Преоткриване на апостолското съзнание през 21 в.

Теоретично никой не го отрича. Напротив, изповядваме го официално и го повтаряме почти на всяко богослужебно събрание. Обявяваме, че вярваме „в една света, съборна и апостолска Църква“, и заявяваме, че сме нейни членове. Обичайното разбиране за смисъла на апостолството обаче остава твърде ограничено за мнозинството православни християни и дори за много поместни църкви. Обикновено повечето наръчници по догматика, по които се образоват новите поколения клирици на Православната църква, подчертават три основни елемента на това понятие: а) Православната църква е апостолска, тъй като е учредена от Иисус Христос и основана от апостолите; б) съхранява чисто и неповредено учението на апостолите, апостолската вяра и предание; в) нейното устройство се основава на неразривното апостолско приемство на епископите.

Това са неоспорими истини, които са обсъждани многократно и задълбочено. Има обаче още една много важна страна, още една същностна проява на апостолството, за която бих искал сега да поговорим.

Сигурен ръководител за доброто разбиране на този въпрос си остава Новият Завет.

Думата „апостол“ в Новия Завет

А. Идеята за божественото пратеничество (ἀποστολή) се среща и в други религии (Зороастър, Мохамед, Нанак, както и в гръцкия свят: Епиктет, Хермес Трисмегист[1] и др.). В библейското откровение обаче тази идея е пряко свързана със спасението на целия свят и е описана с терминология, произтичаща от основния глагол ἀποστέλλω („изпращам“) и производните му думи.

В евангелските текстове много ясно се разкрива самосъзнанието на Иисус Христос като изпратен от Отца – Той е Този, „… Когото Отец освети и прати в света“ (Иоан 10:36; срв. Иоан 5:36 – „Отец Ме е изпратил“; 5:38; 6:29; 6:57; 7:28-29 – „не дойдох от Себе Си, но има един Истински, Който Ме е пратил, … защото съм от Него, и Той ме е пратил“; 8:42 – „Аз съм излязъл и дохождам от Бога; защото Аз не съм дошъл от Себе Си, а Той Ме прати“).

Особено в Евангелие според Йоан срещаме четиридесет пъти тази истина, настойчиво повтаряна от Христос. Абсолютното единство на Отца и Сина е такова, че отношението, което има някой към Иисус, веднага се съотнася и към Отца (Иоан 5:23; 12:44).

Това свидетелство е център на апостолската проповед: „… ние видяхме и свидетелстваме, че Отец проводи Сина за Спасител на света“ (1 Иоан. 4:14). „Божията любов към нас в това се яви, дето Бог изпрати в света Своя Единороден Син, за да бъдем живи чрез Него. В това се състои любовта, че не ние възлюбихме Бога, а Той ни възлюби и проводи Сина Си да стане умилостивение за нашите грехове“ (1 Иоан. 4:9-10 и Гал. 4:4). „Затова, братя свети, участници в небесното звание, разберете Пратеника и Първосвещеника на нашето вероизповедание, Иисуса Христа“ (Евр. 3:1).

В делото на възвестяването на спасението, извършено чрез Христос, са призовани още от самото начало да участват всички. В епохата на Иисус са съществували различни възгледи за усъвършенстване на човека и най-различни групи благочестиви хора – тук ще спомена само за особено интересната общност на есеите, както и за кръга на учениците на св. Йоан Кръстител. Обикновено обаче тяхната дейност е била ограничена в едно определено място. Отличителен белег на новата група, събрала се около Иисус, е било, че още от самото начало Той изпраща[2] Своите последователи. „И отреди от тях дванадесет, за да бъдат с Него и да ги разпраща да проповядват, и да имат власт да церят болести и да изгонват бесове“ (Марк 3:14-15). Самият Христос е дал на Своите ученици прозвището апостоли („изпратени“). „А когато настана ден, повика учениците Си и избра от тях дванадесет, които и нарече апостоли“ (Лука 6:13). Иисус не е основал една статична общност, отделена от света. Не се е установил в нечий имот. Пътувал е от град в град, от селище в селище, намирал се е в постоянно движение. Изпратил е Своите ученици, още когато са били несъвършени, с немощи и недостатъци. Неговите хора са били едновременно и „ученици“, и „апостоли“. Общността, която Той събира, има за своя вътрешно присъща сила апостолството, мисионерството. Тяхното дело е било центробежно движение – от Господа и Учителя към другите. И, същевременно с това, общността им се е отличавала с постоянно центростремително привличане към една личност – личността на Христос.

