Целта на поста е сърцето ни да развие по-голям усет за Бога. За това ще помогне внимателността към другите хора и молитвата, която е като горящ огън в дъждовен ден – колкото по-често поддържаш огъня, толкова по-ярко гори той.
За какво е нужен постът на съвременния човек?
Постът е нужен на всеки човек. Причината е, че в нас съществува една цяла пирамида: телесно естество, душевно и духовно. Св. ап. Павел много ясно казва в Послание до галатяни, че плътското, телесното в човека се бори с духовното, духовното се бори с телесното, защото те искат различни неща, те се противопоставят едно на друго. И изводът за нас е много тъжен, поради което той ни казва: „Вие не правите това, което бихте искали“.
И аз мисля, че за всички ни ще бъде много полезно да прочетем наново знаменитата Глава 7 на Послание до римляни – този вик на душата на апостола, в която той всъщност описва подобна ситуация, позната на всеки. Искаме да правим добро, а намираме в себе си друг закон и правим това, което ненавиждаме, а което обичаме, не правим: „Защото не доброто, което искам, правя, а злото, което не искам, него върша“ (Рим. 7:19). Тъкмо заради това отслабването на плътския човек е усилване на духовния – в един и същ човек. Това по удивителен начин укрепва моята воля, за да изпълнявам волята Божия.
Затова няма християнство без пост, християнството по принцип е аскетично
Степента на поста може да е различна, но без преодоляване на стария, плътски човек, духът ни просто ще се задави. Постът дава на душата засилена чувствителност към действието на Светия Дух.
Постещият човек като че изтънява душата си. Великият старец Варсануфий има изумителни думи – казва, че човек трябва през целия си живот да изтънява душата си като паяжина. Представяте ли си го? Стоите в гората, не усещате вятър. И изведнъж виждате, че паяжината се движи. Разбирате, че има движение на въздуха, но не го усещате. Ето такава внимателна чувствителност трябва да отгледа всеки от нас, за да различава преди всичко моментите, когато губи Божието присъствие, присъствието на Светия Дух.
Като четем например дневниците на Йоан Кронщадски, виждаме, че то (това присъствие – бел. прев.), е долавяно от него веднага. Ето какво пише: „Дяконът сложи свещта на престола твърде близо до новата ми митра. Осъдих го. Светият Дух се отдалечи от мене“. Нима имаме такава усетливост? Та ние ще се развикаме на някого, ще изречем куп обидни думи и нищо няма да почувстваме, докато го правим. Ап. Павел помага да усещаме кога Бог е с нас и кога ние не сме с Него. И тази деликатност на душата не се настройва по друг начин, освен чрез известно угнетяване на плътската съставляваща на човека, която не е зло сама по себе си, но трябва да си бъде на мястото.
Сергей Фудел, прекрасен богослов, мислител, подвижник на 20 в., прави едно интересно сравнение. Ако куче живее в къщата ви, седи под масата и като му сложите в паничката храна, яде и благодарно ви ближе ръката, тогава то си е на мястото. Но ако скача към масата, яде от вашата чиния и като се опитвате да го вразумите, ви хапе ръцете, това не бива да се търпи.
Та щом плътската част от човека му диктува всичко, щом той живее, за да яде, образно казано, а не яде, за да живее, това по никакъв начин не е съвместимо с християнството. Защото ап. Павел казва: „живейте духом, и не ще изпълнявате прищевките на плътта“ (Гал. 5:16). Ще рече, живейте духовно. А как, щом Бог е Дух? Как ще Го почувстваме, ако сме само плът? Затова постът е нужен на християните навеки, на всички поколения.
Ако не постиш, голям грях ли е?
Църквата смята пренебрегването на поста, особено в св. Четиридесетница, за грях, така е. И има канони, отлъчващи от Причастие за този грях, като неспазването на пост в сряда и петък се приравнява към неспазване на св. Четиридесетница. Църквата вижда в това пренебрегване на Страстите Христови. Ако не те интересува пътят, изминат от Господа в името на твоето спасение, какъв християнин си тогава? Затова в древната Църква, ако някой не е постил по време на св. Четиридесетница, това се е възприемало, все едно че е престанал да бъде християнин.
Навярно тук трябва да говорим не за грях… А за загуба. Великият пост и идващото след него Възкресение е време на удивителни дарове от Бога, които Той иска да сподели с всеки от нас. И даровете за отделния човек са различни. Господ общува с всекиго като баща с любимия си син и дъщеря, и за всеки има свой подарък, свое откровение, свое откритие. И ако не сме положили никакви усилия, за да ги получим, ние няма да ги получим, защото няма да ги усвоим.
