Православието и съвременният свят

Съдържанието на тази статия представлява сърцевината на лекция, изнесена в Козани, в рамките на тържествата, организирани по повод 30-годишнината от пастирското служение на Високопреосвещения митр. Дионисий като пастир на св. митрополия на Сервия и Козани (1957-1997 г.). Както отбелязахме и тогава, този наш принос не е просто изпълнение на личен дълг към скромната личност на архиерея, но е и повод да отбележим някои изключително важни черти на времето и на най-новата ни църковна история. Високоуважаваният митрополит на Сервия и Козани Дионисий беше не само отдаден и съвестен добър пастир на своята епархия, какъвто го познават в продължение на 30 години неговият клир и вярващите от епархията му. Присъствието му в общия църковен живот бележи епоха в съвременната история на православието, чийто отличителни черти не са загубили значението си и днес. Митр. Дионисий се яви на сцената на църковния живот като епископ на Роги и помощник на незабравимия Атински архиеп. Спиридон във време, когато Църквата в Гърция преминаваше период на динамично обръщане към своето Предание. С появата на мислители като Фотис Контоглу и други стана ясна необходимостта православието да престане да се развива „със светлините на Запада”, а да започне да черпи от самото себе си, откривайки и оценявайки своето собствено Предание. Като епископ на Роги, а после и митрополит на Сервия и Козани, Дионисий (Псарианос) е йерарх-традиционалист, силно привързан към богослужението на Църквата и противник на всяка форма на социален активизъм и индивидуалистично благочестие в живота на Църквата. На пръв поглед изглеждаше, че желае да върне Църквата векове назад. Със своето широко и многостранно образование и познаване на литературата, музиката и съвременната философия обаче този традиционен йерарх се стремеше към нещо друго – искаше да улови пулса на съвременния човек и да направи Преданието живо. Вярваше, че за да бъде, човекът днес има нужда от вчера. Без Преданието днешният човек ще се загуби. Това обаче не означаваше, че православието е обикновено връщане в миналото. Ето как развива този въпрос самият митрополит на Козани:

От това, което чуваме да учат Атанасий Велики и Василий Велики и всички отци на Църквата, а именно тяхната настойчивост в Преданието на вярата, съществува опасност да си съставим мнение, че православието и онова, което наричаме Предание на Църквата, не е нищо друго освен статичност и даже още по-лошо – ретроградност, т. е. не правим нищо друго, освен да се обръщаме и вървим назад, вместо да гледаме и да се движим напред. Това е един много критичен момент в живота на Църквата, защото тя, както често сте ни чували да казваме, е институция на традицията. Едновременно с това обаче вярата и Църквата са живот, а животът, разбира се, никога не върви назад, а непрестанно се движи напред. Никой обаче не върви на непознато място без водач. Онова, което наричаме напред, сиреч бъдещето, е непознато място – за да преминем през него безопасно ни е нужен водач. Следователно, в нашия безспирен духовен ход по пътя на спасението отците на Църквата са тъкмо такива водачи – не обаче за да се уловим за тях и да се връщаме назад, а за да уловим посоката и да вървим напред.

Много често ние чуваме лозунга: „Назад към отците на Църквата”, т. е. уж да се върнем в епохата на древните отци. Но е истина, че тези лозунги винаги заблуждават, макар понякога и да изразяват някоя истина или да поставят някое искане. И така, духовното искане на лозунга „Назад към отците” не е да се върнем към епохата на древните отци, нито да повтаряме и правим това, което те са казали и правили. Първо, защото епохата на отците е винаги настояща, защото отците на Църквата не са били само веднъж, но са винаги. Когато казваме, че Църквата е Църква на отците, ние имаме предвид и първата, и сегашната, и завинаги – тя е такава и в миналото, и в настоящето и в бъдещето. „Назад към отците” не означава да се обръщаме към миналото, за да намерим правилната вяра, защото Православната църква има вярата на апостолите чрез отеческото предание. „Назад към отците” означава да преоткрием начина на тяхното мислене, да внимаваме върху това как те разсъждават, да обърнем внимание на факта, че те първо живеят вярата, а след това богословстват, за да я направят знание, че тяхната богословска мъдрост се крепи на делото и на опита на светостта. Нашето време обърка тази последователност и този ред: в наше време важи това, което някога е казал Василий Велики: не сме богослови, а филолози (δεν θεολογούμε, αλλά τεχνολογούμε). Мисленето на отците е църковно, тяхното съзнание е свещеническо, животът им е аскетичен, етосът им е на духовни и възстановили целостта си хора. Това са нещата, които ни липсват и това търси от Църквата днешният свят, а не просто да знаем като добри филолози и познавачи на граматиката писанията, оставени ни от отците. Тези писания, тези текстове имат непреходна стойност и са безценни съкровища, но не за да ги преписваме и повтаряме същото, а за да ги изучаваме и да откриваме в тях онова, което казахме по-горе – римското църковно мислене, свещеническото съзнание, аскетичността и етоса на древните отци.

