Тълкувание на 118 псалом
„Горделивите плетат лъжа против мене; но аз от все сърце ще пазя Твоите заповеди” (Пс. 118:69)
С тези думи пророкът сякаш казва: животът ми е изпълнен с лъжата и злобата на хора, на демони и на всичко, което се противи на Бога и постъпва горделиво. Въпреки това аз не ставам причастен на лъжата, която ме заобикаля. Не възразявам, не протестирам, не роптая и не се питам защо е в моя живот цялата тази злоба и неправда, защо трябва да ми се случват всички тези неща. Сякаш пророкът е безразличен. Той е като човек, който нито обръща внимание, нито слуша, нито чува. Ще рече вижда само едно: „Аз от все сърце ще пазя Твоите заповеди”. Сиреч посветих се с цялото си същество да изследвам и изуча Твоите заповеди. Това е моето дело, не приемам никой да ме откъсне него – нито горделивите демони, нито горделивите хора.
„Затлъстя сърцето им като тлъстина; но аз се утешавам с Твоя закон”
Сърцето на противящите се на Бога е станало като млякото, което се втвърдява от обработка. Така става и със сърцето на горделивите, които упорстват в лъжата, но въпреки това аз изследвах Твоя закон и не се отклоних. Такива хора са били светците и това е една от дивните им черти – каквото и да им се случвало, те следвали своята цел и търсели помощ само от Началника и Завършителя на вярата Иисус Христос.
Те не се интересували от други неща. Както човек, който шофира внимателно, не чува какво говорят другите – дори да викат около него, той не се разсейва и очите му са приковани върху волана. Ако се поддаде и започне и той да говори, да се обръща и гледа назад, то катастрофата е сигурна. Няма да се оцелее. Или ще бъде убие някой по пътя или ще го убият. Шофьорът гледа внимателно пътя, защото това е неговият път. Така правили светците, които нито сред големите скърби, нито сред големите радости губели своята цел. Нищо не можело да отвлече тяхното внимание, защото умът, сърцето, очите, вниманието им било съсредоточено в Божието слово, във връзката с Бога, а не в нещо друго.
Много пъти наблюдаваме това при хора, които започват да водят духовен живот или вече се подвизават по правилния начин. Изкушението по всякакъв начин се опитва да отвлече вниманието им – изнамира хиляди неща, отваря им се работа, дава им успехи, уникални възможности в живота, ще ги забърка в хиляди, навярно привидно добри неща, искайки да постигне само едно нещо: да открадне сърцето на човека, да го откъсне от неговата цел и да съсредоточи неговото внимание върху друго нещо. Ако успее, тогава човекът и делото, което е искал да направи, пропада. Човек започва да се отклонява и губи пътя. Затова пророкът казва: „Оставих всичко и се посветих изследването на Твоя закон”.
„Добре ми е, че пострадах, та да се науча на Твоите наредби”.
Добро, благотворно и много хубаво е, че ме смири, казва с тези думи пророкът. И когато казваме ме смири, това не означава просто, че си ме научил да бъда смирен, а си ме научил на това чрез скърбите, защото ние, хората, не се смиряваме по друг начин. За съжаление, нашата природа е такава, че за да се смири, човек трябва да мине през мелница, която да те смели, да ни стопи буквално. В онзи час на изпитание може да се топиш, смазваш и сриваш, но сред тази голяма болка, в дълбините на сърцето, с течение на времето се появява сладката утеха от Бога и човек наистина в един момент може да каже на Бога: добре, че ме смири, за да се науча на Твоите наредби. Ще рече благотворно и спасително е, че ме смири, хвана ме и ме удари в земята като октопод и ме пречупи. Това е спасително, защото така се научих на Твоите заповеди и наредби. Бог прави това с голяма любов, както добрата майка, добрият родител, чието дете е припаднало или е упоено и му удря плесница, за да се събуди. Родителят не върши това от злоба и навярно може да го боли в онзи час, когато го удря, но трябва да го направи, за да се събуди. Бог прави същото. Не ни изпраща злини, а чрез грижата на Своята любов ни дава възможност чрез изпитанията, които се случват поради нашите грехове, да усетим тази сладост, сладкото послание, че наистина благодарим на Бога заради преминатите скърби и да Му благодарим за нея – въпреки болката и скръбта. Веднъж отидох при стареца Паисий и той беше болен на легло. Отидох, седнах и си казах: „Ех, старецът е болен, толкова хора идват да го видят, а той не може да ги приеме. Нямаше ли да е по-добре да бъде здрав и да помага на хората?”. Казах му:
- Геронда, пак ли си болен?
