен феномен и за да бъде преодолян е необходимо това да стане за цялото творение. Цялостно да се преобрази творението. Падението на човека направи невъзможно преображението на творението, поради причините, които разяснихме преди и които сега накратко обобщихме.
Човекът като връзка между Бога и творението е трябвало да приведе всичко създадено към Бога, към общение на творението с Бога и тогава светът би живял вечно. Човекът е отхвърлил тази своя мисия. Вместо да приведе творението към Твореца и да обедини тварното с Бога, правейки себе си благодатен бог, той приведе творението към себе си. Но тъй като самият той бе тварен, в крайна сметка превърна творението в едно тварно битие. Смъртта стана неизбежна. Тя не можеше да бъде преодоляна, защото бе вродена на творението. С падението на човека се създаде невъзможността за преодоляване на смъртта и един лъжлив живот, т. е. онзи биологичен живот, който още от първата си клетка носи в себе си смъртта.
Ако имаме предвид тази патология на творението, която явява смъртта, тази болест на творението, ние виждаме, че лечението на това състояние трябва да бъде аналогично на болестта. Не може да дадеш на един болен лекарство, без да му поставиш диагноза. Диагнозата, следователно, е много важна, тя трябва да бъде вярна. Надявам се, чрез последните ни лекции диагнозата да ви е станала ясна, за да можем да продължим по-нататък с проблема за лечението.
Лечението е именно спасението на света. Първо, няколко общи забележки. Когато имаш болен с диагнозата, която направихме, с проблема, който описахме, няма да се занимаваш с нищо друго, освен с лекуването на този проблем. В този случай проблемът е смъртта. Основният проблем. Следователно, спасението не може да се отнася към нищо друго, освен към преодоляването на смъртта. Казвам това, защото съществува голямо объркване в разбиранията какво е спасение и от какво се спасяваме. Объркването идва оттам, че не гледаме истинската диагноза, а изхождаме от морални и юридически предпоставки. Възприехме падението на човека като акт на нарушение, като непослушание – и, като казвам „възприехме“, се връщам пак към Августин; помислихме, че причината за злото, коренът на злото е в нарушаването на заповедта, в непослушанието, докато това не е причината, не е коренът на злото. Това зло, т. е. смъртта, съществуваше като възможност и преди. Това, което непослушанието направи, бе да направи невъзможно лечението на злото, преодоляването на злото, което вече го имаше. Проблемът не се решава автоматично с послушанието. Гръцките отци са били много внимателни на това място. Св. Атанасий Велики подчертава ясно, че ако проблемът с падението на Адам е бил проблем на прощаването на греховете, то Бог би могъл да му прости. Адам би могъл да се покае, да плаче – и той наистина плака, излезе от рая и плака горчиво – разкая се Адам за това, което бе сторил. Ще можеше и Бог да му прости и всичко щеше да бъде добре. Но св. Атанасий Велики пише цяла книга, за да покаже, че не там е бил проблемът. Това, което е било нужно, е било да дойде Логосът, както казва, да се въплъти, за да обедини отново тварното с нетварното. Проблемът не е бил послушанието и непослушанието, не е бил морален, а онтологичен. Нужно бе това съединяване на тварното с нетварното, за да бъде преодоляна смъртта.
Следователно, спасението не е морален въпрос. Не е въпросът да правиш или да не правиш нещо. Спасението е въпрос на връзка, лично единение и, както казахме, човек притежава предимството да извърши телесното, материално единение. Трябва и тялото, материята, да участва в това единение. Психосоматичният свят трябва изцяло да участва в него и, разбира се, чрез него цялото творение, защото психосоматично е свързан с цялото творение.
