Мобилно меню

4.95 1 1 1 1 1 Rating 4.95 (80 Votes)

Прославяйки ги на една дата, Църквата сякаш иска да ни напомни за разнообразието от човешки характери и пътища, които водят към Бога. Двамата апостоли са наречени „първовърховни“, но и първенството им съвсем не е идентично. Петър е един от най-близките ученици на Христос по време на Неговия земен живот, а Павел не присъства в евангелските събития. Той започва да проповядва доста по-късно и дори не е „официално утвърден“ като един от дванадесетте апостоли. Въпреки това, можем да направим паралел между техните съдби.

Симон, по-късно наречен Петър, както и брат му Андрей, са обикновени галилейски рибари. Галилея е най-отдалечената от Йерусалим палестинска област по онова време. Там живеят немалко езичници. Жителите на столицата се отнасят високомерно към тях, като към провинциалисти. Те говорят със забележим акцент, благодарение на който Петър бива разпознат в двора на първосвещеника. А да си рибар – тогава е най-обикновената и непривлекателна професия. Рибарите извършват своя улов на Галилейското езеро, предимно през нощта, така че често сънят не им достига; мирисът на риба се просмуква в кожата им; доходите им са твърде непредсказуеми – всичко зависи от късмета... Като цяло, животът на галилейските рибари не е за завиждане и може би именно поради това още щом чуват поканата на странстващия Проповедник – „Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци“ [Мат. 4:19] – братята веднага Го последват, като дори оставят мрежите, които след всеки улов се налага да чистят и кърпят.

Павел, или по-точно, Савел (това е името му, преди да се обърне към Христос), напротив, принадлежи към тогавашния елит. Роден е в елинистичния град Тарс, столица на провинция Киликия; произхожда от Вениаминовото коляно, както и от цар Саул, в чест на когото е кръстен. Едновременно с това, още с раждането си той получава римско гражданство: рядка привилегия за провинциален жител, даваща му множество специални права (например, да изисква съд лично от императора, от което впоследствие той се и възползва, за да отиде в Рим на държавна сметка). Paulus, т. е. „малък“, е римско име, което апостолът вероятно носи от самото начало, но едва след обръщането си в християнството започва да го употребява, вместо предишното си име Савел. Получава образование в Йерусалим, при най-авторитетния богослов по онова време – Гамалиил. Савел принадлежи към фарисеите – ревнители на Закона, които се стремят да изпълняват точно всички негови изисквания, както и всички „предания на старците“. Макар Христос да изобличава фарисеите, ние знаем и няколко примера, когато тъкмо фарисеи стават Негови предани ученици, така че Савел-Павел не е изключение.

В характерите на Симон и на Савел можем да открием немалко общи черти. Обучавайки се при Гамалиил, Савел не просто се потапя в тълкуването на Моисеевия закон. Той изпитва необходимост да прилага и дори да насажда този Закон, а най-подходящата за това област му се струва борбата с неотдавна възникналата „ерес“, чийто поддръжници разказват за някакъв възкръснал Иисус, както и че вярата в Него стои несравнимо по-високо от делата на Закона! Това Савел не може да понесе. Когато за подобна проповед убиват с камъни св. архидякон Стефан, той само пази дрехите на убийците му, но скоро буйният младеж и сам се отправя на път, за да накаже неверните в Дамаск. Именно по този път се осъществява една среща, която завинаги променя живота му.

А Симон? Един от първите следовници на Христос? Той е също толкова пламенен и нетърпелив. Когато е още рибар, а не апостол, Христос му казва да хвърли отново мрежите след неуспешния нощен улов и той се подчинява, а щом мрежите се изпълват с необичайно много риба, казва на Учителя: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек“ (Лука 5:8). Дотолкова остро усеща своето недостойнство и своята нечистота... Затова пък по-късно, когато вижда Божия Син да върви по вода, Симон тутакси Го моли: „Позволи ми да дойда при тебе по водата“ (Мат. 14:28). Да, след това се усъмнява и започва да потъва, но останалите апостоли дори не се решават и да опитат! Когато пред него е извършено чудо, той реагира незабавно; всичко за апостола се случва тук и сега. И неслучайно именно той без колебание произнася своето вероизповедание, още дълго преди Христовото възкресение: „Ти си Христос, Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16). Дори св. Йоан Кръстител изпраща при Христос ученици с въпроса: Той ли е всъщност Месия... Симон не се съмнява и в отговор на тези думи Спасителят го нарича „камък, на който ще съградя Църквата Си“. Арамейската и гръцката думи, които обозначават съществителното „скала“, съответно Кифа и Петър, стават неговите нови имена.