Това изложение на митр. Дионисий за Преданието, което може да ни поучи за много неща днес, оказва решително влияние върху пастирското му служение, проповед, богослужение в епархията му, църковната музика и т. н. Във всички тези области той се опитва да свърже вчера с днес и утре. Като епископ не се увлича по ефимерен обществен активизъм, макар да не пренебрегва и това, а се грижи Църквата – тя да е това, което Харнак презрително нарича, говорейки за православието, „общност на богослужението”. Епиграмата „Кажи ми как служиш, за да ти кажа как вярваш” произхожда от неговите думи и показва посоката, в която се движи мисълта му.[1]

Така 30-годишното пастирско служение на митрополита на Козани ни дава възможност да погледнем на Църквата не като на „християнство”, а като на Църква; не като идеология, а като събрание (σύναξη) и евхаристийна общност около своя епископ; не само като вчера, а и като днес и като утре. Здраво вкоренена в Преданието, Църквата трябва да се движи в съвременния свят без да бъде безразлична на проблемите, с които този свят се сблъсква – сега Гърция, а по-късно и другите православни страни, които се присъединяват към Западна Европа. Въпросът с каква идентичност влиза гръцкото православие в Европа[2] вълнува почитания днес йерарх[3] и той нямаше да може да намери отговор, ако не притежаваше задълбочено и обективно знание за проблемите на съвременния, подчинен на западната цивилизация, свят.

Следователно е необходимо Църквата добре да познава своето широко културно обкръжение, както отците са познавали културната среда на епохата си и са действали съобразно с нея. В общи линии тази статия представлява опит за общ поглед върху състоянието на съвременния свят, с акцент върху проблемите на днешния човек, които са предизвикани от културата на нашата епоха. Този обзор ще бъде общ и без библиографската справка, която е послужила за основа на автора. По-късно ще бъде поставен въпросът как православието може, черпейки от своите вяра, богословие и Предание, да помогне на съвременния човек, така че той да преодолее безизходицата, в която го въвежда модерната култура. То наистина може да стане надежда на днешния свят, ако бъде правилно осветлявано неговото Предание, защото то съдържа много елементи, които съответстват на проблемите, създавани от нашата цивилизация. Така православието ще разкрие своята ценност не само в миналото, но и днес и утре.

За да разберем обаче проблемите на съвременния човек, е необходимо познаване на историческите обрати на господстващата днес цивилизация. Нищо в историята не се случва, без да е било предхождано от исторически събития, подготвилии идването му. Нека изследваме първо тях, за да можем да разберем правилно и днешните проблеми, и позицията, която трябва да заеме православието спрямо тях.

1. Историческите превратности на съвременния свят

1.1. Църквата – „в света”, но не „от света”

Историята условно е разделена на периоди. Критерий за определянето на един период са събитията или процесите, водещи до някаква дълбока промяна във възгледа за живота и света – промяна, съпровождана от съответните изменения в различните области на живота: социална, културна, икономическа, религиозна и като цяло на културата на хората в широк географски район и за продължителен период от време. Това разделение на историята се прави обикновено след като измине достатъчно време от появата на тези промени, защото предполага осмислянето и оценката на тяхната важност. Разделянето на историята на периоди не обслужва просто систематизирането и методическото обработване на историческия материал от историците, но на човека, който е историческо същество (ον ιστορικό) дава възможност критично да се определи спрямо мислите и действията си. Така че периодизирането на историята му помага да осмисли не само миналото си, но и настоящето и бъдещето – не само това, що вече се е случило, но и което сам той трябва да извърши, предвид новите исторически факти и условия. Историческото осъзнаване на света, в който човекът живее, се свързва не само с неговите любопитство и познания, но и с упражняването на свободата му.

Тези бележки важат и за живота в Църквата. След като този живот е движен от богочовешки фактори, не винаги забележими с общите методи на историографията, тя има, разбира се, своя история. Но успоредно с това нейният живот, а следователно и историята ѝ, се влияят много от събитията на чисто светската история. Гоненията от първите векове срещу нея, както и тяхното прекратяване от Константин Велики, повлияват решително върху живота на Църквата и върху оформянето на нещата от нейния вътрешен живот. От друга страна, и влиянието на самата Църква върху хода на светската история е не по-малко важно. Макар да не съвпадат нито по своята природа, нито по своята история Църквата и светът взаимно се проникват. Следователно не е възможно Църквата да е безразлична към винаги съвременния ѝ свят, след като не само се влияе от него, но е и призвана тъкмо в него да пренесе посланието на Евангелието, и така да повлияе на неговата цивилизация. Както показва историята на Православната църква, влиянието на Църквата над света във всяко време може да бъде от определящо значение. Византийската цивилизация ще остане завинаги класически пример за тази определяща значимост на Църквата за развитието на света в дадена епоха.

