Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Елинизъм и християнство: срещата на два свята

Понеделник, 05 Август 2013 Написана от Пергамски митр. Йоан (Зизиулас)

metropolitan john_zizioulasРаждането на християнството: противодействие и взаимно влияние

Проблемът за историческите начала на християнството тук няма да бъде разглеждан комплексно, а само по отношение на връзката на християнството с елинизма в първите три века. Така въпросът приема за нас такава последователност: Каква е ролята, която изиграва елинизмът при първата историческа поява на християнството? Имало ли е присъствие на гръцкия дух на тази историческа сцена, където се появяват първите християнски общини, вярващи в личността на Иисус Христос? Каква е връзката между елинизма и християнството в историческите корени на последното?

След залеза на т. нар. религиоведска школа, която слагаше особено силен акцент върху връзката между древното християнство и античните мистерии и особено с елинизма, съвременната наука вече е убедена, че историческите начала на християнството не бива да търсим първично в елинизма като такъв или по-общо в извънбиблейска религиозна среда, а в тогавашия юдаизъм. Това става най-вече чрез откриването на есхатологичния характер на ранното християнство и особено на образа на Иисус Христос, какъвто ни е представен в Евангелията. Тази тенденция в съвременните проучвания започва преди всичко в трудовете на J. Weiss и Α. Schweitzer и е дотолкова утвърдена, че днес всеки опит да бъде разбрана личността, думите и делото на Иисус Христос автоматично се свързва с изучаването на юдаизма в онази епоха. Убеждението, че Иисус Христос е бил юдеин, че спасението е от юдеите, а християнството идва в историята като форма на изпълнение на очакванията в юдаизма, почти изцяло е изместило предишните опити да се свърже ранното християнство с елинизма. Означава ли това, че трябва да се изключи всяко присъствие и значение на елинизма в историческото оформяне на християнството?

Отговорът на този въпрос не е лесен: това е един от най-сложните исторически проблеми. Причината за това е следната: От една страна, юдаизмът и елинизмът през онази епоха разкриват два духовни и културни феномена, така несъвместими помежду си, че е достатъчно да установим присъствието на единия, за да изключим автоматично наличието на другия. Противопоставянето на юдаизма и елинизма е било така силно, че е водело до жестоки, продължителни и често кървави битки. От друга страна обаче, в рамките на тази изтощителна борба се е осъществявало и трайно, дълбоко проникване на елинизма в юдаизма и обратно. Елинизмът – господствал в културно отношение в историческото пространство на юдаизма през онази епоха – е предизвикал реакцията на юдаизма именно защото с неизбежното си проникване се е превръщал в заплаха за самата същност на юдаизма. Противопоставянето и влиянието действат едновременно и правят историческата картина далеч по-сложна, отколкото обикновено изглежда на по-повърхностните изследователи.

Историческата действителност става още по-сложна, ако вземем предвид и това, че факторите, определяли религиозната среда на древното християнство, са не само юдаизмът и елинизмът, но и различните източни религии от Египет и т. н., както и персийската религия, играла решителна роля в оформянето както на юдаизма, така и на елинизма от онази епоха. Най-малко от гледна точка на религиозното състояние на епохата, термините юдаизъм и елинизъм са обобщения, които, ако не внимаваме, може да се окажат подвеждащи.

При всяко положение остава факт, че, въпреки взаимното влияние между тези различни религиозни течения, не престава да важи едно основно разграничение както между юдаизма и елинизма, така и между другите фактори, които споменахме. Това разграничение позволява да говорим за историческо и религиозно пространство, което е основно юдейско и което в противодействие на другите религиозни фактори, образува средата, водеща до появата на ранното християнство.

Тези забележки водят до извода, че, за да разберем връзката между елинизма и християнството в историческото зараждане на последното, е необходимо да започнем с връзката „елинизъм-юдаизъм” в годините, предшествали появата на християнството. Така ще стигнем до връзката на елинизма с древното християнство не непосредствено, но през юдаизма, който вече е смятан за непосредствената историческа среда, родила християнството.

