Седем дни със св. Йоан Рилски в Кремиковския манастир (фоторепортаж)

Св. Йоан Рилски – спътник през седемте дни

Централна личност в лагерната програма беше небесният покровител на българския народ – св. Йоан Рилски Чудотворец. Децата се запознаха с неговия живот, с подвижничеството му, с отношението му към хората и към Божието творение и най-вече с неговия Завет.

Стремежът на учителите беше светецът да не остане единствено образ от миналото, за когото трябва да запомним няколко факта. Въпросът беше друг: какво означава да живеем според съветите на св. Йоан днес?

Затова разговорите за него естествено се свързаха с темите за мира с ближния, за прошката, за отговорността и за любовта. В едно от заниманията разгледахме Десетте Божии заповеди, а в друго потърсихме отговор на въпроса как човек може да живее в мир със своите ближни и със самия себе си чрез Христовата притча за блудния син.

Разговорът започна с това кой е по-малкият син, кой е по-големият и защо бащата приема завърналото се дете. Заедно размишлявахме какво означава да признаеш грешката си, да се върнеш, да поискаш прошка, а също и какво означава да приемеш другия след неговото завръщане. Така думите „мир с ближния“ постепенно се превърнаха в конкретно предизвикателство към всекидневните отношения между самите деца.

Към живота на Рилския Чудотворец ни върна и пиесата „Чудото на св. Йоан Рилски и дивите зверове“, която децата разучиха и изиграха. Историите за светеца и животните дадоха възможност да говорим за още една страна на светостта – възстановяването на мира не само между човека и Бога и между хората, но и между човека и цялото творение.

Може би затова съвсем естествена част от лагерното всекидневие станаха и… котките на манастира. Те имаха много приятели сред децата и вероятно бяха сред най-постоянно обгрижваните обитатели на манастира през тези седем дни.

От св. Йоан Рилски до св. Паисий Светогорец

В две от вечерите изгледахме първите два епизода от сериала, посветен на св. Паисий Светогорец. На пръв поглед това можеше да изглежда като отклонение от основната тема за Рилския светец. Всъщност то ни даде възможност да открием една важна духовна връзка.

Между св. Йоан Рилски и св. Паисий Светогорец, разбира се, няма пряк исторически паралел. Разделят ги близо десет века. Но между тях може да бъде открито дълбоко сходство в православния монашески опит.

И двамата търсят тишината, молитвата и отдалечаването от светската суета, а постепенно именно в тяхното уединение започват да идват хора. Пустинята се превръща в място на среща. Отшелникът, който се е отделил от света, се оказва човек, към когото светът търси път заради неговата молитва, любов и духовно разсъждение.

И при св. Йоан, и при св. Паисий виждаме характерното за християнското подвижничество привидно противоречие: човек се оттегля, за да бъде с Бога, а именно така става способен по-дълбоко да бъде и с хората.

За децата тази връзка беше важна, защото показа, че светостта не принадлежи единствено на далечното минало. Между Рилската пустиня от X век и Света Гора през XX век има огромна времева дистанция, но молитвата, смирението, състраданието и грижата за човека остават разпознаваеми.

Манастирът като място за молитва

Дните ни не започваха с урок, а с подготовка за богослужението. Всяка сутрин преди службата имахме кратка физическа загрявка, а след това децата участваха в манастирския богослужебен ритъм.

Заедно с о. Георги присъствахме и пеехме на утринните и вечерните богослужения, а в неделя децата участваха и пяха на св. Литургия, отслужена от о. Серафим и о. Георги.

В подготовката им за тайнството Изповед особена помощ оказа о. Атанас от храм „Св. Благовещение“ в столичния квартал „Дружба“, който отдели близо четири часа за разговор и изповед на децата.

Така богослужението не остана „част от програмата“, поставена между две занимания. Постепенно то започна да определя ритъма на самия ден.

Децата се запознаха и с четирите храма на територията на Кремиковския манастир, като научаваха не само имената им, но и защо храмът е различно пространство, какво виждаме в него и как се държим, когато прекрачим прага му.

Музиката също имаше важно място. През седмицата децата разучаваха тропари и други църковни песнопения – сред тях тропарите на св. Йоан Рилски, на св. Георги, на св. св. Кирил и Методий, на Успение Богородично, „Богородице Дево“, пасхалния тропар „Христос воскресе“, както и „Господи, воззвах“ и стихове от 135-и псалом.

В началото някои само слушаха. После започнаха тихо да се включват. А към края на седмицата вече пеехме заедно.

Книги на трапезата и въпроси за онова, което обичаме

Духовните разговори продължаваха и по време на хранене. На обяд четяхме откъси от „Закон Божи“, както и от книгата „Хвърчилото, орлите и светците“ на Мирела Кючукова. Четенето често се превръщаше в повод за въпроси и разговор.

Имаше и съвсем лични теми. Говорихме за хората и нещата, които обичаме. Говорихме какво означава благодарността. Засадихме цвете и написахме за какво сме благодарни.