Когато е наближило да завърши спасителното Си дело на земята чрез кръстната смърт и Възкресението, тогава пратеничеството, мисията на апостолите получава и официална санкция. Възкръсналият Господ, явявайки се на уплашените и смутени все още от драматичните събития Свои ученици, им възлага продължението на Неговата мисия: „… това като рече, показа им ръцете и нозете, и ребрата Си. Учениците се зарадваха, като видяха Господа. А Иисус пак им рече: мир вам! Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам“ (Иоан 20:20-21). Той е заявил ясно, че тяхната мисия ще се осъществява винаги със силата на Светия Дух. По време на Възнесението Си Той отново ги е уверил, че „ще приемете сила, кога слезе върху вас Дух Светий“ (Деян. 1:8).

Б. Съществува мнение, че апостолското качество е ограничено единствено до кръга на дванадесетте апостоли, които са били очевидци на живота, смъртта и Възкресението на Иисус Христос. Без съмнение дванадесетте апостоли заемат изключително място в живота на Църквата. Те са основите на новия Израил и ще бъдат съдии в последния ден (Мат. 19:28). Изборът на нов, дванадесети ученик, който да замени Юда, се осъществява, за да остане стабилен моделът на новия Израил, който се ражда (Деян. 1:15-26). Едновременно с това обаче по време на избирането на Матия се признава фактът, че и други притежават качествата на очевидци и свидетели на жертвата и Възкресението на Христос. Дванадесетте апостоли ще останат завинаги основа на Църквата: „Стените на града имаха дванадесет основи, и върху тях – имената на дванадесетте апостоли на Агнеца“ (Откр. 21:14). При все това апостолското, мисионерското задължение не се ограничава единствено до дейността на дванадесетте апостоли. Те възлагат на други осъществяването на своето апостолско дело.

В самото Евангелие според Лука е запазено сведението, че Иисус е избрал „… и други седемдесет ученици и ги разпрати пред Себе Си по двама за всеки град и място, където Сам щеше да отиде“ (Лука 10:1). Същата цел на мисията, както и при дванадесетте, същият официален характер: „Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята; а който се отмята от Мене, отмята се от Оногова, Който Ме е пратил“ (Лука 10:16; срв. Мат. 10:40). Следователно апостолското дело не се ограничава само с мисията на дванадесетте Христови ученици.

Освен дванадесетте и седемдесетте апостоли, Възкръсналият Господ изпраща чрез специално призоваване от небето и Савел – Павел (Деян. 5 гл.). Неговият случай разширява още повече апостолския кръг и естеството на апостолското дело. Многократно Павел подчертава, че е „… раб на Иисуса Христа, призван апостол, отреден за Божието благовестие“ (Рим. 1:1; срв. Еф. 1:1; 1 Тим. 1:1; Тит. 1:1; Рим. 11:13). Начинът, по който самият той възприема своята мисия, разкрива, че е възможно Господ да възлага определена мисия и на нови хора. В Новия Завет името апостол се използва и за други, по-малко известни лица – Варнава, Состен, Епафродит, Тимотей, Тит. Църквите в Антиохия и в Рим вече са съществували, когато там пристигат водачите на Църквата. В един по-широк смисъл апостолската дейност е дело на всеки ученик, който е светлина на света и сол на земята (срв. Мат. 5:13).

Апостолското предание със сигурност се основава на свидетелствата на първите същински апостоли. Апостолското дело обаче не се е ограничило до поколението на дванадесетте – то продължава във времето. Последната заповед на Господа към единадесетте (по това време Юда вече окончателно е отпаднал от техния кръг) не се е отнасяла само до конкретните ученици. Както цялото учение на Христос, така и другите заповеди, които Христос е дал на по-широк или тесен кръг от Своите ученици, не са засягали само конкретната група слушатели от онова време, а цялата Църква.

