В края на миналата година българският хор „Агия“ участва в международен музикален фестивал в „Мегаро мусикис“ в Солун, Гърция. За смесения хор, родил се от школата за източноцърковно пеене към столичния храм „Рождество Христово“, новата година започва с още предложения за участия в български и международни прояви. Хористите и техният ръководител Никола Антонов възприемат тези покани като признание за своята упорита работа, вдъхновена от любовта им към църковната музика. За предизвикателствата, с които се сблъскват почитателите на източноцърковното пеене у нас, за бъдещето на тази традиция в православния свят, както и за конкретните планове и проблемите, които трябва да разрешава една млада формация като „Агия“, разговаряме с нейния ръководител Никола Антонов.
- Какво кара хора от големия град да посвещават време и сили на това сложно изкуство?
- Хорът се явява естествено продължение на школата по източно пеене, която ръководя вече близо седем години към храм „Рождество Христово“. Тази школа има и свое по-широко виртуално изражение чрез възможността за дистанционно обучение, в което участват желаещи от страната и чужбина. Повечето от хористите са дългогодишни мои ученици. Някои са се включили по-скоро, но проявяват висока ангажираност и напредват бързо, не се страхуват от предизвикателства. Съветвам всички да участват в хоровата дейност, независимо от равнището, на което владеят музиката. Съставът включва хористи от различни възрасти и професии – от ученици и студенти до фармацевти и програмисти. Не липсват и професионални музиканти. Събира ги преди всичко личната им християнска вяра и отдаденост, любовта им към църковното пеене, желанието им да се учат и усъвършенстват. Повечето пеят в различни храмове, помагат било на певницата, било в енорийските си хорове. За всеки от тях това е част от пътя им към лично спасение, а не просто каприз или желание да си разнообразят живота с нещо „по-така“. Както обичам често да се шегувам, не сме се събрали да си пеем „за здраве“. Събрали сме се да вършим сериозна работа.
От една страна, това са хора, които искат да са полезни на Църквата, от друга – намират изкуството за тяхна лична аскеза, начин да практикуват вярата си. Става дума за църковно осъзнати хора, за които музиката, която изучаваме, не е само музика, а нещо повече, духовна храна и потребност. Изкуството на едногласната църковна музика, т. нар. източно или византийско пеене, е наистина трудно, трудно е и за разбиране, и за изпълнение. Не се изучава в нашите музикални училища и е непознато за широката аудитория. Изисква се много време и търпение; резултатите не идват бързо, но когато започват да идват, радостта е голяма и дава силен тласък на занимаващите се да продължат. Това е първото, което казвам на всеки, който е дошъл при мене да се учи от самото начало и се чувства объркан: „Най-важното е да не се отказваш!“. Времената са такива, че всички искаме бързи резултати и ако едно нещо отнема повече време, го изоставяме, за да го заменим с друго. Дори само на това да се научим, да не се отказваме, това вече е полезно и за всичко останало в живота ни.
- Какво е посланието, което изпращате с тази музика? Какво искате да кажете на публиката без думи?
- Трудно е да се изрази с думи, но в този случай ще си послужа с думите на гръцката журналистка Вики Хаджи след нашето представяне на сцената на „Мегаро Тесалоникис“ в Солун миналата година: „Вие създадохте една умилителна атмосфера“. Умилението е православна аскетическа добродетел и е основен критерий за пеенето в църква, формулиран в Правило 75 на Петия вселенски събор. Кореспондира със сърдечното съкрушение и не бива да се бърка с някакво сантиментално състояние. Сантиментална е светската музика, тя е създадена да разплаче или да радва, да води до екзалтация или катарзис. Църковната музика е сериозно изкуство, тя възпитава чувството, а не го разпалва или потиска. Не е създадена и за забавление. Има особена задача и тя се изразява в това да създаде атмосфера на умиление в храма по време на извършването на светите тайнства. Ако храмът е топосът, то църковното пеене е тропосът и затова не може да се разглежда разделено от общия литургичен контекст, от всичко случващо се в олтара и извън него. Ето защо, чинът на псалтите е много древен, а псалтите са се смятали за част от клира.