Гръцки реакции срещу еврейския характер на юдаизма

Елинизмът реагира на юдаизма през елинистичната епоха почти на всички нива (политическо, икономическо, военно, културно, философско, религиозно), в периодите както на религиозна търпимост, така и на сблъсъци и гонения. Мнението, че юдаизмът на Палестина (от който исторически се ражда християнството), в сравнение с този в диаспората, остава същностно изолиран от елинизма, е невярно. В сърцето на юдаизма още от времето, което ни интересува, са заченати промени в традиционния еврейски характер на юдаизма, имащи голямо значение за онова, което ще се случи по-късно. Най-важните от тях са свързани с въвеждането на систематичната и теоретична мисъл в юдаизма чрез систематичното осмисляне на света и на историята, което предполага разширяване на духовния хоризонт в посока към единението и глобализирането на историята – посока, която силно присъства още в библейското учение за сътворението.

Въпреки това би било грешка да смятаме, че това проникване на елинизма е премахнало изцяло особените черти на юдаизма. Концентрирането около Тората и преданието на пророците е било толкова силно, особено след опитите за насилствена елинизация на юдеите от страна на Антиох IV, че възвръщането към първоначалните същински елементи на еврейската религия е било възможно даже и в най-враждебните условия. По този начин новите форми на възприемане на света, като апокалиптичната, вместо да доведат до изчезване на древния еврейски мироглед, всъщност го укрепват. В дните, когато се появява християнството, есхатологичното очакване, което е възпитано от апокалиптичния начин на мислене, става основа за развитие на новата вяра в чисто еврейско-пророчески форми на мисълта. Възприемането на света през призмата на историята, а не на абстрактната религиозна мисъл или на космологията остава свързващо звено на новата вяра, която ще се развие около личността на Иисус Христос, по-скоро с традиционния еврейски юдаизъм, отколкото с елинизма.

Заедно с това обаче елинизмът изиграва ключова двойна роля при развитието от юдаизъм към християнство. От една страна, със своето застрашаващо присъствие и с влиянието си върху юдаизма той допринася за затварянето на юдеите в границите на националистична изключителност, отъждествяваща Закона с буквата на заповедите и есхатологичното очакване – с ограничените политически и национални интереси на юдеите. Това е вид защитна реакция, развила се естествено след успехите на елинизма и довела до състоянието, в което виждаме юдаизма в годините на Иисус Христос. От това състояние, в комбинация с неограничените прозелитски възможности, които има в гръкоримския свят юдаизмът, особено след успехите на макавейската война – заедно с превъзходството и привличането на неговото монотеистично и нравствено учение – в юдейската религия възниква дилемата, дали да се отвори към народите или да заеме консервативна позиция в защита на своята етническа идентичност. Големият брой прозелити по времето на Иисус, които се колебеят да направят последната крачка към пълно вливане в юдаизма, свидетелства за трагичността на дилемата, която елинизмът е създал у юдаизма. Именно от тази слабост на юдаизма възниква и възможността за християнството. Християнството, погрешно смятано за заплаха за Закона и юдейското самосъзнание, с пророческия си дух се отваря първо към мразените самаряни, а сетне и към не-юдеите изобщо. Историческата възможност на християнството се подготвя от разделението в сърцето на юдаизма между икуменическите въможности, които крие библейската вяра, и нуждата да се защитава и да оцелее като етническа група. Това е големият (отрицателен) принос на елинизма за появата на християнството: предизвикателството на една зряла криза на съзнанието у юдаизма, криза, която същият този провокативен гръцки дух по-късно ще създаде и у самото християнство. Както ще видим по-нататък, първите, които ще признаят и ще се възползват от възможностите на християнството са тъкмо елинизираните юдеи, преживяващи повече от всеки друг това вътрешно раздвоение на юдаизма.

Приносът на елинизма за появата на християнството бива съпровождан – като обратна страна на същата монета – и от нещо много по-положително. Видяхме, колко значима е била за юдаизма тенденцията, възникнала под влиянието на гръцкия дух, да мисли онтологично, да свързва практическите и историческите интереси – нещо, което е наследено от еврейската мисъл – с въпроса за същността, за устойчивата отправна точка на действителността. Благодарение на новия елемент, който въвежда елинизмът, се създават минимум две основни предпоставки за появата на християнството:

1. Единство и универсалност на историята, което ще послужи за преодоляване на националната ограниченост на юдаизма и възстановяване на библейската представа за сътворението чрез безкрайния мисионерски потенциал на християнството, и

2. Христологията, която, благодарение на подготовката на елинизма, ще замени онтологията на Закона, тази отправна точка на юдейското самосъзнание, с онтологията на една личност – Иисус Христос, Който – веднъж отъждествен със Самия Бог – ще се превърне в отправна точка за цялата История. Така присъствието на гръцката мисъл в историческите процеси, довели до оформянето на първата христология, е основната тема, която трябва да привлече нашето внимание.