Нека си помислим колко неуместно би било тълкуванието на думите на Господа на Тайната вечеря, когато Той казва на дванадесетте Си ученици: „Това правете за Мой спомен“ (Лука 22:19). Възможно ли е някой да твърди, че тази заповед се е отнасяла само до присъстващите? В такъв случай Църквата изобщо нямаше да съществува! Тази заповед определя целия живот на Църквата. Съответно и последната заповед, която Той дава на единадесетте, е определяща не само за тях самите, но и за всички, които повярват в евангелското послание, за цялото тяло на Църквата, което е щяло да се създаде от семената на тяхното слово и дело. Мисионерството е основен елемент – позволете ми да се изразя така – на генетичния код на Църквата.

В. Последната заповед на Господа, както я предава св. евангелист Матей, определя нейния обхват и характер. В разтърсващите думи, които Възкръсналият Христос отправя към Своите ученици (Мат. 28:18-20), всички изречения са свързани в органично единство.

Мнозина предпочитат да съсредоточат вниманието си върху последното изречение, а именно – „… и ето, Аз съм с вас през всички дни…“, което и интелектуално, и емоционално укрепва вярата и убедеността в присъствието на Христос в нашето ежедневие.

Няма обаче никакво съмнение, че както първите, така и следващите думи се отнасят до цялото изпълнение на Църквата, до всички вярващи без изключение. Парадоксално и абсурдно е свързващото звено, което е стихът „И тъй, идете, научете всички народи“, да се смята, че се отнася само до дванадесетте ученици. Пропускането на връзката И тъй, идете води до загуба на логическата последователност. Откровението, че на Христос е дадена „цялата власт на небето и на земята“, е придружено от конкретно задължение, което трябва да изпълнят апостолите и техните наследници. Това задължение произтича от голямата истина, която ни открива първият стих. Поради изпълнението на своя апостолски дълг те получават уверението в присъствието на Христос между тях. Без онова И тъй, откъснато от всичко останало, обещанието за постоянното присъствие на Христос остава неопределено.

Това задължение се отнася до цялото тяло на Църквата. Църквата като евхаристийна общност на Възкресението е длъжна да проповядва тайнството на троичния Бог, Божия план за спасението в Христа чрез Светия Дух.

Основна характеристика на апостолството е, че учениците са длъжни да отидат. Техният живот ще се движи по линията на хоризонта, изпълнен с предизвикателства, опасности, успехи и неуспехи, ще бъде постоянно движение. Не бива да бъдат ограничавани от каквито и да било граници. Длъжни са да отидат и да научат всички народи – без никакво изключение. От първия момент световният характер на църковната мисия е ясно определен.

Слизането на Светия Дух на Петдесетница съставя новата общност на учениците, укрепва я за мисията ѝ сред всички народи. Заповедта е неразделно свързана с обещанието за слизането на Светия Дух, дадено от Христос. И Светият Дух слиза именно за началото на световната мисия. Дарът на езиците не е бил даден, разбира се, като свидетелство за полиглотство, а като оръдие за мисията и за работата на учениците с чуждите народи, с различни кодове на комуникация.

Христос е завършил делото на спасението, но разпространяването на Неговото послание в целия свят не се извършило от Самия Него. Той е възложил тази отговорност на апостолите. Самите апостоли пък са възложили продължението на своето дело на приемниците си. Тази своеобразна духовна щафета бива продължена от Църквата като цяло, докле дойде Господ. Характерът на апостолския дух остава непроменен в Църквата и трябва да бъде живян във всяка епоха. Апостолството е присъщо на Църквата. Съдържа се, нека ми позволите сравнението, в ДНК-то на Църквата. Става дума за харизма, органично свързана с Църквата и черпеща сили от евхаристийната общност, която постоянно се обновява. И ще се осъществява чрез постоянното присъствие и действие на Светия Дух в една есхатологична перспектива. Апостолството е процес, който има както историческо, така и есхатологично измерение.

