Православието и съвременната култура

Каква е връзката на Православната църква с културата и каква е конкретната ѝ връзка с културата в наши дни? Известно е, че Църквата е в света, но не е от света. И това винаги създава проблеми за нейното самосъзнание и кара основния изразител на това самосъзнание – богословието – да търси начини, чрез които да бъде запазена есхатологичната идентичност на Църквата, т. е. онова не от този свят, без Църквата да престане да бъде в света, без да загуби връзка със своето широко културно обкръжение. Връзката на Църквата с всяка култура е винаги диалектична. Положителна и в същото време отрицателна. Връзка на любов и омраза – би се изразил някой. Така е описана тя в Евангелието според Йоан и такава ще остане до Второто пришествие, когато начинът на съществуването на Църквата и този на света ще съвпаднат: вече в Царството на Бога. С други думи: когато светът стане Царство Божие.

Какви връзки могат да съществуват обаче днес между православната традиция и съвременната култура? Въпросът е в това, православната традиция да не се откъсне от съвременния свят, но и да не се отъждестви с него до степен, опасна за есхатологичната ориентация на Църквата. В началото са нужни две важни уточнения. Първото от тях е, че православната традиция винаги е била положително настроена спрямо културата. Че културата не е нещо демонично, което да подлежи на екзорцизъм. Че Църквата – и по-конкретно православието – е допринесла за създаването на културата, както за това свидетелстват развитието и разцветът на византийското изкуство във всичките негови форми: икони, поезия, литература и мн. др. И това е така, тъй като за православното богословие човекът, бидейки икона на Бога, е създаден, за да бъде творец, за да бъде преобразувател на дадената му природа, – на външната, но и на неговата собствена природа – като използва своята свобода, своето самовластие. Втората забележка е, че съвременната култура преминава през криза. И тази криза е многостранна и дълбока. Така че въпросът е какво трябва да прави Православната църква, живеейки в света, но бидейки не от света, пред лицето на тази криза. За да се даде отговор на този въпрос е необходимо да изясним две неща. Първо – какво разбираме под понятието православна традиция и второ – какво разбираме под понятието съвременна култура. Защото и при двете понятия е налице известно объркване в мисълта на съвременните хора. Първо, по отношение на понятието православна традиция. 

Ако попитаме днес някой свой събеседник, какво разбира под това понятие, той обикновено ще ни каже, че има предвид догматичното, богослужебното и аскетичното предание – така, както е възникнало в годините на Византия и е завършило оформянето си най-късно през 14 в. с исихазма и богословието на св. Григорий Паламà. Всичко след тази епоха е православна традиция само в степента, в която продължава или, по-точно казано, повтаря и копира, дори във външните подробности характеристиките на онази епоха.

Става дума за класицизъм, аналогичен на този в древната гръцка култура, която представлява основата за оформяне на новогръцкото самосъзнание в ново време. Този възглед за православната традиция създава огромен проблем за нейното свързване със съвременната култура. С настояването си да преписва точно миналото, този възглед създава опасността да превърне православието във външен феномен, предназначен да се изолира в периферията и да предизвиква единствено любопитството на съвременния свят, без обаче да влияе върху историческия процес. Вземете, например, иконописта, която преживява разцвет в православния свят днес – особено след незабравимия Фотис Контоглу. Става дума за точно повтаряне на миналото, което не прокарва абсолютно никакъв мост към съвременната култура. Същото важи и за академичното богословие у нас, което не прави нищо друго, освен да повтаря цитати от Отците, без никакво тълкувание в светлината на търсенията на съвременния човек. Всички тези и други подобни неща ще доведат православието до маргинализиране. Нещо, което все още не се осъзнава в гръцките земи поради преходния стадий или период, през който преминава съвременният грък. Период от византийската ни традиция към озападняване на начина на нашия живот. Озападняване, което прониква в политиката, в икономиката, във всекидневието на гърците, в начина, който те се забавляват и т. н.

