- Обществото ни боледува тежко, възможно ли е да бъде излекувано по някакъв начин, отче?
- Мисля, че е нужно да се промени моралната нагласа на обществото. През последните три-четири десетилетия се създаде един етос, който не е работещ, а убива човека. Средностатическият човек възприе този начин на мислене и не осъзнава фактът, че той убива неговия живот и обществото като цяло. Една от характеристиките на този начин на мислене е, че той е твърде индивидуалистичен. Човек вярва, че задоволява интереса си, когато се интересува само от себе си и е безразличен към всеки и всичко друго. Мисли, че така постига най-доброто за себе си, но това е заблуда, лъжа, защото нещата не функционират така, светът е едно цяло. Ако човекът до мен не е добре, рано или късно и аз няма да съм добре.
- Казахте, че основната причина за днешната криза е „сривът на ценностите“?
- Да, така е. Възприехме ценности, които не са градивни – като успеха, лукса, богатството и известността. Човек, например, може да живее без хубава кола или без вила в северните предградия, без връзки с другите обаче не може да живее. Всеки се грижи да осигури за себе си материлани неща – не че материалното е нещо лошо, но такъв е начинът, по който го използваме и приоритета, който му даваме. Материалните неща са благословение, когато ги възприемаме като възможност да дадем на другия, и са проклятие, когато трябва да ги отнемем от другия.
- Сравнявате днешната криза с кризата на средната възраст. Какво имате предвид?
- Това е нещо, което се случва в средната възраст, когато човек установява, че нещата, които е създал през първата половина на живота си, в крайна сметка не го удовлетворяват. Някои хора се опитват да запазят интереса си към същите неща и ценности и през втората половина от живота си и така изпускат окончателно влака. Мнозина на тази възраст не осъзнават, че са загубили физическите си сили.
Ще Ви дам пример с любовта: през първата половина на живота си обикновеният човек го възприема като вид спорт, постижение, нещо, с което може да покаже някакви възможности. На средна възраст всички дейности на организма се забавят, всички. По същия начин отслабват и сексуалните възможности на хората, особено на мъжете, които, като осъзнаят това, се паникьосват и тичат при сексолог, за когото се смята, че е учен, който дава някакво хапче, за да станат нещата като преди.
Така обществото подтиква някого от младежка възраст да гледа на сексуалността като на нещо, в което трябва да има определени постижения, като резултатът е такъв човек да не открие никога любовта. И когато започне да губи телесните си сили, му се дава възможността да не гледа на любовта по същия начин, но в истинския ѝ смисъл, който е нежност, обич, любов, излизане от себе си – все неща, които не е подозирал през първата половина на живота си. Следователно, настоявайки за своите вила и ферари, ние занемаряваме отношенията си, просто ги нямаме.
Случаят с Онасис е много добър пример. Когато загуби сина си, той каза: „Аз съм най-бедният човек на света“. И осъзна, че цялата му империя е безполезна пред загубата на сина му.
При кризата в обществото разбираме, че сме загубили онова, което сме имали – край, свърши. Онези, които си мислят, че има начин да си върнем тези неща обратно, се лъжат. Всички идеологии дадоха много лоши неща на съвременния човек, защото допринесоха за ограничаването на човешкия живот – всички се интересуват дали ще получат увеличение на заплатата, дали ще носят маркови дрехи, но всички тези неща смаляват човека и го превръщат в нула.
Човекът има огромни сили в себе си и най-големите са вътрешният му свят. Не е външната илюзия, но за съжаление той го игнорира и не се стреми към развиването му. Няма по-голям екстаз от това да раздаваш най-дълбоките неща, случващи се в теб. Хората идват и си отиват, без да разберат какво е животът.
- Може ли катастрофата да се превърне във възможност?
- Днес, повече от всяко друго поколение, младите хора не се стремят изобщо към своята уникалност, навеждат глави и стават стадо. Треперят от мисълта, че може да са различни. Паникьосват се и мислят, че с тази криза е дошъл краят на света, докато можеха да я възприемат като шанс в живота си.
