Да бъде Твоята воля (богословска цел на православната мисия)

Отношението на Христос спрямо Отец

Когато разсъждаваме над молитвата на нашия Господ, която Той ни завеща като непрестанно моление – да бъде Твоята воля – тогава автоматично възниква въпросът за отношението на Христос спрямо Отец, Който Го изпрати. „Защото слязох от небето, не за да върша Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил” (Иоан 6:38). Вътрешната убеденост, че е дошъл, изпълнявайки волята на Отец, и пълното Му отъждествяване с нея определя самосъзнанието на Богочовека, на новия Адам – Онзи, който в най-висша степен е изпратен от Отец.

Следователно, за всички, които служат на полето на мисията – верни на словото на възкръсналия Господ „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам” (Иоан 20:21) – не съществува друга възможност, освен да бъдат постоянно готови да изпълнят волята на Онзи, който ги е пратил. Когато говорим за свещената мисия по стъпките на Христос, ще трябва в началото да изследваме съдържанието и дълбочината на собственото си съзнание, разбирайки кои сме, какво искаме, какви са нашите мечти, какво правим, доколко синхронизираме себе си с волята на Този, Който ни е изпратил. По този начин ще разберем до каква степен сме очистили волята си от лични, егоистични критерии и намерения, така че тя да се доближи колкото е възможно повече до волята на Този, Който ни е пратил.

Иисус Христос е пребивавал в абсолютно съгласие и единство с Отец. При това подчертава твърдото си решение да бъде послушен на Неговата воля. Но как можем ние, които сме обикновени човешки същества, наранени от прародителския грях на непослушанието и често виждащи „в членовете си друг закон, който воюва против закона на моя ум, и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми” (Рим. 7:23), да се освободим от личната си воля и всекидневно да я съгласуваме с Божията воля? Подобно желание изисква постоянна бдителност и покаяние, докато стигнем до онова „недейте се съобразява с този век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия” (Рим. 12:2).

Въпроси като световната справедливост и световната общност през последните години вълнуват сърцата ни и измъчват нашата съвест. Но при търсенето на решения към нашите грижи може да се вмъкнат и други елементи и предразсъдъци. Страшното отклонение на Израил представлява опасност и за Христовата църква – новия Израил на благодатта. „Свидетелствам им, че те имат ревност за Бога, ала не по разум. Защото, без да разбират Божията правда и търсейки да изтъкнат своята правда, се не покориха на Божията правда” (Рим. 10:2-3). Ако се изследваме честно и обмислим поведението си в определени ситуации, своите дилеми и решения, ще осъзнаем колко често ние се подчиняваме на собствената си воля.

Необходимостта да се освобождаваме все повече от своята воля, да сме готови да приемем Божията, е приоритетно място в живота на всекиго и е краеъгълен камък за мисията по стъпките на Христос. В живота на Църквата са засвидетелствани хиляди случаи, когато се е разкривала опасността от човешкия егоизъм, подменящ смисъла на правото. Единственият изход от лабиринта на егоизма е постоянно да се стремим да открием каква е Божията воля тук и сега. „Аз не мога да правя нищо от Себе Си. Както слушам, тъй и съдя, и Моят съд е праведен, защото не търся Моята воля, а волята на Отец, Който Ме е пратил” (Иоан 5:30).

В отговор на Божията любов

Много често използваме думата „послушание” с акцент върху подчиняването на волята на Бога, като че става дума за безучастно подчиняване на по-висша воля. Такъв акцент обаче отива повече на исляма (буквално означаващ подчинение), отколкото на християнския етос. Християнското послушание означава откликване на Божията любов и приемане последиците от нашата любов към Бога. Става дума за връзка в любов, когато двете воли постигат хармония по абсолютен и непосредствен начин; за любов, която укрепва цялото ни битие и ни прави способни да осъществим успешно и най-смелото и изненадващо начинание. Всяко действие, всяка мисъл, всяка дума на Иисус Христос е израз на любовта към Отец. Този вид приемане с любов на волята на Бога е бил винаги движеща сила на църковната мисия.

