Държавната политика към „Зограф” и кражбата на История Славянобългарска

Доказателство за хаотичния подход на държавата е фактът, че оригиналът на Историята е откраднат най-вероятно от служители на българското разузнаване, без обаче да съществува ясен план как тази кражба да бъде легализирана, т. е. по какъв начин оригиналът на История славянобългарска ще бъде представен пред обществото без това да предизвика сериозни международни последици. А причината за този хаотичен подход се корени в намесата на твърде много институции, които защитават разнопосочни интереси. Освен Светия Синод и Комитета по църковни въпроси (по-точно Комитет по въпросите на Българската православна църква и на религиозните култове към МВнР - б. р.) от средата на 60-те години интерес към съдбата на манастира започва да проявява и Първо главно управление на Държавна сигурност, а в международен план политиката към манастира често е съгласувана с Московската патриаршия. На междудържавно равнище въпросът за „Зограф” се разглежда в контекста на отношенията между България и Гърция, поради което както доминираната от гръцки монаси управа на Атон, така и светските гръцки власти по принцип не се противопоставят на възможността манастирът да загуби българския си характер. Поставени между толкова много и разнопосочни интереси, монасите в „Зограф” се стремят едновременно да спасят и своята автономност, и българския характер на манастира.

До средата на 60-те години българската държава в лицето на Комитета по църковните въпроси почти не притежава информация за състоянието на Зографския манастир. Комунистическата държава разрешава съществуването на създадената през 1926 г. с цел осигуряване на материална подкрепа за манастира „Ефория Зограф”, но нейната дейност е много повече формална, отколкото реална. Практически единственият източник на информация за живота, богатствата и проблемите на манастира са редовно подаваните от втората половина на 40-те години подробни изложения на представителя на манастира в България Ангел Петров. В тях той описва подробно значението на този манастир за Българската църква и нация и предупреждава за реалната опасност от неговата загуба вследствие на обезлюдяване и липса на материална подкрепа. Косвено е загатната историческата отговорност на българската държава, като се напомня съдбата на „Хилендар”, загубен в началото на ХХ век вследствие на нежеланието на българско правителство да изплати неговите дългове, поети в крайна сметка от сръбската държава[1]. В този период Църквата, макар и не особено активно, се опитва да поддържа българския характер на манастира, като периодично подава молби за изпращане на нови български монаси, които обаче остават без отговор от Вселенската патриаршия[2].

Първият знак за промяната на това отношение е от 15 юни 1966 г., когато председателят на Комитета по църковни въпроси изпраща писмо на Комитета за държавна сигурност, с което иска разрешение за заминаването на трима нови монаси за „Зограф”, като прави уточнението, че гръцкото правителство вече е дало своето съгласие. На 13 ноември 1966 г. Зографският манастир официално информира за пристигането в манастира на йеромонах (всъщност йеродякон  - б. р.) Неофит, монах Партений и йеромонах Пахомий[3]. Посочената кореспонденция е важна по няколко причини. По всичко изглежда, че това е първата, макар и малобройна група български монаси, които реално са приети в манастира след края на 40-те години. От друга страна, тя показва, че решението за изпращане на нови монаси се взима след сложна процедура, в която от българска страна участие взимат Българската православна църква, Комитетът по църковни въпроси и Комитетът за държавна сигурност, а от гръцка – Вселенската патриаршия и правителството на Гърция.

Какво предизвиква появата на този внезапен интерес към съдбата на „Зограф”? Едната причина е подобряването на българо-гръцките отношения в средата на 60-те години, което дава възможност на българската държава да погледне по-активно към проблемите на „Зограф”. Другата, по-важна причина е реалната опасност манастирът да загуби българския си характер вследствие на избирането на 9 февруари 1965 г. за нов игумен на румънеца Дометий Трихня, подкрепян от растящия брой румънски монаси в манастира (още повече че Румъния няма свой манастир в Атон). Опасенията се увеличават през 1968 г., когато игуменът прави посещение в Букурещ, което според българското посолство „се пази в тайна”. Една справка за манастира от  същата година информира, че в „Зограф” има общо 18 монаси, шестима от които са румънци. Бюджетът на манастира е 1 500 000 драхми годишно, от които 174 000 драхми са субсидия от гръцкото правителство. „От Българската патриаршия манастирът получава годишно облекло и продукти (4–6 тенекии с кашкавал, всяка тенекия тежи 12 кг)”. Показателно за пълното неведение на държавата за книжовното богатство на манастира е бележката, че „Най-старият ръкопис [в манастира] е от ХІІ век и обхваща историята на преподобния Паисий” [4].

