Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (154 Votes)

SquareДългогодишната битка за името на малкия площад пред Художествена галерия „Теофан Сокеров“ в кв. „Вароша“, гр. Ловеч, приключи. По решение на Общински съвет на гр. Ловеч от 26 януари 2023 г. (взето с гласове „за“ и гласове на „въздържали се“, но без нито един глас „против“) площадът ще носи, вече окончателно, името „Свещеноиконом Кръстю Никифоров“. По този повод разговаряме с г-н Васил Колев, председател на Фондация „Граждани срещу насилието“ и активен радетел за изчистването на паметта и реабилитирането на о. Кръстю, оклеветяван вече второ столетие като „предател“ на Апостола на българската свобода – Васил Левски.

- Известен сте като един от обществениците, най-силно ангажирани в борбата за изчистване името на о. Кръстю Никифоров. Автор и съставител сте на множество книги, посветени на о. Кръстю и клеветата срещу него като „предател“ на Левски. Как приехте резултата от гласуването на общинските съветници в Ловеч на 26 януари?

- От 2003 до 2022 г. бяха направени пет предложения площадът пред Художествената галерия „Проф. Теофан Сокеров“ в кв. „Вароша“ да се именува на свещеноиконом Кръстю Никифоров. Инициатори бяха Българската православна църква, Фондация „Граждани срещу насилието“, Културно общество „Поп Кръстю“ и Регионален исторически музей – Ловеч.

Учудващо, местната власт, която трябваше най-ревностно да защитава паметта на един свой достоен съгражданин, а с това и обществения интерес, така че никой повече да не свързва ловчанлии и техния град с предателство спрямо Левски, дълги години абдикираше от това свое морално задължение.

През годините чувахме всякакви несъстоятелни възражения срещу предложението: „пространството не е площад“, „рано е да се решава този въпрос“, „до решение може да се стигне, след като личността на поп Кръстю бъде обсъдена на национално ниво и историците излязат с компетентно становище“, „в учебниците по история пише, че поп Кръстю е предател“.

Истината е, че в одобрените от Министерство на образованието и науката учебници по история отдавна не пише, че Левски е предаден от поп Кръстю. За последен път през 2016 г. само в един учебник по история (за 11. клас) пише, че Левски е заловен чрез предателство. Във връзка с този текст МОН даде следното пояснение: „В учебника пише, че Васил Левски е бил предаден и заловен при ханчето Къкрина, Ловешко. Не се споменава кой е предателят, нито пък, че е човек от Ловеч“.

На 30 септември 2021 г. Общинският съвет най-после именува площада на свещеноиконом Кръстю Никифоров, но ловешката кметица Корнелия Маринова внесе решението в съда с мотива, че не е спазена процедурата.

Ако през 2021 г., в координация с общински съветници, Маринова възпрепятстваше приемането на предложението чрез протакане, процедурни хватки и оспорване в съда, през 2022 г. тя влезе в ролята на задкулисен играч, скрит зад „Инициативен комитет“, който излезе с „алтернативно“ предложение площадът да се именува „Привременното правителство в България – I отд. от Б.Р.Ц.К.“.

Тази година се навършват 150 години от смъртта на Левски и 185 години от рождението на поп Кръстю. С появата на „алтернативното“ предложение, за съжаление, отново се оказа, че почитането на паметта на единия се обвързва с непризнаване невинността на другия. Затова моментът беше подходящ да се „строши на клеветата зъбът“, като общинските съветници заявят категорично, че не смятат името поп Кръстю за синоним на предателство, използвано срещу Българската православна църква в продължение на сто и двадесет години.

За мене именуването на площада на свещеноиконом Кръстю Никифоров – символ на оклеветения българин – е израз на покаяние не само пред паметта на конкретния човек, но и пред паметта на всички жертви и мъченици със сходна на неговата съдба, което е необходимо за духовното пречистване на нацията. Затова приемам с удовлетворение решението на общинските съветници да подкрепят истината.

- Читателите на „Двери“ на няколко пъти имаха възможност да се запознаят с идеята и мотивите, стоящи зад искането Ви за именуване на площад в Ловеч на името на о. Кръстю (виж, например, тук, тук и тук). Има ли още нещо, което бихте желали да споделите в тази връзка?