А той ми отвърна:
- Слушай, болестта ми донесе много по-голяма полза от здравето!
Наистина беше така, защото той знаеше как да проявява блаженото търпение с упование в Бога, а чрез търпението настъпва сладката Божия утеха. Това е важното: чрез горчивината Бог дава сладостта на Своето присъствие, та човек да каже: Добре, че Бог ни смири. Това благодарение излиза от дълбините на нашето битие, за да се научим на Неговите наредби, т. е. на начините, по които Бог действа, на тайните на благодатта, на Неговата енергия, което представлява цялото изкуство на живота близо до Бога.
„Законът на Твоите уста е за мене по-добър от хиляда късове злато и сребро”
Пророк Давид започва да изразява съдържанието на сърцето си и казва на Бога: това, което си изрекъл, е толкова сладко и хубаво, повече от хиляди късове сребро и злато. Всичко на този свят е нищо пред Божието величие. Когато изгрее слънцето на Бога, тогава всичко друго залязва. Когато човек почувства колко велико нещо е връзката с Бога, тогава другите неща се превръщат в смет, както казва св. ап. Павел. Пред великата любов на Бога другите неща губят своята ценност. Превръщат се в нищо, стават нищожни и особено, ако става въпрос за бездушни и материални неща. Тогава те са бреме. Божият закон, именно защото е закон от Божията уста, е по-добър от хиляда късове сребро и злато.
„Твоите ръце ме сътвориха и устроиха; вразуми ме, и ще се науча на Твоите заповеди”
Затова веднага се появява чувството, че не сме случайни същества, а Сам Бог ни е създал със Своите ръце. Бог няма ръце, но пише така, за да покаже грижата, особената загриженост, особената връзка на Бога с човека. Именно затова св. пр. Давид казва тези думи: с колко старателност, нежност и мъдрост ме сътвори и ми даде благоразумие да науча Твоите заповеди.
Много хора, главно тези, които са извън Църквата, често мислят, че когато човек влезе в Църквата, той занемарява себе си, става безразличен към актуалните неща, към тялото си, към себе си, докато на практика е съвсем различно. Утре празнуваме Възнесение Господне. Какво означава това? Този велик Господен празник продължава събитието на Възкресението. Христос идва, възнася се и сяда отдясно на Бог Отец вече не само като Бог, а като Богочовек, и какво възнася заедно със Себе Си? Човешката природа, нашето тяло, това тяло, което сега имаме, вече е нетленно и обновено, Христос го взема и сяда с него отдясно на Отца. За да покаже славата на човека – не само на душата на човека, а и на тялото, на целия човек. Затова тялото е свято, свещено, много ценно, върху него се вижда Божията мъдрост. Когато имаме връзка с Бога, тогава имаме правилна връзка със самите себе си, придобиваме друго усещане за себе си, имам свещена връзка с тялото си, със самия себе си, защото чувстваме, че Бог със Своите ръце ни е създал и изваял, сътворил и оформил. Не мога да изоставя себе си, защото цялото ми същество е Божи храм и дом на Светия Дух. Виждаме това в телата на светците, на чиито св. мощи се покланяме, техните икони, местата, където са живели и осветили чрез своето присъствие, защото те са храм на Бога, на Светия Дух. Следователно, в Църквата се прославя човекът, човешкото тяло и душа. Тялото не се презира или пренебрегва, но ясно виждаме славата на човека, на човешкото тяло.