Вярвам, че съхраняването на апостолската динамика в историята, запазването на духа и на пламъка на апостолите е изначално свойство на цялата Църква. Осъзнаването на това измерение на апостолското служение е абсолютно необходимо за разбирането на самата природа на Църквата.

Апостолското служение в Църквата в наши дни

Условията в света в началото на третото хилядолетие след Христа се различават от тези през първото или през второто хилядолетие. Случили са се толкова много събития, създали са се различни състояния. Какво би могло да бъде апостолското служение в наше време?

А. В началото е необходимо да се пробуди съзнанието, че принадлежим към една Църква, която е и апостолска в смисъла, в който говорихме по-горе. И че това апостолство е присъщо на Църквата като цяло; и още, че всеки един от нас, лично, като жива клетка на цялото, носи своята част от отговорността. Мисионерският интерес не е своеобразно качество само на определена група или на отделни хора, а е характерна черта на самата Църква. То е от нещата, без които нейният живот е немислим.

Слава Богу, през последните десетилетия беше постигнат голям напредък в това отношение. […]

Мнозина православни смятат, че поместната църква, към която принадлежат, изпълнява своя дълг към последната земна заповед на Христос, когато полага пастирски грижи за хората, които вече са повярвали или, най-много, за връщането към вярата на онези свои сънародници, които са се отдалечили от нея. С твърде голяма лекота тази дейност е наречена „вътрешна мисия“ (без повечето дори да подозират, че този израз е с протестантски произход). По този начин поглъщането от местните, непосредствени грижи води до безразличие към отговорността, която всички носим за случващото се в света. Да допуснем една хипотеза: ако човечеството очакваше единствено православните да евангелизират народите, твърде много области, като например Африка, щяха да бъдат изгубени за християнството. Големият печеливш в този случай щеше да бъде ислямът.

Многобройните поместни православни църкви, с хиляди клирици и монаси, ограничават дейността си единствено в границите на своя район. Дори не се осмеляват да помислят да изпратят няколко души, разбира се, подготвени и с ясно църковно съзнание, за да работят мисионерски на други места, да подкрепят малките православни общности. Ограничаването на дейността в рамките на една страна или етнос не отговаря на смисъла на апостолското служение, както ни го разкрива Новият Завет.

Особено в Северна Америка православното свидетелство се осъществява в едно много динамично общество с глобални интереси. В това общество православието действително осъществява мисия – и не може да се задоволи, естествено, с музейното съхранение на славното православно минало на далечните отечества. Нещо качествено ново и съществено трябва да произлезе от тази реалност. Живеем в епохата на удивително творчество на човешкия род, което намира впечатляващ израз предимно в научните постижения. Вярвам, че важна характеристика на човешката природа, създадена по образ Божи, освен свободата, разумността и любовта, е също и способността за творчество. Ние имаме мисията да предаваме на всяко поколение вечното, което притежава Църквата – в новите условия, с творческа мисъл и действие, в органична връзка с древното, с апостолското наследство.

Целта обаче не може да бъде развиването на някаква откъслечна мисионерска дейност в далечни страни. Нека повторим: би било голяма грешка на нашето поколение, ако ограничим апостолското призвание само до малките екзотични истории на някои зилоти и подобни, до своеобразната ексцентричност на няколко романтици, които търсят приключения. Както и ако продължи да битува скритото предубеждение, че интересът към мисионерството е плод от протестантско влияние, докато православният начин на мислене намирал израз преди всичко в аскетичното монашество. Необходимо е да се стъпи на ясни позиции посредством: а) сериозна богословска работа; б) задълбочаване в смисъла на мисионерския характер на Църквата; в) по-широко осведомяване на църковното паство, изясняване и подчертаване на апостолското съзнание на вярващите; г) честна самокритика за развитието на нашето православие, с истинско разположение към покаяние. И още – чрез задълбочено изследване на съвременния свят с неговите нови противоречия и тенденции.

