Православната мисия: минало, настояще, бъдеще

Християнското свидетелство е пропито от желанието за изпълняване на Божията воля по един любящ и решителен начин. Живеенето в Христа, ходенето в Неговите стъпки винаги са били идеалът, сърцето на православната духовност. Централният копнеж на православното богослужение е категорично заявен в молитвата от Преждеосвещената литургия, в която верните молят Отца, „… като се причастим с тия божествени светини и оживотворявани от тях да се съединим със Самия Твой Христос; … та когато Твоето Слово се всели и заживее в нас, Господи, да станем храм на Пресветия и покланяем Твой Дух…“.[1] Преобразяващата слава и сила на троичния Бог трябва да свети във времето, във всяка изява на човешкия живот и из цялото творение, чрез мисията на Църквата.

Тъй като ключовата дума „мисия“, около която ще се въртят нашите дискусии, се употребява често в различни нюанси, необходимо е да кажем, че когато я използваме ние имаме предвид свидетелство за Живия троичен Бог, Който призовава към спасение всички и Който свързва заедно в Църквата човешки същества, които в противен случай не биха ѝ принадлежали или които са изгубили връзката си с нея. Тази характеристика разграничава мисията от обикновената пастирска грижа, насочена към онези, които вече са включени в Църквата. Полето на християнската мисия днес включва едновременно и далечните географски региони от Третия свят (по-точно – един свят, съставящ две трети от цялото население на Земята), и останалата част от населения свят. От което следва, че това е въпрос на мисия по всичките шест континента. За всяка местна църква мисията е насочена навътре или вътрешна, когато се извършва в нейните географски, лингвистични и културни граници, и е насочена навън или външна, когато достига отвъд тези граници – до други народи и земи.

Църквата, която е „една, света, съборна и апостолска Църква“,[2] има задължението да свидетелства както на тези, които са близо до нея, така и на другите, които са далеч, и да показва заинтересованост към цялото човешко същество: едновременно на личностно и на социално равнище, заради напредъка на целия свят. Нищо свързано с човешкия опит, не стои извън обсега на интерес на православната мисия.

1. Бърз поглед към миналото: основни принципи на византийските и на руските мисии

1.1. Когато, преди повече от тридесет години, в съвременното православие се наблюдаваше съживяване на идеала за външна мисия, особено след движението „Πορευθέντες“,[3] което получи началото си на Четвъртата генерална асамблея на „Σύνδεσμος“[4] в Солун (1958 г.), ние трябваше да се изправим срещу две препятствия: учудването на западните хора, за които Православната църква беше интроспективна и незаинтересувана от въпроса за мисията, и страстната вътрешна опозиция от онези православни, които намираха интереса към мисията за нещо привнесено отвън. Поради тази причина през първото десетилетие не само беше акцентирано върху външната мисия като една необходимост на православното богословие и еклисиология, но и беше направен и специален опит за изучаване на нейната история.

От съответните документи, публикувани през тези няколко десетилетия, става по-ясно от всякога, че един от основните елементи на това да бъдеш „православен“ се явява „апостолският“ дълг, независимо от това, че при определени исторически обстоятелства в дадени поместни църкви евангелизаторската активност е намалявала и интересът към мисията е ставал вял.

Честването на хилядагодишнината от кръщението на Русия хвърля допълнителна светлина както върху мисионерските инициативи на самите византийци, така и върху апостолската активност на техните руски ученици през последващите столетия.

През цялото хилядолетие на своето съществуване православна Византия е заета с разпространяване на християнската вяра – било то сред езичниците, обитаващи вътре в собствените ѝ граници, сред вливащите се в нея езически племена или сред населението на съседните ѝ държави. По-специално, можем да обособим два периода на напрегнато мисионерско старание: първият – от четвъртото до шестото столетие, чиято кулминация е достигната по времето на имп. Юстиниан I (527-565 г.), и вторият – през деветото и през единадесетото столетие, при управлението на македонската династия. И през първия, и през втория от тези два периода апостолската активност е съчетавана с едно по-дълбоко богословско търсене и с духовен разцвет.

През първия период мисионерската задача пада върху просветени епископи като св. Йоан Златоуст († 407 г.) и монаси като св. Иларион († 371 г.), св. Евтимий († 473 г.) и св. Сава (+532 г.). Византийците проявяват интерес към евангелизацията на народите, които граничат с империята им – такива като готите и хуните, иберийците и някои племена в Колхида, Среден Кавказ. След християнизацията на етиопците те показват интерес дори към евангелизация на нубийските племена от юга и от северните протежения на днешен Тунис. Тъй като обаче тази мисионерска дейност се провежда в области, където по-късно се наблюдава голямо смесваме на населението, малко е известно за този първи период.

Вторият период, който е свързан с обръщането на славяните, е по-добре изследван – и особено през последните години, когато вниманието на целия свят беше фокусирано върху хиляда и стогодишнината от мисиите на св. братя Кирил и Методий, както и върху вече споменатата хилядагодишнина от кръщението на Русия.

Византийската мисия се е основавала върху определени добре очертани и основни принципи. На преден план е било желанието за създаване на една автентична поместна евхаристийна общност. Така, предимството е било отдавано на превеждането на Светите Писания, на богослужебните текстове и на съчиненията на отците на Църквата, заедно с изграждането на красиви храмове, които с красноречивата тишина на своята красота да показват, че Бог е дошъл, за да живее сред човечеството. Важността, която византийското богословие е придавало на богослужебния живот и на обòжението, не е била пречка пред непосредствения интерес към социалните и културните измерения на живота. Заедно с Евангелието, византийците са внасяли в обърнатите от тях народи и целия свой опит – политически, художествен, икономически и културен: опит, просмукан открай-докрай от евангелските принципи и християнския възглед за живота. Така те са допринасяли за формиране на самосъзнанието, развивано от младите народи заедно със собствената им култура.

Заедно със силата на Евангелието, вливана във вълните от необразованите народи, опустошавали Европа, християнска Византия е давала на тези народи и един изцяло нов живот: духовен, обществен и политически.