- Всичко започна през лятото на 2001 г., когато в ръцете ми попаднаха ръкописите на свещеника. Преди това бях прочел книгите на проф. Димитър Панчовски и Данаил Кацев-Бурски – Последните дни на Васил Левски и Истината по предателството на Васил Левски, както и позициите за поп Кръстю на проф. Николай Генчев, писателя Николай Хайтов, проф. Божидар Димитров и директора на Ловешкия исторически музей Иван Лалев, въз основа на които издадох вестник „120 година клевета“. След като се запознах с творчеството на свещеника, състоящо се от богослужебни слова, гражданска поезия, басни, епиграми и публицистика – творчество, отлежавало повече от сто и двадесет години в Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий“, както и с факти от живота и делото му, нямаше как да спра, исках това, което е скривано толкова много години, да стане достояние на четящите и мислещи българи. Разликата между мене и тези, които се занимават с темата за Васил Левски и поп Кръстю, е, че тях ги интересува само дали свещеникът има вина в залавянето на Левски, докато мене ме вълнуват и темите защо е бил наклеветен, кой е поп Кръстю и с кои свои качества той може да послужи за пример на съвременните българи. В тази посока са книгите, които съм издал: Ръкописите на поп Кръстю (2002 г.), Клеветата за поп Кръстю, Правото излезе налице, Поп Кръстю – живот и дейност, Историческата наука в предутринна мъгла, Поп Кръстю и неговите приятели, Моралният подвиг на поп Кръстю, Поп Кръстю. Стихове и публицистика, Приносът на писатели и поети в оклеветяването на поп Кръстю. Други инициативи в тази връзка са монтирането на паметните плочи за поп Кръстю в Ловеч (2003 г.) и в Ботевград, петте предложения за именуване на площада пред Художествена галерия „Теофан Сокеров“ (от 2003 до 2022 г.), Националната научна конференция „Поп Кръстю – живот и дейност“.

- Независимо от многократното и категорично опровергаване на клеветата, че о. Кръстю Никифоров е „предател“ на Васил Левски, сред нас все още има историци, включително университетски преподаватели, писатели, общественици и всевъзможни интелектуалци, които и до днес упорито поддържат „черната легенда“ за „предателя поп Кръстю“. Кое според Вас е водещо в това упорство: нежеланието да се разделяме с легендите и митовете, с които сме израснали, неприязън към Църквата като цяло или тук има и още нещо?

- Елементът с предателството е основна част от митологията за Левски, особено през комунизма, защото отлично обслужва антицърковната политика на властта. След краха на комунистическия режим обаче стана ясно, че няма нито едно доказателство в подкрепа на мита за „попа – предател“ и ако някои, като автора на пиесата „Великденско вино“ Константин Илиев, продължават да поддържат тази теза, те го правят единствено от някакъв личен интерес.

- Една от книгите си за о. Кръстю посвещавате на българските писатели, които с творчеството си са допринесли за оклеветяването на този наш достоен духовник от миналото. Като че ли най-голям е „приносът“ в това отношение на „патриарха“ на българската литература – Иван Вазов, който заедно с образа на „предателя поп Кръстю“ („Той биде предаден, и от един поп!“) изгражда и другия образ – на „светеца“ Левски („селяните прости светец го зовяха“). Същевременно животът на Левски е бил далече от светостта – такава, каквато я разбира Църквата. Кому е нужен образът на „попа-предател“ и реално допринася ли той с нещо към всенародното почитане на Левски като борец за българската свобода?

G Izvor- Образът на „попа – предател“ няма нищо общо с историческия образ на поп Кръстю, както и образът на „Левски – светеца“ – с този на ръководителя на Вътрешната революционна организация. Поп Кръстю и Васил Левски са реални исторически личности и за тях трябва да съдим по делата и документалното им наследство – ръкописите на поп Кръстю и писмата на Левски. С две думи, трябва да се чете и да се мисли. Интерес да останат образите на „попа-предател“ и „Левски – светеца“ имат само онези, които не искат да видят документираните предателства на комитетските членове и документираните постъпки на Левски. Същите не почитат и Църквата. Пример за това е паметникът в с. Голям извор, Тетевенско, с Левски в Христовия кръст и имената на неговите предатели. Вписването на образа на Левски в Разпятието представлява грубо нарушение на християнския канон, който повелява, че Кръстът е оръдието, на което Христос е изкупил греховете на човешкия род и затова на него не може да бъде сложен друг образ, освен този на Спасителя. Що се отнася до голямоизворския революционен комитет, той има и своите смели и честни революционери, с които селото може да се гордее, като поп Стефан Диков – заклел комитетските дейци в дома си, поп Димитър, поп Петър, Стоян Съйков, Лалю Пеев и Моньо Симеонов, но за тях няма издигнат паметник. Защо?!