Отваряме една скоба и ще се върна отново на нашия въпрос. Разделихме науката на ботаника и зоология, и твърдим, че ботаниката се занимава с цветята, а зоологията с пчелите. Това е грешка, която днес науката започва лека-полека да признава, защото пчелата ходи по цветята, взема нектар, опложда цветето, храни се от соковете му – следователно между пчелата и цветето съществува органична връзка, която ако не отчетеш, няма да разбереш нищо от случващото се. Нито ще разбереш пчелата, без да разбереш цветето, нито цветето, ако не разбереш пчелата. Значи ботаниката и зоологията са едно цяло. Трябва да избягаме от това накъсано познание за нещата. С научния си метод загубихме единството на битието.
Казах ви това, за да разберете, че човекът, а не ангел е трябвало да обедини творението. Защо? Защото човек притежава психосоматично единство с Бога и би могъл, следователно, чрез това единство да спаси цялото творение. И така, повтарям, че проблемът не е бил наказателен, нито нравствен. И, следователно, спасението не е спасение от греховете и падението на Адам, на всеки Адам, но е спасение от тази болест, смъртта, което спасение идва от съединяването на тварното и нетварното. Едно единение, което ще включи цялата материална твар и всички материални, телесни енергии.
Първият извод от всичко това е: за да се спаси светът е било нужно да посредничи човекът. Никое друго същество не е можело да спаси света. Нито Бог сам. Нямало начин Бог да каже отдалече: спасени сте. Падението би могло да бъде нравствен, юридически проблем и тогава Бог просто би извинил човека. Но нито ангел можеше да спаси света, защото няма телесна същност. Той не би могъл да обедини материалното творение. Необходимостта Бог да стане човек заради спасението е плод на логиката, която развихме по-горе. И не е въпросът просто в това, че човекът е паднал и чрез човека светът трябва да се спаси – и да не беше паднал човекът, пак чрез него щеше да стане преодоляването на смъртта. На това място преп. Максим Изповедник е категоричен, когато казва, че въплъщението щеше да се случи, дори човекът да не беше паднал. Било е немислимо този свят да преодолее вродените в природата му тление и смърт. Вродена тленност, която не се е появила с падението на човека. Не е било възможно това да бъде преодоляно, ако човекът не бе обединил в лицето си материалното творение с нетварния Бог. И така, първият основен извод или забележка, е че човекът е краеъгълният камък, върху който се извършва спасението.
Следователно, първата предпоставка, първият елемент в спасението е посредничеството на човека. Вторият елемент е фактът, че човекът с падението си, но и преди това, бидейки тварен, не е можел сам да осъществи преодоляването на смъртта. А особено, когато е паднал и се е обвързал с този лъжлив живот – защото биологичният живот е именно лъжлив, тъй като съдържа в себе си смъртта. От момента, в който човекът встъпи в този кръг: живот-смърт, вече не е възможно да излезе от там сам, и, следователно, е била нужна инициатива, намеса на нетварното, което не участва в процеса на лъже-живота.
И така говорим за две неща: инициативата на нетварното, а вторият момент е необходимостта да се осъществи единение между тварното и нетварното, а не просто подчинение или вместване. И тези два елемента ни отвеждат към тайната на Христос, към въплъщението на Словото.
Фактът, че спасението на творението, на света, спасението от смъртта, може да бъде намерено само в Христос, се дължи на това, че само в Него се осъществяват всички условия, за които говорихме. Христос е човек. Не стана нито ангел, нито нещо друго, но човек. Христос е Бог – и трябва да бъде Бог в Своята ипостас, за да не бъде от самото начало въвлечен в този порочен кръг на живота и смъртта – при тези условия, не беше възможно друго решение на проблема на творението, освен въплъщението на Словото.
