- Думите малтретиране, тормоз, насилие днес се срещат навсякъде – от лъскавите списания до разговорите сред тийнейджъри, а сега навлязоха и в религиозния живот. Всички започнаха да говорят за духовно малтретиране, насилие. Какво е това?
- Духовното малтретиране е особена форма на взаимовръзка, при която човек свиква с насилието като норма в отношението към него от страна на духовника. Естествено не става дума за физическо насилие, а преди всичко емоционално или пък пастирско. Смятам, че поради разпространеността на тази тема в светската психология тя постепенно преминава и в областта на духовния живот, тъй като има един феномен на невротичната религиозност и при него всички духовни въпроси се заменят с невротични.
Християнството е религия за възрастни, за вътрешно зрели хора. Най-често обаче наблюдаваме как хората престъпват прага на храма и търсят решения на изцяло житейски проблеми. Като цяло това е нормално, няма нищо страшно.
Ако имате добър духовник, тогава постепенно ще пораснете и ще излезете от състоянието „решете този проблем вместо мене“.
Ако обаче духовникът си пада по младостарчеството, тогава ще се усили инфантилизмът, който е естествен за новопокръстения човек. И той изобщо няма да може да взима самостоятелни решения – ще му бъде нужен външният авторитет, външната опора. Тормозът започва тогава, когато този човек не може и да си представи собственото съществуване без тази опора.
- Как работи това?
- Ами, например, вземете някой младеж с купища комплекси, в собствените си очи той е едно нищожество. И той, разбира се, няма да се оправя добре с жените – дори не би допуснал и мисълта, че може да привлича някого. Ако този младеж попадне при твърд, авторитарен духовник без собствени деца, не познаващ юношеската психология, има голяма вероятност този духовник да му предложи монашеския път: „Нормално е да не знаеш как да се държиш с момичетата. Това показва, че призванието ти е да станеш монах!“.
Ако обаче на мястото на свещеника се беше озовал някой грамотен психотерапевт, той би казал точно обратното: в никакъв случай този младеж не трябва да се обръща към монашеството и с времето ще разбере, че неговата комплексираност не е никакво призвание, а психологически проблем, който няма да намери решение дори в манастира…
- Срещали ли сте такива свещеници-насилници?
- Разбира се. Това е ефектно зрелище, емоционално напрегнато и… до болка привлекателно. Представете си, че идвате да се запознаете със свещеника. Външно той е един такъв благообразен, духовен, неподстриган, като слязъл от старинна икона. И първото, което чувате от него, е: „Хайде да се разберем отсега. Ако ще идвате при мене, ще идвате само при мене (многозначителна пауза – бел. авт.). И при мене никой не се връща! Ако решите да си тръгнете, повече не смейте дори да се доближите!…“.
Изправят Ви насила пред ситуация на тежък избор, за който Вие може би не сте готови. Това е типичен пример за духовно насилие и тормоз.
Отчето обаче е толкова духовно, благодатно, такъв един – целият сияе! Е, добре, съгласявате се Вие. А после в някакъв момент изведнъж осъзнавате, че нямате контакт с този човек.
Съветите, които той дава, Ви действат разрушително. Това, което е било малко или много стабилно построено, изведнъж започва да се разпада, въпреки че следвате единствено благословенията на свещеника. При нормално вътрешно състояние бихте си помислили: „Ами, хубаво, май е време да се разделим с този свещеник“. Над Вас обаче още при първото запознанство е надвиснало условното проклятие: „Никой никога не може да се връща при мене!“.
- И какво да правим тогава?
- Този въпрос никак не е лесен. Вие започвате сериозно да обмисляте дали сте готови наистина да понесете тежестта на проклятието на своя духовник в сравнение с тежкия живот, който сега имате заради неговите напътствия.
Ако го нямаше първоначалното послание, можехте да поискате прошка и един нормален свещеник би се отнесъл спокойно към това, че си тръгвате от него. При духовното насилие обаче такова нещо би прераснало в голяма драма.
- Защо се случва така? За какво му е това на свещеника?
