Азбучник на авторите

[А] [Б] [В] [Г] [Д] [Е] [Ж] [З] [И] [Й] [К] [Л] [М] [Н] [О] [П] [Р] [С] [Т] [У] [Ф] [Х] [Ц] [Ч] [Ш] [Щ] [Ъ] [Ю] [Я]

Ислямът

Сряда, 17 Май 2017 Написана от Тирански и на цяла Албания архиеп. Анастасий (Янулатос)

Думата islam[1] в предислямския период е била употребявана от хората в Мека като търговско понятие и е означавала „съгласие”, „договор”, честна дума за „сключване” на сделка. Мохамед със своята проповед дава ново съдържание и смисъл на тази древна дума, употребявайки я още от началото на своята дейност, за да означи екзистенциалното покорство (послушание) към призива на Аллах и да определи целта и ориентацията на своите последователи.

Приемащите тази форма на отношение с Бога се наричат muslim (от което произлиза думата мюсюлманин, мюсюлмани). Арабският израз „аз съм мюсюлманин” в своята дълбочина означава „аз съм отдаден на Господа”. Мохамед и първите му последователи наричат себе си muslim, декларирайки по този начин, че смятат за своя основна характеристика цялостното си посвещение на Бога и че посланието им е един нов, правилен начин на живот на народа, т. е. islām, „послушание-покорство” към Бога. С времето определението islām се лишава от началния си религиозен плам и ентусиазъм и става, особено извън арабския свят, име на религиозна система от идеи, закони, практики, име на една „религия”.[2] Днес за означаване на тази религия се употребяват също думите ислямизъм, мюсюлманство, мохамеданство. Последната дразни мюсюлманите, защото те не почитат Мохамед както християните Христос, нито го смятат за център на своето почитание, както например будистите – Буда. Те просто следват неговото учение. Въпреки това, както отбелязва един известен ислямолог, специфичната отлика на тази религия от останалите не е толкова вярата, че „няма друг Бог освен Бога”, колкото възвестяването, че „и неговият пророк е Мохамед”.[3] В настоящото изследване предпочитаме да прилагаме приетото определение ислям, което смислово покрива базовия религиозен опит, който се представя като „послушание”, абсолютно пригаждане към Божията воля.

1. Значение на познанието за исляма

1.1. Религия на повече от 600 милиона души

Според усреднени данни мюсюлманите днес съставляват около 15% от населението на земята.[4] В някои държави в Азия и Африка мюсюлманите са абсолютно мнозинство. Според последната статистика (1964 г.) те са възлизали на около 427 740 000 при население на земята 3 милиарда души. От тях 303 800 000 в Азия (от които 46 940 000 в Индия, 25 000 000 в Китай, 83 384 000 в Индонезия), 90 000 000 в Африка, 33 700 000 в Европа и 240 000 в Америка и Австралия.[5]

Смята се, че през 1974 г. населението на земята е надхвърлило 3 милиарда и 800 милиона души. Следователно числата на статистиката от 1964 г. трябва да се коригират нагоре с около 25 до 30%. Информациите, публикувани от Ислямския върховен мониторинг на Lahore, Пакистан (1974 г.), посочват, че в наши дни изповядващите исляма възлизат на около 600 милиона вярващи, от които 450 000 000 се намират в Азия и 140 000 000 – в Африка.[6] Въпреки установените различия в статистиките на религиите – броят на които се различава поради тяхната относителност, дължаща се на обективни и субективни причини – факт е, че днес се наблюдава нарастване на мюсюлманското население на земята.

Огромен земен пояс, простиращ се от Волга на север до Мадагаскар на юг, от Карачи в Пакистан на изток до Дакар в Сенегал на запад, е ислямски; далеч на изток господства мюсюлманската общност на Индонезия.

1.2. Динамика в миналото

Ислямът не е печелил територии само в райони, където е господствало езичеството. Той се е разпрострял и върху територии на големите религии. Възгласът на мюезина е покрил гласа на древни християнски патриаршии и епископии в градове като Дамаск, Антиохия, Константинопол, Александрия, Картаген. Този факт не трябва да се пренебрегва от християните, както често става. Защото разкрива, освен войнстващия динамизъм, и нещо вътрешнорелигиозно.

1.3. Съвременно влияние

В наши дни се наблюдава дух на възраждане в исляма както в арабските страни – неговата родина, така и в новопридобитите от него територии, особено в така наречената „черна Африка”. Чрез смесването на различни политически фактори, които според ислямското схващане не противоречат на религиозните, и под натиска на арабски правителства, имащи интерес да упражняват влияние на този континент, днес се извършва активен опит да се разшири проповедта на Мохамед там. Радиостанции на мюсюлмански държави посвещават много свои предавания да пропагандират исляма. Мюсюлмани интелектуалци преподават в новите университети в Африка, като така разширяват присъствието на тази религия сред образованите хора. Разпространяват се милиони копия на електронни носители с четива от Корана, за да бъдат чути в дълбините на африканската джунгла и в други азиатски страни. Освен тези външни организационни фактори и дейности разгръщането на исляма се дължи и на вътрешни фактори. Неговото теоретично учение е просто, схематично. Етиката му представлява правила, които от векове са валидни за африканците – каквото е полигамията например. Приемането на исляма не предполага много изисквания към приемащия го; не се изисква „коренна промяна”.[7]

1.4. Гранична зона

За нас, елините, е от особено значение фактът, че дълги векове нашата история се е случвала под натиска и намесата на ислямски сили; че много елински общности в Турция, Египет и другаде живеят сред мюсюлманско обкръжение; че географски се намираме на разделителната линия между ислямския и християнски свят. Най-накрая: призвани сме да си сътрудничим в много области с народите от Близкия изток, както и с тези от Далечния изток и от юга на Средиземноморието.

1.5. Политическа и идеологическа сила

Ислямските страни упражняват влияние върху световната политика и икономика. Освен темата за петрола, която споменахме в пролога, трябва да се разгледа идеологическата ситуираност на мюсюлманския свят в най-общ смисъл, който под водачеството на арабите вече се старае да отвоюва позицията на трета духовна сила между големите групи – на т. нар. либерален западен свят и източния, комунистически лагер. Водачи в арабските страни говорят за „ислямски социализъм”. Така в съвременната световна общност, намираща се във взаимни зависимости, светът на исляма играе все по-важна роля.

Следователно по-дълбокото познание на принципите и промените на исляма е не само полезно, но и дори наложително.

