Мобилно меню

4.8681318681319 1 1 1 1 1 Rating 4.87 (91 Votes)
Schmemann_Journals_Front_Cover.JPGЕдва ли са много хората, които, в случай че биха били запитани, „желаете ли да сте честни, да имате възможността винаги да казвате това, което мислите?”, биха дали ясен и осъзнат отрицателен отговор. И все пак всички добре знаем, не само от книгите и общуването си с другите, но преди всичко от личен опит, че честността, абсолютната честност, е сред най-трудните въобще добродетели, а оттам и сред най-дефицитните. Когато изобщо сме честни, сме такива пред най-тесен кръг от приятели и близки, сами пред себе си, пред Бога (от Него и без това нямаме къде да се скрием)… И до такава степен сме се усъвършенствали в умението предварително да обмисляме всичко казано и най-вече написано, че никой не възприема от никого почти нищо без доза съмнение или поне предположение, какво той или тя биха споделили по същата тема при други условия – в частен разговор, свободно, с развързан език. За добро или за лошо такова е правилото на човешкото ни общуване и то няма да бъде променено, не и в обозримо бъдеще.
 

Затова пък повечето, предполагам, хора – съзнателно или не съвсем – така много обичаме моментите на честността и искреността. Обичаме ги, защото ни освобождават – от гнетящото ни, когато премерваме официалните си думи, чувство, че не сме казали истината – цялата и пълната истина. Копнеем за тях, за тези моменти на откровеността и истинността. Едно от сигурните убежища за проява на тази ни честност, откровеност, искреност и истинност е молитвата, разговорът ни с Всевиждащия, в нашата „скришна стаичка”. Друго такова убежище е общуването с онези, на които имаме, или поне ни се искаме да имаме, доверие. Има го и убежището на личния дневник – пространството, където сме сами със себе си – пред служещия ни вместо огледало бял лист и… в крайна сметка пак пред Бога (от Когото така или иначе няма къде да се скрием).

Защо започвам с всички тези уточнения ли, защо повтарям тези добре известни неща? Не, разбира се, защото смятам, че някой ще ги научи от мен. А защото една от най-дефицитните откъм честно и искрено говорене области е, уви, църковната. Докато същевременно се предполага, че там най-много следва да сме честни, че поне там не ще крием нищо (не само на изповед, защото, най-малко по идея, целият ни живот следва да е изповед и свидетелство)! Оказва се обаче, че отново трябва да премерваме думите, да внимаваме какво и как, и пред кого казваме и преди всичко – какво и как пишем. Ето защо личният дневник на един свещеник не може да не предизвиква особен интерес – в крайна сметка не са известни (поне на мен) кой знае колко много такива публикувани дневници. Със сигурност такива са водени, много възможно е да се водят и в момента и е твърде вероятно да продължат да се водят, но колко от тях ще достигнат аудитория, по-широка от тази на приятелите и преките наследници?!

Често, докато работех над превода на „Дневниците” на о. Александър Шмеман и след това, чувах въпроса: „Как мислиш – искал ли е отецът неговите тетрадки да видят бял свят след смъртта му?”. Изкушавам се да предполагам – въпреки свидетелството на Никита Струве, – че „да”, че е искал това, но е дал възможност на съпруга, деца и най-близки приятели сами да вземат решението кога, как, какво точно и дали въобще да бъде публикувано. Разбира се, далеч съм от мисълта, че това е била първоначалната, водеща идея на тези дневници – за това има достатъчно много свидетелства в самия текст. На няколко места о. Александър обяснява ясно смисъла на воденето на този свой дневник. Смятам обаче, че не е невъзможно такова желание, макар и колебливо, да се е появило във времето на болестта, пред лицето на неизбежно предстоящото – предвид малкото оставащо време, в което да изрече и да напише всичко онова, което е имал и е искал да сподели и което поради едни или други съображения дотогава е оставял запазено само за себе си. Ако обаче това е само едно мое предположение, то въздействието на осемте тетрадки на „Дневниците” след тяхното публикуване, предизвиканият от написаното в тях взрив от емоции, събуденият вулкан от страсти са вече съвсем сигурен факт.
 
