Православното богословие и предизвикателствата на 21 век

Времето се осмисля от момента, а моментът не е нищо друго освен спирка, за да можем да погледнем към миналото и да се взрем в бъдещото. Без него времето би представлявало безсмислен поток, вливащ се в смъртта; нищо от случващото се в него не оцелява. В цялото творение единствен човекът превръща безличното време в καιρός. Това е привилегията и отговорността на свободата, дадена му от Твореца – да въвежда във времето, макар и за малко (най-вече при божествената Литургия), присъствието и вкуса на есхатона, на онова, което няма да се загуби заедно с така многото безсмислени неща, които носим в този живот. Един такъв щастлив момент преживявам в тези дни и аз – дар от Бога, даден ми с ръцете на обичния ми брат, митрополита на Димитриада Игнатий, тъй като чувам отзвука на моя глас в размислите и критичното слово на участниците в този семинар и получавам от ръцете на директора на Академията за богословски изследвания почетната награда на неин първи член. Прекъсвам потока на времето на моя живот и стоя на тази спирка по моя път – първо, за да благодаря на подателя на всяко благо, нашия Господ, Който ми даде големия дар на моето битие и жаждата на търсенето на неговия смисъл, а след това и на всички вас, които, начело с харизматичния пастир на тази поместна църква, положихте усилие и ме почетохте с присъствието си. Особено голяма е благодарността ми към лекторите на този международен семинар, посветен на скромния ми богословски принос.

Нарекох тази почетна проява щастлив момент и спирка в потока на времето на моя живот, защото днес чувствам задължението да застана спокойно, без да се влияя нито от похвалите, нито от жестоката и несправедлива полемика, да направя обзор на миналото и да погледна към бъдещето.

Един от важните уроци, които Господ ми преподаде в моя живот, макар и не без трудности и на висока лична цена, се състои в това, че признаването или отхвърлянето на делото на всеки от нас принадлежи на съда не на хората, а на самия Бог. А Божият съд не се изразява в мимолетна слава, но изисква време, за да се прояви – историческо време и, в крайна сметка, есхатологично време. „Ако върху тая основа някой зида със злато, сребро, драгоценни камъни, дървета, сено или слама, – на всекиго делото ще стане явно: денят ще го покаже; защото чрез огън се открива, и огънят ще изпита, какво е на всекиго делото. И ако някому делото, що е зидал, устои, той ще получи награда. А комуто делото изгори, той ще бъде ощетен, а сам ще се спаси, но тъй, както се спасява някой през огън” (1 Кор. 3:12-15).

Нека сега пристъпим със страх Божи както към нашия собствен принос, така и към тези на други. Ако казаното от нас е истинско, то независимо от това колко кал ще се изсипе върху него, Бог ще го яви такова, каквото е, а ако е лъжливо и имитиращо истината – ще изчезне. С поуката от този урок през целия си живот се стремях, доколкото е възможно, да избягвам богословските диспути. Предпочитах да прекарвам личното си време градивно, по възможност създавайки, а не разрушавайки, особено ако разрушението включва или страстна критика, или лично изтъкване и възхвала.

С тази забележка позволете ми сега да се обърна към въпроса за бъдещето на православното богословие в наши дни. Първият му най-голям проблем днес, според мен, е липсата на конструктивни идеи. Когато през 60-те богословското поколение, към което спадам и аз, въстана срещу академичното богословие, изградено от предходните поколения (Андруцос и др.) и следващо западните модели, този бунт не бе ограничен само до критиката, а включваше и положителни идеи. Някои, като о. Йоан Романидис, изходиха от исихастката традиция и изградиха свое богословие, подчинено на личния опит, с особен акцент върху харизматичния елемент. Други, като Христос Янарас, отвориха православното богословие към философията, осветлявайки онтологията на отношенията. Лично аз открих в божествената Евхаристия ключа към разбирането на ранната структура и служения в Църквата, а сетне и антропологията (с концепцията за личността като общение и другост) и накрая, самата тайна на Триединния Бог – като същност и личност, общение и другост.