2. Познание и изследване на исляма от немюсюлмани

2.1. Византийски и поствизантийски мислители

Разширяването на исляма има като свое непосредствено следствие сблъсъка с византийската държава, която през вековете посреща неговите пориви на Запад и в крайна сметка бива разрушена от мюсюлмански сили. Византийците не се ограничават единствено с военен отговор на исляма, а се постарават да му отвърнат и теоретично. Тяхната литература съдържа много съчинения във вид на диалози между християни и мюсюлмани.[8] Някои от тези автори (например Григорий Паламà и Мануил Палоелог) описват, както изглежда, истински разговори с мюсюлмани, посветени на религиозни въпроси.

В общи линии можем да начертаем развитието на византийската литература за исляма. В първата фаза (8 до средата на 9 век) разположението на пишещите може да се определи като подигравателно и високомерно. Св. Йоан Дамаскин († 750 или 784 г.) намира ученията на исляма за „достойни за присмех”,[9] а епископът на Кара Теодор, наричан и Абу Кура († 820 или 825 г.), ги определя като „безбожно и безчестно учение”[10]. И двамата познават от първа ръка Корана и живеят сред мюсюлмани.

През втората фаза (от средата на 9 до 13 век) нападките на православните, идващи от центъра Константинопол, стават по-активни и определят исляма вече като религия, лишена от вътрешна кохерентност. Сред многото полемични съчинения от епохата,[11] представителна за духа на епохата е книгата на Никита Византиец.[12] Опит за успокояване на тона прави съчинението на император Мануил I Комнин, насочено към заличаване от църковните книги на анатематизма „на Бога на мохамеданите”.[13]

Третата фаза (14-15 век) се отличава със спокоен тон и обективност. В разговорите участват изтъкнати византийски личности като св. Григорий Паламà († 1359 г.),[14] монах Йосиф Вриениос († 1425 г.),[15] императори като Йоан VI Кантакузин († 1383 г.) и Мануил II Палеолог († 1425 г.).[16] Положителната нагласа към разбирателство отстъпва място след превземането от мюсюлманите на Константинопол. В климата на онази епоха настроението на византийците като цяло е полемично, защото религиозните теми тогава са въпрос на начин на живот, а не на научно изследване. Независимо обаче от предпазливостта, с която съвременните ислямолози възприемат сведенията на византийците и тяхната склонност към преувеличаване, трябва да се отбележи, първо, че византийците далеч преди останалите немюсюлмани имат познания за исляма, и то от самото му начало. Второ, първият превод, парафраза и коментари на части от Корана са направени – не литературно, разбира се – на гръцки език от Никита Византиец.[17] Трето, в края на византийската епоха полемичният порив отстъпва на по-сериозен и задълбочен диалог, имащ подчертано богословски характер. По този начин византийците могат да се смятат за пионери на християно-ислямския „диалог”, който в наши дни се радва на интерес в цял свят.

По време на турското владичество елините са имали възможност да се запознаят с исляма отблизо,[18] но, разбира се, не е било възможно да бъдат свободно разпространявани трудове, посветени на тази религия. В тази ситуация необходимостта от защита е тласнала някои люде да посрещнат вълната на ислямизиране и да изтъкват предимствата на християнската вяра на елинския народ, като пишат на прост език малки или големи съчинения или преработват езиково по-стари такива.[19] Повечето от тях до днес остават неиздадени.[20] Патосът на византийците против исляма се предава и в Русия от Максим Грек (1470-1556), който написва на руски език три трактата против исляма.[21] Като цяло в епохата на османското владичество се прекъсва трезвият „диалог”, наченал през 14 и 15 век. За елинските християни идва времето на дългото мълчание, а за мюсюлманите – времето на „монолога”, наложен със сила.

2.2. Западноевропейците до 18 век

Докато византийците, намиращи се в непрестанно съседство с мюсюлманите, имат възможността за непосредствен контакт и разговор, средновековният Запад след спирането на арабското нашествие от франките при Поатие (732 г.), сплотен в относително затворената си общност, се информира за исляма през Испания и най-вече чрез мисионерите.[22]

От този период заслужава да се отбележат: първо – завършването през 1143 г. на първия латински превод на Корана от Robertus Ketenensis под редакция на Petrus Venerabilis.[23] Второ – преводът на арабски научни съчинения и познаването на някои философски арабски теории, като например на Авероес. Трето – изучаването на ислямската теология по мисионерски причини[24] от способни изследователи като Ramon Lull († 1316 г.).

С Ренесанса и развитието на европейския хуманизъм позицията на интелектуалците спрямо исляма започва да се нюансира. G. Postel († 1580 г.), който изучава източни езици в Константинопол, като професор в Collège de France в Париж е родоначалник на новия подход към исляма.[25] От средата на 16 век започват да се появяват преводи на Корана. Латинският превод е отпечатан в Базел, Швейцария, през 1543 г. На негова база са издадени италианските преводи през 1547 г., последвани от немски превод през 1616 г., а впоследствие излиза и холандският през 1641 г. Френският превод е издаден през 1649 г. и е направен от A. Ross. Преводите на Корана се ограничават обаче от забраната на папа Александър VII († 1667 г.), но въпреки нея те не се прекратяват съвсем. От преводите, направени през 17 век, може би най-важен е този на L. Marracci (Padova, 1698). Научното изучаване на арабския език и история започва едва през 17 век в Холандия от Th. Erpenius, Golius и др. В други европейски страни започват да работят швейцарецът Hottinger и първият оксфордски професор по арабски език E. Pocock.[26]

В периода на европейското Просвещение поради либерално настроените интелектуалци и съсредоточаването на повече информационни бази започва нова вълна занимания с Пророка и неговата религия.[27] Значителна стъпка при изучаването на исляма е английският превод на Корана от G. Sale (1734 г.). Важно за отбелязване е, че учителят на Сейл е грък.[28] Около четиридесет години по-късно от арабския оригинал на Корана е направен немски превод – от D. F. Megerlin (1772 г.) и F. E. Boysen (1773 г.). По същото време работи J. J. Reiske († 1774 г.), основателят на арабистиката, който вгражда историята на исляма в изследването на световната история.[29]

2.3. Развитие на научните изследвания на исляма

През 19 век започва систематичното осъществяване на научното изследване на исляма, като се правят редица преводи на арабски,[30] персийски и турски текстове и се започват изследвания на културната история на мюсюлманските народи. Тази дейност се подпомага от редица частни сдружения и институти.[31] Голяма крачка е направена с осъществяването на научните трактати, направени върху личността на основателя на исляма и на Корана. Около средата на 19 век G. Weil, базирайки работата си върху арабски извори, хвърля светлина върху много страни от ученията на мюсюлманската общност. През 1843 г. излиза неговият труд за Мохамед, в който Вейл се опитва да даде научно обоснована биография на Пророка, като я очиства от по-късни мюсюлмански предания.[32] Биографиите, излезли впоследствие от ръцете на S. Muir (1858 г.), A. Sprenger (1861-1865) и D. Margoliouth (1905 г.),[33] отбелязват и човешките слабости на Мохамед, отнемащи религиозния му ореол, и подчертават ролята му като обществено-политически водач – даровит, но хитър и назадничав. Ново направление в биографията на пророка дава датчанинът F. Buhl (1903 г.),[34] работил с научна, обективна методология по ислямските извори. В тази линия се движат и по-късни изследователи, между които шведът T. Andrae (1918, 1932, 1960, 1923, 1926, 1960 г.) – справка за тези съчинения може да се открие в библиографията към настоящото съчинение; по-долу посочените години в скоби при авторите означават годините на издания на техните трудове и могат да се открият по същия начин. В общи линии на неговото съчинение върху Мохамед ще се върнем в главата, посветена на Пророка.

