През лятото на 1849 г. княз Стефан Богориди, внук на еп. Софроний Врачански, подарил стария си имот (две каменни къщи и една дървена стопанска постройка) в цариградския квартал „Фенер“ на своите сънародници, за да си построят своя църква. Поради липса на средства за строителството ѝ в долния етаж на стопанската постройка бил устроен временен параклис (прераснал по-късно в храм), в който служили близо половин век.
Едва по времето на екзарх Йосиф Първи, в началото на 90-те години на 19 в., започнало строителството на нов български храм. Първоначално бил заздравен теренът понеже бил стар насип и на 26 април 1892 г. тържествено положили основния камък. Архитект на църквата бил арменецът Ховсеп Азнавур, който предложил тя да бъде направена от разглобяеми железни елементи и в случай на поддаване на основите да бъде демонтирана и преместена на здраво място.
Изработването на желязната конструкция било поръчано на металообработващата фирма на Рудолф Филип Ваагнер във Виена. За цялостното построяване на храма българското правителство превело на Екзархията крупната за онова време сума от около един милион златни лева. Окончателното му завършване станало през лятото на 1898 г., като решили да го осветят на 8 септември, на празника Рождество Богородично (Малка Богородица), когато бил и именният ден на княгиня Мария-Луиза.
Научавайки за предстоящото освещаване на храма, хиляди родолюбци от Княжество България започнали да се стягат за път. Столичното транспортно бюро „Запрянов и Давидов“ подготвило за целта специален увеселителен влак. До 1 септември 1898 г. били се записали над три хиляди души, но радостта им скоро била помрачена. Един грък, доктор в София, „услужливо информирал“ Вселенска патриаршия, че имало опасност под прикритието на туристи в турската столица да пристигнат арменски и македонски атентатори и да направят някои смущения. Патриархът веднага съобщил това на Великия везир и султанът издал ираде (указ), с което забранил отиването на увеселителния влак в Цариград.
Българското правителство, начело с д-р Константин Стоилов, положило доста усилия, за да разсее съмненията по освещаването на българската църква. Едва на 6 септември 1898 г. било издадено ново султанско ираде, с което се позволявало отиването на българи за освещаването на храма.
В 21 часа на 7 септември 1898 г. от гара София потеглил специален пътнически влак с двадесет и два вагона, теглен от парния локомотив „Бузлуджа“. Първоначално туристите били 320, но на всички спирки и гари до границата се качвали нови хора и броят им достигнал 740 души. След гара Пазарджик станало малко произшествие. Поради неизправни спирачки на последния вагон, в който бил багажът на пътниците, възникнал пожар. За щастие бил забелязан навреме, влакът спрял и бързо го изгасили. В Кричим въпросният вагон бил подменен и багажът прехвърлен в него.
На гара Харманли увеселителният влак се забавил три часа, понеже не всички пътници имали визирани тескерета (пътни паспорти). Истинска трагедия обаче ги очаквала на гара Мустафа паша (дн. Свиленград), където пристигнали по обяд на 8 септември. Там туристите били забавени четири часа и ги глобили за нередовни документи. Едва след намесата на одринския валия (областен управител), който наредил глобата да бъде намалена десет пъти (от 5 лв на 50 ст.), потеглили отново. Всички пътници били гладни и жадни, защото почти никой не си носел суха храна, а организаторите на увеселителния влак изобщо не се сетили да поръчат композирането на вагон-ресторант.
След това безславно и изнурително пътуване българският увеселителен влак спрял на гара Сиркеджи (последната гара от европейската линия, намира се под Топ капъ, в европейската част на турската столица – бел. ред.) в Цариград в 7 ч. сутринта на 9 септември 1898 г. Пътуващите в него туристи пропуснали освещаването на храма, което станало предния ден при изключителна тържественост и при стечението на многоброен народ. За да компенсират закъснелите български гости, църковното настоятелство и екзархийското ръководство отслужили същия ден (9 септември) от 9 ч. тържествена Литургия. Отново служил екзарх Йосиф, в съслужение с осем митрополити и много други духовници. След службата в стария метох екзархът приемал и благославял българските туристи, като им пожелавал благополучно и безпрепятствено завръщане в отечеството.
Послеслов: Век по-късно, през 1998 г. честване на стогодишнината от освещаването на Железния храм почти нямаше. На 8 септември 1998 г. българският храм на брега на Златния рог беше заключен и самотен. Тамошното църковно настоятелство още през юли беше решило честването да се отложи за края на октомври. Причините за това отлагане бяха две. Първата и най-важна е, че въпросното настоятелство беше новоизбрано (преди повече от половин година) и не е имало време да сезира турската администрация за предстоящия юбилей и да поиска разрешение за отбелязването му. Втората е, че цариградските българи не могат да се съберат на 8 септември, понеже са в отпуск и отсъстват от града.
Затова на 8 септември 1998 г. в Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ под егидата на тогавашния вицепрезидент Тодор Кавалджиев се проведе скромно честване на този юбилей. Съмнения възникнаха дали в края на октомври цариградските българи ще отбележат стогодишния юбилей на историческата българска църква „Св. Стефан“. Те бяха породени от следното обстоятелство. Тогавашното църковно настоятелство беше изпратило покана до Българския патриарх Максим да вземе участие в предстоящото честване. От страна на Св. Синод пък писаха, че патр. Максим ще присъства при условие, че бъде поканен и Вселенският патриарх Вартоломей. Очерта се да не бъде поканен нито Вселенският патриарх, нито Българският, а цариградските българи да проведат съвсем скромно честване в интимна домашна обстановка. Но и това не стана, защото тогава имаше тържества по случай седемдесет и пет годишнината от провъзгласяването на Турция за република, а цариградските българи са турски поданици…
И сега сто и десет годишнината от освещаването на Желязната църква премина толкова вяло, че не си струва да влизам в подробности…
Приложение: Желязната църква „Св. Стефан“ – история на построяването ѝ – история на построяването ѝ