- Реабилитирането на о. Кръстю Никифоров през последните десетилетия даде възможност да се вгледаме по-подробно в образа на този наш свещеник. Освободени от мантрата за „предателя“, да видим в него духовника и интелектуалеца, възрожденеца, според утвърдената лексика, както, разбира се, и един от съратниците на Левски. Как мислите: еднаква визия за освобождението на българския народ ли са споделяли Васил Левски и о. Кръстю, или между двамата са съществували някакви идейни различия? И, ако да, в какво са се състоели тези различия?

- Идеите на създадената от Васил Левски организация са залегнали в „Нареда на работниците за освобождението на българският народ“ (проект за устав на БРЦК от 1871 г.) и в Устава на БРЦК (1872 г.). Самият поп Кръстю е заклел членовете на революционния комитет в Ловеч, че ще спазват „законите на тайния Централен български революционен комитет“. Той никъде не осъжда идеите, а критикува някои действия на Васил Левски и на членове на революционните комитети, които са извършени в нарушение на революционния закон. Ето и няколко примера:

- Никъде в „Наредата“ и в Устава не пише, че членовете на комитетите, които събират пари за революцията, трябва да получават процент от събраната сума, но в писмо до революционния комитет в Сливен Левски нарежда: „Юнаците отгдето вземат пари, трябва да се изважда десетъкът от парите да им се разделя, а другите – да остават в касата“.

- Никъде в „Наредата“ и в Устава не пише, че трябва да се обират къщи (още по-малко български), но в свое писмо до Любен Каравелов Левски описва следната случка: „През тия дни щях да се сдобия със силата на оръжието си и щях да посрещна доста работа и твойте борчове да платя, и!… Но времето ми не спомогна. С още един другар по пладне в Ловеч всред града, преоблечен, тайно, че през друга къща влизам у едного чорбаджия, комуто бяха искали помощ за заточениците в Диарбекир, а това куче, откато не дал ни пара, напсува ги и укорил ги, че били разваляли спокойствието им – на шкембетата? Аз исках да го… и парите му; … но като правих сметката си в къщи, на пазарят не излезе така, а да видиш каква! По европейски часът, през денят на 3, скрити ний в къщата му – фамилията му отишла беше на Троянският манастир, а той с калфата си само, 24-годишен момък, според както изпитах, от дюкянът си дохождал всеки път пред момчето един и половина час, то не беше така! Пред „св. Богородица“ в понеделник, по 3 часа европейски дохожда калфата му, отваря портата, която беше заключена отвън, и влиза, но преди да дойде изчупил бях врати, сандъци и не намерих повече освен 1400 гр.[оша] турски все бешлици“.

- Никъде в „Наредата“ и в Устава не пише, че трябва да се убиват невинни хора (камо ли пък българи), но писмото на Левски до Любен Каравелов свидетелства за това: „Така бях приготвен вътре, ако дойдеше той напред, нямаше да става никакъв шум. А то дойде напред момчето, посрещна го другарят ми, нададе вик: тичайте хора! На която страна бях в дворът, докато пристигна, то все вика и бори се с другарят ми, пристигнах, ръгнах го с камата си на смърт, та дано сбъркаше народът посоката на гласът, който беше напълнил улицата. Не умря изведнаж, захвана да вика повече, което не можеше да се укрие вече, ръгнах го още веднаж, за да се не мъчи, и да не може да каже какви са били. Жално за невинното момче, но ако не беше така, инак беше оцапано на много страни… Докато постигнем целта си, ще отидат и невинни хорица доста“.

Друга невинна жертва на революционния терор е наместникът на Ловчанския владика Иларион дякон Паисий. Димитър Общи принуждава дякона да му даде шест хиляди гроша, заплашвайки, че ще го убие, ако съобщи някому за случилото се. Паисий обаче проговаря, а Димитър Общи, който присвоява средствата, отрича да е взел парите. Под предлог, че щял да издаде комитетите на властта, Общи иска разрешение от Ловчанския комитет да убие неудобния за него дякон. По доносите и подстрекателствата на Общи е взето решението за смъртното наказание на духовника. Относно предстоящото убийство на владишкия наместник Левски пише на Любен Каравелов: „Възпрятаме ръкавите си! И каквото ми се чини, ще се почне от черна глава“. По същия въпрос в показанията си пред османския съд Левски признава: „Комитетите не вършеха никаква работа без подписа с моето лъжливо име Арслан Дервишоглу. Каквото и да съм казал преди за убийството на дякона, аз изпратих на Димитра писмо с подпис“. Приносител на писмото е Иван Драсов от Ловчанския комитет. Раненият дякон е пренесен във владишкия конак, където умира два часа по-късно (20 срещу 21 юли 1872 г.). Въпреки опитите на орханийския каймакамин да разбере кого Паисий подозира за стрелбата, дяконът издъхнал без да издаде нещо.