- Донякъде е свързано със стари психологически проблеми на свещеника. Мисля, че някаква част млади хора се обръщат към свещенството, за да се реализират по този начин, да се усетят завършени. Те задължително трябва да се издигнат над останалите – поне в йерархията. Това се случва не само при свещениците, но и при други професии, свързани със стремеж към власт, а свещеникът по определение има по-голяма власт от обикновения мирянин, това е очевидно.
От друга страна, в немалко случаи един млад свещеник, който няма потребност от насилието, се озовава в среда, където това е единственият разбираем език. Особено често това се случва, когато в енорията се сменя свещеникът и новият получава като наследство една вече оформена култура на взаимоотношения между пастира и паството.
И ако паството е свикнало да бъде направлявано с твърда ръка, т.е. други да решават вместо него проблемите му и от него да се иска само сляпо послушание, новият свещеник ще се сблъска с доста трудности. Възможно е в някакъв момент да бъде принуден да се включи „в играта“, понеже миряните не разбират и за тях свободното и доверително отношение на свещеника означава безразличие, отчуждение и незаинтересованост за техните животи.
- Как да разберем и да признаем пред себе си, че пред нас стои насилник в расо?
- Същите правила, които са актуални при взаимната зависимост, може да бъдат пренесени в духовната област. И първото основно правило е несамодостатъчността. Ако не се чувстваме удовлетворени, доволни, щастливи и способни дълго време да оставаме сами със себе си, има опасност да се появи пространство за зависими отношения.
Вторият много важен белег е невъзможността за лесна раздяла. Участниците в тези болезнени патологични отношения много трудно се разделят, дори ако те действат разрушително и за двете страни, когато общуването и още повече духовното наставничество за всяка от двете страни става твърде болезнено. При това участниците може да не разбират къде е причината, всичко това да е скрито в опаковка, която изглежда много религиозна.
В християнството няма такова нещо като „трябва“
- Има ли изобщо право свещеникът да каже: „Ти си длъжен…“?
- Знаете ли, многообичаният от мене архимандрит Емилиан (Вафидис, 1934-2019 г., дългогодишен игумен на манастира "Симонопетра" на Атон, б. р.) има една велика мисъл. Той буквално казва, че в християнството няма такова нещо като „трябва“, защото всяко „трябва“ – това са изключително мисловни конструкции. Християнинът трябва да се движи по зова на сърцето и на съвестта си.
Ако в тебе нищо не гори, ако нямаш желание, няма как да замениш липсата на тези неща с интелектуален постулат като „ти си длъжен“.
Първото, с което препоръчва да се работи светителят Теофан Затворник в писмата и духовните си наставления, е сърцето. Обикновено човешкото сърце желае. Ако сърцето нищо не иска, тогава смело можем да говорим за някакво разстройство, най-често невротично. Човекът е зациклил, в душата му се е отворила дупка и няма смисъл тя да се запълва с правилни мисловни постановки, дупката няма да изчезне благодарение на това. Трябва да видим какво я е отворило.
Затова светителят Теофан обръща много внимание и на т. нар. „вътрепребиваване“ – необходимостта да усещаме себе си някак отвътре, да виждаме какво се случва в душата с очите на „вътрешния режисьор“ и да разбираме: ето, тези помисли пораждат такива и такива желания, а пък ето тази ситуация води до такава реакция. Тъкмо „вътрепребиваването“ от психологическа гледна точка е постоянната проверка на контакта със самия себе си.
- Какво ни дава това?
- Първоначално ние просто всичко разпознаваме и приемаме като даденост – без да даваме оценка, без да разделяме на добро и лошо. Така поне разбираме каква каша ври в нас и едва тогава можем да направим каквото и да било. Ако отказваме да погледнем вътре, ако слагаме един бетонен капак и си казваме: „А, много важно какво се случва там! Най-важното е да изпълнявам онова, което отецът ми е заръчал“, тогава в тази тенджера под налягане ще продължи да се трупа напрежение. И в някакъв момент е възможно да гръмне! Нали казваме „душата ми кипи“? Кипи, защото капакът е плътно затворен и тенджерата е започнала да се разкъсва отвътре!
- Свещеникът обаче, доказвайки правотата си, привлича за съюзник Бога и говори за „волята Божия“ и „гнева Божи“. И мирянинът чува, че няма да се спаси, ако не изпълнява едно или друго нещо.