Отговорите бяха различни, но по една точка настъпи почти пълно единодушие: бяхме благодарни едни за други.

Това може би беше и един от най-важните резултати от седмицата. Деца, дошли от различни градове, с различен житейски опит, способности и затруднения, след няколко дни вече не се възприемаха като непознати, събрани временно на едно място, а като приятели.

От броеничката и просфората до хвърчилото

Ръцете също трябваше да учат.

По време на творческите ателиета децата изработваха броенички и свещи. С помощта на Свилен се запознаха с приготвянето на просфори, а с Таня пекоха и украсяваха сладки.

Имаше време и за движение – волейбол, футбол, различни спортни игри, песни и български хора. В спортните занимания се включиха със специални игри Велина Андонова, Христина Христова, Христина Каролева и Надежда Захариева от храм „Рождество Христово“ в квартал «Младост», София, както и Фидана и Юлия Бончеви от сдружение «Паралелен свят», Пловдив.

Пускахме хвърчила, имахме лагерен огън, направихме поход, посетихме и отдадохме почит при паметника на Димитър Стефанов - Казака.

Пяхме, играхме и учихме хора. Имаше много движение, много смях, много чай и – нещо, което децата вероятно биха поставили високо в класацията на лагерните достойнства – много и вкусна храна.

По време на смяната имахме и два специални празника – отпразнувахме рождените дни на Александър и Елица.

Приобщаване чрез игра

Особено интересна среща в програмата беше тази с младежите от Фондация „За УТРЕ“.

Дейността беше част от международния младежки обмен „Включване чрез игра – GAME Inclusion“ по програма „Еразъм+“. В него участват шестнадесет младежи, петима от които със специални потребности, както и техните ръководители от България, Хърватия и Турция.

Целта на проекта е социалното включване на младежи със специални потребности чрез неформални образователни дейности и чрез създаването на възможности младежите да се приемат взаимно, да общуват и да извършват съвместни дейности със свои връстници.

За нашия лагер тази среща не беше просто външно посещение. Тя естествено продължи онова, което се опитвахме да живеем през цялата седмица – че приобщаването се учи най-добре, когато правим нещо заедно.

Играта понякога успява там, където дългите обяснения не успяват. Тя премахва предварителните роли и оставя един много по-прост въпрос: „Ще играем ли заедно?“.

Вечерта, в която всеки имаше талант

Една от най-очакваните вечери беше нашата Вечер на таланта.

Тя беше едновременно своеобразен завършек на наученото през седмицата и възможност децата да покажат нещо свое – нещо, което умеят, обичат и искат да споделят с останалите.

На сцената се появиха и най-малките, и по-големите.

Най-малкият участник в лагера – Рафаил, изпя народната песен „Рипни, Калинке“.

Женя, Аня и Маша представиха впечатляващо акробатично изпълнение.

Дара свири на цигулка „Танец“ и „Despacito“.

Кирил показа букви и рисунки, които беше изработил сам, а Ани и Алиса представиха свои рисунки.

Разбира се, не можеше да мине и без изненада – с песнопения извън предварително обявената програма се включиха и ръководителите на лагера.

Иван Драгански и приятели изпълниха песента „Заедно“, а може би трудно би могло да се избере по-подходяща песен за вечерта.

Финалът беше общ – с хорото „Мома Яница“.

Защото след седем дни вече имаше много по-малко значение кой от кой град е дошъл, кой рисува, кой пее, кой се движи по-бързо, кой се нуждае от повече помощ или кой знае повече тропари.

Имаше значение, че сме заедно.

Какво остава след седем дни?

Летният лагер има странно измерване на времето. В първия ден една седмица изглежда дълга. В последния – изненадващо кратка.

За седем дни трудно може да се научи всичко за св. Йоан Рилски. Не могат да се обяснят докрай Десетте Божии заповеди. Не може да се изчерпи притчата за блудния син. Не може да се научи всичко за молитвата, богослужението, прошката или приятелството.

Но може да се направи нещо друго – детето да преживее част от това, за което говорим.

Да стане сутрин и да отиде на служба с останалите.

Да запее песнопение, което преди три дни не е знаело.

Да направи броеничка.

Да замеси просфора.

Да помогне на приятел.

Да изчака някого.

Да изгуби във футбола и пак да остане приятел с победителя.

Да погали манастирска котка.

Да пусне хвърчило.

Да поиска прошка.

Да напише на листче за какво е благодарно.

И накрая да открие, че сред най-важните неща, за които може да благодари, са хората до него.

Може би точно тук Заветът на св. Йоан Рилски престава да бъде старинен текст.

Защото преди да бъде написан на пергамент или отпечатан в книга, християнският завет трябва да бъде написан в отношенията между хората – в начина, по който се приемаме, прощаваме си, грижим се един за друг и заставаме заедно на молитва.

Това се опитахме да правим през нашите седем дни със св. Йоан Рилски в Кремиковския манастир.

И когато в края на лагера написахме за какво сме благодарни, се оказа, че отговорът вече е бил около нас през цялото време: един за друг.

Снимки: авторката