Западно- и Средноевропейски митрополит Антоний: Като важно събитие от отминаващата 2021 г. бих определил св. Литургия на български език, извършена в древната базилика „Сан Клементе“ на 27 май, където е погребан славянският първоучител Константин Философ. Тя беше кулминацията на честванията, посветени на просветителското дело и равноапостолската мисия на св. братя и техните ученици (тук). Богослужебната почит към тях е от голямо значение за нашата идентичност и вяра, защото молитвата е жива връзка със светиите, които и днес могат да ни вдъхновяват и напътстват в нелекия път на нашия народ.
Белоградчишки епископ Поликарп, викарий на Софийския митрополит: На прага на новата 2022 г. се обръщаме назад, за да видим онова, което е добро, и да го надградим, и онова, което е лошо – да страним от него, като го поправяме с дух на кротост и постоянство в доброто и полезното.
Поводът тук обаче е да споделя за значимите моменти от изминалата 2021 г.
Няколко са значимите моменти от изминалата година:
- създаването, освещаването и пълноценната работа на първите в страната социални рехабилитационни духовни центрове – гр. Елин Пелин и общ. Горна Малина (тук);
- издаването на пълния комплект богослужебни книги – минеи, октоих, постен и цветен триод, апостол и напрестолно св. евангелие – литература, която нашата църква не е издавала самостоятелно от стотици години;
- създаването на православно радио и списание „Епархийски глас“ (тук и тук).
Сами по себе си тези нови придобивки не са кой знае колко значими, защото много православни църкви ги имат в изобилие, но за нашата действителност са от голямо значение поради липсата на такива.
Доц. д-р Ивайло Найденов, декан на Богословския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“: Като всяка година така и изминалата беше богата на спомен за Божии угодници: 1075 години от блаженото успение на свети Иван Рилски и 700 години от успението на св. крал Стефан Милутин.
Важно за новата ни история е да помним и изучаваме личността на Българския патриарх Кирил, петдесетгодишнината от чиято кончина отбелязахме през изминалата година.
За мене, като потомък на свещеническо семейство, беше важно, макар и закъсняло, реабилитирането на свещ. Кръсто (поп Кръстьо) Никифоров с даването на името му на площад в Ловеч. Десетилетия „поп“ беше синоним на „предател“.
В духа на странния дебат относно ваксинацията и отговорното поведение в Църквата като важно събиитие (или поредица от събития) бих определил последователното поведение на Тивериополския епископ Тихон към ваксинирането.
Бих отбелязал, дори бих започнал тази подредба по важност с кончината на приятеля и колега, обичния о. Ангел Ангелов. Предвид личния момент просто споделям, но съм сигурен, че за родната ни Църква и за всички нас това е голяма загуба.
Проф. Иван Ж. Димитров: Най-важното в църковния ни живот през изминалата година според моето скромно мнение беше това, че народът ни като цяло продължи да живее своята православна християнска вяра. Въпреки тежката ситуация не се намали числото на онези, които посещават богослуженията, изповядват се и се причащават, дори то леко се увеличи спрямо миналата година. Независимо от крайните и конспиративни хипотези относно болестта COVID-19 и ваксинирането срещу вируса, които се разпространяват със завидно усърдие и от православни християни и клирици, преобладаващото мнозинство вярващи проявяваха здрав разум и точно спазваха указанията за предпазване от заразяване. Те продължиха да посещават редовно богослуженията с ясното съзнание, че се излагат на риск, но с това показаха, че не могат да живеят смислено, без да участват в богослужебния живот на Църквата. Макар да се ограничи дейността на прицърковните неделни училища, някои от тях продължиха да работят дистанционно, което беше плаха, но полезна стъпка в желанието да имаме просветена вяра. А това безспорно е положително яление.
Прот. д-р Добромир Димитров, свещеник в Лондон и Кент: Според мен най-важното в живота на Църквата у нас остана ковид-пандемията и как тя трябваше да функционира в условията на дезинформация, апокалиптични настроения и идеологии от една страна, а от друга – болестта и смъртта на свещениците и хората, участващи в литургичния живот. „Изповедничеството“ да не поставяме маски, да се проповядва, че ваксините са печат на антихриста, а лекарите – убийци и платени участници в т. нар. „зануляване“. Осъждането като отстъпници на епископи, свещеници, които призоваваха да се спазват мерките или се ваксинираха публично, и въобще изказванията срещу ваксините като цяло за мен бяха най-притеснителните събития в църковния живот, които доведоха до разделение в самата ни църква. Разделението доведе до смъртни случаи, тъй като заразихме близките си, а някои от тях починаха. Откри се чудовищен индивидуализъм сред нас, ние изкушавахме Бога, като вярвахме по един егоистичен начин, че Бог ще направи изключение за нас и по чудотворен начин ще ни предпази или ще направи чудо специално за нас. Ако другите около нас се разболяваха и умираха, то вдигахме рамене и казвахме, че е воля Божия, без да се замислим, че може да сме допринесли за това. Забравихме, че Господ действа чрез лекарите (Сирах. 38:1) и не ни интересуваше тяхната преумора, грижа и съвети. Вярвахме на други лекари, политически обвързани, които приспиваха реалните ни страхове. Всичко това не беше правилно артикулирано от нас, забравихме думите на св. Силуан, че „нашият брат е нашият живот“ или изобщо не сме ги прилагали, а сме живели „аз съм моят живот, а брат ми не ме интересува“. След всичко това ние, като църква, трябва да дадем точните отговори, да поставим и правилната диагноза и да се опитваме да се лекуваме, а Лекарят е сред нас.
