Неотдавна човек от моята енория постави пред мен въпроса дали бихме могли да направим молитва против военните бази на НАТО в България. Беше ми предоставена и информация, че на някои места в България се правят такива молитви. Разбирам загрижеността, която стои зад подобно предложение, особено когато тя е породена от желанието за мир и от тревогата за бъдещето на България.
Този конкретен случай обаче поставя един много по-широк въпрос: къде минава границата между църковната мисия на една енория и политическата активност? Не претендирам да дам изчерпателен отговор. Бих искал само да споделя някои мисли.
Енорията има свое призвание
По важни обществени въпроси Св. Синод на Българската православна църква – Българска Патриаршия е излизал и излиза със становища и мнения. Това е естествено, защото има въпроси, които засягат нравствения и духовния живот на целия народ.
Когато обаче става дума за отделната енория, ми се струва разумно да бъдем много внимателни с въпроси, свързани с конкретни решения и политики на държавната власт. Храмът, църковната зала и църковният двор би трябвало да останат преди всичко места за молитва, духовен живот и общение, а не да се превръщат в пространство за политически и обществени инициативи, които са извън непосредственото призвание на Църквата.
Сам нашият Господ Иисус Христос ни учи да различаваме онова, което е кесарево от това което е божие. (Мат. 22:21).
Силата на енорията е в това да остане вярна на своята мисия
Мисията на отделната църковна енория не е да решава политическите проблеми на обществото. Нейното призвание е преди всичко да служи на Бога и на човека, да проповядва Евангелието, да укрепва вярата, да възпитава съвестта и да събира хората около Христос.
Затова е добре всяка енория да познава границите на своето призвание и отговорност. Нейната сила е именно в това да изпълнява добре призванието си, без да поема роли, които не са свойствени за нея.
Бих се радвал моята енория да може, сякаш като една личност, с чиста съвест да повтори думите на псалмопевеца: „Господи, сърцето ми не се е гордяло, очите ми не са се високо дигали, и аз не съм се занимавал с велики и непостижими за мене работи“ (Пс. 130:1).
Църквата променя обществото, като променя човека
Религията няма да промени пряко политиката, но тя може да направи нещо много по-дълбоко – да променя културата и духа на обществото чрез промяната на самия човек.
Ако вярата ни помага да бъдем по-честни в отношенията помежду си, по-справедливи, по-малко алчни, по-състрадателни, по-готови да си помагаме и да работим заедно за по-висше благо, тогава тя вече променя обществото. И може би го променя по начин, който е по-траен от много политически решения.
Християнската вяра ни учи също да разбираме, че колкото и важни да са материалните неща, земното щастие, което търсим, не се намира само в тях. Човек има нужда от чиста съвест, от добри отношения с другите, от любов, приятелство, благодарност и от усещането, че животът му има смисъл. Именно тук е едно от най-важните места на религията – да помага на човека в тези негови дълбоки потребности.
Затова нека не забравяме думите на Господа: „Каква полза за човека, ако придобие цял свят, а повреди на душата си?“ (Мат. 16:26).
Да започнем с онова, което действително можем да променим
Не винаги сме в състояние да повлияем на политиката, но винаги можем да започнем с промяната на самите себе си. Можем да станем по-добри към ближните си, по-търпеливи един към друг, по-внимателни към хората около нас и по-готови да прощаваме.
Може би не можем да изградим съвършено общество. Но можем да се постараем поне нашата енория да бъде едно малко добро общество – общност, в която хората се уважават, подкрепят, не се осъждат, а се радват един на друг.
Апостол Павел ни дава един прост и мъдър съвет: „Доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци“ (Рим. 12:18).
Политическите и икономическите условия безспорно влияят върху живота ни. Но те не могат сами по себе си да ни дадат онова, което прави човешкия живот истински добър. Голяма част от нашето земно щастие зависи от хората около нас и от начина, по който се отнасяме един към друг.
Християнинът е и гражданин
Тогава възниква естественият въпрос: какво да правим, когато не сме съгласни с определени решения на правителството?
Като граждани имаме право да имаме свое мнение, да го изразяваме и да използваме законните средства за обществено и политическо участие. Християнинът не престава да бъде гражданин, когато влезе в храма. Той може да има политически убеждения, да участва в обществени дискусии, да членува в гражданска организация или политическа партия и да работи за кауза, която смята за справедлива.
Но тук има едно важно разграничение: това, което християнинът може да прави като гражданин, не е непременно онова, което енорията трябва да прави като църковна общност.
Двама православни християни могат добросъвестно да имат различни политически възгледи и въпреки това да стоят един до друг в храма, да се молят заедно и да пристъпват към една и съща обща Чаша. Именно затова е важно да пазим Църквата от превръщането ѝ в средство за една или друга политическа кауза. Апостолът ни напомня: „Всичко нека става с приличие и ред“ (1 Кор. 14:40).
Накрая, всичко това не означава, че Църквата трябва да бъде безразлична към съдбата на народа, към войната, мира или страданията на хората. Напротив – за всичко това ние трябва да се молим. Можем да се молим Бог да дарува мир на България и на целия свят, да просвети управляващите, да предпази народите от война и да даде мъдрост на всички, от които зависят важни решения. Самото Свещено Писание ни призовава да отправяме молитви „за всички, които са на власт, та да поживеем тих и мирен живот в пълно благочестие и чистота“ (1 Тим. 2:2). Така молитвата ни не се превръща в политическа позиция срещу едни или в подкрепа на други, а остава това, което трябва да бъде – молитва към Бога за мир, мъдрост, разбирателство и доброто на всички хора.
Авторът е енорийски свещеник на храм „Holy Trinity Macedono-Bulgarian Eastern Orthdoox Church”, Торонто, Онтарио, Канада