Слушам хората да говорят за бедите, които ни сполетяха, и се питам: значи беда е, че ми отрязаха пенсията с триста евро, а не е беда, че през последните десетилетия станахме зверове? „Твоята смърт е моят живот“ – нима това не се превърна в основна житейска позиция? Всичко се продава, живеем между врагове – това е катастрофа, а не намаляването на пенсията. Без другия обаче не съществуваме, половин хора сме.
- Ако млад мъж, с дипломи и безработен, дойде при Вас за съвет, така че да се изправи на краката си, какво ще му кажете?
- Вижте, съществува възможността да не правиш нищо и да имаш хубав живот. Какво обаче става при този начин на живот. Нека видим какво означава думата „тренирам“ (на гръцки език προπονώ, съдържаща глагола πονώ – боли). Означава, че първо изпитвам болка, че се подготвям за болката, която ще дойде с истинското усилие за развитие.
Мотивацията, за да почнеш да създаваш, е нуждата. Често обаче чувам родителите да казват: „Да не липсва нищо на децата ми“. Като им дават джобни, повече от месечната заплата. Е, защо такъв човек да отиде да работи. Колко много млади хора не искат да работят? Те не са един или двама. Казват, че не намират работа, но знаете ли какво имат предвид? Че не намират държавна работа, където да си седят и да получават заплата. Защото на това са научени.
Когато бях в Америка и работих в една психиатрична клиника, беше задължително терапевтичната програма да включва работа, защото човек, който не дава нищо, не създава, който не се усеща нужен за някого или нещо, такъв човек има нулево самочувствие и изпада в депресия. Тогава казвахме на тези хора, че да намериш работа, означава наистина да търсиш работа, т. е. да се събуждаш в седем сутринта, да излизаш и да се връщаш в четири следобед – тогава ще си намериш работа. От друга страна, когато си безработен не поставяш условия – вършиш всяка работа. Човекът, който иска, работи.
- Много често се говори за родителската зависимост като пречка за развитието на човека. Какво е Вашето мнение?
- Преди малко разговарях по телефона с една жена на седемдесет и пет години, която ми казваше, че синът ѝ е на четиридесет и търси мнението му по различни въпроси, тъй като е сираче. „Но какво говорите, госпожо? – отвърнах аз – Вие ли ще решавате как този човек ще живее живота си?!“. Следователно, степента, в която гръцкото общество кастрира децата си, е шокираща. За мене това е една от най-големите беди в гръцкото общество. Голяма трагедия.
Гръцкото общество е разсадник на психопатология и ощетява драстично младите хора. Виждате колко много млади хора са обсебени от различни идеологии – в същността си това са хора, гневни на родителите си. Често пъти повечето семейства не оставят децата си да им се разгневят и го правят по религиозен начин – например, почитай баща си и майка си, сиреч използват Бога, за да потискат уникалността на детето. Детето усвоява мръсните ценности на родителите. Какво му показват толкова години? Връща се бащата, който е данъчен служител, и се хвали, че е затворил нечий бизнес, защото не са му дали подкупа да завърши вилата си. И се хвали у дома с това. Какво разбира малкото дете? Първо, че светът навън е една джунгла и когато дойде моментът да излезе от утробата на майка си, в психологичен смисъл, как да го направи? Изпълва се със страх и гняв към хората, които са го направили безсилно. Не зная как някои християни четат евангелието на Христос, Който не е обръщал внимание нито на Римската империя, нито на Ирод, а казва, че враг на човека са „неговите домашни“…
- Някои казват, че младите хора се отдалечават от Църквата, но много от тях се обръщат към вярата и ходят на изповед. Вие казвате обаче, че днес за мнозина изповедта действа като самооправдание?
