Паметник на Българската екзархия или Висше богословско училище

През 1895 г. в Цариград, в столицата София и в страната тържествено е бил честван двадесет и петгодишният юбилей от създаването на Българската екзархия. Именно тогава се е зародила идеята за въздигане на паметник в столицата, посветен на великото събитие от 1870 г. Инициатори на тази идея са били министрите Григор Начович (на външните работи и изповеданията) и Константин Величков (на народното просвещение), които в обстоен доклад запознават и монарха. Те искат от него за тази цел да разреши да се открие всенародна подписка за събиране на доброволни пожертвования. Княз Фердинанд без възражения приема тази идея и слага следната резолюция върху министерския доклад: „С радост и признателност приемам и одобрявам това патриотическо ваше предложение и ви поканвам да вземете мерки за по-скорошното негово изпълнение“.

Веднага е открита такава подписка и е образуван фонд „За издигане паметник в спомен учредяването на Българската екзархия“, управляван от Министерството на външните работи и изповеданията (МВРИ). За петнадесет години в този фонд са събрани сто и петдесет хиляди лева. През 1909 г. е свикана специална комисия от архитекти, живописци, писатели, професори от Университета и др., която е трябвало да определи какво да представлява бъдещият паметник. Становището на въпросната комисия е било построяването на специален параклис, в който да се преплитат архитектурни, скулптурни и живописни елементи. Тогавашното правителство не възприема тази идея, а Св. Синод възразява, че пред строящия се огромен храм-паметник „Св. Александър Невски“ (в чест на политическото освобождение от османска власт), подобен параклис би бил незабележим и недостоен. Развита е идеята, че най-достоен и величав паметник би било построяването на здание за Висше богословско училище, което да стане „огнище на наука и вяра, огнище, което да пръска светлина, да осветява мрака, да поддържа вярата и морала“.

Още през 1908 и 1909 г. Св. Синод прави безуспешни опити пред правителството по законодателен ред при Университета да се открие Богословски факултет – за подготовка на образовани кадри за църквата. Предлага се средствата за построяването на здание за факултета да бъдат взети от фонда за паметника на Българската екзархия. Едва през 1911 г. правителството на Иван Евстатиев Гешов (който е бил и министър на външните работи и изповеданията) възприема идеята и внася синодното предложение в Министерския съвет. С Постановление на последния (Протокол № 33 от 28 април 1911 г.) е решено със средствата от фонда „да се съгради здание-паметник в столицата, което да служи за помещение на Висше богословско училище“. Освен това правителството отстъпва и държавно място, намиращо се в съседство с двора на Софийска митрополия на площада пред катедралния храм „Св. Неделя“. През 1898 г. е предложено на Св. Синод там да се построи Синодна палата с лице към пл. „Св. Неделя“ и с гръб към новопрокараната улица „Позитано“. Синодните старци обаче категорично отказват, защото мястото е било тясно и сградата е щяла да има лицева фасада към север, а от юг сянка върху нея щели да хвърлят близките здания на д-р Димитър Калевич.

За целта фондът (който в края на 1911 г. достига двеста хиляди лева), принадлежащ на МВРИ е прехвърлен към Св. Синод. Във връзка с всичко това министър-председателят Гешов внася в Народното събрание „Законопроект за разрешаване на Св. Синод да построи здание-паметник в столицата, което да служи за помещение на Висше богословско училище“. Този законопроект е приет от Народното събрание, утвърден с указ № 16 и обнародван в бр. 91 на Държавен вестник от 24 април 1912 г.

Всички обещания на правителството са били спазени, единствено Министерството на финансите първоначално е отказвало да прехвърли сумите от фонда на Св. Синод, заявявайки, че то щяло да ръководи работите по бъдещия строеж и да изразходва средствата. Това до голяма степен затруднява както провеждането на различните търгове, така и навременното изплащане на различните сметки на наетите предприемачи. Понякога се е налагало Св. Синод, за да не бави вървежа на строежа, да заплаща дадени операции от свои фондове, а след това дълго да чака компенсация от въпросното министерство. Едва на 21 ноември 1913 г. Министерството на финансите предава въпросния фонд на Св. Синод, който е възлизал на 228 358 лв. и 53 ст.

