Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (87 Votes)

Hristos OhridИма много моменти, които би трябвало да бъдат предмет на сериозно изследване в православното мисионерско усилие. Ще разгледаме няколко основни черти, които трябва да отличават това мисионерско активизиране.

Израз на покаяние и грижа на цялата Църква

а) Често се изказва мнението, че след като имаме толкова проблеми в нашата страна, мисионерският труд е „лукс“. Напротив, ние вярваме, че този труд е въпрос на покаяние и засяга всяка една православна общност, както и всеки един вярващ. Откриването и разширяването на нашия хоризонт не са по-маловажни за духовното ни развитие от всичко, което се върши в полза на хората, към които е насочена мисията. Съгласно основната заповед на Господа и съгласно автентичното православно предание промяната в мисленето и делата е въпрос на покаяние.1

Никога не сме успявали да се избавим от вътрешни проблеми, нито някога ще стане нещо подобно. Когато апостолите се отправили „към езичниците“ (т. е. към нашите предци), проблемите на Църквата в Палестина далеч не били решени. Св. Атанасий Велики, св. Йоан Златоуст и св. Фотий, примерно, трябвало да се борят с много проблеми в Църквата, но това не им попречило да покажат изключителен личен интерес към християнизацията на други области. Най-сериозният вътрешен проблем е дали сме готови да пазим всичко, което Господ ни е заповядал (Мат. 28:20), или ще създадем собствено тълкувание на Евангелието, добавяйки и отнемайки заповеди съгласно нашето възприятие и съответните съвременни потребности.

Със сигурност във всяка една страна днес съществува обширно поле за мисионерска дейност. Бог обаче ни призовава не просто към тези, които имат нужда от нас, а към тези, които имат по-голяма нужда от нас. Като слуги на единия Господар на този свят ние сме длъжни постоянно да търсим и да откриваме в коя част и по кой конкретен начин бихме могли да Му служим.

б) Проблемът не е просто да създадем няколко мисионерски групи. Въпросът е как цялата Църква може да се активизира посредством тази глобална мисионерска визия.

Участието на всеки вярващ трябва да се изисква със същата упоритост и настойчивост, които се полагат по отношение на неговото участие в богослужението. То трябва да се изисква като вярност към Символа на вярата, който вярващият постоянно изповядва. Всички могат да помогнат, всички имат отговорност за това като живи членове на Църквата. Това трябва да се превърне в лайтмотив. Конкретната помощ е въпрос на организация.

Спешно трябва да се установи всяка година специален ден или седмица на мисията във всички православни страни и през този период да се усили мисионерското съзнание на православния народ чрез проповеди, молитви и усилие за събиране на средства. Особен акцент трябва да се постави върху молитвата и материалния принос, който идва от личната жертва.

в) В това ново мисионерско усилие трябва да се търси сътрудничеството на всички православни църкви. Не е възможно да предложим едно разделено Православие в свят, който вече се превръща в един глобален квартал. Естествено, въпросът създава много вътрешни трудности. Въпреки това се налага да пристъпим към по-систематично и настоятелно разглеждане на проблема, а не да го пренебрегваме. Междуправославното сътрудничество в достатъчно сфери вече е реалност, която дава надежда.

Въплъщаване, а не просто приспособяване

а) В миналото беше отправена силна критика, понякога оправдана, към тенденцията много мисионери да основават духовни колонии или разклонения на своята църква, а не да създават нови, живи поместни Църкви, вкоренени в душата и живота на народа. Православното предание тук обаче е категорично: искрено уважение към идентичността на хората и на народите и освещаване на техните особени черти, за да могат съзидателно да изградят себе си. Това се случи при християнизацията на Етиопия и на славянския свят; същото направиха и по-късните мисионери сред многочислени народи или сред малки първобитни племена (както св. Инокентий (Вениаминов) сред алеутите в Аляска). Тази тактика не е била резултат от човешка мъдрост, а е плод на богословска последователност, продължаване на събитието: Този, Който беше изпратен от Отец, „живя между нас“ (Иоан 1:14) и се съедини с човечеството. „Въплъщаването“ на Словото Божие в езика и в традициите на дадена страна е първото дело на всеки православен мисионер.

Събитието Петдесетница (Деян. 2:6-11), когато „всеки ги слушаше да приказват на неговия говор“ „за великите Божии дела“, остава основата на мисионерската тактика. Преводът на Свещеното Писание и на светата Литургия на езика на всеки народ е непрекъснато предание на Източната църква. Руските мисионери следвали същия път и направили преводи на езиците дори на най-малобройните племена в Сибир, на полуостровите Камчатка и Аляска. Когато за определен период този метод на работа бил пренебрегван, мисионерското усилие оставало в застой.