В изследванията на Корана нова епоха начеват трудовете на немеца Th. Nöldke[35] и на известния с крайните си теории за Петокнижието J. Wellhausen (1882, 1889, 1897, 1927, 1901, 1902 г.). Особено важно за ислямологията се оказва изследването на унгареца I. Goldziher (1888-1890, 1920, 1925 г.), който с най-дълбоки анализи работи с базови теми като Hadīth. Между „ориенталистките” учени, отворили нови пътища в изследването на исляма, се отличават холандецът Ch. Snouck Hurgronje (1988-1889, 1923 г.) в изследването на ислямския закон и произхода на мюсюлманските обреди; французинът L. Massignon (1922, 1922 г.) и англичанинът R. A. Nicholson (1914, 1921 г.) в изследването на мюсюлманския мистицизъм; англичанинът Th. Arnold (1913, 1956, 1924 г.) в изследването на разпространението на исляма и на историята на халифата.

След Първата световна война задълбочено изследват исляма в исторически план H. Gibb (1947, 1950, 1962 г.) и A. Guillaume (1931 г.). Проникновени социологически анализи на социокултурните условия на епохата на Мохамед публикува W. Montgomery Watt (1948, 1953, 1956 г.). Оформянето на мюсюлманското верую пък изследва задълбочено A. J. Wensinck (1932, 1948 г.). A. J. Arberry направи сериозни изследвания върху мюсюлманския мистицизъм (1933, 1943, 1950, 1964 г.). Важно изследване за ислямския закон публикува J. Schacht (1950 г.), а L. Gardet и G. Anawati (1948) издадоха важно помагало по ислямска теология. Много достойни учени (от дългия списък посочваме само няколко: L. Caetani, R. Blachère, Ph. Hitti, B. Lewis, W. C. Smith, E. G. von Grunebaum, A. Schimmel) допринесоха също с критичен и остроумен подход към разкриването на редица важни теми, свързани с исляма. Повечето от тези изследвания ще бъдат споменати и използвани в главите, към които са допринесли.

Арабските и ислямски изследвания са развити също и от руснаци. Последните, след завладяването на техните земи от монголите (1240 г.), са се сблъскали със сериозен мюсюлмански натиск, а в по-късни времена интересът им е привлечен от политиката за християнизиране на немалкото ислямско население на Руската империя.[36] В тази посока работи известната Богословска академия в Казан, където се трудят арабисти като Н. И. Илмински (1822-1891) и Г. С. Самблуков (1804-1880). Последният превежда Корана от арабски на руски език през 1878 г. (с добавен индекс на важните думи – 1878 г.; в един том – през 1879 г.). От руските арабисти, работили до 1917 г., първенствуващо място заемат: О. И. Сенковски (или барон Барабеу), Вл. Ф. Гирнкас († 1887 г.), основателят на новата руска школа по източни изследвания барон Виктор Романович фон Росен († 1908 г.). От работилите след 1917 г. най-важни са: А. Кримски († 1941 г.), К. С. Касталиова († 1937 г.) и И. Кратсковски.[37]

В нашата страна не е развито систематично изследването на исляма като религия. Елини изследователи се занимаваха най-вече с отношенията между Византия и арабите и Византия и турците, особено в епохата на османското владичество. На гръцки бяха публикувани ислямоведски изследвания от В. Мирмироглу (1940 г.), Е. Сдракас (1961 г.), А. Нур (1970 г.), Г. Зиакас (1973 г.) и особено изследванията на Н. Мосхопулос (МЕЕ 1926 г.), Е. Михаилидис (1973 г.), А. Агуридис (1964, 1966 г.) и т. н.[38]

Преминавайки вкратце историята на ислямоложкия сектор от т. нар. ориенталски изследвания, развити от учени мюсюлмани, сме длъжни да подчертаем, че със сериозни трудове през 20 век се отличиха мнозина ислямски учени, които се занимаха главно според тях самите с разсейване на някои заблуди относно исляма в западната наука.[39] Като цяло мюсюлманите изследователи гледат с подозрителност на западните ориенталисти и често не крият своята скептичност и дори враждебност към тях.[40]

3. Ориентиране в библиографията

Броят на публикуваните книги за исляма наброява десетки хиляди и непрекъснато нараства. Налага се детайлно библиографско осведомяване и кратък преглед на историята на ислямологията, за да се постигне правилно ориентиране в гъстата гора от изследвания, някои от които приличат на огромни дървета, други на храсти, а трети – на тревни растения.

3.1. Извори

Основните извори за исляма са написани на арабски език. От тях основният свещен текст на мюсюлманите, Коранът, бива непрестанно превеждан, отново и отново, на съвременните европейски езици. В настоящата книга за базов текст ще ползваме арабския оригинал и гръцкия превод на Пантакис,[41] както и ще имаме предвид преводите на G. Sale, R. Bell, A. Arberry, Yusuf ‘Alī, J. Rodwell (английски), R. Blachère, E. Montet (френски), R. Paret, L. Ullmann (немски).[42]

От огромната ислямска литература[43] немного трудове са преведени на европейски езици. За встъпително запознаване с ислямските текстове може да се види антологията на A. Jeffer,[44] J. Schacht, N. Desverges,[45] E. Schroder,[46] J. A. Williams, J. Kritzeck[47] и др. Много от съчиненията на ислямски учени, преведени на европейски езици, цитираме в текста и сме посочили изрично в библиографията.