Павловият синтез: Позицията на Павел за връзката между елини и юдеи

От аргументите, които Павел развива в Послание до галатяни, личи, че неговата позиция за връзките между гърците и юдеите в християнството започва с радикалното преосмисляне на равинското богословие на фарисеите, което той познава добре и към което сам принадлежи преди да стане християнин (по закон фарисеин). Внимателното изучаване на неговите аргументи показва, че централен момент в неговото разногласие с фарисейското богословие е идеята, че човек се оправдава пред Бога само спазвайки Закона, при това, само ако го спази целия. Тази идея автоматично води до конфликт на християнството с юдаизма на фарисеите, защото юдеите, станали християни, пренасят основата на оправдаването си чрез Закона върху личността на Месия – върху Христос. Така всички християни, а не само Павел, отварят пътя на оправданието пред Бога за всички, които не са познавали или не са спазвали Закона – изцяло или частично. Това позволява на Павел да постави ключовия въпрос (на Петър, но и на всички юдеи, които са приели християнството):„Ако ти, бидейки юдеин, живееш по езически, а не по юдейски, защо караш езичниците да живеят по юдейски?” (Гал. 2:14). И тук именно е решителният момент в отношенията между християнството и езичниците. След като спасението вече се основава на вярата в личността на Христос, вместо на спазването на Закона, неминуемо вратата се отваря и за онези, които не спазват или пък не познават Закона.

Това изглежда, че изравнява изцяло пред Бога юдеите и гърците. Затова Павел може да обяви, че вече няма разлика между юдеин и елин и че в общността на Църквата „няма юдеин, ни елин, … но всички сте едно в Христа Иисуса”. При все това, винаги остава, поне у Павел, и едно разграничение. То се корени във факта, че докато всички юдеи и елини вече са оправдани и са равни пред Бога, обещанията и самият Месия са произлезли от юдеите, а не от елините. С други думи, юдеите имат предимството в християнството – не само хронологично, но и по същество, след като елините, ставайки християни, се превръщат в семе Авраамово, както бърза да добави Павел веднага след твърдението, че вече всички са равни в Христос. По тази именно причина проповедта на Христос трябва да започне първо от юдеите (първо на юдеите и на елините). Затова самият той би желал да бъде отлъчен, стига само да се спасят юдеите (Рим. 9:3). Затова, поне за Павел, Църквата не е пълна, докато в нея не бъде въведен Израил. Тези си идеи Павел развива старателно в глави 9-11 на Послание до римляни. Обръщайки се към езичниците, станали християни, той вижда в тях една разтърсваща тайна на Божията милост: непокорството на юдеите към проповедта за Христос отваря пътя за не-юдеите да станат причастници на Божиите обещания, дадени на юдеите. Тук е изключително важен моментът, че Израил вече ще бъде спасен, само минавайки през езичниците („Те сега са непокорни, поради вашето помилване, та и сами те да бъдат помилвани”, Рим. 11:31). За някой като Павел, който през целия си живот е вярвал, че спасението на света се намира само в юдаизма, е шокираща мисълта, че Израил в крайна сметка ще бъде спасен само в общността на Църквата, която в по-голямата си част се състои от гърци езичници: „О, дълбочина на богатството, на мъдростта и знанието на Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища!”, провиква се той в края на гл. 11. Присъствието в Църквата на гърци – и то преобладаващо – за Павел е преобръщане на всяка логика и мъдрост – такава, каквато той я е бил усвоил по време на своето религиозно образование. По тази причина, в Послание до ефесяни, писано в епоха (може би началото на 60-те), когато е било ясно, че исторически Църквата е вече свързана с елинизма, въпросът за мястото на елинизма в Църквата, т. е. за единството на юдеин и елин в едно тяло, е представен като неизследима тайна, като изключително доказателство за Божията намеса в историята.