Гъвкавостта и разбирането, с които византийските мисионери са успявали да адаптират византийското богослужение и традиция към местните обстоятелства, им придават икуменическа слава и ги превръщат в спойка между различните православни народи. В същото време развитието на родните езици и на народностните темпераменти сред тези народи, за което много от византийските мисионери се трудят с такова уважение и нежност, е помогнало за съхраняването на индивидуалността на обърнатите. Далеч от това да преследват административна централизация и някакво монолитно схващане за Църквата, византийските мисионери виждат единството на разширяващата се Църква в нейното съвместно благодарение, изказвано от множеството гласове, но в един дух, както и в светотайнственото участие на всички в Чашата на живота, защото както един е хлябът, така и ние, които сме много, сме едно тяло.[5] Накрая, мисионерската работа във Византия не е била занимание за шепа „специалисти“. В нея са били въвлечени всички: епископи, свещеници и монаси, императори – били те от висок или от среден калибър, княгини и дипломати, офицери и войници, търговци, моряци, мигранти, пътешественици, роби.[6] Скромният и търпелив героизъм, показан в тази насока от хилядите знайни и незнайни византийци през хилядолетния живот на Империята, кара изучаващия историята да се съгласи с написаното от Шарл Дил относно обръщането на славяните: „Мисионерската работа е част от славата на Византия“.[7]

1.2. Очарователна и изключително богата е и мисионерската епопея на руснаците. През първия период – от покръстването на жителите на Киев до монголското завоевание (988-1240 г.) – там са въздигнати мъжки и девически манастири и огромен мисионерски импулс кара епископи, свещеници и монаси да работят героично за евангелизацията на славянските племена от Севера. През втория период, от монголското нашествие и грубо до края на петнадесетото столетие, огромен брой монаси се оттеглят в горите, строейки за себе си отшелнически килии, превърнали се впоследствие в центрове на мисионерска и културна дейност. Хората, станали първи „апостоли“ на татарите, са военнопленници. Ако оставим настрана неизвестните преносители на Евангелието, този период е известен също и със своите велики мисионери от ранга на Стефан Пермски († 1396 г.). През третия период – от шестнадесетото до осемнадесетото столетие – в Църквата влизат също така и стотици хиляди мюсюлмани от местното население около Казан. С разширяването на империята в посока Сибир, където дотогава християнството е било непознато, църквите и манастирите никнат като гъби, макар че броят им е твърде недостатъчен, за да покрие местните нужди. В това отношение държавната политика често е била и враждебна към мисията на Църквата. Независимо от това обаче велики мисионери като св. Трифон от Новгород († 1583 г.), дал Евангелието на лапландците, Тоболски епископ Филотей († 1727 г.) и други, със своята мисионерска ревност, привличат хиляди към Христос. Четвъртият период, който продължава от деветнадесетото столетие до руската революция от 1917 г., носи белега на повече църковност и е най-плодотворен. Мисионерите от този период са безброй: епископи, свещеници, монаси, миряни – хора като монах Макарий (Глухарьов; †1847 г.), апостол на войнствените племена от страховития Алтайски планински район; епископ Инокентий (Вениаминов; по-късно Московски митрополит), който работи сред алеутите, ескимосите и другите племена в Аляска; св. Герман, също в Аляска; търговецът Сиделников сред самоедите; филологът и богослов Н. И. Илминский, въвел нови методи за превод и мисионерска работа сред татарите. Много са племената, към които са били насочени мисионерските усили на руснаците; много са езиците, на които Евангелието е било преведено от тях.

Огромен принос за всичко това има Православното мисионерско общество, което е основано в Москва през 1870 г.[8] и което се заема с осигуряването на финансова подкрепа за руските мисионери. Голям е и приносът на Казанската духовна академия, превърнала се в център за мисионерски изследвания, чийто преводачески отдел публикува книги на дузина езици, говорени в региони като поречието на Волга, Сибир, Кавказ и др.

Руските мисионери са били активни и вън от Европа – в Китай, Корея и Япония. Сред тях влизат такива поборници на мисията като еп. Инокентий (Фигуровски) в Китай и архиеп. Николай (Касаткин; 1813-1912 г.) в Япония.[9]

Руските мисионери са вдъхновени от принципите на византийското православие, които те доразвиват с оригиналност и смелост: създаването на азбука за писмени езици; превод на библейски и богослужебни текстове на нови езици; отслужване на Литургията на местни диалекти – при систематичен филологически надзор; колкото е възможно по-бърза подготовка на местни клирици; сътрудничество между клир и миряни, с акцент върху мобилизирането на верните; грижа за образователното, земеделското и художественото или техническото развитие на племената и народите, привличани към православието. Следвайки православната традиция, се придава важност на богослужебния живот, на хармоничната архитектура на храмовете, на красотата на богослужението и социалните последици от него. Някои фундаментални принципи, които едва сега започват да се употребяват от западните мисионери, винаги са представлявали несъмнената основа на православните мисионерски усилия.

1.3. Много от православните църкви, заставени да живеят под властта на ислямски режими – четирите столетия на османска окупация на Балканите, тринадесетте столетия на арабското господство в Египет, – не са били, разбира се, в позицията да организират задгранични мисии. Точно обратното: за да отблъскват ужасната опасност от обръщане на християнско население в исляма, те са били длъжни да се борят енергично, за да могат да запазват контрола си върху своите паства и за да спечелват обратно, от време навреме, онези, които са се отклонявали от вярата. Това продължително усилие, равнявало се на една героична съпротива против различните и мощни форми на нехристиянски натиск, е спечелило за Църквата хиляди новомъченици.[10]

И дори през двадесетото столетие – в страни, където властта е била превземана от фанатични антирелигиозни режими, – Православната църква е живеела мисионерската си задача под формата на съпротива: твърдо, хладнокръвно, в съгласие с етоса на ранните християни. А това е родило най-героичните и автентични глави от църковната история, които очакват своето систематично изучаване.

1.4. Трябва да погледнем обаче и към един друг аспект на миналото. Когато ние – православните, се окажем в западна среда, ние автоматично проявяваме склонността да описваме нашата църква в искрящи тонове. Често сме склонни, също така, да сравняваме достиженията си с чуждите слабости. Дошло е обаче време, анализирайки миналото, да станем по-обективни. Още повече, че това ни налага и православният етос, направляван от светлината на Светия Дух. Изучавайки историческите факти в един такъв православен дух, ние следва да обърнем внимание не само на високите достижения на православната мисия, но и на периодите на безплодие и летаргия. Първите са довели до нови развития, а именно покръстването на безброй много народи и особено на славяните.