„Революционна книга” е най-малкото, което може да се каже за „Дневниците” на о. Александър. Много малко са текстовете, публикувани от съвременни православни богослови, които да са печелили подобна популярност, при това в толкова кратък срок (първото, съкратено, английско издание е от 2000 г., а първото, пълно, руско, е от 2005 г.), които да са предизвиквали толкова много и така противоречиви реакции – от крайно положителни до крайно и дори злостно отрицателни (количеството и кресливостта на последните е особено важно свидетелство за значимостта на публикуваното!). Книгата може да бъде наречена още разтърсваща, преобразяваща, единствена по рода си… Все суперлативи, които ще се опитам да аргументирам, доколкото мога, немногословно.

Темите

Широта е думата, с която – поне според мен – трябва да започва всеки разговор върху мисловния свят на о. Александър. Широта на тематиката във всичките възможни смисли. Простор, прохлада и чист въздух. Цялата или почти цялата богата палитра на живота на християнина – от Църквата и Евхаристията, през радостта от това, че си жив – до литературата, музиката и киното, съвременният свят и политиката, психиатрията и психоанализата, емиграцията, агностиците, Византия, Солженицин и много-много още. „Живот в изобилие” – така озаглавява прот. Йоан Майендорф своя In memoriam в деня на раздялата си с приятеля, събрата и колегата Александър Шмеман. Години по-късно „Дневниците” доказват правотата на това заглавие.

Църквата е най-голямата тема на тази книга. Църквата, която живее с опита от Царството и е Тайнство на Царството, Църквата като едното потребно, като присъствие в света на спасения свят. И огорчението от сблъсъците с емпирията на „църковността”, от свеждането на Църквата до религиозно учреждение и на вярата – до религия и болна „мистика” и „религиозност”. Едва ли в целия текст на „Дневниците” могат да бъдат открити по-вдъхновяващи записи от тези, в които отецът споделя опита си от радостта от богослужението, в които регистрира за себе си – а сега вече и за нас – особеното си усещане от реалното присъствие на Царството, от изпълненото с вечност време. И едва ли също така има по-изобличаващи наблюдения от тези, които се отнасят до това, което той нарича „обезвреждане” на Евхаристията в „емпиричната църква”. Като, например, това: „Не е случайно, че за да обезвредят Евхаристията, отначало са я свели до личното освещаване и са я подчинили на личното благочестие, а след това са я отделили дори и от това благочестие” (Трета тетрадка, 17 октомври 1975 г.).

Като истински съд звучат думите: „Всички градят върху „духовността”, но умира точно онова, което за християнството е най-важно: Църквата. Удивително е: именно „духовните” са започнали да клатят Църквата. Те са, които са отхвърлили Евхаристията като тайнство на Църквата (като са провъзгласили хората за „недостойни!”). Те са, които са свели Църквата до религията, а религията – до себе си… И светът е останал без Църква, или казано по-точно, с размити остатъци от нея – „национални”, „етнически”, „обредови” и т.н.” (Пета тетрадка, 27 януари 1978 г.) … „И защо… тази „духовна линия” е довела до това, че вярващите да не искат и някак да не чувстват и самата Църква, и Евхаристията, и благодарението, и радостта, а да искат страха и тъгата на онова почти злорадо отхвърляне на всичко това?” (Шеста тетрадка, 10 септември 1980 г.). И още: „Изведнъж ми стана ясно, че на най-дълбинно ниво дяволската борба вътре в Църквата се води с Евхаристията, както и че разбира се, това не е случайно. Без поставянето ѝ на централното място Църквата става някакъв „религиозен феномен”, но не и Църква Христова, не и „стълб и крепило на истината…”. Затова цялата история на Църквата е белязана от „благочестиви” опити за „редуциране” на Евхаристията, така че да бъде направена „безопасна”, като за тази цел бъде разтворена в благочестието, сведена до „постенето” и откъсната от Църквата…, от света… и от Царството… И ми стана ясно, че ако имам някакво „призвание”, то е тук: в борбата за Евхаристията, против тази редукция, против разцърковяването на Църквата по пътя, от една страна, на нейната „клерикализация” и от друга − на нейното „осветскостяване” (Седма тетрадка, 1 февруари 1982 г.).