Това пеене е такова, едногласно, звучи точно по този определен начин, с равното исо, с особените и чужди на привикналото със светската музика ухо интервали, именно за да изпълни своята църковна задача, която е да ни извади от света и да ни пренесе на небето, в есхатона, царството Божие. Естественият хабитат на едногласното византийско пеене е в храма, естественото време е литургичното време, което е вертикално. Това обаче не означава, че тази музика няма място и на концертния подиум, макар и с всички направени преди това уговорки, че тя е литургична, че има сериозна задача, която не е да ни забавлява. Затова и винаги съм казвал на моите хористи: „Излизате на голяма сцена, чувствайте се така, сякаш сме в храма, събрали сме се около клира и пеем така, както бихме пели по време на богослужение. Не обръщайте внимание на нищо“. Храмът е нашето място, там се чувстваме у дома си. Атмосферата в концертната зала се променя, макар и външно по нищо да не личи, освен че всички са затаили дъх. И това не е някаква наша заслуга. Нашата задача е да си свършим работата, да предадем опита си, да спазим точно всички критерии за правилно църковно пеене и да се подчиним на изкуството. Тази музика променя и средата, и хората, до които достига.
- „Агия“ е смесен хор за източно пеене. В Гърция този формат като че ли е приемлив само за музикалната сцена, но не и за храма. Какви са реакциите на гръцката публика, това струва ли им се революционно? Какво е личното Ви мнение за смесеното пеене по време на служба в източната традиция?
- В Гърция е разпространено жени да пеят в църква, не е някаква новост. Всеки е чувал за известната певица Нектария Карандзи, която има и собствена школа, където се обучават както жени, така и мъже. Разбира се, както навсякъде, както и при нас, там също има зилотски настроени среди, които обичат да цитират думите на св. апостол Павел, че жена в църква трябва да мълчи, макар и той да пише тези неща до коринтяните по съвсем друг повод. Никой не взима насериозно тези зилоти. Има ги и при нас в доволно количество. В Гърция дори има Съюз на жените-псалти, има женски състави и изпълнителки, които представят църковнопевческото изкуство на едно доста добро ниво, има и преподавателки по византийско пеене. Разбира се, в големите и по-централни градски храмове обикновено има щатни певци и хорове, разделени на ляв и десен клир. Там едва ли ще видите жени сред певците. В Гърция тази музика има непрекъсната традиция, младежите трупат опит на клира от най-ранна възраст, като образец е редът и практиката в Константинополската патриаршия, която е основният извор за тази музика. Смесени формати трудно може да се видят. Съвместяването на женски и мъжки гласове поради едногласния характер на тази музика е трудна задача. Това е много труден формат и за да се справим с тази трудност, работим доста. Някои от хористките и хористите посещават допълнително уроци при вокален педагог, за да опознаят по-добре гласа си и да се научат да си служат с него. Пеенето е постоянно преодоляване на себе си, на нашите комплекси и задръжи. Пеем редовно заедно на клира, за да се натрупат навици и гласовете на мъжете и жените да се спеят. Това е много сложна задача и резултатите не идват лесно.
В западната многогласна хорова музика партиите на женските и мъжките гласове са разпределени по височина в удобен за всеки глас регистър, докато в едногласното пеене всички пеят в унисон: мъжете в тяхната регистрова височина, а жените – октава по-високо. Понякога става високо за едните или ниско за другите. Решаваме тези задачи по различни начини. Това не е лесно, музиката е сложна, интервалите са трудни, а като се добави съвместяването на мъжки и женски гласове в един унисон, който на всичкото отгоре трябва да звучи артикулирано и художествено, нещата стават още по-сложни. Когато стигнем до трудно място, се учим да закриваме, да отваряме, да звучим по-меко, да не напрягаме гласа, да пеем с подходяща опора, да дишаме пълноценно и да не се страхуваме от височините. Това са певчески задачи, с които се сблъскваме постоянно.