Павел и гръцките категории на мисълта

Ако дръзнем да се опитаме в тези няколко реда да представим начина, по който в мисълта на апостол Павел се приемат и променят както еврейските, така и елинските мисловни категории, за да се роди новия, чисто християнски или Павлов синтез, ще трябва да припомним общите рамки на богословската мисъл на Павел и да поставим в тях особените случаи на понятия или идеи, които претърпяват промяна. Преди всичко Павел възприема човека и по принцип истината в библейските рамки на сътворението и историята на спасението, както те са осъществени в лицето на Христос и в общението със Светия Дух, в Църквата. Всяка идея – била тя еврейска или елинска по произход – бива пречупена през тази призма и придобива ново значение. Това се случва например с употребата на понятието съвест (συνείδησις – от глаголната форма „σύνοιδα”, букв. „виждам”, „забелязвам нещо с Някой друг”, „съ-знание”) и което срещаме много често в Павловите послания. Гръцката мисъл започва своето развитие – хронологично и по същество – от възгледа за човека като мислещо същество (σκεπτόμενο όν), което по този начин придобива συνείδηση – съзнание за света, но и за себе си, заедно с всички отклонения, съдържащи се в него и водещи до морални дилеми. Оттук гръцката мисъл стига до моралното понятие за съвестта, което се разпространява особено в годините, предшестващи Новия Завет. В еврейското мислене, напротив, основата на знанието се намира преди всичко в Бога и Неговото слово, което създава съвестта, съ-знанието вече не в човешкия ум, а в сърцето на човека, в пространството на послушанието и любовта. По творчески начин Павел свързва тези два възгледа и ги изменя, поставяйки ги в нова светлина: съвестта е, разбира се, знание и самопознание, което съдържа и упражнява контрол, но тя не произтича от човека и неговите ноетични способности, а от Божия съд. Човекът познава, само защото бива познат от Бога. Отражение на това съ-знание е Христос и връзките в Христовото Тяло, в Църквата. Така Павел стига до оригиналното твърдение, че съвестта се реализира не от самия човек, нито само от Бога, а от другите, вътре в общността на Църквата. „Съвест разбирам не своята, а на другия; защото бива ли моята свобода да бъде съдена от чужда съвест?” (1 Кор. 10:29; 8:7-13; 2 Кор. 5:11). По този начин гносеологията се пренася в полето на любовта: „Ако някой мисли, че знае нещо, той още нищо не е тъй узнал, както трябва да знае. Ако пък някой люби Бога, той е познат от Него” (1 Кор. 8:2-3). От практическа и емоционална категория любовта се превръща в гносеологично понятие. Така гръцката мисъл не е отхвърлена: отново става дума за съвест с гносеологично и критично съдържание, което позволява употребата на понятието и за езичниците (в смисъла, който откриваме в Рим. 2:15). Налице е обаче много съществена промяна: съвестта вече не е антропоцентрична и автономна, каквито характеристики ѝ придаваше гръцката мисъл. Освободена е вече и от безизходицата и онзи негативизъм, който би могла да ѝ предаде еврейската представа за Божия съд. Оформена в личността на Христос и в общението със Светия Дух, т. е. в християнската общност, съвестта придобива онова изкупително измерение, което съдържа любовта.

Принципно всички антропологични понятия, като свързаните тяло-плът-ум-дух и т. н. претърпяват в мисълта на апостола подобни промени. Човек вече не се определя от това, което е сам по себе си, от своята същност (материална или духовна), но от връзката си с Бога и с другите. Става дума за промяна в цялата онтология, която, както ще видим по-късно, играе съществена роля във философията на Отците на Църквата.

Тази промяна позволява на Павел да ползва гръцките антропологични форми като антитезите плът-дух и др. под., без с това да приема или да създава онтологични категории и дуалистични форми от неоплатонистичен или друг вид. Така, понятие като тяло се превръща за него в хижа (σκήνος), която „по-скоро желаем да напуснем… и да се приберем при Господа” (2 Кор. 5:8) – което твърдение лесно би могло да бъде погрешно изтълкувано като неоплатонизъм, но същевременно е най-свещената и най-положителна онтологична категория, нишка на Христос и Църквата, на Евхаристията и всеки вярващ, т. е. понятие, което изразява не само неделимата цялост на човека, но и неговия вечен живот и спасение.

Преработката, на която е подложена гръцката мъдрост в мисълта на Павел, се разпространява върху цялото негово богословие и е аналогична на случващата се по принцип в ранните християнски общини.