В часовете пък на летаргия и на незаинтересованост са били предизвиквани такива исторически развития и социо-религиозни размествания, които са стрували невероятно скъпо на православието. Отсъствието на интерес във Византия към същностно значимата и постоянна външна мисия е допринесло за развиване на духовен вакуум, съдействал за разпространението на исляма в арабския свят и в крайна сметка е помогнало за падането на Византийската империя. Ако в четвъртото, петото и шестото столетие Византийската църква беше изготвила надлежен превод на Писанието на арабски, за да благоприятства една културна идентичност сред арабите, както прави по-късно, през деветото и десетото столетие, за славяните и руснаците от Севера, то развоят на събитията в Юга, заедно със собствената ѝ съдба щяха да бъдат твърде различни. Също така, в още по-късни времена, равнодушието към „вътрешната мисия“ в руската степ, отсъствието на чувствителност към социалните промени и към прилагането на християнските идеали в социалната и политическата сфера допринасят за развитието на марксизма-ленинизма, сграбчили в ноктите си повечето от православните страни през двадесетото столетие. И двете посочени и толкова различни една от друга обществено-политически реалности – ислямът и ленинизмът – водят началата си от географски, а често и от културни области, в които православието вече се е било разгърнало и които им позволяват да процъфтят, всяка от тях еклектично абсорбирайки различни елементи от него. Човек би могъл дори да бъде и дотолкова смел, че да види в тези две системи радикални ереси на Православния изток. Ислямът усвоява фрагменти от православното християнство, изопачавайки ги до най-чудати форми, докато социалистическата идеология на Ленин трансформира други характеристики на руската православна менталност, като героичния идеал за духовната борба и есхатологическата визия за човечеството като братство.

2. Съвременен период: развитие на нови православни църкви

Обществено-политическите условия, формирани в много поместни православни църкви, и опасността от отклоняване от страна на част от народа, в наше време доведоха до едно особено подчертаване на „вътрешната мисия“ (тази, която се извършва вътре в географските, лингвистичните и политическите предели на поместната църква). Можем да разграничим три вида среда, които поместните православни църкви са задължени да обитават и където да принасят своето християнско свидетелство днес: 1) мюсюлманската среда, в която живеят основно епископиите, принадлежащи към древните православни патриаршии; 2) социалистическо-марксическата среда, в която все още са принудени да се развиват много църкви в Източна Европа, и 3) новата секуларизирана, плуралистична и технократска среда, с нейния нарастващ агностицизъм, в която на Запад – в Европа, в Америка, а напоследък и в Гърция – живеят православните църкви от „диаспората“.

Всяка от изброените среди упражнява широко разнообразие от форми на натиск, често със смазващи резултати, върху някои поместни църкви. Други оратори, участници в тази наша консултация, се бяха нагърбили да представят специфичните обстоятелства и проблеми на поместните, традиционни православни църкви. Тук аз ще се огранича до това да спомена някои факти, отнасящи се до новите църкви, формирани в наши дни и в нашата епоха, в Африка и Азия, и до центровете, отговорни за подкрепата за външните мисии.[11] Макар и малобройни, мисионерските православни църкви в Африка и в Азия, отвориха нова глава от историята на православието. Независимо че техният брой не е впечатляващ, те допринасят за присаждането на православието в нови региони. Ако ги сравним с други църкви, резултатите могат да бъдат оценени като слаби. В сравнение с миналото обаче, те показват сериозен растеж и са обещаващи бъдещи „разсадници“.

2.1. Ще започнем с мисията, която се провежда под непосредствената юрисдикция на Константинополската Вселенска патриаршия. Понастоящем, Православната църква в Корея разполага с четири църковни сгради, енории в сравнително големи градове, двама свещеници корейци и около две хиляди членове. Те са подпомагани от двама свещеници мисионери, двама миряни и три монахини – все от Гърция. За подготовката на местните кадри три следобеда седмично работи семинария. През последните години на корейски език бяха преведени много православни книги: богослужебни и от по-общ, исторически и образователен характер. Православни групи бяха формирани и в Хонконг и в Сингапур. Неотдавна бяха създадени и две православни енории в Индия – в гр. Арабал, на 100 км от Калкута.[12] Ръкоположени бяха двама свещеници индийци, работи и един мисионер.

2.2. По-разгърнати са мисионерските усилия, предприемани из юрисдикцията на патриаршията на Александрия и цяла Африка. Първите православни групи се формираха в Източна Африка, по инициатива на самите африканци. Днес там функционират около 210 православни енории и малки общности, в които служат 75 клирици африканци и 50 катехизатори. Основната маса православни са в Кения, където има 85 енории и 67 малки общности. В страната работят 10 детски градини, 5 начални училища, средно училище и три диспансера. Броят на вярващите надвишава 60 000. Мисионерският екип се състои от един епископ, един свещеник, две монахини и осем миряни, пратени и финансирани от църквите в Гърция, Финландия, САЩ и Кипър. Междуправославното сътрудничество е нов отличителен белег в историята на православната мисия.

Православната църква в Уганда има 29 енории, обслужвани от викарий африканец и четиринадесет свещеници африканци. Броят на вярващите се оценява приблизително на десет хиляди. Много от угандците са учили в чужбина. Мисията ръководи две средни училища, десет основни училища и поликлиника, управлявана от лекар, учил в Атина. Има и четири диспансера. Страната пострада от гражданска война и много от проектите за възстановяване на храмове и други средища се бавят.

Православната църква в Танзания, която се формира в последните осем години, е с 9 енории, 21 малки общини и 9 храма. Броят на вярващите се оценява на осем хиляди. В последно време се построиха и оборудваха 3 диспансера. Африканският клир възлиза на четирима свещеници и двама дякони.

От 1982 г. в Найроби работи Православната патриаршеска семинария „Макарий III, архиепископ на Кипър“.

Православните от Източна Африка принадлежат към различни племена. За да се посрещнат техните богослужебни нужди, божествената Литургия на св. Йоан Златоуст беше преведена на суахили, кикуйю, луя и луганда; на тези езици са извършени и други богослужебни преводи, както и на езиците хайя и луфо, а преводи, извършени с цел да бъдат публикувани, има на нанди и ланго.

Два големи мисионерски центъра са основани в Централна Африка – в Кананга и в Колвези, Демократична република Конго. В страната има 49 енории и грубо девет хиляди православни, обслужвани от двадесет и двама местни клирици. Църквата се подпомага и от двама архимандрити и дванадесет миряни – гърци. Има и средно училище, основно училище, малка семинария, общежитие за младежи и външна медицинска служба. За богослужебни цели и катехизация се използват френски, суахили и местни диалекти.

В Западна Африка работят: в Камерун – една православна общност с двама местни свещеници; в Гана (от 1977 г.) – 12 православни енории с 9 храма, обслужвани от петима местни свещеници и двама дякони. На ганайски са преведени Божествената Литургия, кратка история на Църквата и последованията на Кръщението, Брака и Опелото. В Нигерия има 16 енории, обслужвани от един свещеник-мисионер и деветима местни свещеници, 12 храма, четири основни училища и няколко детски градини.