Това е причината в следващите години Българската църква, очевидно не без съгласието на държавата, да потърси интернационализиране на проблема, като предизвика намесата на Московския патриарх. На 11 ноември 1969 г. патриарх Кирил изпраща две писма – едното до московския патриарх Алексий І, с което се иска съдействието на Москва за свикването на среща на православните църкви по проблемите в Атон. Другото писмо е още по-интересно. В разрез с обичайния протокол патриарх Кирил пише на митрополита на Ленинград Никодим и му предлага в близко бъдеще да посети София: „Намирам, че ще бъде особено належащо да се състои една среща между нас двамата, за да разговаряме както по атонския, така и по други някои общоправославни и икуменически въпроси. Разбира се, на първо място стои атонският въпрос и по-нататък той не бива да се отлага”[5]. Митрополит Никодим, освен  всепризнат лидер на икуменическото направление сред православните църкви, поддържа особено голям интерес към руския атонски манастир „Св. Пантелеймон”. А голямото му влияние сред православните църкви в Източна Европа се дължи не на последно място и на факта, че под псевдонима „Адамант” той е най-високопоставеният агент на съветското разузнаване в Руската църква[6].

В следващите две десетилетия подходът на българската държава към манастира е насочен към реализирането на две основни цели. Първата е мобилизиране на всички налични ресурси за запазване на неговия български характер, а втората официално е насочена към изучаване, съхраняване и опазване на културното и книжовното богатство на „Зограф”.

Непосредствената цел в началото на 70-те години е смяната на румънския игумен на „Зограф”, като тази цел може да бъде постигната само след изпращане на нови и лоялни на БПЦ монаси в него. В този момент държавата се информира за положението в манастира главно чрез поклонническите групи, които започват да го посещават поне веднъж годишно и се състоят основно от свещеници и монаси, но и от светски лица с невинаги ясен статут. Такъв пример е поверителната информация на участник в една от първите такива поклоннически групи през 1971 г., чийто подпис за съжаление не се чете:

„Положението на Зографския манастир е плачевно. Ако можем още да го наричаме наш манастир, то засега се дължи на живите още колоси-патриоти – 84-годишния  касиер на манастира монах Агатангел и 75-годишния главен епитроп на манастира схимонах Натанаил… В „Зограф” игуменства сега румънецът Дометий.  Хитър и притворен, той, по всичко личи, има скрити намерения спрямо манастира”[7].

През 1972 г. официално е подадена молба в Зографската обител да постъпят  трима нови български монаси – йеромонах Даниил (Димитър Тодоров Попов), йеромонах Нектарий (Георги Ангелов Николов) и йеромонах Галактион (Георги Любенов Табаков, в момента Старозагорски митрополит). Очевидно обаче за тях не е дадено разрешение, тъй като техните имена повече не се споменават сред членовете на монашеското братство[8].  

Положението допълнително се влошава през 1974 г., след като от манастира насилствено е изведен най-авторитетният български монах Натанаил (българин от гръцка Македония - б. р.). Според официалната версия на гръцките власти това е станало заради зилотските му пристрастия, докато според самия Натанаил причината е в неговия конфликт с игумена Дометий[9]. Въпросът намира положително разрешение същата година и на Натанаил му е позволено да се върне в манастира след официален протест на българското външно министерство и след като Натанаил изпраща покайно писмо до Вселенския патриарх.