- Когато свещеникът Ви казва, че сте длъжни да направите едно или друго нещо, той първо трябва да си припомни думите на Христос, че най-важното е да обичаш Бога и ближния като самия себе си. Всичко в християнството се върти около това. Ние не можем да обичаме друг човек просто ей така – любовта е духовно състояние, тя е готовност да приемеш другия без да се опитваш да го поправиш така, че да ти се харесва.
Когато обичаме, ние приемаме в човека дори онова, което преди ни е било чуждо. Защото ние проникваме до неговата дълбинна същност. Такова приемане обаче не е възможно само с усилие на волята, това е една, бих казал, екзистенциална постановка на цялата човешка природа, която се проявява особено ярко, когато хората се влюбват един в друг.
Бог не ти надява духовни белезници
- Къде всъщност е границата между духовното наставничество и контрола на духовния живот на мирянина?
- Много добре помня как протичаха изповедите при о. Кирил Павлов, известен духовник от Троицко-Сергиевата лавра. При него насилието беше абсолютно невъзможно, тъй като о. Кирил не натрапваше мнението си, дори ако буквално го принуждаваха да го сподели: „Отче, как мислите? Какво трябва да направя?“.
Той излагаше виждането си, но никога не го превръщаше в безалтернативно. Отецът казваше, че в тази ситуация той смята еди-какво си и поставяше точка.
Той не заплашваше с небесни наказания, не пророчестваше, че ще стане лошо. Той просто беше до този човек, приемаше правото му да не се съгласи и никога не гледаше на духовното си чадо като на враг с думи като „Как посмя въпреки моите наставления? Ти ми нанесе лично духовно оскърбление и ме унизи като духовник“.
Феноменът на о. Кирил е в безграничната любов и уважение към правото на другия да не бъде такъв, какъвто може би самият о. Кирил би искал да го види. Той винаги питаше: „А какво ти подсказва съвестта? Какво ти казва сърцето?“. Това го вълнуваше повече от сложността на самата ситуация, която може да е просто неразрешима. И така той постоянно подчертаваше, че като човек, като личност, като образ Божи имаш собствена значимост.
- Какво да кажем, ако свещеникът дава непоискани съвети и посочва как трябва да живеем, да възпитаваме децата си, да изграждаме отношенията в семейството?
- В такава ситуация отговорът може да бъде само един: ние сами сме отговорни за живота си, само ние решаваме в каква степен да приемем един или друг съвет на свещеника. Бог не ни надява духовни белезници, точно обратното. Той ни дава свобода да правим всичко, което искаме, ако сме в духа на любовта и сме настроени към света Божи. Никой няма право да ти каже „прави така или иначе“. Можем да направим нещо по съвсем различен начин и ще бъде още по-добре от всичко, което са правили преди тебе. Но само човек с голямо мъжество и вяра може да поеме отговорността, а мнозина искат да снемат тази отговорност от себе си.
Ако обаче предаваме своята отговорност в ръцете на духовника или на някого другиго, ние все пак я поемаме, защото така или иначе последствията си остават за нас.
Не можем да отидем при свещеника и да му кажем: „Отче, Вие разбихте целия ми живот, сега трябва да го оправите!“. А какво сме очаквали, когато сме поверявали този живот без гаранции, без дори да разбираме какъв е този свещеник и какво прави с нас? Това е наша отговорност, наша грешка, може би най-голямата в живота.
- Но ако не следваме неговите съвети, се поражда чувство за вина: „Ама как можах, отчето ми каза, пък аз…“. Как да се борим с това?
- Ще кажа може би нещо странно, но в християнството няма такава добродетел като чувството за вина. Има покаяние – когато осъзнаваме неправилността на нашите постъпки, мисли, думи и искаме да променим нещата, които можем да променим. Самото чувство за вина обаче винаги е манипулативно, може лесно да се възползваме от него, за да управляваме някого. Чувството за вина и страхът Божи са абсолютно противоположни неща, защото чувството за вина ни води до затвореност.
След грехопадението Адам и Ева се опитаха да избягат, да се скрият от Бога. Ето, това е чувството за вина. А разкаянието обръща човека към Бога, то е следствие от преживяването на страха Божи, от докосването до него. Подобен импулс никога не би могъл да бъде резултат от чувство за вина.