Пространството извън Църквата, което е и изключителната област на мисията, е невъобразимо сложно. Необходимо е ново описание и задълбочено наблюдение на неговото развитие. Но също и творческа мисъл за адекватното посрещане на проблемите и прилагане на апостолския характер на Църквата в новите условия и предизвикателства.

Б. Припомням само някои от характеристиките на нашето време:

- бързо разпространение на информацията по целия свят;

- електронна революция и постоянни нови постижения, които разпространяват новините със скоростта на светлината;

- стремеж към християнско единство, но същевременно и неговото подценяване; принудително съжителство на политическо, социално, образователно равнище между хора с различни религиозни убеждения или без такива;

- разпространение на религиозността от индийски тип в западния свят;

- връщане и изолиране в различни религиозни гета под предлог за защита, съхраняване на националното самосъзнание, културната идентичност и т. н.;

- осъзнаването на световно равнище на трагедията, която пораждат бедността и епидемиите (например СПИН) сред голяма част от жителите на планетата.

Като определящ фактор се появява и многоизмерното възраждане на исляма и неговото силно присъствие на световната сцена с основна характеристика: опит за експанзия чрез тактиката на прозелитизъм и прилагане на насилнически методи за противопоставяне на западния свят.

Как разбираме в условията на тази непрекъсната промяна на световния пейзаж думите Идете при всички народи? Определено не въз основа на старите географски разбирания от 19 и 20 в., които предполагат наличието на една християнска „вселена“,[3] която изпраща своите проповедници при другите народи за разпространяване на Евангелието. Границите сега вече не са географски определени – християнският свят и нехристиянският. Както границите между доброто и злото не са външни, а се намират в сърцето на всекиго от нас – и при това са подвижни, така и границите между християнското и нехристиянското са вътре между народите, които са по име християнски.

В много от народите, които притежават християнско предание, една голяма част от населението са изцяло невежи в религиозно отношение и дори са безразлични към религията. Намират се във външната област. Сред народите пък, в които преобладават други религии, съществуват малки християнски островчета, имащи нужда от подкрепа.

Мисията на Църквата трябва да е винаги ориентирана към всички народи, без да прави никакво изключение. В географско отношение намиращите се извън Църквата могат да са много близо или много далече. Не е допустимо обаче да бъдат пренебрегвани нито едните, нито другите, просто понеже така ще ти е по-лесно. Мисията е дълг на цялата Църква и тя няма право да се затваря само сред сънародниците си. Целият свят е поле за нейната дейност и отговорност. Заповедта е „… идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари“ (Марк 16:15).

Длъжни сме да осъзнаем, че ония, които са извън, са дълг на всички ни. За вярващите те не могат да бъдат чужди и безразлични. Те непосредствено интересуват апостолската Църква, към която принадлежим. Чрез своите пратеници Църквата е длъжна да бъде постоянно присъстваща сред онези извън, които все още не познават Христос.

В. Апостолският характер на Църквата я задължава (подчертавам: в нейната цялост) да не се успокоява с обгрижването само на онези, които са вътре в нея – да не се затваря в хубавото, уютното и умилителното чувство към вътрешните. Призована е да има смелостта да търси излизането навън, да търси пътя към останалите. […] Призовани сме да излезем извън рамките на затворените, укрепени общности, да преодолеем предубежденията, колебанията, страховете си и да дадем според силите си своето общо свидетелство за Възкръсналия Господ. Да срещнем нашите съвременници на полето на угнетяващите ги проблеми. Не за да подхождаме конформистки към света, а за да му помогнем да намери правилната ориентация чрез мистичната благодат на Църквата и чрез силата на нейната истина. Правейки това с искрено уважение към идентичността на всеки народ и култура, към свободата и достойнството на всяка човешка личност, с нелицемерна любов към целия човек. С духовен, а не с политически интерес.

Въпросът не е Църквата да завоюва „всички народи“, а да ги научи. Да им предаде знанието, спасението и опита, които притежава. Всеки човек, всеки народ е свободен да приеме или отхвърли евангелското послание. Има правото обаче да бъде осведомен отговорно. Не частично, не от съмнителни извори, а от самата апостолска Църква.