- Никъде в „Наредата“ и в Устава не пише, че владичината, събирана от българските църковни служители за издръжка на народните църкви и училища, трябва да бъде отнета в полза на революционната борба, но тетевенци възнамеряват да ограбят владишкия наместник. За користните им подбуди разказват някои от тях в показанията си пред османския съд: Тодор Кръстев – „Попът ще го убият от името на народа. Поне да го убием сега, че у него има пари, да вземем парите!“, Лечо Николов – „Казаха ни, че у себе си той имал пари. „Щом падне, вземете ги и ги донесете!“.

Запознат в детайли с трагичните събития, поп Кръстю обвинително пита: „Кой и защо уби дякон Паисия, когато той беше невинен човек и който и при издъхването си не изказа убийците, ако и да ги знаеше кои са? Кой и защо уби невинното младо момче в Лович (в Денчовата къща) и защо отиде там? Народ ли да събужда, или къща да обира и хора да убива?“.

Поп Кръстю е искрен и последователен като участник в националноосвободителното движение, както и в оценката си за него. Като касиер на Ловчанския комитет свещеникът настоява изпълнението на патриотичните цели да бъде съобразено с устава на революционната организация и критикува всеки, който го нарушава. Изхождайки от правотата на принципната си позиция, той логично приема за истинска реализация на идеята за освобождение на българския народ чрез всенародна революция не политико-криминалните убийства и кражби спрямо сънародници, а безкористната саможертва в смъртоносна схватка с петвековния поробител.

Някои обаче четат текстовете на поп Кръстю така, както дяволът чете Евангелието.

Драматургът Константин Илиев, например, в статията си „Пази мост – мост за пазене“ (в-к Култура, 2003 г.) стига до заключението, че попът имал „идейна мотивация за евентуалното си поведение“ спрямо Левски.

В Позиция на ръководствата на Общобългарски комитет и Фондация „Васил Левски“ от 2003 г. също се казва, че „по отношение подготовката на народа за въстание въпросният ловешки свещеник от деен участник в революционното движение прераства в идеен противник на революционната организация, на БРЦК и лично на Васил Левски“.

В книгата си Левски: най-ясната загадка (2012 г.) дългогодишният председател на Комитета „Васил Левски“ Дойно Дойнов също заявява, че попът „си остава идеен противник на Левски“.

Защо така упорито се насажда тази теза, след като се знае, че в писмо до Любен Каравелов самият Левски препоръчва поп Кръстю за редактор на нов вестник, наричайки го „наш“ и „полезен“ в работата човек?

Защото поп Кръстю не приема принципа „целта оправдава средствата“ и се обявява против възприетата тактика на революционен терор, изразяваща се в обири и убийства. Свещеникът остава верен на вроденото си чувство за справедливост, на християнската си етика и отказва да приеме убиването на невинни хора. Клеветниците на поп Кръстю вземат на прицел тъкмо християнския морал на отеца, атакуват неговите нравствени начала и мироглед. В този ред на мисли упоритата съпротива срещу постигнатото през последните десетилетия реабилитиране на свещеника е не просто отказ да се признае историческата истина, която категорично очиства поп Кръстю от клеветата, а свидетелство за продължаващото и днес преди- и след-освобожденско отрицание на Църквата от страна на революционери и политици. В основата си атаката срещу о. Кръстю Тотев Никифоров е съпротива против Църквата и нейната първостепенна роля в историята на нашия народ, против нейното влияние в живота ни и днес. Затова в комитетите на Левски участват общо сто тридесет и четирима души – духовни лица, докато в днешния т. нар. Общобългарски комитет „Васил Левски“ няма нито един свещенослужител.

- И за финал: какво бихте пожелали на читателите на „Двери“ в края на първия месец от Новата година?

- Да търсят и намират истината в „Двери на православието“.

* На първата снимка: Площад „Свещеноиконом Кръстю Никифоров“, кв. „Вароша“, гр. Ловеч

На втората снимка: Паметникът на предателите на Левски в с. Голям извор, Тетевенско


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/d3r3f 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Не се учудвай, че падаш всеки ден; не се отказвай, но смело се изправяй. И бъди уверен, че ангелът, който те пази, ще възнагради търпението ти.

Св. Йоан Лествичник