3.2. Енциклопедии-речници

Базово значение за всички области от историята на ислямската култура има Енциклопедия на исляма, отпечатана от холандската издателска къща Brill между 1913 и 1918 г. в четири тома и едно допълнение (Supplement). Изданието е осъществено на английски (The Encyclopaedia of Islam), френски (Encyclopédie de l’Islam) и немски език (Enzyklopädie des Islam). Става дума за труд с изключително качество във всяко отношение. Тя е издадена за втори път през 1954 г. от същата издателска къща на английски (The Encyclopaedia of Islam. New Edition) и на френски език (Encyclopédie de l’Islam – Nouvelle édition). До лятото на 1975 г. са издадени свитъците до буква Ka.[48] Базови статии от първото издание на The Encyclopaedia of Islam и от суплемента му, които се отнасят до религията и до „закона”, биват издадени и в обособени наръчници на немски[49] и английски езици.[50] От по-малките общи речници много полезен е този на T. P. Hugues, A Dictionary of Islam,[51] и тритомникът в малък формат Lexikon der islamischen Welt,[52] в сътрудничество с големи специалисти в областта. Други научни поредици и речници поставят ударението върху определени области – например, политическата страна на исляма или върху по-широкия му политико-исторически път на развитие.[53] Подходящи статии могат да се открият и в класическите религиоведски енциклопедии като Die Religion in Geschichte und Gegenwart (Tübingen) и Encyclopaedia of Religion and Ethics (London), както и в някои по-кратки речници за религиите.[54]

3.3. Трудове за библиографско осведомяване

Важни насоки в библиографската осведоменост дават T. O’Shaughnessy (1961 г.),[55] J. Sauvaget (1961 г.)[56] и C. J. Adams (до 1965 г.);[57] аналитичен анализ на библиографията върху исляма предлага C. L. Geddes (1973 г.).[58] Повечето най-вече общи трудове (виж по-долу) прилагат кратки библиографии с избирателен характер. Безценна помощ е задълбоченото и пространно изследване Index Islamicus 1906-1955 и неговите допълнения, където са отчетени статии, публикувани в хиляди периодични издания, сборници и томове от конгреси и конференции.[59] Що се отнася до критика на статии и по-големи съчинения, тя се издава от много на брой периодични издания, посветени на различни страни от ислямската традиция.

3.4. Периодични издания

От всички посветени на исляма периодични издания се открояват Muslim World (Hartford-USA), Arabica-Revue d’études arabes (Leiden, Holland), The Criterion – Journal of the Islamic Research Academy (Karachi, Pakistan), Der Islam-Zeitschrift für Geschichte und Kultur des Islamischen Orient (Berlin), Islamic Culture (Hyderabad, India), Islamic Studies (Karachi, Rawalpindi, Pakistan), The Islamic Quarterly (London), The Journal of Rabetat al-Alam al-Islami [Muslim World Language] (Mecca), Middle East Journal (Washington), Oriente Moderno (Roma), Revue des Etudes Islamiques (Paris), Studies in Islam (New Delhi), Studia Islamica (Paris), Die Welt des Islams (Leyden), Zeitschrift der Deutschen Morgenländischen Gesellschaft (Leipzig, Wiesbaden). Разбира се, интересни статии в областта се публикуват и в много други периодични издания с религиоведски, етнологически и мисионерски характер.[60]

3.5. Общи съчинения върху исляма

За исляма са написани много книги с различна степен на научност. Все пак класически изследвания остават следните: Gibb, H. A. R. Mohammedanism, London – New York 1949; Guillaume, A. Islam, Middlesex 1966; Jomier, J. Introduction à l’Islam actuel, Paris 1964; Gardet, H. L’Islam, religion et communauté, Paris 1964. От издадените през последните петдесет години, дали като първо или последващо издание, си заслужава да се споменат следните заглавия (на английски): E. Dermenghem (1958) – виж библиографията, както и за следващите автори; K. W. Morgan, ed. (1958), A. A. Galwash (1958-1961), A. A. Maudoodi (1960), L. Gardet (1961), M. Zafrulla Khan (1962), D. Sourdel (²1962, 1964), F. Schuon (1963, ²1972), ‘Abd al-Rahman ‘Azzam (1964), M. F. Jamali (1965), A. S. Tritton (⁵1966), E. W. Bethmann (1966), C. E. Farah (1968), W. Montgomery Watt (1968), K. Cragg (1969), P. K. Hitti (1970, 1971), F. A. Klein (1971), J. B. Christopher (1972).[61] На френски език са публикувани по-общи трудове на следните автори: H. Lammens (1926; преиздадена многократно – виж библиографията; също и за останалите заглавия надолу), H. Maasé (1930, ⁵1948), D. Sourdel (1949, многократно преиздавана), P. Rondot (1958-1960), E. Schuon (1961), Y. Moubarac (1962), V. Monteil (1963). На немски език публикуваха: E. Kellerhals (²1956, 1961 г.) и L. Gardet (1968 г.). Много популярни съчинения за исляма с прозелитистки, образователни и назидателни цели бяха публикувани на европейски езици от различни мюсюлмански центрове.[62] Значението им е именно в това, че изразяват самосъзнанието на съвременните мюсюлмански духовни водачи.

Ориентирането в библиографската гора става по-трудно, когато пристъпим към общите религиоведски трудове. Има голямо разнообразие в качеството и обема на онези техни части, които са посветени на исляма. Причината е, че спецификата на публиката, към която са отправени, е различна. От наръчниците по религиознание, написани от един автор, се откроява класическото съчинение на С. Р. Tiele, което по-късно е редактирано от N. Söderblom (1925 – виж съчинението в общата библиография; също и останалите изброени автори по-долу). Това съчинение е сериозно допълнено от по-нови трудове, от времето след 1950 г. – H. Ringgren – A. Ström (1959, 1967), G. Truck (1962), S. V. McCasland – G. E. Cairns – D. C. Yu (1969), H. Glasenapp (1963), J. B. Noss (1960, ⁴1960), A. C. Bouquet (⁷1967, 1969), E. Dammann (1972), J. A. Hardon (1963, 1968), J. A. Hutchison (1969), T. Ling (1970), H. J. Schoeps (1961, 1966), N. Smart (1969, 1971), H. Smith (²1965), W. Cantwell Smith (1965, 1972), A. Vail – E. McClellan-Vail (1970).[63] От студиите за исляма, включени в сборни трудове, които заслужават внимание, са тези на C. Snouck Hurgronje (1925), а от публикуваните през последните десетилетия са: H. L. Gottschalk (1962), A. Schimmel (1959, ²1962, 1971), J. Hours (1964), H. A. R. Gibb (1959, ²1971), E. J. Jurji – T. J. Abercrombie (1971), C. J. Adams (1965). На гръцки език са публикувани и общи трудове върху исляма. Това са съчиненията на Δ. Μπαλάνου (1907), Ν. Λούβαρι (1926), Ν. Μοσχοπούλου (1926, 1948), Κ. Γεωργούλη (1966), Ε. Σδράκα (1966) и Α. Παρασκευοπούλου (1971) и работата на H. Glasenapp в превод на Ν. Βρεττάκου.