Непосредствената цел за смяната на игумена е постигната през 1976 г., когато за нов игумен е избран българският монах Евтимий. В архивите няма подробно описание за начина, по който смяната е станала възможна, само се споменава, че още през 1974 г. Дометий е изразил готовност да се оттегли от поста поради конфликтите в манастира. В следващите години личните конфликти между монасите допълнително се задълбочават, най-вече заради намесата на българската държава, която се опитва да определя кой да бъде включен в ръководството на манастира. Редица документи от този период свидетелстват за наличието на такива конфликти, като едно от най-достоверните сведения е докладът на епископ Николай (Макариополски, бивш ректор на Духовната академия - б. р.) от 14 февруари 1979 г., в който той обобщава:

„Дяволът здраво се е настанил в тая наша светиня. Просто не виждам реална възможност да се оправят работите. Изчезнала е любовта, непознато е смирението и послушанието”[10].

По-нататък той информира, че братството е разделено на три групи. Първата, водена от монаха Порфирий (от Ст. Загора, бивш учител и ефимерий в СДСеминария, сега член на гръцка старостилна формация в Атика, - б. р.) е подозирана, че поддържа контакти в Солун  със заможни български емигранти, които да подпомогнат издръжката на манастира с цел откъсването му от комунистическа България. Втората група е водена от монаха Поликарп (от Врачанско, брат на Бачковския манастир, където и почива след оттеглянето си от Зограф - б. р.), подозиран от братството, че иска да изнесе ценностите на манастира. Третата е групата на неутралните монаси, между които е и характеризираният като „безволев” и „слабохарактерен” игумен Евтимий, но повечето от членовете на тази група симпатизират на Порфирий. В заключението на своя доклад епископ Николай препоръчва да се открие начин Порфирий да бъде изведен от манастира, както и да се внуши на монасите Кирил и Натанаил (сега митрополити - б. р.), в този момент специализанти (всъщност студенти в БФ - б. р.) в Атина, да прекарват повече време в манастира, тъй като имат възможност да оказват положително влияние върху настроенията в него[11].  

Фаворит на българската държава в този момент е Поликарп, тъй като редица документи от следващите месеци препоръчват той да бъде избран в ръководството на манастира. Други документи свидетелстват, че Поликарп действително е в контакт с българските власти, както и че действително има за задача да документира богатствата на манастира. Това става ясно от информацията на българския дипломат в Солун Ст. Данов за проведена негова среща с монах Поликарп през юли 1980 г., в края на която Поликарп предал „записки за преброяване на манастирското злато” и „касети с необработени филми”. Напрежението в манастира частично намалява през 1980 г., когато е взето решение Порфирий да бъде отстранен от манастира, като му е отпусната стипендия да учи в Атина.

Следващата криза в „Зограф” настъпва през 1980 г. и е свързана с официалното искане на гръцките власти манастирът да престане да се нарича „славянобългарски”. Проблемът се задълбочава дотолкова, че е обсъден от външните министри на България и Гърция Петър Младенов и Константинос Мицотакис, на която Мицотакис поставя условието манастирът да докаже, че настоящият печат с надпис „славянобългарски” в него е бил ползван преди 1930 г. В отговор българските монаси представили копие на документ от 1856 г., в който е използван настоящият печат на манастира, с което временно този дебат е прекратен. Въпросът от гръцка страна е поставен отново през 1984 г., но отново е париран по дипломатически и църковни пътища[12].

По време на конфликта за печата най-големите опасения на българската държава са свързани с подозренията, че гръцките искания са подкрепяни тайно от някои монаси в манастира, а монахът Порфирий е готвен за нов игумен. Реакцията срещу това е продължаващото настояване да бъдат изпратени нови монаси, като основните надежди се възлагат на Кирил (настоящия Варненски митрополит), а след неговото напускане на Гърция (по-точно екстрадиране - б. р.) – на Натанаил (настоящия Неврокопски митрополит). От наличните документи може да се направи заключението, че Натанаил не особено охотно контактува с представителите на Комитета по църковни въпроси, но очевидно в този момент той остава единственият български монах, който поддържа контакт с България и който има известна възможност да влияе върху събитията в манастира.