Спектърът на мисионерската работа е широк и се разширява още повече, когато, например, се замислим за отговорността, която всяка местна църква има за подпомагане на хората от гледна точка на здравеопазване, образование и култура. Чрез благодатта на троичния Бог трябва да бъдат преобразени всички изражения на човешкия живот.

Молитвата ни и нашата визия за бъдещето е да видим изградени истински местни африкански църкви, способни да поемат сами върху себе си проповедта на Евангелието, които се самоуправляват и самоиздържат. За да бъдат обаче тези църкви консолидирани, в следващите столетия е необходимо сериозно и непрекъснато подпомагане от по-старите православни църкви, съчетани с богословско и пастирско ръководство.

2.3. Особени случаи са църквите в Аляска, Япония и Китай. Първата от тях сега е в САЩ и е заета главно с мисията като вътрешно дело, обединяващо в православната вяра местното население (алеути, ескимоси и др.) и противопоставящо се на технологичните тенденции в американското общество, които подкопават родните им традиции, а заедно с тях – и тяхното православие. Църквата в Аляска обслужват двадесет и шестима местни свещеници, които са в юрисдикцията на епископ руснак. Обучението на местния клир е в семинарията „Св. Герман“, която работи на о-в Кодиак от 1972 г. и е в тесни връзки със семинарията „Св. Владимир“.

Църквата в Япония е вече столетница. Нейното ръководство и всички дейности там са в японски ръце. Като малко островче насред японското общество, толкова динамично, толкова шеметно бързащо към новата епоха на електрониката, тя също е принудена да се изправи срещу голямата провокация на технологията, която тревожи западния свят. Към настоящия момент Японската православна църква има в лоното си около тридесет хиляди православни японци, които полагат грижи за 150 храма и на които служат един епископ-митрополит и тридесет и петима свещеници японци. Сътрудничеството ѝ с по-старите, по-големите православни църкви несъмнено ще допринесе за нейното още по-сериозно разгръщане. Типът на необходимата духовна подкрепа ще бъде определен от самата нея.

Случаят с Църквата в Китай е по-сложен. Всичко, останало от усилията на руските православни мисионери, е мъждукащата светлинка на свещица. Повечето православни църковни сгради са срутени (Пекин, Тиендзин, Харбин). През 1983 г. в Харбин е осветен нов храм, където служи православен свещеник китаец. Неотдавна се появиха слухове за още една православна общност – в Урумчи. Най-неотложен проблем там е подготовката и ръкополагането на нови православни духовници китайци, които да полагат грижи за „малките остатъци“ от православните в тази необятна страна, тъй като настаняването на чуждестранни мисионери е строго забранено. Възможно е новата свещ, която е запалена в Хонконг, да се окаже безценна за съхраняването на огъня на православието в Китай.

2.4. В много православни църкви, успоредно с растящия интерес към библейските изследвания, светоотеческите текстове и Литургията, се преживява и същински разцвет, на първо място, на монашеството, с неговата най-висока точка – обновлението, случващо се на Атон, и, на второ място – съживяването на мисионерската ревност, чиято първа цел беше „вътрешната мисия“ и която през последните няколко години беше допълвана от завръщането и към „външната мисия“. Възраждането на монашеския идеал, с неговото настояване върху личностното преобразяване (μετάνοια) като начин на живот, изразява необходимостта от едно по-тясно придържане към духа на Евангелието: нещо, което без съмнение допринася за настъпването на Божието царство и за изпълняване на Божията воля както в личния живот на отделния човек, така и в света като цяло.

С акцента си върху апостоличността и католичността на Църквата, мисионерското възраждане е напомняне, че дарът на μετάνοια и на спасението не трябва да се превръща в частен, индивидуален въпрос. Наше задължение е да живеем живот, чийто център е в Църквата, правейки нейните хоризонти наши, а тези хоризонти се разпростират докрай света – икуменично. Това е дар, предназначен за целия свят и за всеки човек, даден затова, щото всички неща да бъдат преобразени. Христос е бил разпнат заради целия свят, така че и тези, които се съ-разпъват с Него, се разпъват заради всички. Те са отделени от света, само че тяхната молитва, която е съзвучна с молитвата на Христос, обгръща страданието и надеждите на цялото човечество и цялото творение. В първите книги на Добротолюбие се казва: „Блажен е този инок, който е отделен от всички и е в единение с всички“.[13]

Уверен съм, че от тези две течения, и особено от съчетаването на възраждането на монашеството с възобновяването на православното мисионерско съзнание, ще узреят плодове, които ще бъдат от полза за цялото съвременно православие. Целият свят тайно копнее за истинско представяне на Евангелието на истината, свободата, любовта и новия живот в Христа. Светът жадува за святост.

По-специално, през последните тридесет години бяха направени големи крачки в развитието и подкрепата на външната мисия. Създадени бяха центрове и групи, имащи тази мисия за единствена своя цел. Както вече казахме, най-старото от тези сдружения – „Πορευθέντες“ – е разклонение на православното младежко движение „Σύνδεσμος“. То достига разцвета си в началото на 1959 г. с публикуването на гръцки и английски език на едноименно списание, чието издаване продължава десет години. Заради своето изрядно събиране и управляване на капитали то получава законово признание в Гърция (1961 г.), но никога не губи своя междуправославен подход към проблемите, с които се занимава. По-късно неговият пример е последван, на местно равнище, от „Η Φίλοι της Ουγκάντας“ (Приятели на Уганда) в Солун (1963 г.), по-късно преименувано на „Ελληνική αδελφότης ορθοδόξου εξωτερικές ιεραποστολές“ (Гръцко братство за православна външна мисия), и от „Ο πρωτόκλητος“ (Първозваните), Патра (1974 г.). Неотдавна бяха формирани и по-малки групи в различни други гръцки градове.