В живота на двамата апостоли има преломен момент, който ги превръща в онова, което те са. По пътя за Дамаск на Савел се явява възкръсналият Христос и го пита: „Савле, Савле, що Ме гониш?“ (Деян. 9:4). От това събитие нататък апостолът вече не живее собствения си живот, а го посвещава в проповед за Онзи, Чийто яростен гонител е бил доскоро.

За Петър повратна точка става отричането. В навечерието на разпятието той обещава на Христос, че дори под смъртна заплаха няма да Го изостави, но Спасителят му отвръща: „Истина ти казвам, че тая нощ, преди още петел да пропее, три пъти ще се отречеш от Мене“ (Мат. 26:34). Може би, ако в същия момент към него бяха пристъпили палачи, той мъжествено би тръгнал на смърт, но пред него е стояла дълга нощ, изпълнена със страхове и неизвестност... И Петър някак незабележимо се отрича от Христос, по делничному, без сам да усети – чак до вика на петела. От собствен опит първият от апостолите разбира колко лесно можеш да станеш последен. И едва след покайните му сълзи, Христос насочва към него Своите думи: „Паси Моите агънца“ (Иоан 21:17). Преди това обаче му задава един съвсем обикновен въпрос: „Обичаш ли Ме?“. Божият Син го пита три пъти, при което Петър се разстройва, но след нощта с петела това не е било излишно: три пъти отреклият се, три пъти изповядва любовта си.

Че за тази любов ще се наложи да заплатят със спокойствието и комфорта си, двамата – и Петър, и Павел – знаят твърде добре. Веднага след като Петър изповядва думите на обич към Спасителя, Иисус пророчества за неговата смърт: „... ще простреш ръцете си, и друг ще те опаше и поведе, където не щеш“ (Иоан 21:18). Мъченическата смърт е била своеобразно условие за апостолство; как няма да знае това Петър, видял разпятието на Учителя, и как няма да разбира това Павел, сам той измъчвал преди това християните! И двамата са екзекутирани в Рим, през 60-те години от Р. Хр., още преди да е била завършена последната книга на Новия Завет.

За тяхната проповед разказва книга Деяния на светите апостоли. Първоначално благовестието е насочено най-вече „към изгубените овци от дома Израилев“ и Петър се нуждае от чудесно видение, за да се убеди: Бог призовава езичниците към вярата, също както и юдеите. Въпреки това, Петър проповядва основно на своите събратя по вяра; вероятно му е било твърде трудно на него, обикновения галилейски рибар, да се обръща към другоезични и друговерци. Това се удава на образования Павел, който казва: „... мене е поверено да благовестя на необрязаните, както Петру – на обрязаните“ (Гал. 2:7).

Изобщо, между тях съществуват и множество различия. Например, Петър още преди срещата си с Христос е бил женен, а Павел решава завинаги да остане неженен, за да не пречат семейните дела на най-главното му призвание. Впрочем, относно Петър самият Павел казва, че съпругата му е била негова спътница (срв. 1 Кор. 9:5), което означава, че семейният живот не е задължителна пречка за мисионерска дейност.

Да анализираме общото и различното в живота на двамата апостоли, впоследствие наречени „първовърховни“, можем дълго и подробно. Най-добре е обаче да дадем думата на самите тях, за да ни кажат: какво е да са първи сред апостолите.

Петър: „Ония, които са между вас презвитери, моля аз, съпрезвитер техен и свидетел на Христовите страдания и съучастник в славата, която има да се открие: пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно (и богоугодно), не заради гнусна корист, но от усърдие, и не като господарувате над причта* [християнската община – бел. от Библията], а като давате пример на стадото; и кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата“ (1 Петр. 5:1-4).

Павел: „... аз, обрязаният в осмия ден, от Израилев род, от Вениаминово коляно, евреин от евреите, по закон – фарисеин, по ревност – гонител на Божията църква, по правдата на закона – непорочен. Но това, що беше за мен придобивка, поради Христа сметнах го за вреда. Па смятам, че и всичко е вреда, поради превъзходството на познаването Христа Иисуса, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох, и всичко смятам за смет, за да придобия Христа... Казвам тъй, не защото вече достигнах, или че се усъвършенствах, но се стремя, дано постигна това, за което бях застигнат от Христа Иисуса“ (Фил. 3:5-8, 12).

Превод: Радостина Ангелова

* Източник: Православие и мир (бел. прев.).


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/kc9y 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин
   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.