За проектант на сградата още в самото начало на 1912 г. Св. Синод привлича опитния австрийски архитект Фридрих Грюнангер, който още от 1878 г. работи в България – отначало като градски архитект в Разград, а след това проектира различни сгради в София. Негово дело е била и сградата на Софийската духовна семинария, така че той е бил добре познат на Св. Синод. Тъй като обаче Грюнангер вече бил напуснал България и живеел в Залцбург, постигнато е договаряне да му се изплащат и командировъчни – за пътуванията му до София и за пребиваването му по ръководството на строежа. През първата половина на 1912 г. той идва на три пъти в София – по направата на скиците и по проверка на здравината на почвата, върху която са щели да положат основите на сградата. Сключен е и договор, като архитектският хонорар е възлизал на 3.60% от общата стойност на бъдещата постройка.

През пролетта на 1912 г. Столичният общински съвет посяга на мястото, определено за строежа на Висшето богословско училище – от южната му страна са отнети четири линейни метра с цел разширяване на ул. „Позитано“. Това стесняване на мястото налага изменения в плановете, които почти са били готови.

След като архитектът предава плановете и тръжните книжа, Св. Синод подробно ги разглежда, обсъжда и одобрява, като постановява да се произведе публичен търг, при съставяне на комисия, която да го проведе. На 17 август 1912 г. е проведен търгът за отдаване строежа на сградата на предприемач. На него се явяват повече от двадесет кандидати, като с 9% под девиза (който е бил 390 866 лв. и 30 ст.) дава предприемачът Рангел Василев (същият, ръководил строителството и на Семинарията). Веднага след сключването на договора между Св. Синод и Р. Василев, започват изкопните работи на определеното място, което е било разградено (премахнати са дъсчените тараби), при което се оказва, че на мястото лежат различни основи от антични сгради, а през Средновековието е имало и църква. След Освобождението (1878 г.) в северозападния край на мястото до 1900 г. е била камбанарията на Катедралния храм „Св. Неделя“. В непосредствена близост до нея е бил и двуетажният дървен ходел „Искър“, предпочитано място за отдих на офицери.

В продължение на една календарна година е направен изкопът и са иззидани основите на сградата. Арх. Грюнангер отново посещава столицата, за да прегледа здравината на основите. За свой заместник той поставя арх. Карл Хайнрих, който постоянно контролира строителните операции. Поради двете балкански войни и настъпилата първа национална катастрофа, решават основния камък да бъде положен символично, без много тържественост. По решение на Св. Синод в неделя на 31 октомври 1913 г., под ръководството на Левкийски еп. Варлаам става полагането на въпросния основен камък и освещаване на вече изградените основи. Веднага след това с усилен темп започва зидането на стените. „Висшето богословско училище се въздига така тихо и безшумно, пише свещ. д-р Стефан Цанков, като и св. Екзархия, тъй също във времена тежки, тревожни и дирещи правда, свобода, истина, като преди половин век“.

Още тогава Св. Синод определя специална комисия, която да разгледа въпросите със структурата на Висшето богословско училище – какви дисциплини ще се изучават и какви катедри ще има. В състава на комисията влизат Велички еп. Неофит (по-късно Видински митрополит), архим. Макарий, професорите от Университета Беню Цонев и Васил Н. Златарски и началника на Духовно-просветния отдел при Св. Синод свещ. д-р Ст. Цанков.