Още отначало сдружението „Πορευθέντες“ заяви, че не цели да учредява отделно движение, а поставя всички свои усилия, проекти, програми, проучвания и личен състав на разположение на Църквата, за една по-широка църковна мисионерска дейност. Така, с участието на членове на „Πορευθέντες“ като инициатори, през 1968 г. беше учредена – в рамките на „Αποστολική Διακονία της εκκλησίας της Ελλάδος“ (Апостолско служение на Църквата на Гърция) – „Γραφείο εξωτερικές ιεραποστολές“ (Служба за външна мисия) и всички диоцези в Гърция одобриха провеждането на „Седмица на външната мисия“. През 1969 г. ръководителят на тази служба беше поканен да участва при създаването на „Бюро за проучване и връзки с православните“ при Световния съвет на църквите. През 1971 г. – в сътрудничество със Св. Синод на Гръцката църква и на Богословския факултет на Атинския университет – се организира и „Κέντρο Ιεραποστολικών Σπουδών“ (Център за мисионерски изследвания), действал до 1976 г. През 1972 г. беше създадена и първата група от монахини, която по-късно насели манастира „Св. Йоан Предтеча“ – в областта Карея до Атина, с цел да служат и подпомагат мисионерската работа. През 1976 г. при Атинския университет се учреди и Катедра по мисиология. От 1981 г. „Πορευθέντες“ се зае и с редактирането на официалното мисионерско списание на Църквата на Гърция – „Πάντα τα έθνη“ (Всички народи).

От началото на 60-те бяха положени усилия за разширяване на организацията на „Πορευθέντες“ и към други православни църкви, като групи, сходни на „Σύνδεσμος“, се създадоха във Финландия, в Америка и в други страни, където съществуваха православни младежки движения. Добре известната автономия на църковните юрисдикции обаче не подкрепи това усилие към съгласуваност и накрая във всяка поместна църква се разгърнаха други структури, в съответствие с местните условия. През 1981 г. във Финландия се появи „Мисионерска служба на Финландската православна църква“, докато на американските континенти съществува „Мисионерски център на Гръцкия православен архидиоцез на Северна и Южна Америка“, организиран като постоянен през 1985 г., разширявайки по систематичен начин дейността на старата „Комисия за мисията“, чиято работа започна през 1963 г.

Важен беше приносът към теоретичните проучвания на мисията в православната традиция на „Бюрото за проучване и връзки с православните“, което впоследствие беше преименувано на „Бюро за православни изследвания и връзки“ при Световния съвет на църквите и което организира серия консултации по специфични теми.[14] По този начин се създаде благоприятна възможност както за православните кръгове да систематизират своите изследвания на мисията, така и на икуменическите мисионерски организации, с намерението да бъде обогатен техният опит чрез допира с православните концепции.

2.5. Независимо от споменатите факти, ние трябва да признаем, че мисионерската работа на Православната църква по новите фронтове из нехристиянските региони остава твърде ограничена. Разбира се, ние никога не сме преставали да изповядваме вярата си в „едната, света, съборна и апостолска Църква“. И все пак не би било преувеличено да се каже, че в много случаи отъждествяването на православните с католичните и апостолски аспекти на Църквата е било изразявано по-скоро слабо. До някаква степен вината за това се крие в прекомерния национализъм на поместните църкви. Несъмнено, всеки народ, който е станал православен, дължи много на православието, което е засилило не просто неговото усещане за лично достойнство, но също и усещането за стойността на неговата народностност. Тази народна признателност и това самосъзнание обаче често са водели към обръщане навътре – до степента на едно опасно отклонение в богословието и до една националистическа и психологическа затвореност. Така, налице е синдром, който често възпрепятства православната мисия: идеята, че собствената ни отговорност е ограничена само до нашата област и че проблемите на останалите „не са наша работа“. На тази земя обаче нито един народ или социална единица не могат да живеят изолирано. Налице е взаимно влияние. В наши дни пък взаимната ни зависимост един от другиго расте бързо.

Друга наша фундаментална слабост е било и още е отсъствието на приемственост в православните мисионерски усилия. Често призивът за мисия прилича на прибързана духовна екзалтация на епохата, на изключение, което не оставя след себе си структури и институции на междуправославна основа, които да подсигурят православно присъствие по тежките фронтове. Това е времето, когато ние се питаме защо православната мисия в Китай, подир векове на тежка борба, има толкова оскъдни резултати. Когато в наши дни в Китай виелиците на гоненията утихнаха, и когато в тази страна стотици протестантски и римокатолически общини отново изникват подобно на житни класове, православните общности там са само две. Възможно ли е православната мисия там да е била замърсена от твърде много национализъм? Защо, когато през двадесетото столетие в тази страна се изпробваха възможностите за християнска мисия, там не се появиха други православни? Да поемат щафетата, да се притекат на помощ? Както стана, например, когато в Източна Африка немците прехвърлиха отговорността за продължаването на лутеранската мисия там върху скандинавците. И още: защо, след като православната мисия в Корея започна почти едновременно с протестантската, протестантите в тази страна днес наброяват пет и половина милиона, а православните там са едва две хиляди? Има и други болезнени въпроси, които чакат своите отговори когато ние правим преглед на шестте десетилетия присъствие на Православната църква в Уганда. Може ли нейното развитие да се смята за задоволително, сравнено с напредъка на останалите църкви? Длъжни сме да приключим с обобщенията, опростяването и украсяването на фактите. Нуждаем се от яснота на преценката, заедно с непредубедено изучаване на миналото. Разбира се, не за да оценяваме или осъждаме другите, а за да стъпим вярно на пътя към бъдещето, с чувство за отговорност, с достатъчно сериозност на намерението и в съответствие със собствения ни потенциал.

Накрая, съществува и опасността да решим, че мисионерската задача е изпълнена, когато вярващите се задоволят с взаимна подкрепа. Да обръщаме внимание на „нашите“ обаче все още не означава, че мисията е завършена. Макар и тясно свързани, мисията и пастирската грижа не са синонимни.[15] Не е коректно да наричаме всяко духовно усилие „мисия“ и да се самоуспокояваме, че осъществяването на мисионерския ни дълг свършва с църковни активности. Принципно, мисията представлява свързване на тези, които са „невярващи“, с Църквата; на тези, които са станали равнодушни или пък враждебни към вярата; на тези, които отричат – на теория или на практика – учението и принципите на тази вяра. Нужният тип чувствителност е такъв, който води епископите, свещениците и обикновените посетители на храмовете към едно различно отношение към онези, които са вън от вярата. Отношение не на антипатия или на кръстосване на мечовете с тях, а на усилието да разберем техния език, проблеми, задръжки, съблазни, въпроси, греховност, дори тяхната враждебност. Което, в края на краищата, ни води към опита да преодолеем съществуващите бариери чрез силата на истината, молитвата и любовта.

3. Стъпки към усъвършенстването на православната мисия?

Две неща са фундаментално важни за растежа на православната мисия в бъдещето – на първо място, това е развитието на мисионерската мисъл и на съзнанието на всички членове на Църквата, че мисията не е допълнение или притурка към, а основен израз на нашето еклисиално разбиране за самите нас и за нашата съвест, който е необходимо да бъде прехвърлен и към нашите църковни структури.