Написаното звучи страшно, но така е с всичко онова, което в дълбочина поразява с правдивостта си, което може и да не се харесва, но не може да бъде просто подминато с мълчание. Тук именно, в това негово призвание, за което сам о. Александър пише и на което остава верен до края на дните си, са и корените на цялата злостна съпротива срещу него – като личност и като творчество. Съпротива, която е резултат от факта, че се е докоснал до сърцевината, до онова място, където боли най-много. Че си е позволил безпощаден съд над най-голямата подмяна в живота на историческото християнство. Безпощадно, но затова пък целебно, звучат наблюденията му върху „битовизирането” на Църквата и християнството, на културата и богословието (Първа тетрадка, 17 декември 1973 г.), върху комизма на „академичното” изучаване на духовността („И Словото стана плът”. Само че плът, а не текст с бележки под линия, библиография и научен апарат…”, Трета тетрадка, 13 януари 1976 г.), върху ширещата се около него псевдодуховност („Поразително е, че хората, „които се интересуват от духовния живот”, всъщност не обичат Христос и Евангелието. И това е съвсем разбираемо, тъй като там не е казано нищо за „духовния живот” – такъв, какъвто те го разбират и го обичат”, Първа тетрадка, 27 септември 1973 г.). И така нататък, и така нататък…

Върху активизма, върху бягството от действителността и сляпото преклонение пред митологизираното минало („Всички тези бягства – кой във Византия, кой в „Добротолюбието”, кой на остров Патмос, кой в иконите… В момента православието е нещо като супермаркет. Всеки си избира, каквото иска: епоха, стил, identification. Невъзможно е да бъдеш самият себе си”, Първа тетрадка, 26 ноември 1973 г.), върху религията и „религиозността” („На нищо в света не се играе така лесно, както на „религиозност”. И колко много хора не разбират, че неизчистената и непросветената религиозност е средоточието на демоничното в света”, Първа тетрадка, 19 февруари 1973 г.), върху подмяната в разбирането ни за смъртта („Как никой не е забелязал чудовищното израждане на религията на възкресението в едно погребално самоуслаждане?”, Първа тетрадка, 9 септември 1974 г.) и заиграването с психиатрията („Болестта на съвременните… хора е обсебването. Те пък, а заедно с тях и свещениците искат да я лекуват с психиатрично дърдорене”, Първа тетрадка, 10 март 1973 г.). И още, и още…

На всички тези изопачавания и подмени о. Александър противопоставя дълбоко осъзнатата радост от знанието за Бога и Църквата, за красотата и космическия ред на творението, които ни дават възможността да предвкусваме още тук и сега красотата и на Царството („Мислех си: Откъде знаем, че освен „мира сего”, който е паднал и в зло лежи, несъмнено го има и другия, чакания свят? Преди всичко го знаем от природата – от нейното „свидетелство”, от нейната ранена красота. И ми е напълно непонятно и чуждо изкушението на който и да било пантеизъм. Всичко това е свидетелство, цялата красота на природата свидетелства за друго, за Другия”, Първа тетрадка, 20 октомври 1973 г.), за човека като истински творец и за висотата на човешкия дух („Човекът е призван не към осъществяване на правила, а към чудото на живота. Семейството е чудо. Творчеството е чудо. Царството Божие е чудо”, Шеста тетрадка, 11 октомври 1980 г.)… Радост и благодарност – две не особено сложни, но оказващи се толкова трудни за съвременния християнин настроения, две отправни точки към живеенето на живота ни като дар от Бога – именно като дар! И с колко много тъга констатира той, че вместо тях, необходими се оказват „проблемите”, които трябва да бъдат „разрешавани” (все едно дали при свещеника или при психиатъра), някакви „трудности”, с които непременно да върви борба, всевъзможни „активности”, зад които да се прикрива онзи страх пред живия живот, който идва тъкмо от отсъствието на радостта, от неспособността или пък нежеланието да се радваш.
 