Женският глас може да звучи много красиво във височините, но може и да не звучи толкова добре, особено в храм. Всичко това се учи. Аз съм голям почитател на женския глас и много държа той да звучи там, където му е естественото място. Твърдо вярвам, че всеки глас е красив, няма грозен глас. Човешкият глас е сътворен от Бога инструмент, по природа той е красив, просто ние не знаем как да си служим правилно с него и често го разболяваме. Музикалният слух вече е друго нещо.
По отношение реакциите на гръцката публика бих искал да кажа още нещо. Когато пеем в Гърция, много държа в репертоара ни да има песнопения на гръцки език и това не е чуждопоклонство. Не можеш да твърдиш, че си оперен певец и да не можеш да изпееш една ария на италиански. Гръцкият език е оригиналният език на православното богослужение, не само музика. Повечето текстове, канони, тропари и стихири са написани в оригинал на гръцки, поетически и метрически. Трябва да се познават, дори само за да може да се адаптират и преведат по подходящ начин. Гръцката публика приема изключително добре нашите изпълнения. Ние спазваме всички критерии на традицията, защото тя там не е прекъсвала така, както при нас и хората имат изградени навици. Очакват да чуят нещата по определен начин. Не можеш да пееш неавтентично и да си измисляш. Трябва да си автентичен. В същото време, ние сме българи и пеем като българи, с нашата си вокална постановка, отношение към музиката и начин на поднасяне. А това се цени още повече там, защото е автентично и наше, не е имитация. Имитацията е винаги по-лоша от оригинала. Имитацията, казва нашият голям оперен артист Борис Христов, е обида, която певецът нанася сам на себе си. Много бих искал нашите млади псалти, които залитат по имитирането на чужди изпълнители, да се замислят на това. Всеки певец трябва да намери себе си в това изкуство, да бъде верен и да бъде автентичен. Това не означава, че не трябва да се съобразява с традицията. Всяко изкуство е традиционно и има свои правила. Дори модерните изкуства също.
- Има ли стойностна алтернатива „византийското пеене“?
- Всички знаем, че в България някъде от епохата на Освобождението насам съжителстват две традиции – едногласната и многогласната. Може да се каже, че в някакъв смисъл многогласната музика в православния храм се е превърнала във вид „стойностна алтернатива“, особено като се има предвид западането на едногласното пеене у нас, което не е от вчера. Когато една музикална практика не живее вече никъде, не се изпълнява и не се преподава, тя остава затворена завинаги в книгите. Но от книгите ние не можем да възстановим вече начина на изпълнение. Съществува сериозен риск да си измислим нещо, както впрочем се случва понякога и за което често предупреждавам, когато обсъждаме с моите курсисти различните школи в съвременното псалтикийно пеене. Църквата не е най-подходящото място, където можем да въвеждаме неща, които сме си измислили. Точно това е и моята мотивация да се занимавам с преподаване именно на едноласното източно пеене, византийската певческа традиция. Ако тази традиция престане да има живи носители, тя вече няма да може да се възстанови и да се възроди отново, губим я. На пръсти се броят хората в България, които я изпълняват добре. За тази опасност пише с голяма болка още в края на 19 в. Манасий Поптодоров, който първоначално започва да издава своите книги на петолинейна нотация, много преди това да започне да прави Петър Динев. Прави го именно с цел да се запази музиката в някакъв вид, тъй като още тогава вече се е наблюдавало западане на практиката да се учи старата невмена нотация. След това обаче се връща към нея и издава целия си корпус от познатите ни и днес книги, които се използват в българските храмове, с невмена, а не петолинейна нотация.
