Св. ев. Йоан отделя много внимание на Христовия приятел Лазар и на неговото възкресение. Във връзка с този библейски разказ (Иоан 11:38-47) ще се спрем на някои белези на морфологията на гробовете в епохата на Христос.

Лазар със своите сестри живеели във Витиния, в едно село, намиращо се на около петнадесет стадия (3 км.) източно от Йерусалим. Събитията преди възкресението на Лазар са известни и затова сега ще се спрем на онова, което се е случило извън селото, на мястото, където са ставали погребенията.

Първото сведение, което ни дава св. ев. Йоан, е за вида на гроба на св. Лазар: „бе пещера“, т. е. става дума за гроб от пещерен тип. По времето на Христос са съществували различни видове гробни съоръжения.

Нека видим някои типове:

Когато слушаме за „Страшния съд“, би трябвало да изпитваме страх и трепет. Страшният съд е последното, което ще се случи на хората. Когато изтече и последната секунда от съществуването на Вселената хората ще бъдат възсъздадени, телата им отново ще се съединят с душите, за да може всички да се изправят за отчет пред Твореца…

Впрочем, аз вече сбърках. Направих грешка като казах, че хората ще възкръснат, за да застанат пред Страшния съд. Ако възприемем тази логика, то ще трябва да кажем нещо нелицеприятно за християнското богословие: оказва се, че то представя своя Бог в доста неугледен вид. (…) Грешниците ще възкръснат, не за да получат въздаяние за грешния живот, а обратното – тъкмо заради това те ще получат въздаяние, понеже със сигурност ще възкръснат от мъртвите.

За съжаление, ние сме безсмъртни. Казвам „за съжаление“, тъй като понякога ни се иска просто да заспим и то така, че никой повече да не ни напомня нищо за нашите гадости… Но Христос възкръсна. А понеже Христос обема в Себе си цялото човечество, то и ние няма да може да се поместим в гроба, да останем в него.

В притчата за блудния син се говори за любовта на Бога, нашия Баща към човека. Повече би й подхождало заглавието Притча за милосърдния Отец, защото очевидно по-важно е милосърдието на  бащата, а не блудството на сина.

Един мъдър духовен човек е казал, че ако някога се изгуби Евангелието и остане само този текст, той е достатъчен, за да ни покаже от една страна, любовта на Бог Отец към човека, а от друга – възможността на човека да се върне при Отца си. И не само това, но и цялото величие на връзката между Бога и човека и на бащинското отношение към човека, който е Божие чедо.

В тази притча може човек да види себе си в много етапи от живота си. Разбира се, необходимо е много време, за да разгледаме тази притча дума по дума. Тя има толкова дълбоки смисли, всяка дума съдържа неизмерима дълбочина. Мисля, че сега най-важното е да видим отношението на Бога – бащата в притчата – а на второ място – блудството на сина. Защото блудство на сина го знаем и ние правим подобни неща като него.

Проповед за втората подготвителна седмица за Великия пост – на Блудния син

Колко самотно и страшно, и студено е било на Вартимей слепеца, докато покрай него не е минал Христос и не го е призовал за живот. И колко страшно е било за човешкия взор на Закхей – любопитен, изпитателен, понякога даже жесток, да срещне Христос, каквото и да му е струвало това. Помните как митарят стоял до прага на храма, гледал пред очите си мястото, където живее Господ, свято място, където не бива да има никаква неправда, нищо нечисто, и пред лицето на собствената си съвест видял себе си – как стои и не смее да престъпи прага на храма, удрял се в гърдите и само възкликвал: Господи, бъди милостив към мене грешника!... Тези думи отразяват обаче не само съзнанието за собствената греховност, но и една надежда ‒ надежда, че над справедливостта, над правдата, над неумолимата правда, е състраданието, милосърдието, любовта и опрощението. Митарят вече знаел това, вероятно дори от опита на беззаконния си живот. Навярно много пъти бил виждал как човекът може да бъде погубен от закона – безсърдечния, студен човешки закон, и как изведнъж в хората се събужда жалостта. И тогава има надежда за спасение, тогава всичко наоколо се осветява, всичко изглежда възможно. И така, митарят стои, с надежда за невъзможното чудо, че той, който е постъпвал винаги лошо и в очите на хората, и пред лицето на собствената си съвест, и пред Божия съд, все пак ще бъде помилван, опростен, дори приласкан.

Една от главните, единствени по рода си особености на Евангелието, са онези кратки разкази-притчи, които Христос използва в своето учение, в общението си с народа. Поразителното в тези притчи е това, че те са изречени преди почти две хилядолетия, в съвършено различни от нашите условия, в друга цивилизация, на абсолютно друг език, а остават актуални и днес и удрят право в целта. А това означава – право в сърцата ни.

Има толкова остарели, забравени, потънали в небитието книги и думи създадени дори скоро, вчера, завчера. Те вече нищо не ни говорят, те са мъртви. А пък тези простички наглед, безхитростни разкази живеят пълнокръвен живот. Ние ги слушаме и като че ли нещо се случва с нас, като че някой е погледнал в самата дълбочина на нашия живот и е казал нещо, което се отнася само до нас, до самите нас.