- А какво да прави един свещеник, ако мирянинът го попита дали може да отиде на рожден ден на приятел или дали да си купи хладилник например?
- В християнското благовестие една от най-силните страни е отказът на Бога да диктува на човека как той трябва да се държи. Ако Бог взема всички решения вместо нас, тогава нямаме живот, който да е ценен за Бога. Излиза, че Бог преживява Своя живот в другиго. И когато за всяка дреболия търсим нечие одобрение, това означава единствено, че като личности все още не сме се утвърдили и се намираме в състояние на болезнена зависимост от външен авторитет.
Нашето самостоятелно решение е важно, дори да е погрешно. Ние не сме просто винтчета в някакъв огромен механизъм.
Често към свещеника се обръщат като към оракул, който трябва да натисне някакви мистични копчета и да даде един-единствен правилен отговор. Постигането на волята Божия обаче не е равносилно на решаване на сложно уравнение.
Трябва да търсим правилната тоналност, в съгласие с която сме свободни да правим каквото искаме и както искаме. Ако сме в съгласие с Христос, с духа Божи, тогава можем заедно с ап. Павел да говорим за абсолютната свобода: „Всичко мога чрез Иисуса Христа, Който ме укрепява“ (Фил. 4:13).
- Какви трябва да бъдат отношенията между свещеника и мирянина от тази гледна точка?
- Бих ги сравнил със следния образ… Това прилича на отношенията между шерпа и алпиниста. Разбира се, всеки може да се опита да покори Елбрус, Казбек или Еверест, но, за да завърши всичко благополучно, по-добре да имаме водач. Без него шансовете да оцелеем са малки. Точно така е и в духовния живот. Когато имаме желание и готовност да се изкачим на планината на добродетелите, духовникът трябва да бъде до нас и да ни помага, точно като шерпа. Той ни подсказва, подкрепя, предупреждава за опасностите, които неминуемо ще срещнем по пътя, но не ни натоварва на раменете си и не ни влачи до върха – ние вървим сами, със собствените си крака по целия път!
- В какви случаи проповедта се превръща в духовно насилие? Едно време в медиите беше модерно да се публикуват мнения на свещеници по всички въпроси, а сега това по-скоро дразни хората. Те не понасят, ако някой им натрапва точно религията. Защо е така?
- Може би трябва да разграничим свидетелството от натрапването. Християнинът не може да не свидетелства за своята вяра. Ако обаче това свидетелство е просто и ясно, то не би трябвало да предизвиква отблъскване, както ако същото свидетелство е изпълнено с агресия, обезценяване (на другия) и натрапничество. Може за едни и същи неща да се говори с различни думи.
Много ми харесва афоризмът на Григорий Померанц, че дяволът започва от пяната на устата на ангела.
Стилът на полемиката е много по-важен от нейния предмет, защото предметите идват и си отиват, а стилът на полемиката създава определена цивилизация.
И когато ние свидетелстваме за ценностите на нашата вяра твърдо, но спокойно, с уважение към другата позиция, такава проповед не би трябва да предизвиква също толкова негативна реакция, колкото ако бяхме декларирали нещо емоционално, като унижаваме другата страна.
Това е проблем не само на църковната среда, а и на съвременния свят като цяло. И ако еднопосочното проповедничество, монологичността бяха професионална болест на нас, клириците, то сега подобни декларации или съждения без опит да бъдат обосновани – дори по-лошо, без желание да се чуе другата гледна точка – водят до разбираемо агресивно неприемане.
Духовното насилие при миряните
- С религиозността на хората може да манипулират не само свещениците, но и „особено усърдни“ миряни, понякога просто близки хора. Има ли нещо общо между духовния насилник и религиозния фанатик?
- В религията са задействани всички страни – и рационалната, и волевата, и емоционалната. При нормални обстоятелства всички тези три неща си взаимодействат и уравновесяват помежду си. Има обаче случаи, в които една от страните става преобладаваща. Ако тази страна е по-волева, при това доста здраво свързана с емоционалната, тогава получаваме един религиозен фанатик. Фанатизмът се различава от здравата религиозност по това, че не търпи инакомислие, както и да се проявява то.