Многогласната хорова музика има своите качества и своето достойнство. Тя също е сложно изкуство и също не е лесно да се чуе да звучи в храма така, както трябва. Имам около тридесет години практика като хорист в многогласни хорови формации, включително и като солист. Но за мен източното пеене си е било винаги приоритет „номер едно“. Смятам, че познавам добре общоприетия у нас хоров репертоар и ценя качественото многогласно хорово пеене. То също си има своите проблеми, но бих предпочел да ги оставя на тези, които са се посветили на този вид музика. Нека те се погрижат за своята традиция, а аз – за моята.
- Има ли източноцърковното пеене потенциал за развитие и модернизиране или неговата функция е „консервативна“ спрямо формите от миналото?
- При последната голяма музикална реформа на Константинополската патриаршия, реформата на Тримата учители от 1814 г. или Новия метод, както също се нарича, църковната музика става по-достъпна за систематично обучение, преподаване и печат. Българите, които се обучават в училището на Патриаршията, започват много усилена издателска и преводаческа работа с цел тази музика да зазвучи с подходящо качество на употребявания в Българската църква църковнославянски език. Самият характер на музиката предразполага и позволява тя да се изпълнява на различни езици, това е в природата ѝ.
Винаги съм бил твърд привърженик на въвеждането на съвременния език в богослужението, но за момента не виждам това да може да стане с необходимото качество, особено по отношение на музиката. Причината е в липсата на подготвени хора, които да познават традицията достатъчно добре. Самият аз съм правил опити с променлив успех. Някой път се получава, друг път – не. В България има подобни опити, но трябва да извървим дълъг път. Проблемът е, че се опитваме да променим една традиция, която самите ние днес не познаваме достатъчно добре и в необходимата дълбочина. Преди да тръгнеш да променяш нещо, трябва да го познаваш поне на сто и петдесет процента. Към настоящия етап не намирам достатъчно сили и за двете. Поставил съм си за задача едно нещо да науча както трябва и да го преподавам както трябва, а после дали ще можем да го осъвременим – това вече Господ ще покаже. Ние не познаваме собствената си традиция, а сме тръгнали да я променяме. Българите през Възраждането не са правели така. Йеромонах Неофит Рилски е познавал с голяма вещина гръцките образци, което му се признава и дори е засвидетелствано в самите гръцките извори. Хаджи Ангел Иванов Севлиевеца, на когото дължим целия съвременен български източноцърковен репертоар, пише в предговора на своето Цветособрание, че българите, които са познавали гръцката музика, пеели отлично и българското пеене, а тези, които не познавали гръцкото, не знаели и българското да пеят както трябва. Какво означава това? Означава първо, че проблемите не са от вчера. Още тогава българите са осъзнавали, че трябва да познаваме отлично изворите и корените на тази музика, да сме се потопили достатъчно дълбоко и дълго време в традицията, за да можем да родим нещо ново. С половинчати знания можем да родим единствено половинчати неща.
- Какви са изискванията за хористите, какви качества са необходими?
- Хористите в хор „Агия“ са първо ученици в школата, която водя. Някои са по-отдавна и са доста по-напреднили, други са по-отскоро, но с всички говорим на един език. Те познават моите критерии, които не са лично мои, не съм си ги измислил аз. Това е първото изискване. Разбира се, музикален слух, познаване на невмите и опит на клира… това се подразбира. Не може да си извън традицията и да искаш да пееш тази музика. Ако човек не е църковен, не е църковно вярващ, черкуващ се православен християнин, няма как да влезе през вратата на това изкуство. Ще стои отвън и ще гледа, ще слуша. Дори да му харесва, той няма как да започне да го изпълнява както трябва. Това важи не само за източното пеене, а и за всеки вид църковна музика.