И всеки християнин, който се е опитвал да живее църковния уставен живот, много добре знае, че душата и сърцето посрещат Възкресение съвършено различно, когато е постил, когато е говял
Да, ние, разбира се, четем знаменитото „Похвално слово за Пасха“ на св. Йоан Златоуст: „Които сте постили и които не сте постили, възвеселете се сега“. Несъмнено Господ спасява като цяло всички, които търсят спасение. Но онзи, който се е приготвил, който се е потрудил, той ще получи повече. Той просто ще може повече да усвои, там е цялата работа. Както тренираният спортист може да повдигне по-голяма тежест от нетренирания човек. Затова и ще получи повече дарове.
Ако пренебрегваме св. Четиридесетница, това е грях. Но си мисля, че е нещо повече дори. Страшна загуба – по недомислие, недоразбиране и невнимание. И това е много тъжно.
Как да направим така, че постът да носи радост, а не вреда?
Постът ще носи радост, ако помним, че той е инструмент, а не самоцел. При един от древните св. отци срещаме удивителен образ. Той казва, че когато богатият купувач отива на пазара, нито един продавач не се хвали пред него с какви красиви-удобни-остри инструменти работи. Той се опитва да му продаде някакъв резултат от труда си, продукт, нещо, изработено от него. По същия начин и за Господа не е интересно как сме постили, щом няма резултат.
Резултатът от поста – като отслабване на телесното в човека – е безспорно духовното израстване. Разширено, молило се усърдно, милостиво сърце. Господ ни е казал: „внимавайте над себе си, да не би сърцата ви да бъдат отегчавани с преядане, пиянство и житейски грижи“ (Лука 21:34). Тялото се отегчава от преяждането. Всички го знаем и половината свят с бори с него. Но както се оказва, и сърцето може да бъде отегчено от това. И за да бъде сърцето чувствително, за да усеща Бога, то трябва да бъде внимателно към другия човек.
Затова ми се струва, че радост от поста ще има тогава, когато не се концентрираме върху инструмента, а си поставим цел
Ето, аз имам близки хора. Цяла година ги измъчвам, нали така? Както се пее в песента „Защо само себе си обичам, а измъчвам всички около мен?“. Нека тогава поне чрез Великия пост да направим така, че да изпитват радост. Да стават сутрин – мама, татко, брат, сестра, дъщеря, син – и да усещат, че постиш, служиш на всички и откриваш радост в тези неща. А ти ще откриеш радостта, защото служението я носи: „… по-блажено е да се дава, нежели да се взима“ (Деян. 20:35). Блаженството е щастие пред очите Божии.
Мий съдове, бърши подове, прати уморената си жена да си почине, а през това време приготви вечерята. Не викай на никого. Ако усетиш, че се надига раздразнение, изолирай се – ако щеш, скрий се в банята, кажи си молитвата, докато не се успокоиш. Разкажи на детето приказка, почети заедно с него житията на светците или Евангелието, заведи го някъде. Направи така, че на всички да им е радостно. Ето това ще бъде твоето служение на близките. И в края на поста този отблясък на блаженството за всичко, което си давал, със сигурност ще го има в душата ти.
Ако постим за пръв път, как да определим колко да е строг този пост?
Има устав, създаден за монасите – в съвсем друга епоха и напълно различен климат. Тогава е можело да протегнеш ръка от прозорчето на килията, да бучнеш в земята пръчка, а после, образно казано, след два месеца да береш вкусни плодове от нея. При нас естествено всичко е различно, затова мярата на поста трябва да определяте разумно, заедно с вашия духовник. Не може да се даде някакъв общовалиден съвет. Но Великият пост трябва да бъде по-строг в сравнение с друго време на пости – една стъпка по-строг от онази мяра, която сте си избрали с благословията на вашия духовник.
Тук трябва да разберем, че в днешно време е може би дори по-важно да постим, колкото и странно да звучи, в информационно отношение. Помня как един свещеник активно проповядваше в мрежите и за времето на постите в първия ден публикува на стената си цитат от Евангелието: „И те веднага оставиха мрежите, и тръгнаха след Него“ (Мат. 4:20). Та да оставим мрежите, да не гледаме нищо излишно, да се откажем от всякакви видеоклипове, сериали, филми, да не четем излишни статии, да не влизаме в полемика в социалните мрежи – и учудващо, но скоро ще има резултат. Ще бъде значително по-леко да се съсредоточим в молитвата, защото всички тези образи, картинки, видео, текстове и думи ни отмъщават с разсейване, те отнемат нашето внимание. А понеже все пак молитвеният труд е най-важната съставляваща на поста, ние трябва да си помогнем в него.
После, разбира се, чрез Великия пост – дали постиш за пръв път или не – трябва повече да четем словото Божие. Преп. Силуан Атонски много точно е казал, че постещият е онзи, който се храни със словото Божие и става от масата, без да се е заситил. На първо място – хранене със словото Божие. „Колко са сладки на гърлото ми Твоите думи! по-сладки от мед на устата ми“ (Пс. 118:103), казва св. прор. Давид. Да изпиташ сладост не е просто образ, то е много точно определение. Сладостта на словото Божие човек вкусва и в молитва, и в четене на Писанието, когато полага труд за това. Изследвайте Писанието Господне – това е поведението Божие. „Да се не отделя от устата ти тая книга на закона“ (Нав. 1:8) – думи в кн. Иисус Навин. Увеличете четенето на словото Божие, Евангелието, Стария Завет, апостолските послания, св. отци, като замените с това активността си в социалните мрежи и интернет.