Тези разсъждения водят към въпроса: каква е връзката на Православната църква със света от нашето време? Какво влияние може да има православието в съвременния свят? Мнозина, врагове, но и „приятели” на православието, биха искали тя да остане в периферията на историята. Там, както ще видим, се опитва да я постави съвременният свят. По своята природа обаче тя не може да застане в периферията. Нейният народ участва органично във всекидневния живот на света във всяко време, като пренася там по екзистенциален начин живота, който черпи от нея и така народът се превръща в място на взаимното влияние между Църквата и света. Богословието на Църквата, но и нейното ръководство не могат да действат независимо от всекидневния опит и усилия на църковната пълнота (вярващите), които се полагат в света. Нужно е да се познават проблемите и влиянията, на които е подложен Божият народ в своя ежедневен контакт с културата на епохата. Само така ще прозвучи слово на напътствие и утеха и ще се усети присъствието на Църквата в историята.

1.2. Западната цивилизация като център на съвременния свят

Днешният свят е подчинен на западната цивилизация. Има, разбира се, и други цивилизации на днешното човечество, но никоя от тях не определя така съществено живота на хората от нашето време, както културата на Запада. Постиженията на тази цивилизация в областите на науките, технологията и т. н. я извеждат до позицията на световна политическа и икономическа сила и я превръщат в образец, към който всички народи на света се стремят. Тази култура формира основната историческа рамка, в която се движи православието днес. Ако Гърция е смятана за най-чистото православно пространство в наши дни, ясно е, че няма друга съвременна цивилизация, пред чиито предизвикателства православието се изправя, освен определяната като западна култура.

Какво обаче представлява тази западна цивилизация? Къде са нейните корени и какви са нейните отличителни черти?

За да разберем нейния особен характер и съдържанието на западната култура, а следователно и на съвременния свят, трябва да се върнем исторически към първите векове от историята на Църквата, когато Евангелието се е разпространявало в латиноговорящите области на Средиземноморието и след това в Европа. Това се случва основно в Северна Африка през 2 в., когато имаме и първите християнски текстове на латински език в трудовете на Тертулиан. Изследователите на западната християнска мисъл (Жан Даниелу и др.) откриват там първите корени на Западното християнство. От онази епоха вече проличават основните характеристики на западната християнска мисъл, както и силният интерес към морала, т. е. към това дали човекът постига спасение със своите дела; към историята, т. е. дали събитията и извършеното – от Бога и хората – във времето влияят на спасението; и накрая – към институциите, които осигуряват стабилни и обективни рамки, в които човекът усвоява спасението. Тези характеристики никога не изчезват от Западното богословие, докато на Изток се развива по-изострен интерес към богосъзерцанието (θεωρία), с акцент върху есхатологичните страни на спасението – както в литургично-мистичен, така и в аскетичен план.

Западната мисъл обаче не е имала своите корени само в характеристиките на ранното латиноезично християнство. През 5 в., с разделението на Римската империя, западният свят преминава дълбока криза по отношение доверието на човека към институциите и историята. Това е епоха, когато по думите на Йероним Римският свят се срива (Romanus orbis ruit) и институциите не дават сигурност. Тъкмо тогава се появява и бл. Августин, за да даде нов, решителен обрат на западния дух, а именно – обръщането на човека към дълбините на субекта, към мрачния и непроучен свят на човешката душа. Августин е първият в историята християнски мислител, писал Изповеди – нов вид психологически самоанализ и автобиография, като така става баща на голямо течение, характеризиращо оттогава западната култура и което по-късно ще включи и разцвета на психологията и по-конкретно на психологията на дълбините, на романтизма и на други големи духовни движения, без които модерната западна цивилизация би била немислима, каквито са просвещението и модерният екзистенциализъм. За Запада значението на Августин е така определящо, че той е в корените и на протестантизма, и на римокатолицизма от по-ново време, свързвайки така всички частично противоречащи си елементи, които образуват съвкупността, наречена западна мисъл, западно богословие и западна цивилизация.

Определящото значение на Августин за модерния свят е засвидетелствано, както ще видим по-аналитично след малко, в изтъкването на човека като мислещ индивид, което изтъкване е характеристика на целия модерен свят. Друг латински философ, не много след Августин, Боеций, ще определи лицето като „индивидуална ипостас на логичната природа” (natura rationabilis individua substantia) и ще подготви почвата за Декарт, който, верен на линията на Августин, ще определи и самото битие въз основа на човешката мисъл (cogito ergo sum). От Декарт ще се роди европейското Просвещение, за да постави човешкия логос на мястото на съдия на всичко, с всички последици за модерната цивилизация, които ще изброим по-долу. Така Западната цивилизация ще създаде и науките, и изкуствата, и литературата, фокусирани в съзнанието на мислещия индивид. Средновековната схоластика ще изгради сложни системи и фини разграничения на основата на аристотелианство, което ще приеме логиката като метод за упражняване на мисловната енергия на индивида, доказвайки така, че въпреки наистина голямото разнообразие на философските системи на Запад, западната култура е в основата си единна цялост, движеща се по оста на възхвалата на мислещия субект, както е определен той от Августин.