Втората голяма тема на „Дневниците” е културата – отношението към нея вътре в християнството, неразривната ѝ връзка с християнството. Противно на ширещото се мнение, че културата се противопоставя на Църквата и християнството като секуларно срещу духовно, о. Шмеман настойчиво обяснява дълбоката, взаимопроникваща връзка тъкмо между Църквата и културата, между християнството и културата, богословието и културата. Защото „проверката – не на Христос, не на Евангелието, не и на Църквата в последната ѝ същност…, а на историческите форми на християнството, включително на „православието” – е в културата, създавана и вдъхновявана от него. Културата на конкретната епоха – това е огледалото, в което християните трябва да виждат самите себе си, степента на своята вярност към „едното потребно”, към „победата, която побеждава света…” (Първа тетрадка, 26 септември 1974 г.).
 
Живото потвърждение на тези думи е отново в „Дневниците” – наблюденията, регистрирани там по време на и след края на пътуванията на о. Александър, особено вън от САЩ (Финландия, Мексико, Египет), граничещите с гениалност негови оценки на творчеството на толкова много писатели, както и на общите литературни тенденции („Руската литература – тя не се бои от нищо! Върви смело напред, изкачва се до най-високите върхове или слиза в преизподнята, катери се, пада, после отново се катери. Достига до невероятни успехи и допълзява до невероятни падения. Оттук у някои… е онзи инстинктивен страх пред нея. В английската литература винаги съм забелязвал някакъв пълнеж от скрит „фройдизъм”, една своеобразна самозащита срещу него с някакъв „law and order”. Немската, това е Смърт във Венеция, където всичко, което се случва, се случва в крайна сметка само затова, защото е пренесено във Венеция, и където – с други думи – „Венеция” е и самата същност на драмата… Накрая, френската – в нея няма нищо „скрито” и все пак тя единствена свидетелства за „християнския човек”, Втора тетрадка, 19 ноември 1974 г.), преклонението пред класическата музика („Днес след Литургията, в неделната тишина на нашия дом… слушахме Matthaeus Passion на Бах… Как е възможно светът, в който се е родила и е прозвучала тази музика, „да не вярва в Бога?”, Втора тетрадка, 17 ноември 1974 г.), пред свободния творчески гений, който се проявява единствено в самотата („Творчеството е възможно само в самота, а ние живеем в епоха на ужасяващо бърборене, включително религиозно. Колко добре е казано, че „мълчанието – това е тайната на бъдещия век”…”, Втора тетрадка, 28 май 1975 г.), за творчеството като синергѝя между човека и Бога („Работата на мисълта е точно като прислушване вътре в себе си за някого другиго, за нещо друго, разпознаване, а след това и опит да го кажеш, да го изразиш адекватно. Винаги обаче имам усещането, че има нещо скрито, което се извършва без моето участие. Че това, което говориш, не е от теб, а от теб е само как го говориш. И – в края на краищата – цялото творчество е в това, щото как да съответства на какво. Ако го няма това как, ако го няма изразяването, какво би останало непроявено. Такова е то „сътрудничеството” на човека с Бога, тайната на човешката свобода”, Трета тетрадка, 18 февруари 1976 г.)…
 
Във връзка с културата е и една от най-честите „закачки” в „Дневниците” – тази с „академичното” богословие: „Богословите – пише о. Александър – са свързали съдбата си – вътрешно – с „учеността”. А колко по-общи са техните пътища с тези на поетите, на хората на изкуството. Вследствие от това и богословието се е превърнало в скучно академично забавление, което на никого не е необходимо – нито в Църквата, нито вън от нея. Само поезията е истинска и трудна, а „учеността” е безкрайно лесна” (Първа тетрадка, 12 октомври 1973 г.). А колко често обичаме да повтаряме – като своеобразна мантра – как великите Отци на Църквата са били, освен боговдъхновени мъже, още и истински корифеи във философската образованост и въобще колко наясно са били с културните контексти – всеки в своето собствено време. И как това им е помагало да бъдат толкова добре чуваеми, а оттам и въздействащи – не само в своето време, но и до ден днешен. И как в същото време, папагалски повтаряйки това – вярно по същество – съждение, сме отвикнали да чуваме и да чувстваме контекстите на собственото си време и още по-лошо – отказали сме се да творим християнска култура днес, в своето време, заменяйки примера, опита и завета на Отците с ленивото, но за сметка на това толкова успокоително и упояващо „опазване на православието”, всъщност на неговите външни форми, уви, толкова често опразнени от всякакво съдържание.
 