На второ място, едно трезво изучаване на съвременния свят, на новата, електронна и универсална цивилизация, която изплува от второто хилядолетие, и на разбирането за нейния плуралистичен характер.

3.1. Богословското разбиране за мисията не е необходимост само за богословите. То е от решаваща важност за цялата Църква. Поради тази причина ние трябва накратко да наблегнем върху някои фундаментални богословски истини.[16]

3.1.1. Солидна основа за всяко мисионерско усилие е вземането под внимание на Откровението и действието в светлината на Откровението, и особено – на тайнството на Троицата. Отправната точка на всяка апостолска дейност от наша страна е обещанието на възкръсналия Господ и Неговата заповед, взети в тринитарна перспектива: „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам… приемете Духа Светаго“ (Иоан 20:21-22). Любовта на Отца е била изразена в изпращането на Сина. „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син… Защото Бог… проводи Сина Си на света“ (Иоан 3:16).

Следователно Синът изпраща Своите ученици посредством силата на Светия Дух, за да призоват всички Божии чеда, които са били разпилени, в Неговото царство. Всички – мъже и жени, сътворени по подобие на Бога, – трябва да се завърнат към свободата на любовта и да участват в живота на любовта на трите Лица на Светата Троица. Божията слава, която се излъчва към всички твари, трябва да преобрази всичко и да се разпростре над земята и над небесата.

Изпращането на Божия Син полага началото на християнската мисия и определя онова, което е специфичното за нея. Извършеното от Сина не е просто възвестяване – то е събитие. Въплъщението, което представлява „възприемане“ на човешката природа, е и най-определящото събитие от историята на Вселената: нейно повторно сътворяване, с цел възстановяването ѝ вътре в живота на Светата Троица. То отваря пътя към есхатона, към осъществяването на еволюцията на света.

Това „възприемане“ – дело на любовта, постоянното предаване на живот в любов, преобразяването на всички неща в светлината на Божията слава, е било продължено – в пространството и във времето – чрез мисията на Църквата, която е тяло Христово.

Съюзът „тъй“, който откриваме в Иоан 20:21, е особено решаващ за православната мисия. „Аз“ съм, Който винаги оставам вашият образец, подчертава Христос. Вие трябва да вървите в стъпките Ми, да следвате Моя пример. Христологическият догмат определя пътя на мисията на троичния Бог, която мисия вярващите продължават. Най-решаващо в мисията не е това, което човек говори, а онова, което живее, което сам той представлява. Човекът става човек дотолкова, доколкото той остава в Христа. Да бъдеш в Христа е това, което придава сърцето на мисията. „Който пребъдва в Мене, и Аз в него, той дава много плод; защото без Мене не можете да вършите нищо“ (Иоан 15:5).

Още от самото начало Светият Дух споделя изпращането на Сина. Въплъщението е осъществено от Светия Дух и Дева Мария. Духът съдейства с тази, която е най-доброто от човешкия род: Всесветата Дева Мария, която без уговорки и с голяма радост предава себе си на Божията воля, за осъществяването на мисията на Сина. Духът, във формата на гълъб, е Този, Който, при р. Йордан, подпечатва началото на общественото служение на Сина.[17] Във вид на огнени езици, като че ли силен вятър,[18] Духът създава Църквата, като превръща изплашените ученици в смели апостоли, изпълнени с божествена светлина, с познание и сила. Духът е и Този, Който отвътре постоянно дава живот на Църквата и на всички нейни членове, превръщайки ги в живи храмове на мистичното тяло Христово, правейки ги способни да участват в охраняването на Христовата мисия за спасението на целия свят. Енергиите на троичния Бог са винаги личностни, от Отца, чрез Сина – в Духа. Тази тринитарна вяра може да бъде намерена в дълбините на нашите мисли и действия.

3.1.2. Усилването на православното мисионерско съзнание води със себе си до едно по-дълбоко разбиране за православната еклисиология и обратно. В ерата на Новия Завет, когато толкова много термини са определяли различните религиозни общини, групи и общества, първите вярващи, за да определят и да изразят своето самосъзнание, избират термина ἐκκλησία – дума, обозначаваща събирането на хората от целия град. В тази нова реалност Бог ни призовава в новия есхатологичен „град“, издигнат над Кръста и празния гроб на възкръсналия Господ: един град, който е цялата οἰκουμένη, населяваната земя. В условията на управление на различни императори, в различни царства, новата общност е събрана от троичния Бог, избирайки термина „ἐκκλησία“ като наименование за своята идентичност, искайки с негова помощ да подчертае отговорното участие на всички свои членове. Ние не трябва да забравяме, че принадлежим към католичната Църква, която обхваща всички неща (τα πάντα), цялото човечество.

Често ние, православните, подчертаваме традицията на древната Църква, според която, когато говорим за католичната Църква в конкретен град, имаме предвид Църква-та – представена в своята пълнота във всяко местно евхаристийно събрание. Тъй като по време на св. Евхаристия присъства целият Христос, по същия начин Църквата, Неговото мистично тяло, съхранява своята пълнота в местната католична църква.

Тази основна теза обаче не отменя другата голяма истина: че още от самото начало апостолската перспектива и цел е била разпространяването на Евангелието докрай земя, поканата към всички народи да влязат в Църквата: „Идете, научете всички народи“ (Мат. 28:19). Нито един човек не е изключен. Нито една местна църква няма правото да ползва християнското Евангелие сама и да го пази като съкровище, което е изключително нейна собственост. Главно задължение на всяка местна католична църква остава, следователно, да живее според цялата традиция и да я предлага католично в нейната пълнота – в мир, но и решително, във вселенска перспектива. Думата „православен“ е употребена за пръв път като прилагателно: „Православната католична Църква“ – в двете по-рано споменати значения, т. е. наистина католична църква, изповядваща истинната вяра и извършваща съответстващото богослужение. Разбирането на казаните два аспекта на католичността на нашата Църква трябва да бъде подчертавано още и още.

Нещо повече, време е да заживеем тази апостоличност по един по-последователен начин: не само наблягайки върху „апостолския характер“ на традицията и апостолското приемство, но също така живеейки апостолската динамика и самосъзнание на Църквата и засилвайки апостолския ум и апостолската отговорност за всички вярващи. Когато ние изповядваме нашата вяра в „едната, света, съборна и апостолска Църква“, едновременно с това ние декларираме и своето задължение да участваме в нейната апостолска мисия.