Следвайки с последователност принципите, зададени от Августин и преработени философски от Декарт, Просвещението се превръща в оста, около която се движи модерната западна цивилизация, чиито основи са поставени през 18 в. Феноменът на Просвещението, което има определящо значение за нашия свят днес, е сложен, но основните му характеристики, които са присъщи и на Западната цивилизация, могат да се обобщят в следните елементи.

2. Характеристиките и безизходиците на съвременния свят

2.1. Основни принципи на Просвещението в различните области на културата

Просвещението, както вече отбелязахме, се развива около следните основни оси:

2.1.1. Абсолютното господство на човешкия логос. Което не се съгласува с човешката логика е подозрителен предразсъдък и суеверие. Чудото, вярата в свръхестественото, надсветовното, божественото – всичко това е подложено на оспорване. И които все още желаят да вярват в някоя религия, като християните, ще трябва да успеят да хармонизират вярата си с човешкия логос, да намерят логически доказателства за съществуването на Бога, душата и т. н. Така християнското богословие е принудено да положи гигантски усилия да убеждава, че християнската вяра не противоречи на човешкия логос, развивайки направления като апологетиката, които и днес се изучават в много богословски школи.

2.1.2. Изтъкването на преден план на индивидуализма, на значението и стойността на индивида. Тъй като човешкият логос е абсолютен господар и властелин на културата, всеки мислещ човек може сам да намери истината, сам той е съдник на това кое е правилно и истинско, няма нужди от авторитети, за да му кажат какво трябва да мисли или върши. Така са отхвърлени всички и най-вече религиозните и църковни авторитети, което в края на 19 в. довежда Римокатолическата църква до радикалната реакция да установи догмата за непогрешимостта на папата.

2.1.3. Определящото значение на психологията на индивидуалния опит. Акцентът, който се поставя върху съзнанието и мисловната способност на субекта още от Августин, а след него и от Декарт, който отъждествява битието с мисълта, култивира тенденцията към интровертност, към самосъзнание – както е било наречено, със сериозни последици както върху развитието на науката, така и на обществото, но и на религиозния живот. И по-конкретно, в науката се развива дълбинната психология, която в същността си не е нищо друго освен анализ на индивидуалния опит, така че човекът да бъде изолиран и да стане обект на изследване и анализ (психоанализа), подобно на останалите обекти на науката. В областта на социалния живот това означава, че търсенето на индивидуалното щастие е като цяло целта на обществата и цивилизациите (виж конституцията на САЩ). Що се отнася до областта на религиозното, там психологическият опит на индивида е станал по такъв начин определящ, че Църквата да бъде смятана за институция, обслужваща „религиозните нужди” на индивида. Морализмът, който е продукт на Запада и не е нищо друго освен отдаване на предимство на емоционалното и морално удовлетворение на индивида, разлага основите на православието, започвайки от Русия на Петър Велики и разпростирайки се във всички православни райони в наши дни.

2.2. Влияние на принципите на Просвещението върху културата

Последиците от основните принципи на Просвещението в областта на изкуството и преди всичко на политическия, обществен и икономически живот са много осезаеми и до наши дни. Нека ги обобщим:

2.2.1. В научната област се развива логическата специализация и техниката. Под влиянието на Нютон светът и самият човек биват възприети механично, като машина, която работи според определени логични закони, с механична последователност. Както например, дадена машина, ако получи импулс от двигател, ще се задвижи и ще даде определен резултат, въз основа на определени закони, така и самият човек е сметнат за комплекс от органи, всеки от които може да бъде изолиран, да се изследва отделно и да се включи към общата машина, движеща се по силата на вътрешни закони и външни материални движещи сили (например, храната и т. н.). Медицинската наука, следвайки методите на Нютоновата механична физика, се разделя на специалности и престава да гледа на човека като една цялост, вписана в по-широка световна динамика, и също го възприема като машина. Днес звучат различни протестни гласове срещу тези възгледи на медицината, както и на естествените науки, но тези гласове, както ще видим, бележат края на епохата на Просвещението, а бихме могли дори да кажем – на съвременния свят, и бележат началото на нов.

2.2.2. Не по-малко важни са последиците от Просвещението в областта на изкуството. Там нещата са дори по-сложни, защото изкуството не е свързано толкова с логиката, колкото с чувствата. Затова и въздействията там са много сериозни. Първо, създава се дихотомия между естествените науки и изкуството. Не е случайно, че през 18 в. изкуството в Европа е пренебрегнато за сметка на науката – т. нар. „добри изкуства” се ограничават до външната изисканост, до естетиката и симетрията, с цел да предизвикат чувства на задоволство и да допринесат и те за щастието на индивида. Едва наскоро, с появата на сюрреализма в изобразителните изкуства или на театъра на абсурда и новата поезия, изкуството започва да се освобождава от абсолютизма на разума и от търсенето на психологическия опит. Тези неща обаче, както и казаното за естествените науки, са първите пукнатини в сградата на съвременния свят, началото на нов свят. Съвременният свят в своето мнозинство не разбира, нито извинява нелогичното, ексцентричното и неестетичното в изкуството – това, което не предизвиква вълнение и удоволствие. То е същото онова, което не извинявало и Просвещението от 18 в. насам. Изкуството може и трябва да се насочва към чувствата, но не му се позволява да предизвиква и да обижда рационализма, правилните обичаи и всичко, което логиката определя за „правилно”.