„Които се боят от Тебе, ще ме видят и ще се зарадват, задето се уповавам на Твоето слово”
Всички, които те обичат и се боят от Теб, не със страх от психологическо естество, а тези, чиято единствена грижа е Твоята любов и се боят да не отпаднат от нея, човеците, които Те обичат - те ще се зарадват, когато ме видят, защото виждат, че се уповавам на Твоето слово. Виждаме някой човек преди да влезе в Църквата – той е в неведение, в мрак, дори лицето му е помръкнало, всяко движение, което прави, предава онова зловоние на плътта, на страстите, на мрака на Божието отсъствие. Виждаш след това как този човек да влиза в Църквата, подвизава се, пази Божието слово, виждаш Божията благодат върху него, радваш се и казваш: Виж какво прави Бог! Как се преобразява този човек, какъв беше преди и какъв стана! Личи му, че нещо е станало в него, вселила се е друга енергия, която го е преобразила. Този човек се е преобразил, променил се е и вече е радостна гледка за тези, които обичат Бога. Такъв човек ги уверява, че Бог спасява човека, извършва неговото спасение. Всичко това става, казва св. пророк Давид, защото се уповавам на Твоето слово. Защото се надявам и се надявах на Твоите думи, не ги презрях, не ги захвърлих, а се надявах, че Ти, Бог, Вседържителят, Верният на Своите думи, ще помилваш и мен, не по моите дала, а по Твоята любов.
„Зная, Господи, че Твоите съдби са праведни, и по справедливост Ти ме наказа”
Узнах, Господи, узнах в мене, не просто интелектуално, а напълно се убедих (това означава глаголът „зная” – зная в дълбините на моето битие, убеден съм до последната клетка на моето същество), че Твоето слово и съдби са праведни. Когато говори за справедливост, пророкът няма предвид човешката справедливост, а оправданието на благодатта, чрез която Бог ни удостоява Светият Дух да обитава в нас. Истинно, правдиво и израз на голяма любов е фактът, че ме смири, прекара ме през тази пещ, но Ти беше с мен и не ме остави сам. Може да съм се стопил в пещта, но Твоята ръка ме крепеше. Минах през пещта, но Ти винаги беше с мене.
„Нека, прочее, Твоята милост ми бъде утеха, по Твоето слово към Твоя раб”
Да бъде Твоята милост, за да утеши по Твоето слово мене, Твоя раб. Пророк Давид моли Бог, Неговото слово, сила, милост, присъствие и енергия да станат тази утеха, сладко утешение, което е нужно на човека в неговия жизнен път.
„Да дойде върху ми Твоето милосърдие, и аз ще живея; защото Твоят закон е моя утеха. Нека бъдат посрамени горделивите, защото ме угнетяват без вина; аз размислям за Твоите заповеди. Да се обърнат към мене, които Ти се боят и които знаят Твоите откровения”
Тук пророкът открива тайната на духовното изцеление, а именно, че когато се намираме в заблуда, търсим Бога но сме далеч от Него, тези, които могат да ни върнат обратно, са хората, които Го обичат. Именно те могат да ни помогнат. Това е опит, който се предава през вековете. В Патерика се казва: „Ако искаш да се научиш да бъдеш благоговеен, върви и седни до благоговейни хора и тяхното благоговение ще те поучи”. Опитът от Бога и хората, които имат опит от Бога – само те могат да помогнат и на нас, могат да ни върнат обратно в пътя, могат да ни подкрепят, да ни изтръгнат от заблудата на нашия път и да ни върнат близо до Него, защото от опит знаят всички откровения на Бога, всички потвърждения за истинния Бог.
„Да бъде сърцето ми непорочно в Твоите наредби, та да се не посрамя. Чезне душата ми за Твоето спасение; аз се уповавам на Твоето слово. Очите ми чезнат за Твоето слово; аз говоря: кога ще ме утешиш?”
Колко хубави думи. Те показват непрестанната молитва на човека, бдение, трезвение, бодърстване, както някой, който постоянно гледа в дадена посока и чака всеки момент да дойде този, когото очаква. Чака отговора, за да се изпълни неговият копнеж и очите му се изморяват от вглеждането в далечината, тръпнейки в очакване. Такъв трябва да бъде и човекът, който очаква Божията милост, който я чака с голямо търпение, чака Бога да дойде в нас, да се всели и казва: кога ще ме утешиш? Кога ще ми дадеш доказателство за Твоето присъствие в мен?
Сега ще ми кажете, нима цял живот трябва да чакаме? Това е дивното у Бога, че очаквайки и мислейки, че се тревожиш за това кога Бог ще дойде, самият факт, че чакаш и настояваш, е тайната на Божието присъствие. В даден момент ще разбереш, че Бог е в теб, че Той е дошъл и се е вселил в теб, а ти си Го очаквал и си казвал кога ще дойдеш? Внезапно Той ще ти каже: Аз съм тук! Ще видиш Бога да действа, да бъде в твоето битие, но преди това ще преживееш тревогата от Неговото очакване, тревогата на онова „кога ще дойдеш, кога ще ме утешиш, кога ще ми дадеш знак за Твоето присъствие?”.