Какво се случи с тези идеи в началото на 21 в.? Първо, всяка от тях бе подложена на сурова критика, без обаче да се предложи алтернатива. Второто и по-лошото, споменатите идеи бяха противопоставени една на друга, правейки невъзможен всеки синтез. Съвсем наскоро един привърженик на богословието на о. Романидис определи евхаристийното богословие като „новозачената ерес”; някои опасения вече изказва и Х. Янарас. Живеем в епоха на богословско съперничество. Думата „еретик” се приписва на всеки, който не е съгласен с гледната ни точка, въпреки ясното учение на св. Фотий и древното предание на нашата Църква, ограничаващо употребата на понятието ерес до онова, което нарушава решенията на вселенските събори.

Така че, очевидно, православното богословие преживява своеобразна гражданска война, от която не може да излезе нищо положително. Разбира се, критиката винаги е необходима, но само ако се използва за „съзиждане, а не за разрушаване” (2 Кор. 13:10). Православните богослови на 21 в. трябва да създадат творчески синтез на различните течения, изведени на повърхността от поколението на 60-те. Тези течения са излезли от една утроба и затова не са несъвместими. В миналото Църквата е преживявала Евхаристията и аскезата като единно цяло. Акцентът върху едно от двете в ущърб на другото е нов феномен, който носи сериозни рискове. Ако превъзнасяме духовните дарувания на „старците” и обезценяваме църковните институции, то ние се движим в руслото на едно протестантско по вид богословие, което рано или късно ще разруши Църквата – по същия начин, както се е случило и с Протестантския запад. А ако изцяло откъснем институциите от харизматичното измерение на Църквата, тогава този легализъм ще откъсне Църквата от жизнеността на Духа. Синтезът на тези аспекти става все по-необходим за православното богословие. Тук трябва да направим една историческа забележка. Институционалният аспект на Църквата доминира в православното богословие в 19 и до средата на 20 в. Днес обаче ние отидохме в другата крайност. Отначало богословската основа в Гърция бе подкопана от морализма на братствата. Що се отнася до православието извън границите на Гърция, бих казал, че богословието на руската диаспора като цяло, ръководена от възгледите на о. Николай Афанасиев, нанесе първия удар по институционалната еклисиология и то във време, когато тук, в Гърция, бяхме стигнали до ситуацията, в която страховити епископи предаваха духовната си власт на харизматични „старци”, а епископският институт бе оспорван от съвременното богословие. Разбира се, в тази ситуация епископите не бяха без вина, тъй като цялото им служение се изчерпваше с администрацията – поради характера на отношенията между Църквата и държавата в нашата страна те се бяха превърнали в държавни служители.

Затова през този век синтезът на институционалния и харизматичния аспект на нашата Църква ще бъде водещ проблем в православното богословие. Даже бих казал, че от това ще зависи и възраждането на Православната църква, защото, колкото и крайно да звучи, скоро ние няма даже да знаем защо са ни нужни епископите. Защото свещениците вече правят всичко, което е необходимо за нашето спасение (Евхаристия, изповед и другите тайнства, без ръкоположението), а епископът ще служи само за украса на празниците и нищо повече. Що се отнася до съборното устройство, то се превърна в инструмент за „решаване на текущи въпроси”, а съборните решения, които в миналото бяха единствен критерий за различаване на истината и ереста, сега са нищо за поборниците на православието.