Г. Искам да подчертая само два аспекта на нашата съвременна апостолска отговорност.

а) Да присъстваме като личности, като съзнателни членове на Църквата, и, когато е възможно, като евхаристийна общност, която мирно възвестява Царството на Бога. Да присъстваме в страните, в градовете, в събранията на външните. Да присъстваме като живи членове на Църквата в разговорите, междухристиянските, междурелигиозните съвещания, но и в научните, икономическите и културните срещи, като излагаме спокойно и смирено православните си възгледи и свидетелство и по този начин допринасяме за изясняване на неяснотите и за приемането на правилни решения. Божият промисъл е отворил днес пред Църквата врати и прозорци, които някога бяха затворени. Православното свидетелство обезателно трябва да се възползва от тях.

б) Да споделяме с другите това, което притежаваме, което ни е дарил Бог – материалните и духовните блага: знание духовно и светско, средства, възможности, радости и надежди, опит и сила на любовта, Божия мир, който превъзхожда всеки ум (срв. Фил. 4:7). Към това споделяне спадат и новаторските идеи и програми за развитието на регионите, в които има страшна бедност.

Присъствието на всеки жив член на Църквата излъчва не просто мисли и идеи, а и нещо от благодатта на Бога, която вярващият носи в себе си. Апостолското служение остава задължение на евхаристийната общност. То трябва да се впише в нея и да бъде действено преживяно чрез нея. Църквата като общност, подчертавам – като цяло, ако иска да остане вярна на своето апостолско самосъзнание, няма право да се отдава на вътрешните си проблеми. Тя трябва да открива във всяко поколение подходящите хора, които да изпраща при външните, в географски или социален смисъл, наблизо или надалече.

Днес, в новите условия, всички трябва да бъдем готови да свидетелстваме пред външните – всички, а не само тези, които специално са се посветили на мисионерство. Съвременната мобилност ни дава постоянни възможности за такива срещи в рамките на различни културни, научни, търговски, изкуствоведски и други прояви. Всички живи членове на Църквата сме призовани към това – клирици и миряни, мъже и жени от различни националности, професии и възраст.

Хората, които решат да се посветят специално на мисионерство сред външните – в географски, социален или идеологически смисъл, трябва да избягват опростяването на нещата и наивния романтизъм. Нужно е навреме да свикнат с идеята за изгнаничество. Техен жребий ще бъде участта на чужденци и малцинство и често ще се сблъскват с подозрителност и резервираност. И още нещо: ще трябва всички да се освободим от безпокойството, което пораждат очакванията за бързи и внушителни резултати.

Опитът християнските идеи да бъдат наложени в историята роди две противоположни решения: бягството в пустинята и създаването на християнската империя, както отбелязва о. Георги Флоровски.

„Добре знаем, че и двете решения се оказаха неуспешни, защото не е възможно всички да отидат в пустинята, а християнството на империите не е съществувало освен по име“.[4] Въпреки това Църквата ще продължи да разпространява евангелското послание за спасението и мистичната благодат сред всички народи. Да придава смисъл на живота и смъртта, на самата история на света. Нейната мисия продължава да има както историческо, така и есхатологично измерение. „И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят“ (Мат. 24:14). Крахът на всички утопични надежди не може да хвърли сянка върху християнското послание и християнската надежда. Царят дойде, Господ Иисус, и царството Му ще дойде.

Православната църква е призвана да бъде апостолски народ, светлина и сол на света, в който непрестанно и живо ще свидетелства за Живия Бог.

Превод: Златина Иванова

* Откъс от доклад, изнесен по време на научен симпозиум върху мисията в Богословската семинария „Св. Владимир“ в Ню Йорк, февруари 2003 г., на тема: „Rediscovering our Apostolic Identity in the 21 Century“, публикуван в: St. Vladimir’s Seminary Quarterly, 48, 1, 2004, p. 3-20 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 1 (198), 2025, 54-63 (бел. ред.).