Що се отнася до понятието съвременна култура, трябва да отбележим, че в случая не става дума за нищо друго, освен за достигането на западната култура до нейната кулминационна точка. Съвременната култура – независимо дали го искаме или не – се владее и определя от ценности, които бяха развити на Запад откакто гръцката култура и християнската вяра минаха в ръцете на ромеите и определиха характеристиките на римското мислене. Без дълбоко и правилно познаване на тези характеристики, ние не бихме могли да разберем съвременната култура.

Първото е индивидуализмът. Разбирането за човека като индивид има своите корени у бл. Августин, у Боеций и останалите латински богослови, които са оформили средновековната и новата западна култура. В този възглед човекът е представляваща ценност сама по себе си „монада”. И висшата цел на културата е удовлетворяването на неговите нужди. Той представлява също така субект на „мисленето” и на „действието”. Вторият му белег е благополучието. Цел на културата е благополучието на индивида. Характерна особеност е, че идеалът за благополучието на индивида е преминал и в конституциите на западните страни. Има го и в конституцията на Америка, на САЩ. Щастието на човека е – най-общо казано – целта на културата. Изкуството се разбира като средство за удовлетворение или естетическо развитие на индивида, възпитанието – като развитие и оформяне на характера на индивида, икономиката – като нарастване на доходите на индивида и т. н.

Третата характеристика е утилитаризмът. Крайният критерий на културата, на съвременната култура, е производителността, т. е. полезността на културата от гледна точка на увеличаванета благополучието на индивида. Колкото повече той произвежда, толкова повече нараства неговото благополучие, толкова по-културен е той.

Четвърта характеристика е рационализмът. Човека разбират преди всичко като мислещо същество. Както вече казах, това отвежда към Августин. Така съвременната култура развива интелектуалния капацитет на човека и в резултат основно средство на познанието става информацията, натрупването на знания за нещата; насърчава се вяра, че колкото повече знаем, толкова сме по-сигурни. Вече всичко възлагаме на знанието. Най-дълбоко убеждение на нашата култура е вярата, че ако човекът знае, той е сигурен и не е застрашен, защитен е. Не се обръща внимание на възможността той да може да знае нещо, но да не иска да го прави. Тук се прибавя и вече необузданото проникване на човешкия ум в тайните на природата с всички ужасяващи проблеми на биоетиката, които все повече ще занимават нашата култура. Последица от съчетаването на всички тези характеристики е една хипертрофия на логиката, която господства навсякъде – до степен да формира действителността така, както иска.

Показателна е появата на понятието virtual reality, – виртуална действителност – която се създава вече от самата информация. Както и онова господство на човека над природата, което е довело до добре познатия ни екологичен проблем. Важното в тази ситуация е, че нашата култура смята, че ще реши всички тези проблеми с нарастването на информацията и на знанието, докато именно по този начин тя създава проблемите. Движим се в омагьосан кръг, от който не можем да излезем без радикални и дълбоки движения, т. е. без преразглеждане на основните принципи, върху които се крепи и се изгражда нашата култура.

Поставена в така описаната ситуация, Православната църква трябва да се справи със сложна дилема: дали да се възползва от съвременната култура, за да изпрати своите послания, с които ще се опита да поправи грешките, сиреч да отмени самата култура, или ще настоява да използва собствени средства за тази цел? Има и примери, които показват нагледно сериозността на тази дилема. В съвременната култура, например, е известна ролята на Интернет. Съвсем скоро тези, които не са свързани с него, ще бъдат глухонеми, ще бъдат неспособни да изпратят посланията си където и да било. Според общото признание обаче Интернет представлява кулминацията на индивидуализма и рационализма. И опасностите, които Интернетът създава за човешките отношения, са вече известни. Ако Църквата се обвърже с това, за да изпраща към съвременния свят посланията си, тя всъщност ще отрече и заобиколи собственото си послание, след като същността на посланието ѝ се отрича от самата природа на средството, което използва. Същото важи и за всички форми на информатиката, за т. нар. средства за масова информация и т. н. Участието на Църквата в цялото това информационно бучене е предаване на нейната същност в ръцете на съвременната култура, т. е. подмяна. Според нас е ясно, че за пръв път съществува опасност, опитвайки се да впише идентичността си в съвременната култура Църквата да загуби тази идентичност. И какво да се прави?