- Този въпрос е много деликатен. Църквата е тази, която спасява, която е начин на съществуване. Мнозина идват и стават тяло Христово. В нея споделяме това, което сме и което имаме. Хората отиват на изповед с някакви чувства на вина, за определен акт, но това не е покаяние. Покаянието означава промяна на начина на живот, а не да се освободиш от вината за едно или друго извършено.
Ние сме страна, в която деветдесет процента от хората са православни. Нима не е провал за Църквата, че носи отговорността за едно толкова егоистично общество, каквото е гръцкото?
Именно. Както казваше покойният архие. Христодул преди години, ние сме деветдесет и пет процента православни, като не разбираше, че тези думи се обръщат срещу него. Защото какво на практика е постигнало православието, създавайки такова озверяло общество? Знаете с какво се занимават много християни, като например яде ли олио в петък и други подобни, но същността на християнското учение никак не ги интересува. Евангелието казва, че който има две ризи трябва да даде едната на ближния – днес кой постъпва така?
- На едно място казвате, че в наши дни Бог е мъртъв, ние Го убихме и осиротяхме?
- Вярата не е думи, тя е живот. Човекът, който вярва, е този, който има жива връзка с Бога, с Христос, а не папагалски да повтаря: „Вярвам в един Бог Отец Вседържител“.
Освен това човекът, който притежава такава лична връзка, буквално я излъчва, той няма нужда да говори нищо. Онзи, който говори, който се опитва да докаже, че вярва, всъщност не вярва и се опитва да излъже себе си.
Наистина искам да попитам, срещали ли сте Иисус Христос? Ти, който казваш, че вярваш или повтаряш думите на някоя книга, била тя и самото Евангелие? Вижте, невярващият Тома не е пример, който трябва да отбягваме, а напротив – пример за подражание. Това е вяра. Другото е измама, било то и съзнателна, и следователно е безчестие, или пък несъзнателна – и тогава става дума за невроза.
- Убежище за човека ли е вярата?
- Не можеш да наречеш истинската вяра убежище, защото общуването и връзката са предпоставки за живота. Както имаме нужда от близък човек, така имаме в себе си едно измерение, което е средството за човека да общува с тайната на живота, и това е отвъд логиката. Вярата не се постига с логика, тя е друго измерение на битието. Емоцията например е отвъд логиката. Следователно тя е друга функция. Общуването с трансцедентното е друга потребност на човека.
- Съществуването на религиите не е ли отговорът на човека, за да се справи със страха от смъртта?
- Често пъти хората използват религиите по този начин. Какво разбираме обаче под религии? Нерядко това, което наричаме религия, е лудост, злоупотреба или куп други недопустими неща. Затова не обичам думата религия. За мене духовният живот е вкус, а не идеология, която ми е казана, за която чета, която подкрепям и проповядвам.
- Каква е природата на греха?
- Всяко саморазрушително действие на човека е нещо, с което той се обръща срещу себе си, а не срещу Бога. Бог не може да бъде засегнат и в това отношение религиите са причинили непоправима вреда на човечеството, представяйки греха като обида срещу Бога.
Обстоятелствата в живота ни са двояки, както казахме за кризата – за едни тя е бедствие, за други възможност. Злото, което други ми причиняват, не е определящо за живота ми. Но злото, което ме определя, е това, което аз причинявам на другите и в крайна сметка това, което причинявам на себе си. Колкото по-правилни са изборите ни, толкова по-пълен и качествен ще бъде нашият живот.
- Кое дава смисъл на живота на човека?
- Общуването, служението на другите и творчеството.
* Прот. Филотей Фарос е известен гръцки богослов, завършил право и богословие, специалист по пастирска психология, автор на близо двадесет книги, много от които са преведени на чужди езици. Близо 90-годишен, той продължава да служи и да пише. В последната си книга „Уроци от живота“ той казва: „Клирикът не е нито психотерапевт, нито добър човек, който прави добри дела, а е продължител на спасителното дело на Христос“. Интервюто е от 2013 г. за изданието dinfo.gr.
Превод: Златина Иванова