На 31 януари 1914 г. в канцеларията на Св. Синод е проведен търг за отдаване на предприемач на каменоделските работи и централното отопление. Поради неучастие на някои предприемачи, които предлагат по-ниска цена, търгът е анулиран и проведен отново. През юни 1914 г. МВРИ моли Св. Синод строящата се сграда да бъде оградена със старата свалена ограда, за да не се загрозява площта пред Катедралния храм. В края на октомври 1914 г. работниците правят вече таванската конструкция, увенчана с голям меден купол. Към края на декември с. г. арх. Хайнрих представя документацията и тръжните книжа по т. нар. столарски работи, т. е. направата на дограмата и на дюшеметата.

През есента на 1915 г. сградата за Висшето богословско училище е почти готова, но само вътрешно измазана. Влизането на България в Първата световна война временно забавя нейното доизкарване. Даже през есента на 1916 г. Министерството на войната иска от Св. Синод да приспособи зданието за военна болница. Работите по въпросното приспособяване са възложени на арх. Киро Хр. Маричков и надзорника Р. Василев. Също така, Св. Синод възлага на счетоводството си да побърза и да застрахова готовото здание в някое българско застрахователно дружество. След няколкомесечни строителни дейности приспособяването е завършено и на 3 март 1917 г. го предават на военните власти. В така приспособената болница в продължение на повече от две години са лекувани ранени войници и офицери.

Краят на войната донася и поредната национална катастрофа. Тежкото положение не позволява на Св. Синод да довърши окончателно сградата и да открие в нея проектираното висше богословско училище. А дотогава стойността на постройката вече е възлизала на 531 870 лв. и 71 ст. На 30 март 1920 г., на свое заседание, Св. Синод взема следното решение: „Да се вземат всички възможни мерки, щото зданието на Висшето богословско училище да бъде изпразнено, поправено и нагодено за нуждите на Висшето богословско училище, като един от етажите се нагоди за жилище на студентите, за да може през октомври училището да се открие“.

От 1 януари 1920 г. Св. Синод започва назначения на бъдещите преподаватели. За редовни професори са определени архим. д-р Стефан (Георгиев; бъдещият Софийски митрополит) и прот. д-р Стефан Цанков. От 1 август с. г. назначение получава и архим. Евтимий. За извънреден временен професор по патрология е определен професорът от Киевската духовна академия архим. Тихон. В бр. 8 на Църковен вестник от 2 май 1920 г. е публикувана обява за провеждане на конкурси за осем редовни професори и четирима доценти.

На 20 декември 1920 г. в Сърбия е открит Белградският православен богословски факултет и това стимулира нашите духовни власти да не остават назад. Довършителните работи по зданието обаче се проточват още няколко години. Чак в края на март 1921 г. са проведени търгове за отдаване на предприемач на направата на електрическата инсталация и вътрешните бояджийски работи. Едва на 20 юни 1922 г. по поръчение на Св. Синод главният секретар съставя комисия от компетентни специалисти, които да се произнесат по стила на външната облицовка на сградата. В състава на комисията влизат арх. Никола Занков, завеждащ постройката на зданието, и преподавателите от Художествената академия Харалампи Тачев (декоратор и живописец), Иван Димитров (живописец) и Никола Ганушев (живописец). Становището на въпросната комисия е разгледано на заседание на Св. Синод от 23 юни 1922 г., на което е решено: незабавно измазване на външните стени, като се възложи на Х. Тачев да направи колориран образец от плочите и мазилката на фасадата в старобългарски стил, като избере необходимите тонове за мазилката, за да хармонират с наличните плочи; същият Тачев да представи образци от орнаменти за медальоните над прозорците на северната и западната фасади и проект за фреска на фронтона под купола на северната фасада. Синодните членове предлагат в медальоните да бъдат изобразени главите „на исторически дейци по църковната ни просвета от всички периоди на църковната ни история“.