Смятам, че Църквата сериозно се е объркала в мрежите и на индивидуализма, и на рационализма, и на утилитаризма. Тя повярва, че може да спаси света, като говори много, като прави много и успява много. И по този начин забрави една основна истина: че Църквата не спасява с това, което казва, нито с това, което прави, но с това, което е! Нека видим как се отнася това към темата за културата. На първо място, православието не може да упражнява градивна критика към съвременната култура, без дълбоко съзнание за своето предание и наследство. В западния свят православието трябва по един систематичен начин да развие изучаването на богословието си и преди всичко на богословието на Отците. Трябва да се освободим от възгледа, че пастирите са просто администратори. Без богословието пастирите ще се превърнат само в играчки и слепи привърженици на обкръжаващата ги култура. Без богословието те ще вкарат и своето паство, и самите себе си в безизходиците на нашата култура, която в същото време е толкова привлекателна. На второ място, за да може православната критика на съвременната култура да бъде резултатна и градивна, тя не бива да е полемична, но да е плод на състрадателното и човеколюбиво отношение на Църквата към съвременния човек и към неговите екзистенциални проблеми.

Нека не забравяме, че западният човек не е вече онзи „другият” – който е вън от Църквата – но че това е нашият енориаш, както и неговите деца, и децата на децата му. Следователно, не бива да се критикува, противопоставяйки себе си на другите, но да се прави това със симпатия и с разбирането, което бихме проявили към най-близките си, към самите ни деца.

И на трето място, свидетелството на православието като съзидателно и творческо присъствие в западното пространство не бива да бъде предимно словесно – независимо дали това ще бъде устно слово, или писмено, или пък вече и електронно. Най-доброто свидетелство е самата Църква – тогава, когато тя се събира и функционира правилно. Тогава, когато например в нашето индивидуалистично западно общество съществува и работи правилно енорията.

Свидетелството на православието в нашата култура е много по-важно от всички проповеди и статии, които пишем. Защото така се явява образец и различна житейска позиция, алтернативно решение на безизходицата, до която води индивидуализмът в нашите общества. Същото важи и за евхаристийната общност и за аскетичното предание и опит на нашата Църква, като противоотрова на създаваната от екологичната криза и от консумеризма на нашата култура безизходица. Ако православието има формираната и истинска енория, ако има евхаристийната общност и монашеския живот, в съгласие с неговото богословско предание, това не само ще го предпази от промяната, но и ще действа като изкупителен квас за целия съвременен свят.

Днес много се говори за влизането ни в третото хилядолетие след Христос. Какво ще донесе това хилядолетие на нашата култура? Ако съвременният свят, ако нашата пост-просветителска култура следва присъщия на основните ѝ характеристики ред, то тогава някои основни черти на настоящата култура със сигурност ще изчезнат. Това са две основни категории. Първата е проблемът със запазването на човешката личност. Тя не е индивид. Има голяма разлика между индивид и личност. Индивидът е изолирана монада, съществуваща сама по себе си. Личността не може да се мисли като изолирана монада. Личността е идентичност, особеност, която произлиза от връзката ѝ с другите. Няма една личност. Не е възможно да говорим за една личност. И Бог е три Лица. Не можем да кажем, че Бог е едно Лице. По никакъв начин.

Понятието за личност е противоположно на това за индивид. И това понятие за личността, произтичащо от връзките ѝ с другите хора, води до изключителност, която предполага свобода, която не е необходима на индивида. Днес именно напредъкът на науката, напредъкът на знанието заплашва личността. Заплашва самото понятие за личността. Иска да я превърне в индивид, използван, за да задоволява своите нужди и желания. По този начин обаче човекът се превръща от висша цел в средство към целта. Такива заплахи към личността нашата култура вече създава с развитието на знанието. Знанието се превръща в заплаха за нас, която идва под формата на различни науки, но най-вече посредством биологията. Всички вече се питаме какво ще стане? Напредъкът е скокообразен. Всеки ден чуваме за нещо ново. Във вчерашен вестник четох за кръстоска, ако не се лъжа, между човек и мишка. Създаването на копия на хората чрез метода на клонирането обещава да допринесе много за благополучието на индивида.