На друго място пророк Давид казва: „А Ти, Господи, докога?”. Докога, Господи, ще Те очаквам да ми явиш Твоето присъствие? И докато Го очакваш, Той вече е там. Той е Този, Който те подбужда да очакваш, защото, подбуждайки те да чакаш, сърцето ти се отваря, отваря се твоето битие, разширява се твоята вътрешна вместимост и все по-силно копнееш за Бога, както нещо, което расте, расте и колкото повече нараства, толкова по-голяма вместимост има. На това се оприличава човекът, който чака Бога и чакайки Го, Той е там, присъства и поражда тези чувства в него.
Апостол Павел казва: Божият Дух се моли в нас с неизказани въздишки. И също: Авва, т. е. Отче, къде си, Боже, кога ще дойдеш? Къде да Те намеря? Къде да Те открия? Както невестата в Песен на Песните, която иска да намери Жениха, тича напред-назад, докато Той бил в нея и я подбуждал да го търси. Това е играта, която Бог „играе” с душата ни, от първия момент, в който сме се появили на този свят и сме започнали да се питаме за Бога, Той присъства, извършва нашето спасение и събужда тревога у нас да Го намерим, подбужда душата ни да Го търси. Това, че търсим Бога, е Божие дело и не става от само себе си. „Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил” (Иоан 6:44) и „не може да нарече Иисуса Господ, освен чрез Духа Светаго” (1 Кор. 12:3).
Бог подбужда нашата душа и поражда жаждата за Бога в нея, жаждата за Божието присъствие, Той ни подбужда да се втурнем да Го търсим и да Го намерим. Но втурвайки се и търсейки, Той е в нас и ни подтиква към това. Той се крие от нас, за да Го зажадуваме още по-силно, да постигнем в още по-голяма степен Неговата любов, да получим още повече неща. Както треньорът, който обучава спортиста и прилага различни прийоми, за да го направи по-сръчен, по-борбен, така и Бог се крие от човека, но къде се крие? В самия него. Бог се крие в нас и ние бягаме, подвизаваме се, търсим, тревожим се и викаме към Бога: кога ще ме утешиш? Кога ще дойдеш да ме срещнеш? Той обаче е в нас и именно Той подбужда цялото това тревожно Негово търсене. Когато човек стигне до краен предел, тогава той вижда Бога в себе си, намира покой и Бог го утешава чрез Своето присъствие. Затова по-долу се каза:
„Колко са дните на Твоя раб? Кога ще извършиш съд над моите гонители?”
Колко дни имам? Животът ми е борба и не зная колко още ми остава, кога ще Те видя, кога ще въздадеш справедливост на Твоите раби спрямо всички мои гонители – моите страсти и грехове. Всички тези гонители и беззаконници – моите страсти, грехове, фантазии, помисли, демони, хора.
Делата на греха са витрина и лъщят, излъскани са, както витрината, на която има хубави неща. Но душата на човека не намира покой в това. Колкото и да изглеждат хубави и привлекателни, колкото и да ни привличат и дори да вкусим от тях, не намираме покой в тях, защото не съществува нещо, което да прилича на Твоите думи, на Божието слово, което да дава пълен и вечен покой на човека. Нищо не му дава вечно измерение, житейските неща, колкото и да са хубави, са ефимерни, те са до време, не са абсолютни, не са неограничени, а ограничават човека и го карат да се задушава.
В крайна сметка, какво виждаме от всички тези неща?
Виждаме, че човекът намира пълнотата на своето съществуване във връзката си с Бога. Светците и пророк Давид показват тази реалност, а именно, че само тогава човек може да намери пълнотата на своето съществуване. Всички други неща са ограничаващи, задушаващи, оскъдни. Сякаш имаш една чиния със свежи и хубави плодове и един варел със сено – колко много се различава сеното от свежия плод, колко сладък, свеж и животворен е плодът, а колко безвкусно, сухо и без никакви сокове и вещества е сеното! Сеното може да е цяла планина, но е сено, безвкусно е, другото може да е чаша вода, но струва много повече от планини със сено. Бог дава на човека именно тази пълнота на неговото съществуване, дава му възможност да превърне всичко това в реалност, да стане мощен опит в неговия живот...
Превод: Константин Константинов