Вследствие от всичко това днешното „културно” присъствие на християнството отдавна е спряло да бъде творене на християнска култура, на християнски контекст на живота, за да бъде сведено до едното „научно” изучаване на „християнски артефакти” – като свидетелства за отминали епохи, които нямат нищо общо с действителността, в която живеем. Призивът пък на Христос „идете и научете всички народи” (Мат. 28:19) е сведен до едното „опазвайте”, „опазване”, което в наши дни до голяма степен изчерпва основното съдържание на християнската мисия и послание към света („Не разбираме, не мислим, но ето че пазим и се радваме, колко добре пазим”, Първа тетрадка, 7 март 1974 г.). След което с потрес, възмущение и свещен гняв установяваме, че в съзнанието на съвременния човек християнството вече не е нищо повече от музейна сбирка, която може и е полезно е да бъде изучавана, „презентирана” (с извинение за чуждицата) и разглеждана като в изложбена зала, от най-обикновено човешко любопитство, само не и истински живяна като претворяваща света и живота сила.
 
Като трета голяма тема в „Дневниците”, поне според мен, може да бъде посочен светът на политическите идеи, „лявото” и „дясното” и тяхното взаимно отношение към и с християнския светоглед. Противно на често натрапваната препоръка, че истинският християнин трябва да стои далеч от света, о. Александър проявява жив, действителен интерес към случващото се както в собствената му държава (САЩ), така и навсякъде по света, особено в бившия Съветски съюз. Наблюденията и отсъдите му по отношение на „лявото” и „дясното” и въобще на света на голямата политика са не по-малко честни и правдиви, отколкото и тези за църковната съвременност, в която живее. Те са всъщност взаимно свързани. Едновременно живо интересуващ се от съвременния свят в цялото му многообразие обаче, той през цялото време остава на първо място верен на своята църковна идентичност и е дълбоко необвързан с нито една политическа програма. При него отсъства каквато и да било вътрешна симпатия към едно или друго течение или тенденция от политическия спектър: „За мен – четем в „Дневниците” – става все по-очевидно, че – в дълбочината на своето подсъзнателно и ирационално – „дясното” и „лявото” са именно des états d’âme (състояние на душата) и поради това те са страшни: всяко от тях именно в своята слепота” (Втора тетрадка, 13 април 1975 г.). И още по-категоричното: „Прочетох книгата на „левия” журналист Jean Lacouture. Все същото чувство, че са ми еднакво противни – при това отдавна – и десните, и левите” (Първа тетрадка, 26 април 1974 г.).
 
Наистина, сравняването на отношението на о. Александър към „лявото” и към „дясното” като че ли открива пред читателя една минимална доза доверие повече към второто, отколкото към първото, „лявото”, което – по свидетелството на „Дневниците” – той разбира като явление, но категорично отказва да приеме. Анализът, например, върху смисъла на частната собственост – от християнска гледна точка – е достойно за всеки златен фонд на човешката – не толкова на политическата, колкото именно на човешката – мисъл:
 