2.2.3. Най-дълбоко обаче модерният свят е повлиян от Просвещението в социалния, политическия и икономическия живот.

И на първо място, в социалния живот. Тук трябва да отбележим следните важни елементи на нашата култура:

- В областта на образованието се развива възгледът, че всички подлежат на обучение и трябва да се образоват. Просвещението, с вдъхновител в тази област Волтер (1694-1778), този „интелектуален диктатор на Европа”, подема гигантска борба за издаването и разпространението на Енциклопедията – един непознат дотогава философски вид, който съвременникът Дидро (1713-1784) определя като средство за популяризиране на знание, така че всички да могат да научат целта и истината и така да се разсеят различните предразсъдъци, основно религиозните. Това има следните социални последици: от една страна увеличава признанието и уважението на обществото към образованието и културата до степен всички да искат да учат, а ако не учат лека-полека да не могат да живеят в обществото (виж днешното състояние във висшето образование и социалните последици от това). От друга страна обаче е имало и друг резултат, много странен и противоречив: да се увеличат полуграмотните – тези, които мислят, че могат да имат мнение за всичко, защото, например, са чели една енциклопедия или – което не е много по-различно – взели са диплома! Така стигаме до един популизъм в образованието: образование на всички и право на всички (и на тези, които се образоват) да имат мнение за истината и за знанието. Днес в образованието събираме плодовете, посети от Просвещението с въвеждането на енциклопедичното обучение, което не е нищо друго освен резултат от възгледа, че човешкият логос е абсолютен монарх на цивилизацията.

- В областта на политическия живот резултатите са също катастрофални. Първо, не е случайно, че в сферата на политиката модерният свят като цяло се движи от идеите на Френската и на Американската революции. В тези идеи водещ е възгледът, че всички хора имат еднакви права, при условие че винаги се подчиняват на абсолютния монарх на логиката и че всички останали, „по Божия милост” установени авторитети, трябва да отстъпят мястото си на политическите системи, изразяващи волята и мисълта на всеки човек или на „народа” (едно понятие, което приема различно съдържание в различните политически системи днес). Нека си припомним израза „ние, народът”, с който започва Американската конституция. Следователно, отличителен белег на днешния свят е „демократичната” форма на съвременните държавни образувания и идеите за равенство между хората, идеите за т. нар. индивидуални права.

- Трето, факт от особено значение е, че философите на Просвещението от 18 в. са тези, които настойчиво прокарват идеята за единна Европа. Волтер, Русо и останалите изтъкнати просветители вярват и проповядват, че всички европейски народи образуват духовно единство и много скоро ще придобият и политическо единство. Изчезването на войните сред европейските народи е твърдо убеждение на водачите на Просвещението – което навежда мисълта към днешните процеси.

Като цяло светът на 18 в. се отличава с оптимизъм и еуфория, което продължава и през 19 в., за да стигне до почти религиозната вяра на Виктор Юго и на останалите, които живеят в края на 19 в. (с изключение на пророческите личности като Достоевски), че 20 в. ще е векът на човешкия рай, времето, когато ще настъпи краят на необразоваността, социалната неправда, глада и болестите, тъй като разумът ще възтържествува и науката ще достигне до зенита на своите постижения.

Колко оправдана е била тази еуфория, можем да разберем от по-късния горчив опит на двете световни войни, натрупаните неправди и потисничеството на силни над слаби, появата на най-жестоките изтезания над човешкия живот и достойнство, които нашето поколение преживя, и накрая стигнем до въвличането на науката в омагьосания кръг на ликвидирането на болестите по начин и със средства, които неминуемо раждат нови болести и проблеми.

Така оптимизмът и еуфорията, които съпровождат развитието на цялата политика и социален живот, започват да отстъпват място на силното разочарование, на кризата на доверието в оцеляването на политическите институции и на самия живот на нашата планета. Но тази криза е свързана и с други характеристики на съвременния свят, които трябва накратко да обозначим. И така:

- Развитието на буржоазната класа – класа, която вече налага волята си във всяка посока, нагоре (към благородниците и управителите) и надолу (към селяните и работниците – преди те също да се урбанизират – до бедните и безимотните). Буржоата е този, който с морала на собствеността и на икономическия успех, който е издигнат почти в религиозна идея, става проповедник на общественото „благоприличие”, внася лицемерието в човешките отношения и налага своите правила на поведение навсякъде.

- Развитието на урбанизацията. Този феномен, който започва в 18 в. и нараства до степен днес да придобие чудовищни размери, е резултат на индустриалната революция и развитието на буржоазната класа. Съвременните хора се концентрират в градовете, за да намерят не само средства за преживяване (тъй като градовете концентрират голямото производство), но и удоволствия, които също се превръщат в право на индивида. Градът е място на анонимността, предлага спасение от съседския поглед, дава възможност за двойствения живот, за който толкова копнее съвременният човек.