Взаимопроникване (ἀλληλοπεριχώρηση): християнизация на елинизма и елинизация на християнството

Вторият век е критичен за отношенията между елинизма и християнството. Вече е ясно, че историческото развитие на християнството е трайно свързано с елинизма. Но това обвързване не е било съвсем безопасно за християнството. Най-голямата опасност е християнството да се елинизира до такава степен, че да се превърне в разклонение, в ерес на елинизма. Ересите не успяват да избегнат тази опасност. При тях мирогледни елементи на елинизма заместват съществени тези на християнството и резултатът е радикална промяна в характера на последното. При апологетите тази замяна е само частична. Благодарение на селективността на тези християнски мислители, много от основните мирогледни тези на елинизма не си проправят път в християнството. Апологетите настояват да се запазят основните членове на вярата на Църквата и отхвърлят всяко гръцко учение, противоречащо на тези членове. Но гръцката мисъл не може да бъде ограничена до определени теми или членове на вярата. Тя преодолява всичко, защото в същността си е методология, засягаща позицията, която човек заема изобщо към света и към божествата. И, както видяхме, именно тук апологетите, в опита си да хармонизират християнството с гръцката философия, оставят елинизма по един опасен начин да повлияе на християнската позиция към света. Този феномен наричаме умерена елинизация на християнството. Самите апологети не са еретици – и това се дължи на тяхната селективност. Те обаче хвърлят семето на страшни ереси, измъчвали Църквата в 3 и 4 в.

Начинът, по който Църквата възприема както първите ереси, така и по-късните, произлезли от умерената елинизация на християнството, по същество е свързан като цяло с проблема за връзките елинизъм-християнство през 2 в. Едновременно с процеса на по-умерена или по-радикална елинизация на християнството, през 2 в. се развива и обратно движение в отношенията. Става дума за опита на християнството да превземе елинизма, да осъществи християнизация на елинизма не повърхностно, но в същността му. Интересното е, че този опит за християнизация на елинизма е предприет от самите елини. Това означава, че тази християнизация не е отрицание на елинизма. Тя е била негово преобразуване, при което основните въпроси и интереси на гръцкия дух получават отговори, които не са вече гръцки. По този начин голямото преобразувание на елинизма показва, че християнството е в състояние да прави дълбоко разграничение между въпросите и отговорите на гръцката култура. Защото действително е имало въпроси, – не само интелектуални, но и, преди всичко, екзистенциални – които само гърците с техния начин на мислене са били в състояние да поставят – например, в областта на космологията, онтологията и т. н. И чудото на гръцките отци се състои тъкмо в това, че тези въпроси и терзания, изключително гръцки по дух, са намерили отговор в един мироглед, който, имайки юдейска основа, никога не е търсил отговор на такъв род въпроси. Това чудо, изисквало рядко творческа мисъл, се е осъществило до край и е разкрило цялото си величие през 4 в., в златния век на Отците на Църквата. Но неговото начало, без което не би имало златна епоха, се намира във 2 в.

Изводи

Християнството използва цялостно гръцката култура в своите изразни средства. От елинизма усвоява, както всички жители на гръкоримската икумена в онези години, езика и изказните форми, без обаче да се впуска в развитие на гръцката книжнина. Едва към края на 2 в. омилетиката и проповедта започват, и то много предпазливо, да се развиват на основата на гръцките образци. Химнографията също не се развива по начин, който може да се сметне за принос към гръцката филология. Изглежда че само гръцкият политически живот има някаква връзка с организацията на Църквата. Онова обаче, което има ключово значение за връзката елинизъм-християнство в онези години е срещата на двата мирогледа и раждането на новия свят. Предимно през тази призма погледнахме и ние към историческото развитие на християнството в елинистичното културно пространство, защото това е определяло, а определя и днес историческото развитие на елинизма.

Срещата между елинизма и християнството в полето на мирогледа довежда до сблъсъци и взаимни влияния, но и метаморфози от историческо значение – както в елинизма, така и в християнството. Християнството, чиито исторически начала са при юдаизма, довежда със себе си и едно възприятие за света, което определяме като библейско. Според това възприятие, светът не съществува от само себе си, нито може да бъде обяснен чрез самия себе си. За да го разбереш и да живееш правилно в него, трябва да отидеш отвъд него, да предположиш битие (ὅν), което е съвършено свободно от света, т. е. Бога, Който не се обяснява чрез света, но Самият Той обяснява света като негово условие. Бог е толкова свободен от света, че Неговата свобода, воля и енергия творят същества (ὄντα). Иначе казано всичко, за което можем да кажем че съществува, е резултат на свободата и намесите в пространството и времето на това свободно Битие. По този начин библейската мисъл достига дотам, да гледа на всичко през призмата на историята. Глаголът съм в библейския еврейски не е нищо друго, освен действа, случва и т. н.