Въплъщението на Словото, христологията, както я наричаме, трябва също да отговаря на тези изисквания. Едното условие е да бъде въплъщение на човек, който да няма лична тварна ипостас, но да има нетварна ипостас. Второто условие е следствие от първото, а именно – този Спасител да не се роди по начина, по който се ражда тварният човек. Следователно, догматът за зачатието на Христос по небиологичен начин, както пишат Евангелията: от Светия Дух и Дева Мария, е същностен елемент на нашата вяра. Защото ако Христос се беше родил в рамките на биологичния кръг, в които се раждаме ние, тогава Той би бил обвързан от тази цикличност, от този лъже-живот, който съдържа смъртта в себе си и нямаше да бъде в състояние да даде решение на проблема. Непорочното зачатие на Христос, следователно, е същностен елемент на догматиката, не можем да го отминем като подробност. А след като вече вземем предвид това, поставяме и следващия въпрос: защо непорочното зачатие на Господа стана по начина, по който е станало, т. е. от Светия Дух и Дева Мария? Причината е, че не просто е било необходимо нетварното да поеме инициативата и Христос да бъде нетварен в Своята ипостас, но е било също толкова необходимо целият този процес да се извърши в свобода. В свобода от страна на Словото, което се въплъти, и в свобода от страна на човека. Защото не е възможно Бог, Който остави Адам свободен да осъществи плана на спасението, а той свободно отказа да го осъществи, не е възможно на този етап, когато Бог иска да поправи нещата, да отрече свободата и да се намеси по един несвободен начин. Да каже: иска или не Адам, иска или не човекът, намесвам се и спасявам света.
Фактът, че бе спазено правилото, условието на свободата, откриваме и в начина, по който се осъществи въплъщението и най-вече в ролята, която изпълни св. Богородица. Тук трябва да подчертаем значението на ролята ѝ, което се изразява в нейното съгласие, в нейното „Да“, с което тя отговори на призива на Бога да осъществи тайната на Христос. Съгласието на св. Дева било израз на човешката свобода, съчетаването на човешката свобода с Божията инициатива. Именно затова е толкова голямо значението на нейното „да“, защото Пресветата Дева можеше да каже и „не“, тъй като Божия призив към Мария да отдаде себе си за осъществяването на подобен план естествено среща съпротивата на логиката, и то до степен отказът да бъде логичен и очакван. Защото наистина е нелогично без превъзмогване на логиката, без вяра св. Богородица да се отзове на този призив.
Следователно, Адамовата свобода е валидна и в случая с Христос. Христос става вече човекът, Адам, който при същия биологичен състав, да го наречем, вече не е същество подвластно на принудата, което действа по принуда, а е свободно същество, което извира от свободното съ-участие, съчетание на човека. Следователно фактът, че Христос се ражда по този начин е една от предпоставките, за да може да се осъществи всичко онова, за което говори догматиката – личната връзка между Бога и света. Въплъщението на Христос се различава от въплъщенията, които срещаме в други религии, както и от различните възраждания и прераждания на боговете чрез физически феномени, защото всички тези богорождения и богопрераждания са принудителни, не се основават на свободното склоняване от страна на човека. Основават се на физическите закони.
Христос се ражда по този начин, без да следва физическите закони, не просто, за да покаже силата Си на Бог, защото мнозина тълкуват това именно по този начин, а защото нечудотворното Му рождение би означавало подчиняване на необходимостта на биологичните закони на природата. Рождението на Христос, личността на Христос, не би била родена в свобода. И така бихме се отдалечили от онова първоначално състояние, когато, както казахме, Бог остави всичко в свобода, до степен, че Адам промени всички Негови планове. Замисълът на Бога бе променен от свободата на Адам. Свободата на Богородица да съ-участва в Божието дело, е свобода, която се съхранява в цялото тайнство на Христос, в цялото тайнство на спасението. Ще я открием в тясна връзка със случващото се при въплъщението на Христос след зачатието Му, след рождението Му, биологичното, чак до Неговото възкресение, а също и след това. Ще открием, че условието на свободата се спазва неотклонимо при всички големи етапи в тайнството на спасението.
Превод: Златина Иванова
Вижте също: Какво е учението на митр. Йоан (Зизиулас) към смъртта?