Тази урбанизация и индустриалната революция, която я съпровожда, имат за пряк резултат появата на два важни процеса в най-новата култура: първо, вече става осезаемо оформилото се разделение на съвременните общества на класи. Появата на идеите на марксизма, на безкласовото общество, в преимуществено индустриална страна като Англия (именно там Карл Маркс пише Капиталът), показва, че е било почти неизбежно в нашия свят да се прояви т. нар. „класова борба”, т. е. противопоставянето между онези, които имат, и другите – които нямат, до момента, в който и те не получат онова, което притежават първите. Икономическите системи различно виждат разрешението, като предлагат начини всички класи да получат това, което желаят – едни с кървави, а други с безкръвни революции, с методи за равно разпределение на доходите и т. н. А във всичко това имат за неотделим спътник науката, която с развитието на техниката (за която ще говорим по-долу) издига жизненото равнище на хората и така детронира политиката, предлагайки онова, което тя провъзгласява, но не може да постигне. Днешният свят е пленник на технологията – на тази нова и всесилна богиня, която много скоро ще управлява нашия свят.

Преди обаче да говорим за тази богиня, нека отбележим още една важна характеристика на нашето време, която е резултат от индустриалната революция и урбанизацията. Става дума за индивидуализма и евфемизма на обществения живот. В градовете се събират хора, които в условията на анонимност не се интересуват от нищо друго, освен от своето благоденствие и това на най-близките си хора – семейството, роднините и т. н. И когато се обединяват в класи, в синдикати, за да претендират за своите права, съвременните хора действат, без да вземат предвид общия интерес на обществото. Индивидуализмът става по този начин класов, а обществото се превръща в парчета – или от изолирани индивиди, или от организирани групи, които не се интересуват от нищо друго, освен от себе си и най-непосредствените си интереси.

В тази индивидуалистична атмосфера (индивидуална или групова), в битката за осигуряване на „правата на индивида” съвременният човек е доведен до дегенеративни явления като организираната престъпност и екологичния проблем. Последното не е нищо друго освен престъпление срещу природата, експлоатация на природните ресурси без уважение към правата на природата, проява на индивидуализма и утилитаризма в най-крайна и опасна форма.

Разбира се, ние, които говорим днес, имаме горчивия опит от неуспеха на човешкия език да предотврати всички тези тъжни последствия от индивидуализма. Отново обаче е забележително, че нашата цивилизация няма друга надежда, друго лекарство за проблема с екологията, от логиката и морала: когато възникнат заплашителни явления като изтичане на радиация, замърсяване с индустриални отпадъци и т. н., единственият изход, който се предлага, е призив към вразумяването на човека, така че да започне да действа в полза на природата. Как обаче той да бъде вразумен, след като е пленник на желанието си за щастие, т. е. на правото на всеки индивид да бъде щастлив? За да намали замърсяването, трябва да намали производството. А намаляването на производството намалява материалното му благоденствие и изостря бедността, болестта, всичко това, за чието изчезване толкова се бори. Наистина днешният свят стигна до безизходица. И или ще се върне към времето преди Просвещението, или ще умре. Тези думи изглеждат преувеличени, но за съжаление са много точни.

А сега стигаме до това, което нарекохме „богинята” на съвременния свят – технологията. Технологията е издигане на техниката до „разум” (логос), до господстващ начин на мислене, до житейска позиция. Технологията дължи раждането си на абсолютизма на логиката, сиреч на разбирането, че човешкият ум може да господства дотолкова върху нещата и в природата, че да създаде какъвто резултат желае. С помощта на математиката може да създава дори същества, които мислят и извършват цялата работа на мислещия човек (компютрите). Всичко това, когато се постави в служба на интересите на индивида, става не само съблазнително, но и буквално незаменимо. Днес технологията държи ключа към всички сфери на живота: наука, политика, икономика, медицина и т. н. Никой не може да я пренебрегва, без да бъде наказан с изчезване.

Това е образът на съвременния свят в най-груби очертания. Един свят с изумителен напредък във всички области, но и с много стрес и страх. Свят, буквално изчерпал своите граници и намиращ се в безизходица. В такъв свят е призвано да живее православието днес и да даде своето свидетелство. Какво може да предложи то на нашия свят?

3. Дългът и възможностите на православието в съвременния свят

3.1. Кризата на съвременния свят и първите белези на едно ново време

Нека започнем с една забележка, особено важна за всички, които представляват православието в днешния свят, преди всичко като клирици и богослови. Православието не е вкаменелост от миналото, музеен експонат, предназначен просто да предизвиква възхищение като постижение на отминала епоха. То трябва да формулира спасително слово за съвременния човек, да вземе предвид безизходицата, в която се намира този човек. Тази безизходица, която бегло описахме, е предизвикателството и рамката, която съвременният свят предоставя на православието, за да направи живо Преданието, което нашето поколение прие от отците ни. По какъв начин православието днес би могло да бъде спасителна сила за безизходицата на нашата цивилизация?