Това се отнася до ситуацията вътре в православието. Православното богословие на 21 в. обаче ще бъде призвано да разговаря и с външния свят – в противен случай то ще се превърне в гето и ще има историческата съдба на всяка друга секта. Даже ако не приемаме термина контекстуално богословие, неговата същност си остава важна. Ако богословието не се вслушва в случващото се наоколо, то произнася смъртна присъда на наследството на Отците. В това е същността на неопатристичния синтез, предложен от о. Г. Флоровски. Не повторение на богословието на Отците, а негова интерпретация, която би позволила да отговорим на екзистенциалните проблеми на човека днес, който живее в култури, различна от нашата. Православното богословие е призвано да свидетелства не с понятията на полемиката, а на въплътената мисия, говорейки на съвременния човек отвътре по подобие на въплътеното Слово, повдигайки кръста на нашия ближен и опитвайки се да разбере неговите грижи. Та какво друго са вършили Отците на нашата Църква, предавайки и екзистенциално тълкувайки Евангелието за гръцката култура на своето време? Патристичното богословие трябва завинаги да остане основа на православното богословие, защото Отците наистина са разбирали в дълбочина екзистенциалните проблеми на човека. В този смисъл ние не можем да ги надминем. Макар обаче същността на патристичното богословие да остава неизменна, хората от различните епохи и култури преживяват своите екзистенциални проблеми по различен начин. Дълг на православното богословие е не да отговаря на въпроса какво са казали светите Отци в своето време (това е дело на историците), а какво биха казали днес, ако срещнеха проблемите на един западен човек или на един африканец и т. н. Това ще бъде ли „предателство” на Отците? Съвсем не. Обратно, предателство на Отците ще бъде превръщането им в археологически съкровища, пазени в музеите, без да им позволяваме да говорят на езика на нашето време.

С други думи, дълг на православното богословие в нашето време е, ако ползваме техническите академични понятия, да се приведе към битие от историческото и систематично богословие – нещо, което, уви, не се възпитава в нашите духовни школи. Както не може да е добър ученик този, който повтаря буквално като папагал думите на учителя си, така и ученикът на Отците е призван да каже онова, което са учели Отците, със свои думи, с думите на своето време.

Така, православното богословие днес е призвано да даде отговори на въпросите, на главните въпроси в съвременната ни култура, черпейки винаги от светоотеческата мисъл. Днес, например, човекът е изправен пред проблем, непознат в патристичната епоха: проблемът на екологичната криза. Той е предизвикан от високомерието и от самонадеяността на човека към останалото творение, култивирани най-вече в епохата на Просвещението и техническата революция. В непосредствена връзка с този проблем трябва да бъде тълкувана космологията на Отците, редом с литургичното и аскетично предание. И затова тук има възможност за синтез на евхаристийното и на аскетичното богословие, което в същото време, едновременно с това, представлява и контекстуално богословие.

Векът, в който живеем сега, отправя и други предизвикателства за православното богословие. Едно от тях и може би най-сериозното е стремителното нарастване на глобализацията във всичките ѝ аспекти. Технологията – и особено цифровата – правят общуването между хората пряко, т. е. без посредничество от местната общност, която в действителност и изчезва.

Последиците за богословието са огромни, особено в сферата на еклисиологията. Всички знаем, че православната еклисиология, за разлика от тази на римокатолиците, се основава върху поместната църква. Ядрото и клетката на Православната църква е поместната църква, събрана заедно и на едно място, в една Евхаристия, около нейния епископ. През вековете това е пазено като зеницата на окото чрез свещените канони, забраняващи „нахлуването” на един епископ на територията на друга епископия. Сега обаче, когато радиото, телевизията или интернет предават божествената св. Литургия и проповедта далеч извън границите на една епископия, какво става с тази забрана за нахлуване? Как може вярващият от една поместна църква да наблюдава предаването на божествената Литургия, да се моли за своя, нашия архиепископ, когато споменаваният епископ е нечий друг? Може би лека-полека стигаме до това, че, когато участваме в божествената Литургия „няма значение” кой е епископът ни? Това обаче вече откъсва епископа от Евхаристията и всички свещени канони за нахлуването звучат като шега.