Понякога в богословските съчинения се подчертава или вярата, подценявайки делата, или пък се акцентира върху послушанието на заповедите, като по този начин се противопоставят свободата и любовта. Но такива разграничения не са принасяли плод в духовния живот и в делото на Църквата. Всеобщото съзнание на едната, света, съборна и апостолска Църква живее всички тези неща едновременно, като хармонично единство. Заповедите, любовта, целта и разкриването на тайната на личността на Иисус – всички тези неща се живеят като едно цяло. „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби; а който Ме люби, възлюбен ще бъде от Отца Ми; и Аз ще го възлюбя и ще му се явя Сам” (Иоан 14:21). Не съществува истинска любов без всесърдечно приемане волята на Отец – така, както се разкрива в Неговите заповеди. Всички тези заповеди определят любовта. Всяко приемане на определеното от заповедите е израз на любов. И ще му се явя Сам. Виждането на Бога, връзката в любов с Него и посвещаването на Бога са неразделно свързани с онова синхронизиране на волята на вярващия човек с волята на Бога. С волята на Този, Който е Бог на любовта.

Вътрешното ни предаване на волята Божия осигурява на човешкото битие мир и стабилност. Отъждествяването на личната ни воля с волята на Бога, Който е любов, дарява кристална чистота и желязна издръжливост за изпълнението на мисионерското дело.

Едновременното чувство за слабост и сила

Успоредно с вътрешната убеденост и със силата, която идва от убедеността и от самосъзнанието на работещите на полето на мисията, у тях се наблюдава и вътрешна проблемност и чувство за слабост. В своите разкази евангелистите не крият съмненията на мнозина, включително и известни хора, към личността на Христос. Те не представят всичко случващо се идеално, както, например, е при текстовете, посветени на Буда. Много често Новият Завет ни разказва за критиката и съмненията на някои религиозни и обществено-политически среди от епохата на Христос, стигали дотам, да Го свързват със сатаната: „А фарисеите казваха: Той изгонва бесовете със силата на бесовския княз” (Мат. 9:34). Борбата и отрицанието достигат своята кулминация в противопоставянето и отрицанието, извършени при Разпятието, "извън стана" (Евр. 13:13).

Оспорването идвало от много среди и продължило и по-късно, във времето на апостолите и то не само от езичниците и юдеите, но и от определени църковни групи с користни цели. Писмата на ап. Павел са изпълнени с позовавания за спорове и клевети – дори срещу неговото апостолско достойнство. Този, който толкова силно преживя мисията по следите на Христос, уверявайки, че „вече не аз живея, но Христос живее в мен” (Гал. 2:20), успя да определи по драматично изненадващ начин идентичността на апостолския живот: „Защото мисля, че нас, апостолите, Бог постави най-последни, като осъдени на смърт; понеже станахме зрелище на света – на Ангели и човеци. Ние сме безумни заради Христос, а вие сте мъдри в Христос; ние сме немощни, а вие силни; вие сте славни, а ние безчестни” (1 Кор. 4:9-10).

Един от големите дарове, които Бог дава на онези, които посвещават себе си на апостолското дело, е личният опит в познаването на тези трудни мигове и състояния. Благодарение на този дар текстовете в Новия Завет не са просто исторически разказ, но обобщават нови, екзистенциални опитности, носещи откровение. Оспорването, отрицанието и слабостта са присъщи на природата на мисията и много често именно те потвърждават нейната истинност. Любовта към Бога се свързва по един или друг начин с кръста. Тройното потвърждение на Петър на любовта му към Христос не получава като отговор обещания за приятен и изпълнен с почести живот, но напротив, Христос му предрича, че любовта му към Него ще достигне своя връх в жертвата.