От разнообразието на изследвания и заглавия в областта става ясно, че намирането на литература не е проблем, а по-скоро предизвикателство е критичният подход към нея, подобаващият избор сред заглавията съобразно публиката, към която е насочено едно изследване като настоящото, и разбира се, целта на изследването и степента на задълбочаването му.

Много възгледи и сведения, предложени в редица заглавия от едни изследователи, биват оборвани и подлагани на съмнение от други. Също така редица сериозни изследователи променят и поправят свои възгледи в по-късни издания на трудовете си.[64] Господстващият подход на изследователите обаче е да се избягва подценяването и идеализирането на личности и да се търси максимална обективност.[65] „Обективността” обаче, при положение че става дума за религиозни убеждения, е в крайна сметка понякога съмнителна и проблематична и обикновено носи печата на обективизма на изследователя. Естествено е и е очевидно, че вода без микроби не съществува.

Поради недостатъчността на сведения и изследвания в областта, а също и поради липсата на такива общи съчинения за исляма, в настоящия религиоведски труд сметнахме за нужно да следваме една класическа структура, като се ограничаваме до същностните страни на ислямската религия. В първата част изследваме корените на исляма (предислямски период: Мохамед, Коран, предания – Hadīth). Във втората част изследваме ислямското верую и етос (базовите теологични линии на Корана, философските и богословски развития, култовия живот, нравствени и канонични направления). В третата част разглеждаме развитието и разклоненията на исляма (исторически преглед, култура, разклонения, шиитски ислям, мистицизъм, съвременно състояние).

За автентичния израз на същностните възгледи за исляма в нашия текст приложихме части от Корана и от други мюсюлмански официални съчинения. Най-накрая, надяваме се, че читателят няма да се изненада от това, че някои положения, за които сме дали общи идеи от самите ислямски предания, не са толкова прости и „затворени”, колкото нашето незнание и предразсъдъци са свикнали да смятат.

Превод: Светослав Риболов

* Този текст представлява превод на Глава 1 от изследването Ισλάμ. Θρησκειολογική επισκόπηση, Αθήνα 1976 (бел. прев).
За първи път преводът е публикуван в сп. Християнство и култура, бр. 1 (118), 2017, с. 29-43 (бел. ред.).

[1] Думата islām е инфинитив от глагола aslama, който означава „приемам, покорявам се, предавам се”. Следователно тя въвлича в смисъла си „възприемане, предаване, предание, подчинение, покорство, посвещение”, а инфинитивната форма придава динамичен характер на процес. Става дума за „вътрешно състояние, което се повтаря и обновява постоянно”. Виж: Adams, Ch. J. A Reader’s Guide to the Great Religions, New York – London 1965, p. 288.

[2] Много интересен анализ на смисъла на думите islām и muslim виж в: Ringgren, H. Islam, aslama, and Muslim, Uppsala 1949. Дълбинни прозрения относно развитието на тези основоположни думи виж в: Cantwell Smith, W. The Meaning and the End of Religion, New York 1963 – глава 4, където има и приложена библиография.

[3] „Първият член на вярата – че няма друг Бог освен Бога – може да бъде одобрен от мнозина не само мюсюлмани, въпреки че вторият (т. е., че Мохамед с неговото свидетелство е посланик на Бога) отличава исляма от всички останали вери” (Gibb, H. A. R. Mohammedanism. A historical survey, London 1949, repr. 1950). Срв. Schimmel, A. “Islam”, Historia Religionum. Handbook for the History of Religious, ed. by C. J. Bleeker – G. Widengen, vol. 2, Leiden 1971, p. 125.

[4] Всъщност тези данни са остарели, тъй като книгата е писана преди три десетилетия (бел. прев.).

[5] На базата на Karte der Religionen und Missionen der Erde, ed. M. Schlunk – H. Quiring, в сътрудничество на World Dominion Press (London), Missionary Research Library (New York), Päpstliche Missionswerk der Kinder in Deutschland (Aachen), и Geographischer Verlag Kümmerly-Frey (Bern), четвърто издание Evang. Missionsverlag (Stuttgart 1965).

[6] Casteran, C. „Ὁ Ἰσλαμισμὸς πολιτικὸν ὅπλον” – Ἀνταπόκρισις ἐκ τῆς Ἰσλαμικῆς Διασκέψεως Κορυφῆς, извънреден вестник Figaro – Ἐλεύθ. Κόσμος, 24.2.1974, σ. 5.

[7] Ἀ. Γιαννουλάτου, Τὸ θρησκευτικὸ πρόβλημμα στὴν Ἀφρική, Ἀθῆναι ²1972, σ. 19-22. Срв. Глава 3, 4 на същата книга.

[8] Виж: Εὐ. Σδράκα, Ἡ κατὰ τοῦ Ἰσλὰμ πολεμικὴ τῶν Βυζαντινῶν θεολόγων, Θεσσαλονίκη 1961, Khoury, A.-T. Der theologische Streit der Byzantiner mit dem Islam, Paderborn 1969; от същия автор: Les Théologiens Byzantines et l’Islam. Textes et Auteurs (VIII-XIII s.), Louvain – Paris 1969; Vryonis, S. J, The Decline of Medieval Hellenism in Aisa Minor and the Process of Islamization from the Eleventh through the Fifteenth Century, Berkeley – Los Angeles 1971, р. 421-436; Yannoulatos, A. Various Christian Approaches to the Other Religions (A Historical Outline), Athens 1971, р. 32-40.

[9] Йоан Дамаскин, Против ересите, 101 – PG 94, 765A, 772D. Обикновено се подчертава и повтаря от изследователите, че Дамаскин разглежда исляма като „християнска ерес”. Всъщност в съчинението му „Против ересите”, част от голямото му съчинение Извор на знанието, т. нар. „исмаилити”, „агаряни” или „сарацини”, както обикновено се наричат във византийската литература мюсюлманите, се характеризират като сто и първата ерес (PG 94, 764). В терминологията на Йоан Дамаскин обаче думата има по-древно съдържание, като означава по-скоро нещо като философските школи на древните гърци и различни видове религии.

[10] Теодор Абу Кура, Против ересите на юдеи и сарацини – PG 97, 1560A. Това са кратки диалози, отличаващи се с остроумие и живост – не всички обаче се смятат за оригинални негови творения.

[11] Виж съчиненията споменати в: Yannoulatos, A. Op. cit., p. 35-38. Срв. бел. 7 от настоящото въведение.