Харалампи Тачев бързо изготвя художествения проект за украсата, който е приет почти без възражения от Св. Синод. На фронтона под купола е предвидено изписване на многофигурна композиция, отразяваща акта по прочитането на фермана от 27 февруари 1870 г., с който се създава Българската екзархия. Под нея в две полуниши е трябвало да стоят образите на славянските просветители св. братя Кирил и Методий. Под тях, в два големи медальона щели да стоят ликовете на св. Климент Охридски и св. Евтимий Търновски, а в медальоните над прозорците на северната фасада е трябвало да се изпишат следните ликове: Гаврил Кръстевич, йером. Неофит Рилски, Софроний Врачански, Черноризец Храбър, Презвитер Козма, Паисий Хилендарски, архим. Неофит Бозвели и княз Стефан Богориди. На западната стена, в медальоните над прозорците са следвали образите на еп. Константин Преславски, екзарсите Антим І и Йосиф І и митр. Авксентий Велешки.

До средата на ноември 1922 г. са завършени следните фасадни стенописи: Никола Ганушев изписва многофигурната композиция (общо седемнадесет фигури) на фронтона, за която са му заплатени сто и десет хиляди лева; образите на св. Кирил и Методий изписва живописецът Господин Желязков, на когото заплащат по шест хиляди лева на фреска; Никола Маринов изписва медальонните образи на св. Климент Охридски, св. Евтимий Търновски, Презвитер Козма, Черноризец Храбър и Софроний Врачански, като за първите две фрески (като по-големи) му заплащат по четири хиляди лева, а за останалите – по три хиляди и петстотин лева. Живописецът Иван Белковски изписва само лика на Паисий Хилендарски, за което получава три хиляди и петстотин лева. Останалите живописни образи са изписани през пролетта на 1923 г. По същото време е направена и богатата каменна пластична украса на капителите, на входния портал, на балдахина и в интериора на сградата. Нейни изпълнители са Рихард Харди и Анжело Филоти.

За цялостната направа на сградата първоначалният капитал на фонда „Висше богословско училище“ е бил отдавна изчерпан и затова са взети редица заеми. Към 1 април 1923 г. дългът на този фонд достига внушителната цифра от 4 810 526 лв., като стойността на самата сграда по онова време възлиза на около петнадесет милиона лева.

Така през есента на 1923 г. сградата на Висшето богословско училище (респ. „Паметник на Българската екзархия“) е най-сетне готова да посрещне първите учащи. В новосъздадения Богословски факултет, чийто първи декан е о. проф. д-р Стефан Цанков, са записани тридесет и шестима студенти. На 19 ноември 1923 г. в сградата на новия факултет е извършен тържествен водосвет от свещ. Михаил Химитлийски от катедралния храм „Св. Неделя“, който произнася и хубава реч. След него говори и деканът, който описва трудностите по откриването на факултета и изтъква неговото значение за Българската православна църква. От страна на студентите отговаря и благодари йерод. Йосиф. На милото тържество присъстват преподавателите и студентите от Богословския факултет, както и някои столични свещеници. Така цели двадесет и осем години след „благословията“ на княз Фердинанд, най-сетне паметникът на Българската екзархия е завършен!

В партерния етаж на Богословския факултет са направени редица магазини, които се отдавали под наем с цел да се погасява дългът по постройката. Към 1 януари 1937 г. от близо пет милиона лева този дълг е бил намален на 1 807 038 лв. През 1939 г. на този партерен етаж е устроена синодна книжарница и печатница, чието освещаване става на 28 август от наместник-председателя на Св. Синод Видински митр. Неофит, в съслужение със Стобийски еп. Никодим, секретар на Св. Синод, архим. Стефан, протосингел на Софийска митрополия, и други духовни лица. След водосвета митр. Неофит дава думата на директора на Синодното книгоиздателство Матей Попов, който произнася възторжено слово. Час по-късно същите духовници извършват освещаване на синодното доходно здание, намиращо се в съседство с Богословския факултет на пл. „Св. Неделя“ и ъгъла на бул. „Стамболийски“.