Центърът на православния духовен и мисионерски живот е св. Евхаристия, в която ние ставаме едно тяло с Христос. Така, участвайки в живота на Църквата, ние участваме и в нейната мисия. Да „бъдем“ в Христа се изразява не чрез мистично или емоционално бягство, а в едно постоянно вървене в Неговите стъпки. „Който казва, че пребъдва в Него, длъжен е да постъпва тъй, както Той е постъпвал“ (1 Иоан. 2:6).

3.1.3. Участвайки в мисията, ние участваме в божествения план, който е все още в развитие и има космически измерения. Ние вече се движим вътре в есхатологичната епоха.

С изливането на Светия Дух и създаването на Църквата, както и чрез постоянното присъствие на Духа в нея, е започнал един процес на преобразяване на човешкия живот, който въздига човечеството и преобразява Вселената. Мисията предполага настъпването на Царството: „… И ще бъде проповядвано това Евангелие на царството по цяла вселена, за свидетелство на всички народи; и тогава ще дойде краят“ (Мат. 24:14).

В есхатологичната епоха всяко нещо има вселенски измерения. Главен елемент тук е изненадата, разрушаването на общоприетото. Нито вършилите добро, нито вършилите зло някога са мислили, че определящ принцип по време на Страшния съд ще бъде това, доколко са могли да разпознаят Христос в смирените и в бедните на земята, с които Сам Той се отъждествява: „… доколкото не сте сторили това на едного от тия най-малките“ (Мат. 25:45). Споделянето на страданието на хората в нужда е по същество наша среща с Господа, Който е пострадал за нас. В същото време, това схващане прави християнската есхатология още по-революционна, мисионерска и навременна.

Според християнската мисъл светът е воден към преображение. Цялата Вселена е поканена да влезе в Църквата, да стане Църквата на Христос – та след края на вековете да стане небесно Царство Божие. „Църквата е центърът на света, средата, в която се решават съдбините ѝ“.[19]

Една мисъл, която е била развита главно от гръцките отци – че човешката личност трябва да обеме в себе си целия свят, в своето възхождане към личностния Бог – посочва вниманието, което православието обръща не само върху всяка човешка личност, но още и върху природата. Всички неща (τα πάντα) – всичко небесно и земно[20] – ще намерят своя λόγος (основание). Когато работим в полза на мисията, ние участваме в точно тази тайна на Божията воля (Еф. 1:9-10). И тази перспектива ни освобождава от всяко индивидуално благочестие, от всяка тенденция към маргинализиране на апостолското усилие.

3.2. Евангелие според Марк свързва мисията още по-силно с целия свят и с цялото творение: „идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари“ (Марк 16:15). Към този свят, към това творение ние, християните, трябва да се отнасяме сериозно, като непрекъснато изучаваме тяхното развитие, многообразие, плурализъм и динамика.

3.2.1. Поглъщани многократно от онова подчертано историческо съзнание, което характеризира нашата църква, мнозина православни много често са се ориентирали към миналото. Есхатологическото измерение обаче, за което вече говорихме, остава основен аспект на православното богословско наследство. Главата на Църквата е Този, „… Който е, Който е бил и Който иде, Вседържителят“ (Откр. 1:8). Следователно, за нас бъдещето трябва да бъде още едно основно полезрение.

В този смисъл се налага сериозно богословско изучаване и на оформящата се нова цивилизация и нови средства за общуване, които обединяват човечеството и допринасят за взаимозависимостта и взаимното проникване на мисли, прозрения, навици. Длъжни сме да посрещнем със сериозност колосалната революция, която тласка човечеството от старата индустриална епоха към универсалната електронна култура – към едно световно общество на взаимна зависимост. Някога старият преход от устното към писмено слово даде на хората необятни възможности за трупане на знание и опит, и решително ускори човешкия прогрес и еволюцията. Днес новият преход от писменото към електронно слово предлага безкрайни възможности за едно универсално познание и създава нов човешки интелект. В очертаващата се нова култура решаваща роля трябва да играе и Евангелието.

Тясно свързан с това е новият тип опит от живота в големите градове. Днес хората, живеещи в градове, са около половината от населението на света, около 3 050 града имат население от над 100 000 души, а 296 „мегаполиса“ са с население от над милион души.[21]

Успоредно обаче с търсенето на пътищата за разпространяване на Евангелието на надеждата, в тази нова ситуация, на фона на тези нови езици тук е и необходимостта от разбиране на новите екзистенциални проблеми, дошли в резултат от модерния атеизъм, агностицизъм и секуларизъм, а именно поглъщането от всекидневния суетен активизъм, което изтласква всеки духовен интерес в сянката на равнодушието. Наша фундаментална задача е ангажирането ни с отговорен и сериозен диалог с модерните мисловни течения, допускани от съвременните достижения на науката.

В много случаи водачеството на Православната църква е било лимитирано до една маргинална, „само богослужебна“ роля и равнодушно към интелектуалците и хората на изкуството, които лесно улавят вибрациите на проблемите на съвремието, след което ги извеждат на преден план, създавайки по този начин нови проблеми. Това е едно сложно пространство, в което са необходими особена чувствителност, търпение, издръжливост. Във всеки случай, Църквата не може да бъде равнодушна към него. Словото на живота, свободата, справедливостта и надеждата, което тя продължава да пренася през вековете, трябва да достигне, по един динамичен начин, до мисълта и до сърцата на нейните най-неспокойни чеда.

3.2.2. С превръщането на нашата планета в един „мегаполис“, в който християните съставляват малцинство, по-малко от третина, необходимостта от единство между тях и диалогът с хората с различни религиозни убеждения добиват нови измерения и особена важност. По-специално, необходимостта от единство между всички християни е вече по-непосредствена и е императивна. Ние, християните, вече осъзнаваме, че докато оставаме разделени не можем да принасяме убедително нашето свидетелство. Че помирението и единството между нас имат непосредствени мисионерски измерения и последствия.

В случая с православните предимството следва да бъде отдадено на едно по-тясно сътрудничество с древните църкви от Африка и Азия, които в хода на цялата си история са живели, оставайки верни само към първите три от вселенските събори. Това са църкви на съпротивата и мъченичеството. Църкви, които са оцелели като по чудо – независимо от страшните условия, на които са устоели през определени столетия. И въпреки всичко, днес те са ревностно ангажирани с разпространяването на Евангелието в Азия и Африка.