Примерът на Николай Илмински2 е показателен. Той предоставил на мисионерството труда и плодовете на науката, езикознанието и етнологията, за да помогне да се открият най-подходящите методи за доближаване до първобитните племена и Новият Завет да бъде преведен на техните езици. Това показва колко голямо внимание трябва да се отделя – особено когато става въпрос за първобитни племена – на езикознанието, което е постигнало удивителен напредък в наши дни. Приносът на гръцкото езикознание, както и на мисионерите с отлично познаване на езика в оригинал би могъл да бъде много ценен за превода на Новия Завет. Според последни проучвания съществуват приблизително 1500 езика и диалекта, на които все още няма пълен превод на нашата основна свещена книга.

б) Това е първата стъпка. Въпреки това завършекът на пътя на православната мисия трябва да бъде: развиване на местна църква, която ще освети и използва правилно всички чисти елементи на местните традиции и ще утвърди идентичността на народа. От тази гледна точка разбирането на културата на другите народи е мисионерски дълг. Разбира се, това по никакъв начин не може да има за цел пасивно подражание. Примерът на Солунските братя св. Кирил и Методий, както и целият възход на Руската църква – която започнала с приемането на византийското духовно наследство, но след това продължила по собствен път, давайки свой собствен принос – са много важен пътеводител. 

По принцип трябва искрено да уважаваме миналото на всеки народ. Св. апостол Павел констатира, че „(Бог), Който в миналите поколения остави всички народи да вървят по своите пътища“, но продължава и допълва мисълта си, като казва, че „макар че не преставаше да свидетелства за Себе Си с благодеяния, като ни пращаше от небето дъждове и плодоносни времена и изпълняше сърцата ни с храна и веселост“ (Деян. 14:16-17). Следователно изследването на това, как Бог е свидетелствал за Себе Си във всеки един конкретен народ, е не само педагогическа, но и богословска (14:17) заповед. Навярно свързването на думите „макар че не преставаше да свидетелства за Себе Си“ с „изпълняше сърцата ни с храна и веселост“ би допринесло за по-правилното разбиране на религиозното значение, което имат различните сезонни празници на народите, които живеят в примитивни условия.

Богослужение и автономия

а) Православното богословие, пише преподавателят от Берлинския университет Райнхолд Зееберг, е единственото, което може да се разбере лесно и да се усвои от човека. Мистичната атмосфера на богослужението трогва дълбоко целия човек. Когато се преведе правилно и се приспособи към характера на всеки народ, то действително може да му помогне в приближаването към тайнството на изкуплението. Литургичният живот изиграл съществена роля в християнизацията на Русия. За това свидетелства удивлението на руските пратеници пред величието на византийската литургия в храма „Света Софѝя“ и по-късно духовното излъчване на манастирите по цялото протежение на необятната империя.

б) Административната автономия на поместните православни църкви също е много важна в нашата епоха, когато националистическите идеи на народите на Африка и Азия се намират във възход. Единството на Православната църква се основава не върху повърхностното единство на езика и културата, а върху единството на вярата и богослужебния живот.

От мисионерска гледна точка е много интересен фактът, че през първите векове на единната Църква в употреба са били приблизително 40 различни литургии и 70 литургични езика. Целта е не как да избегнем различните гласове, а как разнообразието на гласовете да се превърне в хармонично славословие на Бога. По аналогичен начин всеки вярващ има собствена идентичност, която трябва да развие самостоятелно, естествено, като има за основа скъпоценното предание на едната Църква. В градината на Бога има място за всички цветя.

Развитието на дадена поместна църква е съпроводено с много проблеми. Те ни принуждават постоянно да изследваме и да различаваме вечното, което е част от „едната, свята, вселенска и апостолска“ Църква, от преходното, което е част от преданията на дадена местна църква и на един конкретен народ и което следователно не е задължение за всички други народи.

Основни черти на православния мисионер. Успоредно с общия мисионерски подход е нужно да изследваме типа духовност, която трябва да отличава православния мисионер

а) При положение, че неговата мисия е продължение на земното дело на нашия Господ, мисионерът трябва да следва начина на живот на своя Учител, да следва стъпките на първия Пратеник от Бога, Този, Който „не дойде, за да Му служат, но да послужи и даде душата Си откуп за мнозина“ (Марк 10:45). „Който... понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек, смири Себе Си, бидейки послушен дори до смърт и то смърт кръстна“ (Фил. 2:6-8). Както Той „живя между нас“ и ни откри Своята слава (Иоан 1:14), по същия начин и мисионерът е призван да живее сред народа и да явява Божията слава и тайнството на Въплъщението.