Но какво ще стане с изключителността на личността? Когато вече ще можем да създаваме копия на хора. И когато вече ще можем да създаваме тези копия с цел да ги използваме като вещи, за да подобрим здравето или пък благополучието на човека? Когато ще създаваме човек, за да го използваме като орган за излекуването на друг човек. Уникалността на човешката личност се превърна в огромен проблем на нашата култура. Слушаме и от водещи генетици, както и аз чух от един професор по генетика тук в Гърция, когато бе извършено първото клониране: какво по-хубаво нещо има от това да можем да създаваме копия на хора, така че, когато една майка загуби детето си, да ѝ кажем: Ето, заповядай, вземи негово копие! Нима наистина сме загубили напълно понятието за уникалност? Нима може една майка да се утеши с копие на своето дете, пък колкото и точно да е то? Може би може. Но ако стигнем дотам, че и майката да се утешава с копието, тогава вече нека съвсем забравим за уникалността на човека. Така че проблемът е огромен.

Друг проблем, който вече създава развитието на културата, – и нека това не ви звучи странно – е съхранението на тялото. Да, тялото е застрашено. Когато се замислим по-дълбоко, какво носи информатиката, Интернетът и всички други подобни средства, чрез които хората вече общуват помежду си, разбираме, че най-голяма жертва на тази култура е човешкото тяло. Вече нямам нужда да използвам тялото си, за да пазарувам, да отивам в съседния магазин и да видя съседа си, който също пазарува. Чудесно мога и чрез Интернет да си поръчвам покупки, да си стоя вкъщи, да общувам със съседите, с приятелите си, без да използвам тялото си. Без да имам тялото си като средство за общуване с другите. Жертва на културата ни е тялото! И не е случайно, че всичко това е съпроводено от още една сериозна опасност, а именно опасността за природата. Много се говори днес за т. нар. „екологичен проблем”. Може би забравяме, че отговорността, космическата отговорност за появата на екологичната криза е именно възприемането на човека като мислещо същество, което може да прави с материалния свят каквото си поиска.

Отчуждаването на човека от неговото собствено тяло, чрез което той се свързва с останалия свят, това откъсване на човешката личност от тялото ѝ, е съпроводено и от откъсване от природата, с която е свързано тялото на човека. Ние, богословите, водим ожесточена полемика срещу Дарвин, защото теорията му съдържа елементи, които са притеснителни за нас. Но да подчертаеш истината, че човекът е биологично свързан с останалите живи същества, е истина, от която днес се нуждаем изключително много. Екологичната криза не може да се реши без обвързването ѝ с човека, без да отчетем, че човекът е тяло, част от останалия свят и когато разрушава останалите живи същества, той разрушава и себе си. И така стигаме до големия проблем, до голямата отговорност на Църквата.

Църквата не прави нищо по тези въпроси. Разбира се, вършат се много неща и най-вече в областта, за която говорих в началото – в това да се изяснят проблемите, да се пресекат гледните точки на Църквата и на науката, на богословието и науката за тези проблеми. В своята цялост обаче Църквата все още не е намерила подхода. Характерен пример за това е тоталната липса в Църквата на понятието за грях срещу природата, за грях срещу околната среда. Кой духовник налага епитимия на някого, който е отровил природата? Пък и кой вярващ изобщо вярва, че съгрешава, унищожавайки природата? Имаме нужда от преосмисляне на някои неща. И всичко това ни предстои.

Превод: Златина Иванова

* Μητρ. Περγάμου κ. κ. Ιωάννη „Ορθοδοξία και σύγχρονος πολιτισμός” – ἐν: Διάλογοι Καταλλαγής, Οκτώβριος – Νοέμβριος – Δεκέμβριος, 2002. Слово, произнесено по време на обявяването на автора за почетен член на Православната академия в Крит, 1 декември 2002 г. (бел. прев.).