Първото неофициално честване на празника било осъществено през 1909 г. в Пловдив. По-късно, след злополучния край на Първата световна война и понесената Втора национална катастрофа, настъпил национален погром, душевна разруха и всенародна покруса. За българското общество рухнали възрожденските идеали и налице била реална заплаха от разпадане на националната ни ценностна система. Ето защо на 13 декември 1922 г. 19-то обикновено Народно събрание приело Закон за допълнение на Закона за празниците, съгласно който „Първи ноември да се празнува като всенароден празник на заслужилите българи... Да стане един постоянен национален празник в памет на всички труженици за българското националното и просветно-културно възмогване и преуспяване на българския народ“. Предложението за новия празник направило правителството на Александър Стамболийски на 31 октомври 1922 г. по идея на тогавашния министър на народното просвещение Стоян Омарчевски. В мотивите към закона четем:
„Допреди войната образованието и възпитанието в нашите училища бе насочено към едно планомерно и системно развитие всред учащата се младеж на национални и отечествени добродетели, от една страна, и на граждански и културни, от друга. Любов и почит към старинно българското, благоговение пред дейците и строителите на нашето национално верую, старание и съревнование към доброто и хубавото, увлечение към идеалното – бяха мили, симпатични явления, които със своята същност трогваха и правеха живота приятен, съдържателен и високо осмислен. Тия добродетели, насаждани в душите на поколения в продължение на цели десетилетия, бидоха разклатени от отрицателните резултати на войната, преди всичко в самото общество, а оттам – и отражението на отрицателните прояви всред учащата се младеж. Последната се увлече по всекидневното, забавителното и лекото в живота; волност, безгрижие и лекомислие обладаха душите им и лека-полека тя се отдалечи от ценното и същественото в живота и миналото. А в полумрака на нашето минало се откриват големите фигури на редица велики българи, които с необикновеното увлечение и с една завидна самопожертвователност са служили на своя народ; които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот. От Паисия насам до наши дни се редят светлите и лъчезарни образи на големи културно-обществени дейци, далечни и близки строители на съвременна България“.
От 1 ноември 1923 г. с указ, подписан от цар Борис ІІІ, денят бил обявен за общонацинален празник в памет на заслужилите на Отечеството си българи. Не случайно за ден на народните будители се приела не обикновената календарна дата 1 ноември, а понеже на този ден (според тогавашния Григориански календар) се празнува преп. Йоан (Иван) Рилски Чудотворец, който се почита като покровител на българския народ! Целта на празника била да се прослави делото на св. Йоан Рилски, на св. братя Кирил и Методий, на Йоан Екзарх, на св. Евтимий, патриарх Търновски, на славните възрожденски дейци: преп. Паисий Хилендарски, св. Софроний Врачански, д-р Петър Берон, Васил Априлов, Георги Раковски, Васил Левски, Христо Ботев и на още десетки дейци на просвещението и национално-освободителното движение.
По нареждане на Министерството на народната просвета в столицата новият празник бил отпразнуван за първи път доста тържествено на 1 ноември 1922 г. В катедралната църква „Св. Неделя“ литургията отслужил Охридският митр. Борис. След отпуста на литургията той произнесъл много съдържателна проповед за св. Йоан Рилски – кой е бил той; сравнил днешната епоха с онази и подчертал сходните моменти в тях. Дал характеристика на дейците на народната просвета и възраждане като самоотвержени и безкористни водители на българския народ по завета на св. Йоан: „С Бога напред! С Бога към нови възходи! С Бога и винаги с Бога към просвета и добро, към творчество в живота!“. В края на словото си той изтъкнал от какви народни дейци се нуждае днес българският народ за своята обнова и добри бъднини.
След това той извършил панихида за „блаженопочиналите родолюбиви дейци, потрудили се за благото и ползата на св. Българска църква, за просветата и възраждането на българския народ“. След панихидата, съгласно с програмата, на площада пред църквата, под нарочно направен сенник, се извършил благодарствен молебен към Бога за милостта и благодеянията, които Той е сторил на българския народ. На молебена присъствали министърът на просветата Стоян Омарчевски с персонала на министерството, живите църковно-народни дейци, между които д-р Христо Стамболски. Площадът бил препълнен от ученици, ученички и голямо множество народ.