Известна светлина върху тези процеси дава една информация от председателя на Комитета по църковни въпроси Любомир Попов за негова среща с Натанаил, проведена през април 1982 г. От бележката става ясно, че Натанаил умишлено не бърза да завърши следването си в Атина, изчаквайки разрешение да постъпи в манастира, тъй като обяснил, „че изпитва страх, че гърците може да постъпят с него, както са постъпили с Кирил и да го изгонят”[13].

От информацията става ясно също така, че опасенията за избирането на Порфирий за игумен на манастира остават големи:

В следващите години очевидно не се реализира нито един от двата сценария. През 1985 г. е свикано заседание на манастирския събор, на което на Порфирий е наложено вътрешно наказание[15], но игумен на манастира продължава да бъде Евтимий. В този период държавата полага и усилия да осигури постоянна материална издръжка на манастира, като подпомага ремонта и отдаването под наем на негови имоти в Гърция. Така на дипломатическо равнище държавата успешно защитава българския характер на манастира, но същевременно погазва неговата автономия и започва да се намесва активно и далеч не винаги успешно в неговия живот.

Другото направление, по което работи българската държава по отношение на „Зограф”, е свързано с изучаването и съхраняването на неговото книжовно богатство. С тази цел от самото начало на 70-те години започват да се правят постъпки и да се изпращат групи от 2–3-ма души изследователи (основно реставратори и архитекти) и да се отправят препоръки към монасите да подредят библиотеката на манастира.

Спорно е обаче доколко политиката за документиране на богатствата на манастира е безкористна и доколко тя не се явява прикритие за друга дейност. Прави впечатление, че информациите за тази дейност са почти винаги поверителни. Много от тях съдържат конспиративни намеци и оставят усещането за нещо недоизказано. Наред с обичайните специалисти по консервация и реставрация и от представители на българското консулство в Солун, манастирът е посещаван и от хора, чиято професия няма нищо общо със задачата за документиране на богатствата на манастира. Частично цялата тази конспиративност може да бъде обяснена с подозрителността на гръцките власти.

Доколко обаче тази подозрителност е била неоснователна? Първият и вероятно най-важен документ, който потвърждава опасенията, че част от посещаващите манастира експерти не се занимават само с документирането на неговите богатства, датира от 9 декември 1970 г. На тази дата от името на архитекта от Националния институт за паметниците на културата (НИПК) Георги Лабов и художника в музея на Рилския манастир Любен Прашков (по-късно професор по реставрация на стенописи в Художествената академия и в БПФ на ВТУ, катедра Иконография - б. р.) е изготвен доклад за състоянието на българските паметници на културата в Атон и по-конкретно в „Зограф”. Това е една от първите групи, които посещават „Зограф” с цел запознаване с неговата библиотека и заснемане на Паисиевата килия в Хилендарския манастир. Мистерията около документа се подсилва от факта, че той е написан от името на двамата, но не е подписан от художника Любен Прашков. В доклада детайлно е описана килията на отец Паисий в Хилендар („в плачевно състояние”), библиотеката и църковният музей в Зографския манастир, като за История славянобългарска са дадени следните сведения:

Втората част на доклада се състои от конкретни предложения, повечето от които са свързани с изпращането на нови монаси и осигуряване на постоянна материална помощ за манастира. По отношение на библиотеката се предлага да се направи метален обков на вратите, както и да „се поръчат шкафове–хранилници със стъклен похлупак и ключалки за съхранение на ценни книги и документи, които само специалисти със специално разрешение могат да разглеждат … [заради] реалната опасност някои от уникатите да бъдат откраднати от „доброжелатели” на българщината”.

Но както и в повечето бюрократични документи от този период най-важното предложение стои в края на документа под номер 11:

От документа не става ясно каква точно е била мотивацията на авторите на това предложение, които може да са били водени и от чисто патриотични чувства. Не става ясно и кои са тези „други специалисти”, които трябва да преценят реалистичността на тази идея. Но от този документ може да се направи категоричният извод, че за пръв път идеята оригиналът на Историята да бъде заменен с копие е дадена през 1970 г. и това става в първия доклад, който документира състоянието на библиотеката на „Зограф”.  А кражбата на Историята става точно по предложения през 1970 г. начин, като  съхраняваният до този момент в специална кутия оригинал е подменен с копие, поради което подмяната остава за известно време незабелязана и за библиотекаря Пахомий[17].