Последните четири десетилетия показаха, че пред нас, православните, е не просто възможността, но също и задължението, да допринасяме по един решителен начин, към търсенето на единството, използвайки богатството, натрупано в течение на двадесет века богословски опит в различни исторически и обществени обстоятелства. Нашето участие в съответните конференции и консултации в рамките на Световния съвет на църквите се оказа обаче плодотворно не само за другите, но и за самите нас, благодарение на новите интуиции за нашите богословски проблеми, на новите въпроси, изникващи от опита, на успехите или грешките на Запада.

3.2.3. В случая с религиозните търсения ние наблюдаваме не само равнодушие, но също така и взривоопасни ситуации. Ислямът и религиозните системи, появяващи се от индийската мисъл, изразяват своите позиции по отношение на настъпващата нова епоха, така те предлагат и свои обяснения и решения. Въпросите на християнската мисия и диалога с хората от други вери придобиват нови измерения и нови предизвикателства.

В новия междурелигиозен диалог, който вече започна, на православните е дадена благоприятна възможност да упражнят един различен вид православно свидетелство: чрез положително и ясно откриване на нашето църковно богословие и опитност, което често помага за преодоляване на едностранчивите тенденции, развити в мисълта и в етоса на западните църкви. За мисионерското усилие сериозното изследване в областта на науката за религията има същото значение, което има математиката за развитието на природните науки. Освен това ние, православните, с опита си от слабостите и несгодите от миналото, можем да неутрализираме обвиненията против християнството, че някога е показвало агресия и колониализъм. Ние, християните от православните църкви трябва да предложим – като противотежест на натиска и грешките на западното християнство, тежестта на собствения си опит и собственото си мъченичество през дългата история на страдания и натиск от страна на мюсюлмански държави и мнозинства (в Средния Изток, Балканите, Египет и Сирия).

Колкото до богословското разбиране от православна гледна точка на нехристиянските религиозни вярвания, ще се огранича до едно кратко изложение на следните мисли. Според библейската история, назад във времето са били сключени няколко завета между Бога и човечеството, които и днес продължават да запазват своята важност и валидност. Първият от тях е с Адам и Ева, т. е. с хората, които са представлявали цялото човечество. Вторият е с Ной и с новото човечество, спасено от потопа (Глава 8 на кн. Битие). Третият завет е с Авраам (Глава 12 на кн. Битие) – водача на народа, който ще играе основна роля в Божия план за спасение на целия човешки род. Последният и окончателен, и вечно Нов завет, е в личността на Иисус Христос – Новия Адам. В този Нов завет обаче, подпечатан от Бога, във връзка с Него са всички човешки същества – като сътворени по Негово подобие.

Признавайки наличието в религиозния опит на другите на вътрешно присъщи ценности и дори λόγος σπερματικός,[22] ние приемаме че те имат определени възможности и за едно ново преуспяване отвътре. Св. Юстин Мъченик завършва своята кратка препратка към λόγος σπερματικός с основния принцип, върху който – колкото и това да е странно – позоваващите се на неговите възгледи не акцентират. Той подчертава разликата между семето (σπέρμα) и осъществяването на пълнотата на живота, наследена с него, както и разграничава между наследената „сила“ (δύναμις) и „благодатта“ (χάρις): „Защото семето на нещо, видът, даден заедно с наследената сила, не е същото като онова, посредством благодатта на което се реализира превръщането и размножаването [на това семе]“ (Втора апология 13, 6).

Религията е органично цяло, но, когато бъде живяна от живите човешки същества, тя става „органично цяло“ в развитие и еволюция. Религиите притежават свой собствен вътрешен динамизъм и εντελέχεια (осъщественост). Те търпят влияния, поглъщат нови идеи, идващи в тяхната среда, и се адаптират към нови предизвикателства.

Предвид казаното, християнските истини проникват и се разгръщат в различните религиозни търсения по цял свят, преминавайки през различни предизвикателства. Тук приносът на диалога може да бъде решаващ.

За да обобщим: от гледна точка на съвременните търсения на целия човешки род, православният християнски опит и етос представляват сбитата форма на едно уникално богатство за човечеството. И нашата мисия се заключава в това да го асимилираме, да го живеем по творчески начин в новите ситуации, в дълбока любов с нашите братя и сестри от другите традиции. Винаги държейки сетивата си чувствителни за посланията, с които светът, а по-добре казано Сам Бог – чрез света и творението, които са Негови, – се обръща към нас. Изследвайки ги сериозно, с реализъм, ние сме призовани да преоценим нашата позиция и живот в една тринитарна, еклисиологична и есхатологична перспектива.

Както и всичко останало в православния живот, мисията не просто се осъществява в името на Отца и Сина и Светия Дух, а представлява главно участие в живота на Светата Троица, като израз на тази любов, с цялата сила на нашето съществуване, „с всичкото си (ни) сърце, и с всичката си (ни) душа, и с всичкия си (ни) разум“.[23] Мисията е същностно изражение на православното самосъзнание – един призив в действие за осъществяването на Божията воля „както на небето, тъй и на земята“.[24] И тук бих искал да подчертая това, което подчертаваме през последните двадесет и пет години: равнодушието към мисията е отричане от православието.

Православната мисия, вътрешна или външна, е по своята природа еклисиална. Тя не може да бъде разбирана като индивидуален или групов активизъм, отделен от тялото Христово. Тези, които работят за нея, служат на Църквата, представляват Църквата; това, което те присаждат, е животът на Църквата. Както никой не може да се спаси сам, никой не може сам да предлага и спасението в Христа. Ние биваме спасявани вътре в Църквата, ние действаме вътре в Църквата и онова, което преподаваме, е в името на Църквата.

Всичко, което Църквата притежава, е предназначено за целия свят. И Църквата го излъчва, предлага го, като преобразява всички неща (τα πάντα). Не само човечеството – целият свят, цялото творение, цялата вселена участват във възстановяването, което е било осъществено в изкупителното дело на Христос, и намират отново своето предназначение в прославянето на Бога.

Мисията – това е продължение на любовта на троичния Бог с цел преобразяването на целия свят.

Превод: Борис Маринов

* Anastasios (Yannoulatos), archb. „Orthodox Mission: Past, Present, Future“ – In: Orthodox Perspectives on Mission, ed. Petros Vassiliadis, Oxford: „Penguin Books International“ 2013 (= Regnum Edinburgh Centenary Series, 17), p. 15-33; първа публикация в: Your Will be done: Orthodoxy in Mission, ed. G. Lemopoulos, Geneva – Tertios Katerini Greece: „WCC Publications“ 1989, p. 63-92 (бел. прев.).
За първи път този превод е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 5 (162), 2021, с. 6-25 (бел. ред.).