[12] Никита Византиец, Опровержение на лъжовно написаната от арабина Мохамед книга – PG 105, 669-805. Отличава се с твърдост и оригинални мисли за исляма.

[13] Κ. Μπόνη, „Ὁ Θεσσαλονίκης Εὐστάθιος καὶ οἱ δύο „τόμοι” τοῦ αὐτοκράτορος Μανουὴλ Α΄ τοῦ Κομνηνοῦ, ὑπὲρ τῶν εἰς τὴν χριστιανικὴν ὀρθοδοξίαν μεθισταμένων Μωαμεθανῶν” – ΕΕΒΣ 19, 1949, σ. 162-169.

[14] Виж: Св. Григорий Паламà, „Πρὸς τοὺς ἀθέους Χιόνας, Διάλεξις συγγραφεῖσα παρὰ ἰατροῦ τοῦ Ταρωνίτου παρόντος καὶ αὐτηκόου γεγονότος” – Σωτὴρ, 15, 1892, σ. 240-246; „Ἐπιστολή, ἣν ἐξ Ἀσίας αἰχμάλωτος ὤν, πρὸς τὴν ἑαυτοῦ ἐκκλησίαν ἐπέστειλεν” – Νέος Ἑλληνομνήμων, 16, 1922, σ. 7-21; „Ἐπιστολὴ πρὸς Σαυὶδ Μοναχον τὸν Δισύπατον” – ΔΙΕΕ, 3, 1889, σ. 229-234.

[15] Ἀ. Ἀργυρίου, „Ἰωσὴφ τοῦ Βρυεννίου μετά τινος ἰσμαηλίτου Διάλεξις” – ΕΕΒΣ, 35, 1966, σ. 158-195.

[16] Йоан Кантакузин (преименуван след пострижението си за монах на Йоасаф), Против мохамеданите – PG 154, 372-584 и Против Моамет – PG 154, 584-692; Мануил Палеолог, Диалог, осъществен в Анкира Галатийска с някакъв персиец със сан мутиризис – PG 156, 125-174.

[17] Виж бел. 11 на настоящия увод: PG 105, 701D-777C. Примери виж в главата за Корана (1, 3). Неприятно обаче е това, че Никита прибавя произволни тълкувания на Корана, като по този начин преиначава смисъла на тези стихове.

[18] За познанията и позицията на християните по време на османското владичество виж сред останалите книги най-вече: Ἀ. Β. Βακαλοπούλου, Ἱστορία τοῦ νέου ἑλληνισμοῦ, τόμ. Β΄, Γ΄, Δ΄, Θεσσαλονίκη 1964, 1968, 1973, където има и пространна библиография. Също така: Κ. Ἀμάντου, Σχέσεις Ἑλλήνων καὶ Τούρκων ἀπὸ τοῦ ἑνδεκάτου αἰῶνος μέχρι τοῦ 1821, Ἀθῆναι 1955 и Ἱστορία τοῦ Ἑλληνικοῦ Ἔθνους, τ. Ι΄: Ὁ ἑλληνισμὸς ὑπὸ ξένη κυριαρχία (περίοδος 1453-1669). Τουρκοκρατία-Λατινοκρατία, Ἀθῆναι ²1974.

[19] От първите диалози след падането на Константинопол е съчинението на Генадий Схоларий – Въпроси и отговори за божеството на нашия Господ Иисус Христос – в изданието: Oeuvres Complètes de Gennade Scholarios, ed. L. Petit – X. Siderides – M. Jugie, 3, Paris 1930, р. 434-452. По време на османското владичество са публикувани също и За вярата на християните от Георги Тропезундски. Виж: Г. Ζώρα, Γεώργιος ὁ Τραπεζούντιος καὶ ἑλληνιτουρκικὴν συνεννόησιν προσπάθειαι αὐτοῦ, Ἀθῆναι 1954 и Разговор на Панагиотаки Мамона – велик тълкувател и пръв християнин – общувал в царството на османците с някой си Ванли ефенди, мюсюлманин – учител на турците – в: Δελτίον Ἱστορικῶν Ἐρευνῶν, 3, 1889, σ. 249-273. През 17 век в Крит йеромонахът и изследовател Сиригос превежда на говорим гръцки трактатите на Йоан Кантакузин. За биография на Мохамед от анонимен автор виж Глава 1, 2 на настоящия труд, бел. 12.

[20] Κ. Ν. Σάθα, Νεοελληνικὴ Φιλολογία, Ἀθῆναι 1868, σ. 70, 150. Ἀργυρίου, Βρυεννίου, 1966, σ. 152.

[21] Γ. Παπαμιχαήλ, Μάξιμος ὁ Γραικός, ὁ πρῶτος φωτιστὴς τῶν Ῥώσων, τ. Β΄, Ἀθῆναι 1950, σ. 176-186. Kratschkowski, I. J. Die Russische Arabistik; Umrisse ihrer Entwicklung, transl. & ed. O. Mehlitz, Leipzig 1957, p. 18-19.

[22] Повече в: Merkel, R. F. “Der Islam im Wandel abendländischen Verstehen” – In: Studi e Materiali di Storia delle Religioni, 13, 1937, S. 68-101; Addision, J. I. The Christian Approach to the Moslem, New York 1966; Daniel, N. Islam and the West; Christian Understanding of Islamic Belief, Edinburgh 1966.

[23] Виж: Leclerq, J. Pierre le Vénérable, Abbaye Saint – Wandrille 1946; Kritzeck, J. Peter the Venerable and Islam, Princeton 1964.

[24] През 13 и 14 век са преведени много арабски съчинения. Между 1209 и 1210 г. е завършен вторият латински превод. Виж Henninger, J. “Sur la contribution des missionaires à la connaissance de l’Islam surtout pendant le moyen-âge” – In: Neue Zeitschrift für Missionswissenschaft, 9, 1953, S. 170.

[25] Jomier, J. Introduction à l’Islam actuel, Paris 1964, p. 197.

[26] Th. Erpenius († 1624 г.) публикува класически арабски текстове и арабска граматика, която остава в употреба в Холандия цели 200 години. Golius († 1667 г.) съставя първия арабски речник. В трудовете на Hottinger (Historia Orientalis) и E. Pocock (Specimen Historiae Arabum) съставят записки за исляма и за предислямския период. Синът на последния превежда философския труд на Ibn Tufail Ḥayy ibn Yaqẓān, Philosophus autodidactus, а Bartholomé d’Herbelot († 1695 г.) съставя Bibliothèque Orientale (Schimmel, A. Islam, 1971, p. 202).

