1700 години от мъченическата смърт на св. Георги Победоносец
Този велик Христов мъченик живял и пострадал по времето на римския император Диоклетиан (284-305 г.). Още юноша, Георги постъпил на служба в императорската войска и едва двадесетгодишен достигнал до чин военен трибун (началник на легион). Бил красив, умен и способен младеж и императорът го направил и член на държавния съвет, без да подозира, че той бил християнин. По това време срещу тях били повдигнати люти гонения: залавяли ги, затваряли ги в тъмница и ги подлагали на страшни мъчения. Понеже младият Георги бил наследил от покойната си майка голямо богатство, наредил робите да бъдат освободени, а имотът и парите раздадени на бедните. Така той се подготвил за велик подвиг в името на Господ Иисус Христос.
Явил се в двореца в Никомидия, столицата на тогавашна Витиния, и смело защитил християнската вяра. Напразно бил съветван и увещаван от императора да се откаже от Христа. Заради твърдата му вяра бил подложен на различни мъчения, от тежки по-тежки: слагали огромен камък върху гърдите му; връзвали го гол на дървено колело с набити пирони; държали го три дни в яма с негасена вар; обували му железни нагорещени обуща и го карали да тича с тях; давали му да пие силни отрови. Благодарение на силната си вяра в Христос Георги понесъл стоически всички мъчения. Сам Господ Бог му се явил и само с допира на ръката Си излекувал раните му. На новите мъчения, измисляни от императора, Георги смело отговарял: „По-скоро ти ще се умориш да ме мъчиш, отколкото аз – да понасям мъченията“. Мнозина, като видели твърдостта на Георги, веднага повярвали в Христа. Повярвала и Александра, съпругата на императора. Диоклетиан наредил и двамата да бъдат посечени с меч. По пътя към мястото на наказанието Александра припаднала и предала Богу дух. При вида на такава блажена смърт Георги прославил Бога и бодро продължил към своята Голгота. Когато стигнали на определеното място, мъченикът спокойно навел глава под меча на палача и бил обезглавен на 23 април 306 г.
В християнската иконография свети великомъченик Георги се изобразява възседнал на бял кон, с дълго копие в ръка, забито в устата на страшен змей – символ на езическото нечестие. До края на 19 в. той бил възпяван в народните песни и почитан като покровител на земеделието и посевите, на стадата, на здравето, любовта и брака и бил смятан за закрилник на войниците.
На Гергьовден къщите се кичат със свежа пролетна зеленина (предимно букова шума) и се коли курбан – първото мъжко агне. То се коли обърнато на изток, накичено с венец от цветя, обикновено от най-стария член на фамилията. Според народната традиция на Гергьовден свършва зимата и започва лятото, което продължава чак до Димитровден (26 октомври). Именно през този период от време (от Гергьовден до Димитровден) били спазарявани слуги и ратаи, пастири и дюлгери.
Паметта на св. великомъченик Георги Победоносец (Гергьовден) се почита от Православната църква на 23 април. Българската православна църква до пролетта на 1916 г. също почитала на тази дата паметта на светеца. Тогава обаче у нас бил въведен Григорианският календар и тринадесет денонощия били изрязани – получил се скок във времето: легналите да спят на 31 март 1916 г. осъмнали направо на 14 април.
Станала промяна и в неподвижните църковни празници – те неизбежно се преместили с тринадесет дни напред. Така започнали да празнуват Гергьовден на 6 май. Това продължило десетилетия. Едва на 22 декември 1967 г. Св. Синод в пълен състав решил: „След една година да се въведе в църковна употреба т. нар. Изправен или Новоюлиански календар в диоцеза на Българската православна църква. Той възстановява честването на неподвижните празници на истинските им дати – както са в богослужебните минеи, а за празнуването на Пасха (т. е. Великден) и зависещите от нея подвижни (местещи се) празници – до Петдесетница запазва ръководните принципи на древната Александрийска пасхалия. Календарът да влезе в сила от 20 декември (навечерието на Рождество Христово) 1968 г.“. Едва на 25 юли 1968 г. Св. Синод изпратил Послание до клира и всички чада на БПЦ, че предстои календарна реформа.
Така на практика на 25 декември 1968 г. нормално било празнувано Рождество Христово и Стефановден на 27 декември. А от началото на 1969 г. на „истинските им дати“ започнало празнуването на всички неподвижни празници, включително и Гергьовден – на 23 април.
Преди десетина години във връзка с едно проучване се сблъсках със следния парадокс. Проследих църковните календари от 1969 до 1976 г. и констатирах, че до 1976 г. Гергьовден е отразен и се празнувал на 23 април. В календара за 1977 г. обаче изведнъж той безпричинно отива на 6 май. Потърсих информация в църковната преса (Църковен вестник и Духовна култура) и в протоколните книги на Св. Синод, но не открих нищо. Озадачен от този парадокс, засилих проучванията си чрез допитвания до различни бивши и настоящи служители от Св. Синод и Софийска св. митрополия. Така научих, че единственото лице, което може да ми даде вярна и точна информация, е пенсионираният бивш директор на Синодално издателство д-р Харитон Попов. Уредих си среща с него и той без всякакво притеснение (дори с известна гордост) ми разкри корена на въпросния календарен парадокс.
Понеже по онова време (60-те години на 20 в.) тоталитарният партиен режим беше измислил свои празници – Ден на лозаря (14 февруари) и Ден на овчаря и пастиря (6 май), то при календарната църковна реформа от края на 1968 г. се получило разделяне на двата празника – Гергьовден и Деня на овчаря и пастиря. Ето защо през 1976 г. тогавашният председател на Комитета по въпросите на БПЦ и на религиозните култове Михаил Кючюков получил нареждане от партийната власт да помоли членовете на Св. Синод да върнат празнуването на Гергьовден отново на 6 май, когато се чества Денят на овчаря и пастиря. Кючюков разговарял с владиците, молил ги, но те отказали по простата причина, че нямало на какво основание да местят празнуването – паметта на светеца е строго фиксирана на 23 април! Отчаян от проведения разговор, на излизане от Синодната палата М. Кючюков срещнал д-р Харитон Попов, директор на Синодално издателство. Понеже се познавали (били са съученици от Софийската духовна семинария; бел. ред.), му се оплакал от „неподчинението“ на синодните старци. Х. Попов се засмял и успокоил държавния служител, че сам ще оправи нещата. На недоумяващия Кючюков пояснил, че понеже църковният календар (стенен и джобен) се печата в повереното му Синодално издателство, той на своя глава (без да информира Св. Синод) ще сложи Гергьовден на 6 май.
Така и направил. На следващата 1977 г. в църковния календар наистина Гергьовден се намирал вече на датата 6 май. Разтревожените синодни старци веднага извикали д-р Харитон Попов да даде обяснение за това разместване. Той виновно свил рамене и им заявил, че такова било партийното и държавно нареждане. Конкретна вина лично той нямал – действал в духа на тоталитарния режим. И колкото и парадоксално да звучи, оттогава (1977 г.) и досега Гергьовден не се чества като празник на св. великомъченик Георги Победоносец, а като Ден на овчаря и пастиря. Това не само е недостойно, но и петни паметта на светеца. Крайно време е да се ликвидира този църковно-календарен парадокс…
Авторът е директор на Църковноисторическия и архивен институт при Българска патриаршия
Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/addc
И рече старецът...
Когато човек се моли, той се държи към Бога като към приятел – разговаря, доверява се, изразява желания; и чрез това става едно със Самия наш Създател.
Св. Симеон Солунски