През следващите години слуховете, че българската държава планира да открадне богатствата на манастира, все повече се засилват и по един или друг начин за тях съобщава почти всеки посетител на „Зограф”. В поверителен доклад от март 1979 г. Тодор Събев, в този момент директор на Църковно-историческия институт, информира за съществуването на следното убеждение сред някои монаси:

Особено показателно за подозрителността на атонските монаси към дейността на комунистическите държави в Атон е писмото на йеромонах Натанаил (сега митрополит - б. р.) до патриарха от 22 февруари 1979 г., където той подробно се спира на събитията в руския манастир „Свети Пантелеймон”:

Макар да не е ясно дали кражбата на ценности от „Св. Пантелеймон” е реален факт или само слух, различни източници потвърждават, че игуменът Авел действително се връща в Москва през 1978 г. при не съвсем изяснени обстоятелства – според някои, за да присъства на погребението на приятеля си от младежките години митрополит Никодим Ленинградски, а според други – заради влошено здравословно състояние[20]. Безспорно е обаче съществуването на слухове за кражбата на такива ценности, както и че в Атон подозират в същото и българските власти.

Друго доказателство за това е докладът на Христо Тепавичаров, служител в българската мисия в ООН в Ню Йорк, който по неизвестни причини през юли 1979 г. на връщане от Ню Йорк към България посещава „Зограф”. В заключението на своя доклад той препоръчва на Атон да се гледа като на „съкровищница на българската история”, а „Зограф” да бъде превърнат в център, от който да се изучават богатствата на другите светогорски манастири. Но той предупреждава, че тази задача може да бъде изпълнена, само ако се преодолеят предубежденията на монашеското братство:

Макар и непълни, наличните документални свидетелства сочат, че кражбата на оригинала на История славянобългарска през 1987 г. от манастира „Зограф” не е плод нито на случайност, нито на престараването на конкретен служител на българското разузнаване. Всъщност това е плод на съзнателно прокарвана политика и част от програмата за „спасяване” на българското книжовно наследство в манастира. За пръв път идеята оригиналът на книгата да бъде подменен с копие се появява през 1970 г. и очевидно впоследствие тя продължава да съществува. Но реализацията на този план отначало е била отлагана заради противоречията в Зографския манастир, след това заради опасенията от дипломатически последици и от загуба на българския характер на манастира, и накрая заради съществуващите слухове (дори и те да не са истина) за ограбването на руския манастир „Свети Пантелеймон”.

В крайна сметка политиката на българската комунистическа държава към Атон може да бъде обобщена като поредица от малки победи, които обаче парадоксално не водят до успешна политика. От една страна, манастирът успява да запази българския си характер, от началото на 70-те години (всъщност от 60-те години - б. р.) в него започват да се приемат нови български монаси (макар и много малко на брой) и да се допускат поклоннически и изследователски групи. Повишаването на интереса на държавата към манастира обаче не само не ограничава противоречията вътре в манастира, а допълнително ги задълбочава. Причината за това е традиционната липса на ясно разбиране за манастирското самоуправление, както и в желанието на комунистическата държава да постави Зографския манастир под същия контрол, какъвто е успяла да наложи върху църковния живот в България. Същинската причина обаче се крие в „патриотичното” (или атеистично) разбиране, че манастирът е реликва от миналото, чиято единствена стойност се състои в неговия български характер, което е и единствената ценност, която комунистическият режим вижда в Българската православна църква. Но докато БПЦ в условията на тоталитаризма по обясними причини трудно успява да защити своята самостоятелност, до голяма степен може да се твърди, че през този период манастирът „Св. Георги „Зограф” не само съхранява българския си характер, но и успешно защитава своята автономност, макар и с цената на редица вътрешни конфликти и с временната загуба на оригинала на История славянобългарска.