Празникът на народните будители сред българската колония в Цариград за пръв път бил отпразнуван по най-тържествен начин през 1923 г.; тогава едновременно е бил и храмовият празник на екзархийския параклис в кв. „Шишли“, посветен на св. Йоан Рилски. Сутринта в параклиса имало архиерейска литургия, отслужена от Велешкия митр. Борис. На нея присъствали управляващият легацията ген. Тодор Марков, генералния консул Атанас Яранов, д-р Петър Лазаров от Българската болница и др. Проповед произнесъл архим. д-р Антим (Шивачев).
След отпуста имало литературно утро, на което пял ученически хор с диригент учителят Бойчев (от българското училище „Екзарх Йосиф I“), а учителят Ив. Д. Стойнов държал една хубава и съдържателна сказка за българските дейци в Цариград. В края на утрото говорили митр. Мелетий и ген. Марков.
А ето как е бил честван празникът на народните будители през 1924 г. в столицата. Първо била отслужена литургия в новоосветения храм-паметник „Св. Александър Невски“ от Левкийския еп. Варлаам. След това на площада бил отслужен молебен от Пловдивския митр. Максим, нам.-председател на Св. Синод. На празника присъствали мин.-председателят проф. Александър Цанков, министри, представители на Двореца, народни представители, общественици, учаща се младеж от всички столични училища. Къса реч за значението на празника произнесъл г-н Стоянов, преподавател от Ученическия институт. След това учители и ученици манифестирали по главните столични улици, пеейки патриотични песни.
В органа на БПЦ Църковен вестник, бр. 38 от 13 ноември 1926 г., бъдещият академик проф. д-р протоирей Иван Гошев писал: „Преди няколко години малцина си спомняха за народните будители, а още по-малко бяха онези, които взимаха участие в празненствата, устройвани в тяхна чест. Обаче последните национални катастрофи ни накараха да се стреснем и да хвърлим поглед на славното ни минало, за да търсим там опора за нашия народ. В това минало ние намерихме забравените велики народни будители и в тяхна чест преди няколко години бе определен специален ден за прослава. И без преувеличение можем да кажем, че 1 ноември, денят на народните будители, днес е един от най-големите национални празници“.
Така от 1922 до 1944 г. това бил общонационален празник с голямо културно и патриотично значение. След политическата промяна от 9 септември 1944 г., през 1945 г. Денят на народните будители отпаднал от списъка на празниците, защото се „дублирал“ с Деня на св. братя Кирил и Методий. И след 45-годишна забрава, по инициатива на Общонародно сдружение „Мати Болгария“ и най-вече на неговия председател д-р Петър Константинов, празникът бе възстановен на 1 ноември 1990 г. Със закона за допълнение на Кодекса на труда, приет от 36-то НС на 28 октомври 1992 г. беше официално възобновен празникът на народните будители и 1 ноември стана неприсъствен ден за всички учебни заведения.
По предложение на Съюза на учените в България пък той стана и ден на учените. Защото първият акт на българската държавност всъщност е отпреди Освобождението и е свързан със създаването на организираната българска наука – на Българското книжовно дружество (1869 г.), което през 1911 г. със закон беше преименувано в Българска академия на науките. И защото науката, заедно с църквата и училището, всъщност подготвя пробуждането на българската нация и създаването на новата ни държава. Пък и днес на учените се дължи фактът, че в областта на духовността и на познанието България отдавна има своята европейска и световна конвертируемост и отдавна е част от общото европейско пространство.
* * *
При възобновяването на празника обаче беше допусната една основна грешка. Дали поради недоглеждане или поради атеистично възпитание той беше механично поставен пак на 1 ноември, без да се вземе предвид обстоятелството, че вече тази дата е безлична. Както е известно, в края на 1968 г. БПЦ премина от Григорианския към Новоюлианския календар и по този начин празникът на преп. Йоан Рилски се премести отново на 19 октомври – така както е бил векове наред до 1916 г. Така че сега празнуваме един „ялов“ празник. Подобно е положението и с 11-24 май! На 11 май БПЦ празнува паметта на славянските просветители св. братя Кирил и Методий, а на 24 май – цялата общественост празнува денят на българската просвета и култура и на славянската писменост!? Крайно време е тези два празника да бъдат коригирани и нещата да си отидат по местата!