„Особената метафизична и демонична лъжа на всичко „ляво”. „Дясното” – капитализмът, култът към държавата, шовинизмът – може често да бъде безкрайно омерзително. Но дори и тогава оставаме в категориите на греха и праведността, на гибелта и спасението, тоест в категории, които са създадени от християнството и са проявени от него. „Лявото” пък е основано върху ненавистта към точно тези категории, към самото това виждане за света и човека…. То „принизява” всичко онова, на което разчитаме, и ненавижда всичко онова, което идва „свише”… Съвременният уклон наляво е духовно явление. Това е преди всичко отказ от „висшия етаж”. „Справедливостта”, от която като че ли е вдъхновено „лявото”, в същността си представлява приравняване на абсолютно всичко до най-ниския етаж при отричане съществуването на всеки по-висок. Оттук и любовта към чудовищното понятие „маси”…. Принципът на частната собственост, колкото и да е извращаван (а той е извратен от първородния грях), е наистина християнски принцип. Защото самият свят, самият живот ни е даден от Бога точно като „собственост”… И именно затова християнството зове към личен отказ от „частната собственост” – именно като изцеление и възстановяване на това притежаване на света (лично, а не колективно!), което е извратил и е предал човекът. То обаче съвсем не призовава към „унищожаване” на частната собственост и замяната ѝ с колективна. В света всичко е лично, а самият принцип на колективното е дяволски. А призивът „да раздадем всичко” не е „социална програма”, а есхатологичен принцип, начин да се премине към „другия свят” (Втора тетрадка, 9 април 1975 г.).
 
Прибързано и лекомислено би било обаче оттук да стигаме до заключението, че о. Александър е проявявал каквито и да било искрени симпатии към „дясното”, освен само по смисъла на избирането на по-малкото зло. Ще цитирам още един от неговите анализи, разсейващ всяко съмнение в „десни пристрастия” на християнина, свещеника, богослова или просто човека Александър Шмеман: „Неотдавна си мислех следното: в действителност нашето време и „механизмите” ни познават четири позиции, четири типа отношение към всичко, четири светогледа. Това са (от ляво на дясно) типовете на радикала, либерала, консерватора и реакционера. Какво обаче да прави онзи, на когото всички те са еднакво противни и дори повече – за когото са дълбоко омерзителни както ограниченият фанатизъм на радикала, така и безгръбначното всеприемане и всеядна повърхностност на либерала, и глупостта на консерватора, и нравствената подлост на реакционера?” (Първа тетрадка, 1 ноември 1973 г.).
 
Всъщност, поне според мен, обяснението на това съвместяване на живия интерес към „света” с цялостно дистанциране от всичко в него се крие в старата християнска и по-точно църковна антиномия „в този свят, но не от този свят” – антиномия, към която о. Александър се е придържал винаги и която – добре знаем това още от Евангелието – е и съдържанието на най-адекватното християнско поведение в „мира сего”. И така, едновременно и „в”, и „не от” този свят – оставена именно като антиномия, както пише до о. Александър и владика Александър (Семьонов-Тян-Шански) в писмо от 3 юли 1975 г.: „Разбрах, че още от ранните си години Вие сте преживявали антиномията на отхвърлянето и приемането на света, антиномия, която така сте и оставили – именно като антиномия” (Втора тетрадка, 13 юли 1975 г.). Тази антиномия пък, поне според о. Александър, бива снемана само в разбирането за Църквата като за присъствие в света на Царството Божие: „Задачата на богословието – пише той – е да бъде вярно на тази антиномия, която бива снемана в опита на Църквата като „пасха” – като преминаване постоянно, а не само исторически, на света в Царство Божие. Ето защо през цялото време е нужно едновременно и да се бяга от света, и непрекъснато да се пребивава в него” (Шеста тетрадка, 14 октомври 1979 г.). Така е разбирал той живота си според вярата, така го е и живял. На друго пък място пише за двусмислеността на християнството, която намира своето разрешение в есхатологичния характер на християнската вяра:

„Християнството е двусмислено par définition (по определение). От една страна, „Бог толкоз обикна света…”, а от друга: „не обичайте света, нито което е в света…”. И ето че тази основна антиномия „историческото” и най-„правоверното” възможно християнство (на Отците, Църквата и т.н.) не само че не е претворило в екзистенциален опит – в разбиране на живота, в идеал за живот, а напротив – така да се каже, отказало се е от нея. Църквата се е устроила в света, покрила е със злато и сребро своите кръстове, митри, сакоси и още повече – превърнала се е в „бит”, но – и в това е целият парадокс – като непрестанно призовава „не обичайте света, нито което е в света”, така да се каже, игнорирайки любовта на Самия Бог към света… Защото – и аз ще продължа да повтарям това до смъртния си час – ключът към това разпознаване е в есхатологичната същност на християнството, а това означава в разпознаването тук и сега, „посред нас”, на идващото Царство в радостта за Христос, възнесъл се на небето и „без никак да се отделя, но оставайки неизменно…”, а в тази радост и с нейна помощ – разпознаване на „тайно извършващото се” преобразяване на света и на тварите…” (Седма тетрадка, 2 юни 1982 г.).
 