Всички външни скърби и болки обаче са неспособни да разколебаят вътрешната убеденост и ентусиазъм на любовта, която вдъхновява и укрепва онзи, който е пратен от Иисус. „Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли, или гонение, глад ли, или голотия, опасност ли, или меч? Както е писано: „заради Тебе весден ни умъртвяват; смятат ни като овци за клане”. Но във всичко това удържаме преголяма победа чрез Оногова, Който ни възлюби. Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели, ни Власти, нито Сили, ни настояще, нито бъдеще, ни височина, ни дълбочина, нито друга някоя твар ще може да ни отлъчи от любовта Божия в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рим. 8:35-39). Двойният опит на едновременна слабост и Божия сила разкрива двата полюса на апостолския живот. „Но това съкровище ние носим в глинени съдове, та преизобилната сила да се отдава Богу, а не нам. Отвред сме наскърбявани, но не стеснявани; в затруднение сме, но се не отчайваме; гонени биваме, но не изоставяни, повалени биваме, но не загиваме” (2 Кор. 4:7-9; срв. 1 Кор. 4:12-13).

Даже тежката болест не обезсърчава и не отчайва – напротив, тя става тайнствен извор на сила. „Когато съм немощен, тогава съм силен” (2 Кор. 12:10). Това е чудният парадокс на християнския опит, който определя характера и силата на християнския мисионер до края на вековете.

Екзистенциалният опит от Възкресението

Тази силна позиция, дори в състояние на дълбока слабост, е плод не на някаква теоретична убеденост, а най-вече на опитното, екзистенциално познаване на Христовото възкресение. Темата за Възкресението присъства толкова мощно в проповедта на св. ап. Павел, че атиняните останали с впечатление, че Иисус и Възкресението (Ἀνάσταση) са двойка нови божества (Деян. 17:18).

Обещанието за възкресение и вечен живот е непосредствено свързано с Божията воля. Иисус повтаря и подчертава: „Тази е волята на Оногова, Който Ме е пратил: всякой, който види Сина и вярва в Него, да има живот вечен; и Аз ще го възкреся в последния ден” (Иоан 6:40). Благата вест достига своята кулминация с проповядването на Възкресението от мъртвите и онтологично обновяване на човешката природа. Всяко прикриване на тази централна истина има опасни последици и води до катастрофална подмяна на християнското послание. Приемането на възкресението е било и остава условие за спасение (Рим. 10:9). Поради тази причина в Православната църква целият духовен живот, всичко е ориентирано към основната истина на Възкресението.

Това, което превръща слабостта в сила, е дадената на възкръсналия Христос власт: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята” (Мат. 28:18). Много важно е съответствието на втората част на този израз – на небето и земята, с подобната фраза в Господнята молитва. Християнската мисия е същностно свързана с тази власт. При продължението на този стих, думата следователно (ουν), която свързва двете изречения, често се пропуска. Понеже „всяка власт на небето и земята ми бе дадена”, поради тази причина и въз основа на тази убеденост „идете и научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа” (Мат. 28:19). Първата и последната дума в историята и във вселената, на небето и земята, принадлежи на Възкръсналия. Без страх и колебание носете добрата вест по цялото творение.

Откриването към света – който означава цялото човечество и т. нар. светска реалност – е резултат на Възкресението и е без съмнение воля Божия. Отварянето на Църквата към всичко бива ясно определяно и проповядвано като Божия воля. Това е нова перспектива, която обхваща цялото творение.

Но съществува и друга страна на съборността, на цялото, на Божията воля. Първото всичко („πάντα τα έθνη”, всички народи) е последвано и от второ: „… учейки ги да спазват всичко, което съм ви заповядал”. Не можем да се ограничаваме избирателно само върху някои заповеди.

Това усещане за цялост става все по-силно всеки път, когато провъзгласяваме, че принадлежим на съборната и апостолска Църква. Животът ни трябва да бъде определян от цялата воля Божия. Една от трагедиите на християнската история и съвременната реалност на Църквата е избирането на определени християнски принципи и заповеди и отхвърлянето – на теория или на практика – на други. Говорим красноречиво за свобода, любов, човешка общност, но мрънкаме, когато стане дума за самоконтрол, смирение, покаяние, разпъване на стария човек, за тесния път и саможертвата. Забравяме, че волята Божия представлява единство, реалност, която обгръща всичко. Време е заедно с цялостното разбиране за мисия, да подчертаем и необходимостта волята Божия да бъде разбирана като нещо цялостно.