[27] Boulainvilliers пише в панегиричен стил за Мохамед труд, публикуван през 1730 г., след смъртта му. H. Reland в De religione Muhammedanica потвърждава, от една страна, че ислямът не е толкова нелогичен, колкото изглежда на християните, но, от друга, не скрива отвращението си от него. J. Gagnier превежда една по-късна мюсюлманска биография на Мохамед (La vie de Mohamet, 3 vols 1723). Voltaire в свой труд представя Мохамед като лицемер (Mahomet ou le Fatalisme, ²1741), но пък в друга своя книга го възхвалява като добър законодател и управник (Essai sur les moeurs, 1756).

[28] Sale, G. The Korān, ed. Fr. Warne, London – New York s. a.). В увода на Е. Denison Ross отбелязва: „Предполага се, че Негри е първият учител по арабски на Сейл, въпреки че Дидахи, царският преводач, образован грък от Алепо, е неговият водач през лабиринта на източните диалекти” (p. X).

[29] Schimmel, A.“Der Islam” – In: Die Religionen der Menschheit, hrsg. Von F. Heiler, Stuttgart ²1962, S. 785-786.

[30] Изтъкнат преводач на арабски текстове е J. von Hammer-Purgstall († 1856 г.), основател на изследването на ислямската филология e Silverstre de Sacy († 1838 г.). Прелюдия на новата епоха са изследванията на Göthe († 1832 г.) за Мохамед и за ислямската култура.

[31] Във Франция Société Asiatique (от 1821 г.); в Англия Royal Asiatic Society (от 1823 г.); в Германия Deutsche Morgensländische Gesellschaft (от 1845 г.); в Америка American Oriental Society (от 1849 г.). Големи институти, които се занимават с източни изследвания, са: Ecole Nationale des Langues et Civilisations Orientales, основан през 1795 г. в Париж и преименуван по-късно на Institut National des Langues et Civilisations Orientales; School of Oriental and African Studies, основан в Лондон през 1905 г. В Германия изследванията на Изтока са промотирани от различни научни институти. Виж: Paret, R. Arabistik und Islamkunde an deutschen Universitäten, deutsche Orientalisten seit Theodor Nöldeke, Wiesbaden 1966. За периода до 1960 г. виж: Falkenstein, A. Denkschrift zur Lage der Orientalistik, Wiesbaden 1960. За Източните изследвания и Ислямските изследвания виж: Roemer, H. R.“Orientalistik” – In: LIW, 3, 1974, S. 17-21. И по-разширено, от същия автор: “Der islamische Orient in der historischen Forschung” – In: Saeculum, 16, 1965, S. 57-72 и Pareja, F. M. Islamologie, Beyrouth 1957-1963.

[32] Weil, G. Mohammed der Prophet, sein Leben und seine Lehre, Stuttgart 1843, Geschichte der Kalifen, 5 Bde 1846-1862.

[33] Muir, W. The Life of Mohammad, 4 vols., 1858, rev. ed. Edinburgh 1912; Sprenger, A. Das Leben und die Lehre des Mohammed, 3 Bde, Berlin 1861-1865. D. S. Margoliouth, Mohammad and the Rise of Islam, London 1905.

[34] Buhl, F. Muhammeds Liv, Kobenhavn 1903, tr. H. H. Schaeder, Das Leben Muhammeds, Heidelberg 1929, ²1961. Преглед виж в статията “Muhammad” – SEI, 1961, p. 390-405.

[35] Nöldeke, Th. Geschichte des Qorans, 2 Bde, Göttingen 1860. Този труд е усъвършенстван впоследствие от други учени и преиздаден, като във втория си вариант е цитиран по-долу – F. Schwally (Leipzig 1909). По-късно е добавен и трети том от G. Bergsträsser und O. Pretzl (Leipzig 1938), напоследък издадена в един том – Hildesheim 1961.

[36] Срв. Glazik, J. Die Islammission der Russische-orthodoxen Kirche, Münster 1959.

[37] Систематично изследване на приноса на руската наука в арабологията виж в: Kratschkowski, I. J. Russische Arabistik, Leipzig 1957. Аналитична библиография – с. 275-284. С някои аспекти на руския принос в областта се занимава и J. Fück, Die arabischen Studien in Europa bis in den Anfang des 20. Jahrhunderts, Leipzig 1955, S. 155, 195, 222, 301, 303 ff. Напомняме, че едни от първите съчинения на славянски език против исляма са трите слова на Максим Грек (виж бел. 20). На руски език са публикувани различни съчинения за исляма като: Чавенков, П. Исльамизм, 4 тома, Ашхабад 1912-1913; Остроумов, Н. Исльямоведение, 1910-1914; Бартолд, В. Исльям, К,льтура мюсюлманства; Мюсюльманский мирь; Коран и море. Поради добре известни обстоятелства не успяхме да се запознаем с тези трудове и тяхното съдържание [книгата е писана в разгара на Студената война и авторът няма достъп до руски библиотеки (бел. прев.)].

[38] На английски език са публикувани няколко съчинения по тази тема и най-вече: Vryonis, S. Op. cit., на което се позоваваме в бел. 7 на настоящото въведение.

[39] От по-старите виж: Syed Amir Ali, The Spirit of Islam, London ²1922 и няколко по-късни издания. За изследванията на M. ‘Abduh (1849-1905) и al-Afg̲hānī (1839-1897) виж: Adams, C. C. Islam and Modernism in Egypt, London 1933. Най-голям отглас има работата на M. Iqbāl (1876-1938), особено с книгата му The Reconstruction of Religious Thought in Islam (Lahore 1932 – оттогава с много преиздавания). За големите съвременни мюсюлмански интелектуалци виж: Cragg, K. Counsels in Contemporary Islam, Edinburgh 1965. От последните трудове най-представителни са: Hamidullah, H. Le Prophète de l’Islam, 2 tomes, Paris 1955; от същия автор – Le Coran, Paris 1950; Fyzee, A. A. Outlines of Muhammadan Law, London – New York – Bombay ²1955; също и работата на персиеца S. H. Nasr Ideals and Realities of Islam, London 1966.

[40] Anwar al-Jundy “Orientalism in a New Garb”, tr. M. Anas Nadwi – In: JRAI, 2, 2, 1974, p. 35-39. В това са обвинявани различни ислямолози – че съзнателно обслужват ционистки цели, подценявайки умишлено исляма.

[41] Γ. Πεντάκη, Κοράνιον· μεταφρασθὲν ἐκ τοῦ ἀραβικοῦ, ἔκδ. δευτέρα ἐπιδιωρθωμένη· ἔκδ. Α. Κωνσταντινίδης, Ἀθῆναι 1886. По-ново издание от издателска къща Ἐλευθερουδάκη (Ἀθῆναι 1928).