Подобен начин на мислене е естествено да срещне трудности в гръцката среда. Не защото гръцката мисъл е безбожна, а поради друга причина. Още от класическата епоха гърците са наричали философията богословие, а в периода, който ни занимава, са развили още повече богословските аспекти на своята мисъл. Но гръцкият бог е винаги обвързан със света. В същността си той не представлява условие за тълкуване на света, а резултата, до който стигаме, изследвайки света (Платон). И дори когато бог създава света по своя воля, както в Тимей на Платон, той го създава от материя, която вече съществува. Известно е, че създател (δημιουργός) означава всъщност украсяващ, декоратор. За античния грък е невъзможно да си представи Бог, Който не е обвързан от битието (δεν δεσμεύεται ἀπό το Ἑίναι). Битието е предпоставка за действие и свобода, а не обратното, което предполага библейският начин на мислене. Първо съществуваш и после действаш свободно. Свободата, която е независима от света и неговата хармония, е наказвано скъпо оскърбление. Ето това е поуката, постоянно извеждана от античната трагедия.

И така, проблемът, който християнството създава в пространството на елинизма, и много дълбок. Това е проблем на тълкуванието. За да може грък да разбере проповедта за Христос, е трябвало първо да постави въпроса: „Какво е Христос”? За юдеина, станал християнин, такъв въпрос или не е съществувал, или е получавал своя отговор от историята: Христос е определена намеса и действие на Бога в света, т. е. Той е Божествен акт и, следователно, е Самият Бог. Така проблемът за тълкуванието се превръща в проблем за промяната на мисленето. Гъркът е трябвало да се научи да мисли исторически и да промени мирогледа си. Но проблемът има и обратна страна. С поставянето на въпроса за Христос и за света в онтологичен план, а не в исторически (питайки какво е Христос или някоя друго битие) гръкът е принудил проповедниците на християнството да намерят начини да изразят своята вяра в онтологични категории, без обаче да приемат гръцкия начин на мислене, както бе описано по-горе (т. е. без да обвързват Бога и свободата с онтологията). Тук именно започва голямата трудност, но и голямата възможност. Тук се ражда християнизираният елинизъм.

В историческия преглед, който направихме, видяхме неуспехите и успехите на християнството в решаването на този голям проблем. Много християнски мислители, при срещата на тези две светогледа, са скланяли изцяло или частично към страната на гръцкото мислене. Други обаче преобразували опасността във възможност – останали гърци в настояването си да питат каква е същността на света, на Христос и на Бога, но и библейски ориентирани с това, да свързват битието на света със свободата и да съдят за съществуването на света с критерия на историята, на есхатона. Така се случило чудото. За първи път в историята елинизмът се научил да отъждествява битието (το Είναι) със свободата и с действието и да разглежда личната връзка и любов не като резултат на битието, а като нещо тъждествено с него. Едновременно с това елинизмът, а и целият свят, научили, че двете култури, които в продължение на векове са били в конфликт – Сирийският изток и Гръцкият, които са били принудени да живеят под един покрив в рамките на елинистичната и римска историческа реалност, вече са можели свободно, като резултат от дълбок вътрешен синтез, да живеят като един човек. Онова няма вече елин, ни юдеин, което провъзгласява Павел, не е било никак лесно да се превърне в историческа реалност. То е означавало дълбинна промяна в историята, чийто творци са гръцките отци. Творческата среща между елинизма и християнството, в лицето на първите Отци на Църквата, е повлияла съществено и благотворно на развитието не само на гръцката, но и на световната история.

Превод: Златина Иванова

Ιωάννης (Ζηζιούλας), Μητρ. Περγάμου „Ελληνισμός – Χριστιανισμός: Η συνάντηση των δύο κόσμων” – In: Ιστορία του Ελληνικού έθνους, τ. Στ΄, σ. 97-108 (бел. прев.).



Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/xrhy8 

Наши партньори

Полезни връзки

 

Препоръчваме