Пред Бога и историята днешното православие, като пастирска и учеща Църква, има още по-голяма отговорност. Причината е, че в наши дни вече са узрели предпоставките, за да се чуе гласът на Църквата на световно ниво, стига тя да успее да разпознае белезите на времето и да се впусне в едно задълбочено и вярно тълкувание на своето Предание. Белезите на времето, благоприятстващи влиянието на православието в днешния свят, са:

3.1.1. Както отбелязахме, съвременният свят днес започва да губи първоначалния си оптимизъм и самоувереност, с който започва 18 в. След двете големи световни войни на нашия век, пророческите съмнения на Достоевски за успеха на подчинения на рационализма западен свят започват да се сбъдват. Свободата на човека е по-мощна сила от неговия разум и може да доведе до преобръщане на всички негови конструкции и постижения. Лошото не се контролира, нито се ограничава чрез логиката или морала, а само чрез свободното съдействие на човека. С двете големи войни на нашия век светът, изграден с Просвещението, се разтресе и западният човек започна да изпада в отчаяние. В следвоенните години в Европа се появи нихилизмът, с цел да разруши систематично всички ценности и особено естетическите, които светът на 19 в. бе издигнал в образци и житейски норми. В този анархичен смут възникна течението на сюрреализма в изкуството – движение с голяма плодовитост, появило се първоначално, за да използва и анализира несъзнателното с цел да преодолее „деформиращия ефект на логиката”, а по-късно дори и като анализ на невротичните смущения. Така психологията и индивидуализмът оцеляват в днешния свят под формата на един краен субективизъм, върху който философията на екзистенциализма изгражда понятието за личността и свободата.

На другия полюс на тези процеси в съвременния свят се развива надеждата – под формата на търсене на бъдеще, което ще минава през човешката дейност. Богословията на надеждата и на освобождението са вдъхновени до голяма степен от християнската, но и от марксистката есхатология. Те изместват ориентацията на съвременния свят към полето на историята и историческия процес. Така на повърхността отново излизат типичните дилеми на западното християнство – между индивидуалния морализъм и социалния активизъм, без нито една от тези две части да може да удовлетвори съвременника, който с тревога търси златната среда между двете крайности. С неочаквано бързото развитие на събитията от последните месеци в Източна Европа надеждата за днешния свят има нужда от радикално преосмисляне и адаптиране, за да намери точния баланс между индивида и общността, между историята и есхатологията и т. н., за да не изпадне човекът отново в плен на нови форми на индивидуализъм или на нови нихилистични течения.

3.1.2. Много силна е и тревогата на съвременния човек за развитието на науката и техниката. Този прогрес и надеждите на медицината, например, се основават до голяма степен на откритията на биологията, с чиято помощ има надежда да бъдат победени много болести. Но този прогрес е съпровождан и от плашещи възможности за контрол не само върху пола, но и върху личността и характера на човека на ниво гени. Не е трудно да си представим опасностите за свободата на човека, които крие това развитие. Същите забележки са валидни и за технологията, която вече става не само приятел, обещаващ решение на проблемите ни, но и вероятен тиранин, заплашващ да ни съкруши до смърт – не само духовна, но и физическа. Всичко това, съпроводено с изострения екологичен проблем, който заплашва с катастрофа живота на планетата ни, образува картина от преплетени надежди и страхове.

Политиката, на която съвременният човек възлага почти всичките си надежди за защита от тези опасности, показва безсилие да даде решения без съгласието и участието на членовете на обществото, ако не иска да прибегне до диктаторски методи. Така става неотложна нуждата от образованост и нравственост, които може да даде само една по-дълбока духовна ориентация. Часът на православието, на неговия дълг и възможности, вече настъпи в днешния свят.

3.2. Възможностите на православието

Днес православието се ползва с особено уважение. При взаимодействието му с не-православния свят стават видни не само неговата различност, но и превъзходството му. Защото става все по-ясно, че исторически православието не участва в греховете на модерния свят, че не е допринесло за „прогреса”, нито за неговата разрушителност и за безизходиците, които той породи. Освен тази, да я наречем невинност на православието, съществува и нещо друго, което днес е не просто наложително, но и единствената надежда за съвременния човек. Ще се опитаме накратко да го обясним.

При днешния развой на събитията в областта на науката, изкуството и т. н. вече проличават първите белези, които ни връщат към отеческата и византийска позиция спрямо света и живота. Имам предвид на първо място естествените науки, защото тяхна е инициативата за тези нови процеси. Голямата революция, която предизвика в науката теорията на Айнщайн и по-късните теории на Хайзенберг (т. нар. Квантова теория), вече отхвърлят окончателно механистичния възглед за вселената и водят към една онтология на връзките. Противопоставянето на субекта и обекта е вече мит и все повече се приема, че изследователят участва и влияе върху обекта, над който експериментира. А това срива не само механистичния възглед за света, но и индивидуалистичното възприемане на човешките отношения. Вече няма изолиран индивид. Всички същества са в отношеня, т. е. основават се на някаква връзка с другите същества. Самият свят е една връзка.