[42] Повече за тези преводи виж в Глава 10, 3 на настоящото изследване.

[43] Пространен каталог на арабските трудове върху исляма виж в обемната история на арабската книжнина: Sezgin, F. Geschichte des arabischen Schrifttums, Bd. I: Quránwussenschaften. Hadit-Geschichte-Fiqh-Dogmatik-Mystik bis ca. 430 H, Leiden 1967.

[44] Jeffery, A. Islam: Muhammad and His Religion, Indianapolis – New York 1958. A Reader on Islam. Passages from Standard Arabic Writings Illustrative of the Beliefs and Practices of Muslims, ed. A. Jeffery, S-Gravenhage 1962. Изборът на тези базови текстове е направен от мюсюлмани, така че да изразява тяхната вяра.

[45] Schacht, J. „Islam“ – In: RL, 16, 1931; Desverges, N. Classiques de l’Islamologie, Algiers 1950.

[46] Muhammad’s People, ed. E. Schröder, Portland 1955 – широк набор от текстове от арабската книжнина, произлизащи от първите пет века от ислямската история.

[47] Islam, ed. J. A. Williams, New York 1961; Kritzeck, J. Anthology of Islamic Literature, New York 1966.

[48] Редакционната колегия се състои от изтъкнати учени: H. A. R. Gibb, J. H. Kramers, E. Lévi-Provençal, J. Schacht, B. Lewis, Ch. Pellat. Във всеки том участват ок. 200-300 учени от цял свят. Първото издание е преведено на арабски, индийския urdu и е адаптирано на турски език (Islām Ansiklopedisi, 12 tomi, Istanbul 1941-1974).

[49] Handwörterbuch des Islam, hrsg. von A. Wensinck – J. H. Ktamers, Leiden 1941.

[50] Shorter Encyclpaedia of Islam, ed. by H. A. R. Gibb – J. H. Kramers, Leiden – London 1953, repr. 1961.

[51] Първото издание: London 1885, второ – “Revised by Eminent Scholars”, Lahore 1964.

[52] Lexikon der Islamischen Welt, hrsg. von Kl. Kreiser – W. Diem – H.G. Majer – поредица Urban-Taschenbücher, 3 Bde, Stuttgart – Berlin 1974.

[53] Political Dictionary of the Middle East in the 20^th Century, ed. Y. Schimoni – E. Levine, London – Jerusalem 1972. Concise Encyclopaedia of Arabic Civilization, by S. and N. Ronart, Amsterdam 1955-1966. Немското издание – редактирано: Lexikon der arabischen Welt, Zürich 1972. Handbuch der Orientalistik, hrsg. von B. Spuler, Leiden 1955 ff. Ислямски теми от шиитска гледна точка разглежда: Islamic Shi’ite Encyclopedia, ed. by Hassan al-Amin, London (и по-късно Бейрут).

[54] A Dictionary of Comparative Religion, ed. S. G. F. Brandon, London 1970; ²1971. Отговорен за статиите относно исляма е J. Robson. Religionswissenschaftliches Wörterbuch hrsg. F. König, Freiburg 1956. Bertholet, A. Wörterbuch der Religionen (2 издание, допълнено от K. Goldammer), Stuttgart 1962.

[55] O’Shaughnessy, T. “An annotated list of selected books on Islamism appearing from 1950 to 1960” – In: Studia Missionalia, 11, 1961, p. 201-222.

[56] Sauvaget, J. Introduction à l’histoire de l’Orient musulman, éd. ref. et cmpl. par C. Cahen, Paris 1961.

[57] Adams, C. A Reader’s Guide to the Great Religions, New York Free Press (Chapter 8: “Islam”, p. 287-337).

[58] Geddes, C. L. An Analytical Guide to the Bibliographies on Islam, Muhammad, and the Qur’ an, Denver, Colorado 1973.

[59] Index Islamicus 1906-1955, by J. D. Pearson – J. E. Ashton, Cambridge 1958; repr. London 1974. 1^st Suppl. 1956-1960, by J. D. Pearson (Cambridge 1962, repr. London 1973), 2^nd Suppl., 1961-1965, by J. D. Pearson (Cambridge 1967, repr. London 1974). 3^rd Suppl., 1966-1970, by J. D. Pearson and A. Walsh (London 1972). В първия базов том се разполагат заглавията на изследвания на 510 периодични издания и 190 издания от симпозиуми и т. н. За по-старите трактати остава полезен наръчникът: Pfannmüller, G. Handbuch der Islamliteratur, Berlin – Leipzig 1923.

[60] Както и: Journal of the American Oriental Society (Baltimore), Journal of the Royal Asiatic Society of Great Britain and Ireland (London), Numen – International Review for the History of Religion (Leiden), Parole et Mission (Paris), Revue de l’Histoire der Religions (Paris), Saeculum, Jahrbuch für Universalgeschichte (München), Rythmes du Monde (Bruges-Beligique), Zeitschrift für Missionswissenschaft und Religionswissenschaft (Aschendorff, Münster).

[61] Научната оценка на горните трудове ще ни води нататък в настоящия труд. Специализирана критика на библиографията, издадена между 1967 и 1972 г. виж в: Bijlefeld, W. A. “Introducing Islam: A Bibiliographical Essays” – In: MW, 63, 1973, p. 171-184.

[62] В Лагос, в Нигерия, например, е популярно преведеното от индийския език urdu и публикувано за първи път през 1932 г. английско помагало Guide to Islam, by A’la Maududi, Sayyid Abul, Lagos 1969.

[63] Критични бележки на повечето от публикациите в областта между 1960 и 1972 г. виж в: Bijlefeld, A. Introducing, 1973, p. 269-278.

[64] По правило избягваме напълно старите отрицателни определения за исляма. Също и в по-късните издания на същата книга са положени някои поправки. Например, J. B. Noss, в четвъртото издание на наръчника за история на религиите Man’s Religions (London ⁴1971) премахва от книгата изрази от третото издание като например че пренасянето на исляма е „потресаващо сътрудничество между огън и желязо” (³1960, с. 713); че ислямът е напълно зависим от други религии (пак там, с. 713); че в по-късни пророчества проповядваният от Мохамед Бог „става все по-малко еврейски и все повече арабски” (пак там, с. 730) и т. н. Същевременно се добавят други елементи и оценки, даващи положителен образ на исляма.

[65] Това, разбира се, не пречи вярващите мюсюлмани да са скептични и полемични към признатите на Запад ислямолози и анализатори. Виж статията на Anwar al-Jundy, цитирана тук, бел. 40.

Краткък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/wcphp