Ако внимателно се вгледаме в това как Христос е общувал с учениците Си, ще забележим, че Той на практика никога към нищо не ги е принуждавал. И в това прозирам огромната мъдрост и деликатност на Бога, какъвто Той ни се е явил в Христос Спасителя. Липсата на деликатност и уважение към правото на другия да не бъде такъв, какъвто аз бих искал да го виждам, е най-важното, което отличава фанатичната религиозност от здравата.
Само някой невротик иска около него всичко да е така, както той си го представя. „Аз съм длъжен (или длъжна) всичко да разбера – иначе е непоносимо!“ – казва невротикът. За човек, който гледа на света с любов, случващото се не по негов сценарий е тъкмо пространството, в което той се запознава с Бога и другите хора и някак разбира отново и отново, че животът не може да бъде програмиран. И това за него е източник на радост.
- Насилникът умее да преиначава много фрази от Свещеното Писание в своя угода, при това доста убедително.
- Когато подобни хора използват цитати от Свещеното Писание и светите отци, като ги изтръгват от контекста, те отказват да прозрат онази дълбочина, многопластовост, която се съдържа във всяка дума от божественото Откровение. И в такива случаи си спомням чудесното "меме": „Всичко мога според укрепващото ме слово на Писанието, ако е извадено от контекста“.
Но не бива да откъсваме думите и да превръщаме живото Писание, което иска мълчание и съзвучие, в бухалка, с която налагаме нашите идейни, идеологически и ритуални врагове. Това изобщо не е по християнски.
- Ето например нещо, което е класика: „жената да се бои от мъжа си“ (Еф. 5:33). Тази фраза се експлоатира наляво и надясно. Или: „Жените ви в църквите да мълчат: тям не е позволено да говорят, а да се подчиняват, както казва и законът“ (1 Кор. 14:34).
- Днес [в храма] се чете прекрасното Евангелие за това как след чудото с рибния улов Петър се хвърля пред Спасителя и Го моли да си тръгне от лодката му. И когато се казва, с позоваване на думите на ап. Павел, че жената трябва да се бои от мъжа си, кой знае защо веднага ми идва наум тази история. Дори не самата история, а как реагира Спасителят. Той казва три много простички думи: „Не бой се“.
Ако ние се боим и нашите отношения със съпруга се изграждат не върху взаимното доверие, не върху любовта, не в готовността да приемаме позицията на другия, а се основават само на йерархичното подчинение, страхувам се, че такава жена едва ли ще бъде истински щастлива.
- Много често в семействата единият е по-религиозен, по-правилно и стриктно изпълнява всичко, и той казва: „На църква трябва да ходим цялото семейство, заедно да се молим, купи си молитвеник най-после, ето сега идва пост, затова ние…“. Какво да правим, ако единият съпруг „изостава“ според другия?
- В ситуация, в която мъжът и жената имат различен градус на религиозност и единия от тях много силно го тегли духовната ревност да „обработи“ другия и да го направи високодуховен християнин, иска ми се на такъв съпруг да отвърна с думите на Христос: „Не бой се, само вярвай“ (Лука 8:50). Тези думи е изрекъл Спасителят на началника на синагогата, който е бил сигурен, че дъщеря му е умряла и няма смисъл да безпокои Учителя.
И така, ако наистина обичаш мъжа си, жената си, това е най-силната проповед, която може да се каже на човек, но не с думи, а със сърцето си и с живота си. И това, как ще се разкриеш в своето християнство, ще бъде далеч по-привлекателно за твоята втора половина от всичко останало – и посещението на службите, и участието в тайнствата, и запознаването с Евангелието. Затова нищо не действа по-силно на човека от отражението на божествената хармония, красота и любов в очите на любимия.
- В църковните среди има определен интерес към това как другите се справят със своите религиозни задължения: „Какво ядете в ден, когато се пости? Салата с олио? Ама днес май е ден без олио… А мъжът ти нещо отдавна не е идвал в храма. Гледай съвсем да не се отдалечи от Църквата…“. Какво е това? Проява на нездрав интерес, желание да ти направят добро или нарушаване на границите, с което трябва да се борим?