б) За да може винаги да бъде живо свидетелството за присъствието на нашия Господ, мисионерът постоянно трябва да бъде в лична връзка с Него. Не просто да мисли или да говори за Него, а Христос да живее в него (Гал. 2:20). Това означава дълбока връзка на целия човек с Бога, а не само на неговия ум. Този преобразен живот в Христос е истинската черта на мисионера.

Нашият Господ определя мисионерското дело на учениците Си като непосредствено продължение на Своето дело. „Както Ти Мене прати в света, и Аз ги пратих в света“ (Иоан 17:18), казва Иисус в Своята първосвещеническа молитва. След възкресението Той повтаря същата истина пред учениците Си, казвайки: „Както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам“ (Иоан 20:21). В рамките на „както… тъй и Аз“ трябва да търсим не само съдържанието, но и начина и метода на нашия мисионерски труд.

В Евангелие според Иоан общението и единството между Отец и Син е силно подчертано. Всяка дума и всяко дело на Господа зависят от Неговия Отец и са свързани с Него. „Нищо не върша от Себе Си, но, както Ме е научил Моят Отец, тъй говоря. Тоя, Който Ме е пратил, е с Мене; Отец не Ме е оставил самичък, защото Аз върша винаги онова, което е Нему угодно“ (Иоан 8:28-29). Неговото послание не е нищо повече от това, което Той е „слушал“ и „видял“. „Тоя, Който Ме е пратил, е истински, и което Аз съм слушал от Него, това и казвам на света“ (Иоан 8:26). „Аз говоря това, що съм видял у Моя Отец“ (Иоан 8:38), „понеже Аз съм излязъл и дохождам от Бога“ (Иоан 8:42; срв. 12:49; 10:25; 5:36). Неговата воля е една и съща с волята на Неговия Отец. „Защото не търся Моята воля, а волята на Отца, Който Ме е пратил“ (Иоан 5:30; срв. 6:38). Неговите дела са дела на Отца. Всяко нещо, което Той прави, свидетелства, че Неговият Отец Го е пратил (Иоан 5:36). Апостолите участвали във връзката на Бог Отец и Бог Син. „Който приема, когото Аз пратя, Мене приема; а който приема Мене, приема Оногова, Който Ме е пратил“ (Иоан 13:20; срв. 17:23). Важният проблем за всеки мисионер е как да поддържа тясно общение със Светата Троица.

в) За тази жива връзка реално ще помогнат две неща. Първо: освещението на мисионера в истината на Евангелието. „Освети ги чрез Твоята истина; Твоето слово е истина“ (Иоан 17:17; срв. 15:7; 8:31). И второ: съзнателното участие в тайнствата, особено в тайнството св. Евхаристия. „Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него. Както Мене е пратил живият Отец и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене“ (Иоан 6:56-57; срв. 6:53; 15:4-5).

Очевидно е, че има пряка връзка между „яденето и пиенето“ и „изпращането“, т. е. между участието в светотайнствения живот на Църквата и мисионерската дейност.

Нека обобщим: в съгласие с уверението на Господа „както Ме Отец прати, тъй и Аз ви пращам“ (Иоан 20:21), мисията на Църквата е продължение на земното дело на Христос и участие в Неговото живо присъствие в света. Това е участие в живота на Господа, Който „ни даде служението на това примирение“ (2 Кор. 5:18).

Доколкото мисионерът е „пратен“, „апостол на Иисуса Христа по воля Божия“ (Еф. 1:1), той напразно ще говори за мисията, ако не се опита да бъде в постоянно „общение“ с Христос. Това, което има значение, не е какво той самият казва и върши, а какво Господ казва и върши чрез него.

Затова наш дълг е да използваме възможно най-добре всички удобни случаи и възможности в съвременния свят за разпространяването на царството Божие, но трябва да вършим това, без да се поддаваме на изкушението на повърхностния активизъм. Нашата основна грижа трябва да бъде не какво ще правим, а как ще бъдем живо свидетелство за присъствието на Христос в света.

1. Авторът има предвид етимологията на гръцката дума за „покаяние“ – μετάνοια, която именно означава „промяна на  мисленето“ (бел. ред.).

2.Руски тюрколог, просветен деец и мисионер (1822–1891; бел. ред.).

Из книгата Мисията на Църквата. По стъпките на Христос


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/ua4uh 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.