Разбира се, това послание все още не е стигнало до социолозите ни, а още по-малко до общата ни логика. Но то е стигнало отдавна и е дълбоко вкоренено в православието. Формите на това присъствие са две:

3.2.1. Троичното богословие на православието е в същността си приложение на тези възгледи за вярата ни в Бога. Бог е наистина един, но не е сам. Древният философски свят (Аристотел, Филон и др.) са виждали Бога като най-самотното същество, абсолютното Едно. Отците на Църквата, които оформят догмата за Светата Троица, се разграничават категорично от древната гръцка философия по този въпрос. Едно е един, а друго – сам. Бог е един, но Неговата единственост се основава на ненарушимата връзка на любовта, която имат трите Лица (Отец, Син и Дух) помежду си. Богът на православието е най-антииндивидуалистичният Бог. Той е най „общностният” Бог, Богът на отношенията.

3.2.2. Троичното богословие има непосредствено отношение към антропологията (възгледа за човека) и в продължение – към социологията. Тази връзка се изразява с възгледа на православието за лицето. Личността не е едно и също нещо с индивида. По-скоро е неговото противоположно. Индивидът е нещо, което се мисли самò за себе си, което възниква от изолацията, от разделението и разстоянието, от отделянето на съществата. Личността се разкрива единствено във връзката си с другите същества. Не може вече да кажеш „аз”, ако няма „ти”. Както и не можеш да кажеш „Отец”, ако едновременно не мислиш за „Сина”. Отец без Син не е Отец. И „аз” без „ти” не съм „аз”. Ето така в богословието и в социологията на православния възглед за човека се превежда след физиката на Айнщайн относителността на света. Днес православието трябва смело да разкрива тези свои възгледи и веднага ще създаде мостове със света, който се издига от руините на днешния свят, гаснещ в безизходиците, които сам е създал.

3.2.3. Бих искал да отбележа, че всичко това не е само теория, че е нещо, което православието живее и на практика – в евхаристийното събрание. От всички форми на християнството, само православието е запазило божествената Евхаристия като център на своя живот и ѝ е отредило определяща роля. Православната Литургия не е пространството, както често погрешно смятаме, където всеки среща Бога сам и се съединява с Него в молитвата и в божественото Причастие. Божествената Литургия е мястото, където всеки от нас става особена личност тъкмо чрез връзката си с другите и където нищо не се мисли индивидуалистично (в смисъла, за който вече говорихме). Затова и в православието не може, не се разрешава да се служи частна св. Литургия. Божествената Литургия е общение, общение на личности, всяка от които черпи своята идентичност от връзката си с другите, едно отражение на самото битие на Бога, Който – според православното богословие – е Отец, защото има Син и Дух, Синът е Син, защото има Отец и т. н.

3.2.4. Православната Литургия съдържа и един възглед за физическия свят, който съвпада с онова, което най-новата наука се опитва днес да каже. В божествената Литургия физическият и материален свят (хлябът и виното, цветовете, звуците и т. н.), както и всички чувства (зрение, осезание, мирис – от тамяна, слух и т. н.) участват в неразделно единство. Няма противоречие между субекта и обективната реалност, няма я завладяващата позиция на човешкия логос спрямо света, който го заобикаля – както е при технологията, светът не стои срещу, не противостои (δεν αντίκειται; като обект), а е възприет от него, обединява се с него в едно тяло, причастява се. Божественото Причастие не е само нашето единение с Бога и с другите, но и приемане на храна, приемане и признаване на нашето физическо обкръжение, приобщаване на материята, а не употреба на материята. Светостта, която съпровожда тази позиция, божественият трепет, пронизващ тази връзка, е противоположното на технологията и отговорът на нашия екологичен проблем. Затова и божествената Евхаристия е най-доброто, което православието може да предложи на съвременния свят.

3.2.5. И, накрая, православието днес е изключително актуално, поради аскетичния дух, който го отличава. Съвременникът дотолкова се е подчинил на индивидуализма, че има абсолютна необходимост от напомнянето, че той не е властелинът на творението, а управител и негов йерей – този, който го предава на Твореца Бог, изповядвайки, че Му предлага „Твоето от Твоите”. Православното аскетично предание, което е формирало мисленето на православните народи за значението на поста и за въздържанието, може да научи на много неща поробения от страстта на излишеството и от потребителството съвременен човек, който е заплашен от изчерпване на природните ресурси за живот на планетата ни – изчерпване, което рано или късно ще доведе до край на живота на този свят, както предупреждават днес всички сериозни учени. Освещаването и аскезата[4] са нещата, които православието носи в света днес, заедно със своето троично богословие. Те са от решаващо значение за проблемите на модерния свят.

Превод: Златина Иванова

* Μητροπολιτου Περγάμου Ιωάννου Δ. Ζηζιουλα Η Ορθοδοξία και ο σύγχρονος κόσμος, Λευκωσία: Κέντρο Μελετών Ιεράς Μονής Κύκκου, 2006 (бел. прев.).