Човек дълги години е постил, а сега е уморен и не разбира какъв е смисълът
Случва се дълги години някой да живее с уставния църковен живот, да спазва постите и изведнъж като че ли да изчерпи за себе си смисъла и да не вижда резултат. Струва ми се, че трябва да се промени нещо в молитвеното правило. Мога да посъветвам три неща.
Вземете книгата Изповеди на бл. Августин и я прочетете отново внимателно. Ще се върнете към онзи момент, когато сте повярвали, когато Господ за пръв път ви се е открил – към същата тази първа любов, в чиято загуба Той упреква ангела Божи на една от църквите при Апокалипсиса: „… остави първата си любов“ (Откр. 2:4).
Да опитаме да се учим на молитва – радостна, щастлива, огнена – от двама души: св. Симеон Нови Богослов и преп. Силуан Атонски. Можем да вземем знаменитата книга Старецът Силуан на архим. Софроний (Сахаров), да я прочетем отново внимателно и да видим как този човек е разговарял с Бога. Можем да прочетем отново св. Григорий Богослов. Не богословските трактати, а писмата и бележките, за да съживим наново всичко това в себе си. И аз мисля, че душата ни пак ще почувства радост от придобиването на Господа в сърцето, както тогава, когато току-що сме дошли при Него, и отново ще го има горенето.
Не е задължително да е наша вината, че сега може би не виждаме резултата и не чуваме Господа. Господ понякога оставя човека в такава пустиня. Както един дореволюционен автор, владика, пише, „духовният живот е живот на Светия Дух, той е като океан“. Идва прилив и всичко е залято с вода. А след няколко часа идва отлив, и нищо не можеш да направиш. Просто трябва да изтърпиш, да продължиш да се молиш и така Господ ще забележи твоята вярност и ще ти върне пролетните води от времената на въцърковяването ти. Това се завръща, особено по време на Пасхалната служба. Но трябва да се положи труд.
Може би също трябва да разберем, че постът не носи резултат, когато постим неправилно и придаваме твърде голямо значение на телесното ограничение, но няма нищо друго
Имах един интересен случай. На изповед дойде млада жена, омъжила се неотдавна и бременна за първи път. Тя беше от много строго семейство и дотогава винаги беше постила също строго – и като малко момиче, и като девойка. Сега стоеше пред мен и плачеше: „Знаете ли, отче, за пръв път в живота си не мога да спазвам Великия пост“. Беше бременна – ако не хапне пилешко, ще припадне. Каза ми: „Разбирам, че не съм имала нищо друго, освен това. С нищо друго, освен строгото въздържание по време на пост, не съм служила на Господа през всичките тези години“. Нека сега си представим тези ограничения. Това просто диета за послушание ли е или някакъв труд? И този труд може да го има само ако усилим молитвата.
Какво още може да променим, така че упражняването в молитва по време на пост да носи радост? Може да опитаме да се молим няколко пъти на ден. В работата всички излизат да изпушат по една цигара, а вие може да се изправите, да се разходите по коридора, да си кажете Иисусовата молитва или „Отче наш“ пет пъти. Ако няколко пъти на ден се връщате към молитвата, тогава цялата молитва започва да гори като огън. Както при дъждовно време – или трябва наново да разпалите огъня с влажните дърва, или вече имате горящи въглени и хвърляте нещо и то мълниеносно пламва. Така и тук, ако се молите няколко пъти на ден, молитвата се превръща в нещо съвършено различно.
Да си припомним думите на св. прор. Давид: „Седем пъти на ден Те прославям за съдбите на Твоята правда“ (Пс. 118:164). Зает човек, изграждал империя, воювал, решавал купища проблеми и седем пъти на ден се усамотявал за среща с Господа в молитва. За нас е достатъчно само няколко пъти – седем едва ли някой ще успее, поне три или пет. И със сигурност ще има резултат. Св. Йоан Лествичник казва, че качеството на молитвата е следствие от количеството. Представяте ли си? Ако започнеш да се молиш повече, молитвата променя качеството си. Започваш да чуваш Господа, молитвата ти действа по друг начин, тя се движи в тебе другояче.
Затова по време на пост, освен че се увеличават богослуженията, особено в дните, когато не присъстваме, може би трябва да се увеличат подходите към молитвата? И със смирение да чакаме Господ да сътвори за нас някакъв такъв резултат, който да ни удържи, да ни утеши и да бъде наш опит.
Превод: Анна Георгиева
Източник: Правмир