Изброяването на всички теми, засегнати повече или по-малко подробно в осемте тетрадки от „Дневниците” на о. Александър Шмеман би разширило до безкрай този опит за среща с него и прочит на вътрешния му свят. Опитах се да отбележа само това, което преценявам не толкова като най-важно, колкото като най-знаково – знаково от гледна точка на съвременната църковна ситуация. Други биха откроили за себе си други – не по-малко знакови – теми и също биха имали своето право. Защото, както казах и в началото, най-точната характеристика на разкриващия се пред читателя вътрешен свят на автора на тази книга е широта. Във всички положителни смисли на думата.
 
Посланията
 
Едва ли в целия текст на „Дневниците” на о. Александър има по-често повтаряна дума от думата „радост”. И от призива „радвайте се!”, „радвайте се и благодарете!” – за всичко и за всички. Защото, наистина, „не може да знаеш, че Бог е и да не се радваш…”, защото, наистина, „страхът от греха не спасява от греха. Спасява радостта в Господа…”. Защото „радостта е основа на свободата, в която именно сме призвани да „стоим”…” (Четвърта тетрадка, 12 октомври 1976 г.). Тази именно радост и произтичащата от нея благодарност, като постоянно състояние, са това, което прави от човека истински човек. Отсъствието им пък е симптом на духовно заболяване. И няма по-добър лек срещу това заболяване от следването на апостолския призив: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се!” (Фил. 4:4). И колко естествено звучат тогава думите: „Ето, вече два дена съм с радостта, че утре ще служа Литургия. Нима в Църквата има нещо друго интересно?” (Първа тетрадка, 25 май 1973 г.). Или пък: „За какво особено да благодаря на Бога (освен, разбира се, благодарността ми за самия дар на живота)? За свободата от идолите. За онова почти непрестанно усещане в живота на другото, главното, което присъства във всичко, но и с нищо не се отъждествява, за радостта” (Седма тетрадка, 27 април 1981 г.). И колко огорчаващо е нежеланието, отказа от тази радост:
 
„И ето че идват, и идват за съвет… И някаква слабост и лъжлив срам пречат да кажа на всеки от тях: „Нямам никакви съвети. Имам само една слаба, колебаеща се, но за мен несъмнена радост. Искате ли я?”. Не искат. Искат разговори за „проблемите” и бръщолевения за това как да ги „разрешават”. Не, дяволът не е удържал по-голяма победа в света от тази „психологизация на религията”. Доказателство за това е, че в психологията има всичко, което бихме могли да си пожелаем, и само едно в нея е абсолютно невъзможно, немислимо, недопустимо – радостта…” (Четвърта тетрадка, 12 октомври 1976 г.).
 
Второто и също много често повтаряно послание на о. Александър може да бъде формулирано така: „Винаги търсете едното потребно!” (Лука 10:40-41). „Защото – както казва той – всеки спор винаги е спор за йерархията на ценностите, за онова съкровище, което определя местонахождението на сърцето, и в крайна сметка – за „едното потребно”…” (Втора тетрадка, 13 декември 1974 г.). Защото „… всичко се свежда до едно и също: до това, че всичко в света, което не е „отнесено” и не се „отнася” винаги до главното, до „едното потребно”, е изпразнено от съдържание, ненужно е и е вредно…” (Четвърта тетрадка, 6 април 1977 г.).
 