- Най-добрият начин да се борим с този прекомерен интерес към въпросите на религиозността в нашия живот е всичко да обръщаме на шега. Няма нищо по-добро, което може да изтръгне човек, мислещ твърде много за отговорността за съдбата на другите, от умозрителните пространства на нашата грешна земя.
Най-важното обаче е да намерим правилната граница между иронията и сарказма. Ако иронията се приветства всячески и помага да се разсее невротичният облак на напрежение, сарказмът опакова този облак и го превръща в снаряд, с който може да се разруши чуждият живот и онова, което е ценно за другия.
Сарказмът винаги е свързан с унижение и обезценяване.
Той не просто реже крилете на другия човек, а допълнително ги посипва с някакъв отровен прах, за да не порасне нищо повече там.
- А какво да правим с фрази, с които някой иска да покаже, че другият не оправдава неговите очаквания като християнин? „Ти си се възмутил? Обидил си се? Ама как така идваш в храма – трябва да се смириш“.
- В Новия Атонски патерик има потресаваща история. В един малък скит братството забелязало, че започнали да изчезват пъпешите. А тъй като там нямало външни хора, явно крадял някой свой човек. И един много ревностен монах решил да разбере коя е черната овца, завъдила се в тяхното стадо. Той се скрил през нощта, видял какво се случва и веднага хукнал към игумена: „Ето, дядо, разбрах кой краде нашите пъпеши!“. И тогава старецът му запушил устата с ръка и казал: „Мълчи. Ако искаш да разбереш кой е крадецът в нашия манастир, скрий се така, че той по никакъв начин да не те забележи“. И после произнесъл една безумна и абсолютно гениална фраза: „За спокойствие на неговата съвест!…“.
Ето, това е истинското отношение с любов: отказваш да използваш най-мощния манипулативен инструмент – разпалване на чувството за вина в другия. Игуменът би могъл да се изправи на трапезата и да го засрами: „Ето го нашия брат Агапит! И какво, Агапите, не искаш ли да ни кажеш нещо?…“. И аз си представям как Агапит се изчервява, побелява, мъчи се от угризения на съвестта, поставен в ъгъла. Игуменът обаче обича дори неговия грях, дори да знае, че е крадец. Дава му време за покаяние, чака у него да узрее осъзнаването на този грях. Той вярва, че Агапит е много по-добър от проявлението му в греха.
И тази вяра, въпреки очевидния грях, отличава истинската християнска любов от всички опити да сториш добро на другия. От гледна точка на авторитарната духовност постъпката на игумена е пълно безумие. В това безумие обаче се разкрива цялата красота на игумена като носител на Христовия образ.
- Разсъждавайки върху темата за духовното насилие, Вие писахте, че насилието неизбежно поражда насилие. Как да прекъснем този кръговрат?
- Ап. Павел има прекрасен завет: „Не се оставяй да те надвива злото, но надвивай злото с добро“ (Рим. 12:21). Понеже, ако ние отговаряме с насилие на друго насилие, тогава получаваме насилие на квадрат. И Спасителят на Кръста дава на света отговор на въпроса: „Какво Ти си направил, за да няма зло“? Прикован, безпомощен, оголен, поруган, оплют, Христос отказва да се съпротивлява на злото на света, стоварило се върху Него. Това зло Той приема в Себе Си, поемайки целия грях, цялата човешка ненавист, обърната към Него, и не я отразява по никакъв начин, обаче в Своето Възкресение разрушава всичко това някак отвътре.
Това е много добре показано от Юкио Мишима в романа Златният храм, където младият послушник извършва насилие като връх на себереализацията си.
Насилието, пораждащо насилие, се зацикля в себе си и води до самоунищожение.
Бог обаче не е сътворил смъртта, смъртта се появява само там, където човекът изпада от замисъла на Бога за живота му.
Безсмислено е да се борим с тъмнината, като грабнем най-страшната бухалка. С мрака можем да се борим само чрез светлина. И християнството ни призовава тъкмо към това. Ако у Вас я има същата тази светлина, която тъмата не може да обгърне, насилието няма за какво да се хване.
Прот. Павел Великанов е известен руски богослов, доцент и помощник-ректор в Московската духовна академия, дългогодишен редактор на специализирания портал Богослов.ру
Превод: Анна Георгиева
Източник: Правмир