Процес със световни измерения

Същата критична дума всичко се появява отново у ап. Павел, когато разглежда бъдещето на Църквата, предвиждайки окончателния край на света. С изливането на Светия Дух и свидетелството на Църквата, сред непрестанното присъствие на Духа, започва процес на преобразяване на човешкия живот, който възвисява човечеството и преобразява света. По време на цялото това развитие съществува тайна – „тайната на волята Му… в нареждането на изпълнението на времената” (Еф. 1:9-10). Пред тази величествена цел човешката мисъл се чувства немощна. Всички неща ще намерят своята причина, която е Христос. Всичко на небето и земята.

В тази тайна на Бога участваме и ние чрез делото на мисията. Тази перспектива ни освобождава от индивидуалистичния морализъм и стремежа към маргинализиране и изолация на мисионерския опит. Вземаме участие в божествен процес със световни измерения. Мисията е – нека го повторим – на Бога, а не наша. В своята величествена инициатива Бог ни призовава да станем Негови съработници и представители. Планът Му ще се осъществи при всяко положение. Нашата сила и издръжливост се основават на тази истина. Това е изворът на нашата радост и оптимизъм.

Христос се открива като център на творението, като осъществяване (ἐντελέχεια) на света. Качествено новият елемент, който внася Христос, не е набор от определени истини или принципи, каквито са ученията на някои мъдреци (например на Гаутама Буда или на Конфуций), или на пророк (като Зороастър или Мохамед). Обединявайки божествената и човешката природа, Христос възстанови по уникален и неповторим начин човешката природа и ѝ придаде, ще се осмеля да кажа, нови хромозоми: духовни хромозоми, които определят тайнствен код на развитие в посока от човешкото лице към христоподобно лице, от логиката към единението на човешкото лице с Логоса, от човешкото общество към общността на любовта. И в резултат от това се осъществява преобразяването на цялото творение.

Христос, – бидейки любов – е Омегата, завършекът в развитието на света. През трудностите, които човечеството изживява във всяка епоха, християните преминаваме с пророческа увереност, с вяра, че всичко, цялата вселена, цялото творение са в процес на преобразяване, движат се към единение с Христос, Който е причината на вселената. Приобщаването към Него е християнското предложение за творческо преодоляване на механизирания хаос, който създава студената технология, безразлична към човешката ипостас.

Използвайки фразата Да бъде Твоята воля… мисията по стъпките на Христос, обикновено съсредоточаваме вниманието си върху земния Му живот от Въплъщението до Разпятието. Но Христос, в Когото вярваме, е също и Възкръснал, Възнесен, Идващ в бъдеще, Господ и Логос на света. В тази вяра се корени решението на проблема за силата и безсилието. Тя е тази, която съхранява жива надеждата ни за бъдещето.

Осмислянето на делото на Логоса – преди Въплъщението и след него, и най-вече след Възкресението, е в центъра на литургичния ни опит и е дълбоко утвърдено в съзнанието на съборната и апостолска Църква.

Вяра и доверие в Господа определят самосъзнанието на Църквата, дарувайки удивителна виталност и сила за изповядване на вярата дори в условия на най-жестоки гонения. Убедеността, че, приемайки волята на Господа на вселената, поемаме ясна и решаваща роля в същата тази вселена, сега и до края на вековете, изпълва сърцата с ентусиазъм.

Именно доверието в мъдростта и силата на волята Божия е това, което ни изпълва с копнеж да се молим да бъде волята Ти както на небето, така и на земята, защото знаем, че тази воля носи живот, свобода, надежда, благо и най-вече любов.

Превод: Златина Иванова

* Anastasios Janullatos „Your Will be Done – Mission in Christ’s Way. A meditative introduction” – In: International Review of Mission, 77, 1988, p. 173-178. Доклад, изнесен пред Комисията за Световна мисия и Евангелизация, юли 1987 г., Женева (бел. прев.).