Без съмнение, мисля, първата и най-трагична жертва на цифровата технология ще бъде евхаристийната еклисиология. Едно световно общество би имало за последица и една световна еклисиология, което означава разпадане на поместната църква. Какво да се направи? Отговорът не е лесен. Най-малкото, което може да стане е да се забрани предаването на света Литургия чрез медиите: Евхаристията трябва да стане това, което винаги е била: събрание на всички на едно място: ἐπὶ τὸ αὐτό. Илюзията, че уж участвам в божествената Евхаристия, без да присъствам (телесно) заедно с всички, на едно място, подкопава самото ѝ значение и допринася за разпадане на поместната църква – нещо, което до голяма степен вече се случва.

Но предизвикателството на технологията и глобализацията не се ограничава до поместната църква. Следващата жертва ще станат т. нар. национални или автокефални църкви. Когато народите-държави предадат постепенно суверенитета си върху области като икономиката (и не само, виж Гърция днес), как самосъзнанието на етническата църква ще оцелее? Когато демографският състав на една държава се сменя светкавично чрез смесването на много етноси, как може да се молим за „благочестивия наш народ”? Готови ли са Православната църква и нейното богословие да отговорят на тези нови предизвикателства или ще предпочетат да затворят очи за това, което ги очаква?

Подобно предизвикателство е и бързото откъсване на съвременните – предимно западни – общества от вярата и от нравствените наредби на Църквата. Религията лека-полека се превръща в частен въпрос и престава да бъде обществен опит. Бракът се десакрализира и се превръща в просто съжителство и обикновен договор. Това, което Църквата забранява, държавата го позволява. Може би това все още не е реалност в нашата родина, но който има очи, ще види идващото.

Бих могъл да назова още много проблеми на нашия век, но нека концентрираме мисълта си върху задълженията на православното богословие. Много от проблемите, които споменах, вече са разглеждани в християнското богословие на Запад. Резултатът е или открит сблъсък на богословието с тези предизвикателства (както се случва при римокатолическото богословие), или пълното му подчиняване на обстоятелствата (при протестантизма, с изключение на неговото евангелистко и фундаменталистко течение). С всичките тези проблеми православното богословие започна да се занимава едва сега. Някои православни – като следват (официалния) римокатолически или евангелистко-протестантски образец, избират прекия сблъсък с тези нови предизвикателства. Други са склонни към компромис, предизвиквайки гнева на първите. Все още православното богословие не е намерило своя път и няма критерии, за да помогне на Църквата.

Моето смирено мнение е, че сблъсъкът лице в лице с тези предизвикателства е безплоден и не подхожда на етоса на православието. Когато секуларизацията чукаше на вратата на Църквата и я заплашваше в след-Константиновата епоха, Църквата отговори с две богословски позиции: литургичния живот и монашеството. И двата елемента имаха обща характеристика: есхатологичната си перспектива. Православното богословие не черпи сили от историческите форми, така че да трябва да ги защитава. То се интересува от човека като икона на Бога, в каквито и исторически условия да живее, и служи на този човек, предлагайки му един идеал, една есхатологична перспектива, която той да приложи в живота си. Това прави православното богословие от първите векове, същото то продължава да прави и през османското господство, това и съхрани православието, когато комунистическите режими го лишиха от възможността да влияе върху обществените процеси. Отговорът на православното богословие във всичките тези случаи са литургичният живот и монашеството.