Хорът е естествено продължение на обучението, което продължава с години и е желателно никога да не свършва. Хоровият опит учи на определени навици, които няма как да се научат по друг начин. Определена дисциплина на спяване, концентрация и внимание, ритмичност и артикулация. Целта не е само да се изпее нещо, а това да се направи художествено, да бъде красиво и да остави хубав спомен сред слушателите. Нашата едногласна църковна музика е много красива, тя се отличава със специфични украшения, непознати интервали, носи богатството на византийското осмогласие, има богат език и всичко това е създадено в услуга на богослужебния текст, на молитвата и славословието. Текстът и мелодията се вплитат по особен начин и нашата задача е да покажем всичко това. Тъй като по-голямата част от хористите все пак не са професионални музиканти и нямат почти никакъв сценичен опит, за тях хорът е голямо предизвикателство. Свързано е с преодоляване на себе си, на притеснения и страхове, придобиването на смелост и дръзновение – все неща, които са полезни не само в музиката, но и в целия ни живот. Аз съм син на артисти и съм отраснал на сцената. За мен да изляза на сцена е като да отида да пия кафе. Просто съм у дома си. Това е важно за състава, защото хористите очакват от мен да им вдъхна увереност и спокойствие, че след като сме се подготвили добре, няма за какво да се притесняваме. Подготовката е на първо място. За да се представиш добре на сцена, трябва да си много добре подготвен. Репетирай, репетирай и пак репетирай. После всичко ще стане с лекота и ще бъде празник, а не стрес. Пеенето изисква спокойствие, гласът обича спокойствието, за да се лее с лекота. Всичко това са неща, на които се учим в процеса на работа с хористите. Вярвам, че им е полезно не само за музиката и пеенето.
- А как се издържа хорът? Много хора смятат, че това е доброволческа дейност, която не се нуждае от специална финансова подкрепа.
- Хорът на нашата Асоциация за традиционна музика „Агия“ разчита изцяло на дарения за своята дейност. Зад нас не стои институция, нямаме гарантиран бюджет. За всяко участие, за всяка покана, която получаваме, за да пеем някъде, ние разчитаме на помощта на дарители. Софийска св. митрополия ни подкрепи, за да заминем на фестивала в Солун. Подкрепиха и ни много познати и непознати дарители, за което сме много благодарни и признателни. Ние обаче нямаме спокойствието, че разполагаме с някаква гарантирана сума, в която да се вместим. Всеки път разчитаме на помощта на дарители. Съвсем наскоро се наложи да откажем покана за участие на най-големия фестивал за православна хорова музика в гр. Хайнувка, Полша. Надявам се, че догодина вече ще имаме възможност да отидем. През май ни предстои да пеем в най-голямата концертна зала в Гърция – „Мегаро Атинон“ в Атина. В момента тече кампания по събиране на средства. Не можем да не отидем, защото един хор съществува чрез участията си, а Гърция е естественото обитание на тази музика. България също е била естествено обитание на тази музика, но днес това не е така. Вярвам, че в музикалната ДНК на българина все още са останали спомени, които с нашите изпълнения ние се опитваме да събудим.
Не е тайна за никого, че съществуването на хор е безсмислено без участия и концерти. Поддържането на хор в добра форма е скъпо удоволствие. Хоровата дейност не прави нищо социално полезно като подпомагане на бедни и сираци, тя само храни душата, но мисля, че и това не е малко и не бива да се пренебрегва.
За да можем да продължим да работим в същата посока, по която сме поели, всеки, който цени и харесва нашата дейност, може да стане част от нея, като ни подкрепи.
„Съюз за традиционна музика Агия“ се издържа от дарения.
BG05UNCR70001525021467
ЕИК: 207050890
Адрес: София 1000, ул. „Георги Раковски“ 145
За дарения от чужбина данните са:
Association for Traditional Music „Agia“
UIC: 207050890
Address: 145 Georgi Rakovski Str., Sofia 1000, Bulgaria
IBAN/Account number: BG05UNCR70001525021467
Beneficiary name: Association for Traditional Music „Agia“
Payment Details: Donation
Beneficiary’s Bank Details:
Bank Name: UniCredit Bulbank
SWIFT (BIC): UNCRBGSF
Address: 7 Sveta Nedelya Sq., 1000,
City: Sofia
Country: Bulgaria