Дълги години студентите-богослови нямат собствен параклис и ходят на богослужения в околните храмове. Едва през пролетта на 1939 г. Св. Синод решава да се извършат необходимите работи за направата и обзавеждането на параклис в зданието на факултета, за да се удовлетворяват религиозните нужди на студентите – клирици и миряни, които учат и живеят в общежитието при него. На скулптора-резбар М. Балалчев е възложено да „изработи иконостаса, според представения от него план и според описанието, изложено в писменото му предложение, както и вратите с колонадите, според същото предложение и изработения от него план, като за всичко това му се платят четиридесет и осем хиляди лева. За предприятието да се сключи договор“.

На художника-иконописец Н. Богданов възлагат до края на август 1939 г. да изработи иконите за иконостаса, „както следва: големи олтарни икони на Спасителя, Св. Богородица, Св. Йоан Предтеча и Св. Климент Охридски; икона „Тайната вечеря“ над царските двери, както и образа на Разпятието над иконата и отделно стоящо Разпятие с предстоящи ликове на Св. Богородица и Св. ап. Йоан Богослов. Останалите работи: поставяне на по-висок под на олтара, изкъртване входните врати, преместване клозетите, изграждане и измазване преградните стени и дребни поправки свързани с това – да се извършат по стопански начин под надзора на домакина на фондовите здания“.

Новият параклис е посветен на св. Климент Охридски – патрон на Софийския университет. На 16 декември 1939 г. Софийският митр. Стефан полага на престола в олтара на параклиса осветен антиминс, освещава иконите и църковната утвар, като отслужва и вечерна. Накрая той произнася и хубава проповед за духовната светлина в живота. Присъстват всички митрополити, начело с наместник-председателя на Св. Синод Видински митр. Неофит, всички преподаватели и студенти от факултета, както и външни богомолци. На другия ден, 17 декември, първата св. Литургия в новия параклис отслужва Неврокопски митр. Борис, който произнася и подходяща проповед. На вечерната и литургията пее хорът от студенти-богослови.

Кошмарни за Българската православна църква ще останат датите 10 януари и 30 март 1944 г., когато разрушителни и запалителни бомби превръщат в руини сграден фонд и ценно имущество в него. При първата бомбардировка е разрушена четириетажната сградата в двора на Софийска митрополия, в която се е помещавала епархийската свещоливница и ценна библиотечна сбирка. Тази сграда е имала мостова топла връзка със сградата на Богословския факултет, която е била разрушена. До основи е срината и съседната църква „Св. Николай Мирликийски“. От втората бомбардировка сериозно пострадва и зданието „Паметник на Българската екзархия“ (Богословски факултет). В него се помещавал и Църковният историко-археологически музей при Св. Синод, но за щастие неговите ценности предварително са евакуирани в Рилския манастир. Авиационна бомба пада над югоизточния ъгъл на сградата и срива част от стената към ул. „Позитано“. Засегнати са помещенията на Църковния музей, параклиса и общежитието на Богословския факултет. Отделно са изпочупени всички стъкла на прозорците и витрините на магазините и синодната книжарница.

До края на 1944 г. разрушенията по сградата са отстранени, но поради липса на достатъчно средства не поставят купола и фронтона с фреската по създаването на Българската екзархия. В продължение на близо пет години тази сграда се превръща в „дядова ръкавичка“. В нея освен студентите от Богословския факултет са настанени и учениците от Софийската духовна семинария, и служителите от Св. Синод, понеже техните сгради са били пострадали от бомбардировките. Семинаристите се завръщат в своята сграда през средата на ноември 1947 г., а синодните служители се изнасят през средата на октомври 1949 г.

По идеологически съображения през периода 1951-1991 г. Богословският факултет е изваден от състава на СУ и трансформиран в Духовна академия „Св. Климент Охридски“ под ведомството на Св. Синод на БПЦ. През юли 1991 г. ръководството на Софийския университет отправи покана към тогавашната Духовна академия отново да стане факултет към Университета, което веднага беше прието и се извърши по съответния ред още същия месец. Св. Синод преотстъпи сградата без наем на Софийския университет за обучение на студентите по богословие.