Мога да продължа още дълго да изреждам посланията на тази книга. Както и с темите обаче, и поради същите съображения, ще се огранича до едно последно, което – от името на автора – бих формулирал просто като „бъдете честни!” – сами към себе си, към околните и в крайна сметка към Онзи, Който дарява и живота, и всичко онова, на което можем да се радваме и за което да благодарим, Който точно ни е посочил едното потребно. Тази пък честност включва в себе си отказ и отстраняване от всяка подмяна, от всяко идеализиране и митологизиране на миналото, от всеки евтин триумфализъм, от всяко играене на „църковност” и „духовност”, на „благочестие” и „елейност”…
 
Защото – както пише о. Александър Шмеман – „църковността” би трябвало да освобождава. Но в сегашната ѝ тоналност тя не освобождава, а заробва, стеснява, прави те беден. Човекът започва да се интересува от „стария” и „новия” стил, от разправиите между епископите, от всякаква елейност. И започва да възприема духовността като необходимост от четене на скверни книги, ужасяващи с бедността и риториката си, и на всякакви брошури, разказващи за чудеса и чудотворни икони, като необходимост от всевъзможна съмнителна „попщина” и от непрекъснато дрънкане на религиозни теми. Вместо да учи човека да гледа по свой начин на света и живота, Църквата го учи да гледа себе си. Вместо да приеме поновому самия себе си и своя живот, той смята за свой дълг да нахлузва върху себе си някаква безлична, окадена, вмирисана на постно олио дреха на така нареченото „благочестие”. Вместо да знае какво е радост, светлина, смисъл и вечност, той става раздразнителен, тесногръд, нетърпим и много често просто зъл и вече дори не се кае за това, тъй като всичко е от „църковността” (Първа тетрадка, 21 януари 1974 г.).
 
Диагнозата е тежка и почти непоносима, поне за мнозина, но затова пък е точна. Със сигурност обаче лечението на описаните симптоми започва именно с честността, с отказа от лъжата, с отказа от живота в лъжа и в самоизмама. Със строшаването на удобното огледало и замяната му с такова, което точно да отразява действителността. С отказа от съзнателно или несъзнателно сътворяваните от самите нас идоли. Такова е посланието. Ще бъде ли то прочетено зависи лично от всеки…
 
… И тъй като съвсем скоро православният свят отбеляза тъжната 28-годишнина от деня, когато о. Александър отмина от този свят, ще завърша тази различна среща с него с текста на последната му проповед – произнесена на 24 ноември 1983 г., в Деня на благодарността, малко по-малко от три седмици преди смъртта да го отдели от нас:

„Всеки, който е способен да благодари, е достоен за спасение и вечна радост.

Благодарим Ти, Господи, задето си благоволил да приемеш тази Евхаристия, която ние принасяме на Светата Троица – Отец, Син и Свети Дух – и която изпълва сърцата ни с радост, мир и праведност в Светия Дух.

Благодарим Ти, Господи, задето си ни Се открил и си ни дал да предвкусваме Твоето Царство.

Благодарим Ти, Господи, задето си ни съединил един с друг, в служение на Теб и на Твоята света Църква.

Благодарим Ти, Господи, задето ни помагаш да преодоляваме всички трудности, напрежения, страсти и изкушения, възстановявайки сред нас мира, взаимната любов и радостта в общението ни със Светия Дух.

Благодарим Ти, Господи, за изпратените ни страдания, тъй като те ни очистват от нашата себичност и ни напомнят за „едното потребно”, за Твоето вечно Царство.

Благодарим Ти, Господи, задето си ни дал тази страна, където можем свободно да Ти служим.

Благодарим Ти, Господи, за това училище, в което се възвестява името на Бога.

Благодарим Ти, Господи, за нашите семейства: за мъжете, за жените, и особено за децата, които – със своята радост, оживление и свята глъчка, ни учат как да славим светото Ти име.

Благодарим Ти, Господи, за всекиго и за всичко.

Велик си, Господи, и чудни са делата ти, и нито едно слово не е достатъчно, за да възпее Твоите чудеса.

Господи, добре е да бъдем тук! Амин”.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kuc 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Блажен оня човек, който е достигнал състояние на бодърстване или се бори да го постигне: в сърцето му се образува духовно небе – със слънце, луна и звезди.

Св. Филотей Синаит
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.