Ваши Високопреосвещенства, обични отци и братя. В началото на своето слово казах, че това почетно събитие е спирка в потока на времето на моя живот. Стоя с благодарност, но и с трепет, съзерцавайки миналото и взирайки се в бъдещето. В този семинар участниците имаха да кажат много неща и разнищиха всичко, което се опитах да кажа и аз, служейки на Църквата и на нейното богословие. Благодаря им отново за това. Обръщайки поглед от миналото и поглеждайки в бъдещето оставам непреклонен за едно в своя богословски път: евхаристийният подход към богословието. Този подход за мен е и единственият път, който стои пред православното богословие, търсещо отговор на предизвикателствата на нашия век. Ползвайки този подход, православието може не само да оцелее, но и да влезе творчески в диалог със социалните и дори с естествените науки на нашия век, да упражнява сериозна критика на негативните за човека и за Божието творение елементи от нашата култура и да допринесе, доколкото му позволяват ограниченията и историческите антиномии, за създаването на една по-човешка култура. Евхаристийният подход не е едностранчив. Нищо не е по-католично от божествената Евхаристия. Там завършват и там намират оправданието си всички неща: кръщението, покаянието (т. е. аскезата), изкуството и всичко, което включва животът и човешкото съществуване, а също и цялото творение. Достатъчно е ние, богословите, да отворим очи и, освободени от своите предразсъдъци и лични дрязги, да погледнем в дълбочината и ширината на това Тайнство на тайнствата. Там ще открием цялото си богословие, но не просто в ума и в разсъдъка ни, а и в нашия опит – опит, който не е нещо индивидуално (както се случва с други видове опитно богословие), а общение на душите и телата, причастност на Бога и на цялото творение.

И така, взирайки се в бъдещето, гледам към това, което проф. Стамулис нарече епохата след мен. Какво ще стане с посятото зърно, знае само Бог. Този, Който ръководи историята, може да унищожи всичко, което е оставено от мен, или, както се надявам, да открие там нещо полезно за Своя план. Единственото, което мога да кажа, е какво бих искал да видя в тази „епоха след Зизиулас”. Съвсем накратко това е следното:

1. Ученици, които ще направят крачки отвъд казаното от мен, които творчески и конструктивно ще градят върху него;

2. Разкриване на проекциите на евхаристийното богословие в области, които аз лично бих искал да покрия, ако имах време. Една такава област е изкуството, за което евхаристийното богословие може да каже много. Православното богословие по своята природа е свързано с него. В миналото – преди да попадне в плена на академичния интелектуализъм – православието богословстваше чрез изкуството. Без зрял диалог с изкуството във всичките му форми – литература, музика, живопис, театър и т. н. – православно богословие е невъзможно. Божествената Евхаристия бързо намери своя израз чрез изкуството. Време е да открием това отново.

3. Евхаристийното богословие може да влезе в диалог и с науката. Защото Евхаристията съдържа космология, която има какво да сподели с естествените науки, както по съдържание, така и като методика.

4. И, накрая – това засяга етиката (или по-скоро етоса), чийто предмет е и ще остане завинаги неизчерпаем. Какво може да ни каже евхаристийното богословие за биоетиката, сексуалната етика, мисията, преодоляването на насилието и т. н.

Моят скромен принос се опита да свърже Евхаристията с църковните институти и с антропологията. Но и евхаристийното богословие има неизчерпаем потенциал. На младите остава да развият областите, които споменах. Църквата има нужда от това.

Тези неща исках да кажа по повод на това събитие като преглед на всичко малко, което по благодатта и милостта Божия успях да предложа на богословието. Благодаря, че ми дадохте възможност да почувствам, че „не напразно се подвизавах и не напразно съм се трудил” (Фил. 2:16). Това е най-големият подарък за човека, защото ми дадохте възможността да споделя с вас моите мисли и тревоги. Смирено моля Пресветия Дух да води православното богословие към изпълнение на неговата мисия – в свят, който отчаяно се нуждае от спасителното слово на православието.

Благодаря ви.

Превод: Златина Иванова

* Ιωάννη (Ζηζιούλα), Μητροπολίτου Περγάμου „Η Ορθόδοξη Θεολογία και οι προκλήσεις του 21ου αιώνα” – слово, произнесено при обявяването на автора за почетен член на Волоската академия за богословски изследвания, 29 октомври 2011 г. (бел. прев.).