Руските духовници за подготовката за св. Причастие

Преди началото на дискусията наместникът на Светоданиловския манастир архим. Алексий Поликарпов прочете приветствено послание от патриарх Алексий II към участниците. Съдържанието му е свидетелство за голямото значение, което отдава предстоятелят на Руската православна църква на въпросите за литургичното възраждане, на формирането на “здрав подход към условията на подготовка за Причастие”. “Енорийските свещеници, настоятелите на храмовете и духовниците имат голяма отговорност: от една страна, да не оскърбят светостта на Тайнството, а от друга, да не прогонят човека от църковно общение, от участие в Божието естество, от самото спасение с излишен и неоправдан ригоризъм”, се казва в посланието.

Всички участници в семинара бяха единодушни, че темата е изключително актуална и “жизнено важна за всеки вярващ”, а нейното обсъждане е “отдавна назряло”, по думите на епископ Марк. Бе предложено да се обсъди въпроса за честотата на приемане на св. причастие и връзката с църковността на човека; за телесния пост и изповедта при редовно причастяващите се, за молитвеното правило при подготовката за причастие и други.

В началото игумен Пьотр Мещеринов конкретизира проблематиката на обсъждането, като приведе примери, “с които се сблъсква всеки пастир”. По неговите думи за 10-15 години от началото на възраждането на Руската църква вече се оформи поколение енориаши, които постоянно и съзнателно участват в тайнствата, но “общите норми” за подготовка за причастие, утвърдили се в Руската църква – тридневен пост, голямо молитвено правило, задължителна частна изповед “възпрепятстват тяхното често причастяване”. Много духовници са готови да “отслабят подготовката”, но не се решават на това от страх да не нарушат традицията. По думите на игумен Пьотр отчетливо се наблюдава процес, когато човек след периода на своето “неофитско пламтене” се “пресищат” с правила и норми и стават топлохладни и равнодушни, а понякога се случва някой дори да напусне Църквата. “За никого не е тайна, че през Светлата седмица в половината от московските храмове не се дава причастие”.

Ако Евхаристията наистина е най-велик дар, не бива да допускаме подготовката за причастие да прилича на покупка на билет, който трябва да се заслужи с подвизи, да се заработи. В това заработване много свещеници поставят акцента върху спазването на правилата и забраните, отколкото на евангелската нравственост. Ситуацията се усложнява допълнително от проявата на някакъв клерикализъм, тоест – самите пастири не постят, а от миряните изискват тридневен пост преди причастие, което води до двоен стандарт пред Христовото Тяло.

Епископ Марк се съгласи, че последният факт създава предпоставки за лицемерие и разрушава отношенията между пастири и пасоми. “Традицията на тридневния пост и задължителната изповед преди причастие ни е останала от Синодалния период, когато хората са се причастявали един-два пъти в годината”, напомни той. “А сега ние обричаме желаещите да се причастяват често на постоянен пост – бреме непосилно за болшинството хора. Което от своя страна ще окаже отрицателно въздействие върху духовния живот на Църквата”. “Изповедта е много важна практика”, каза епископ Марк и припомни, че на сред източните църкви не съществува практика на постоянна (т.е. преди всяко причастие) изповед, а и не всеки свещеник има право да приема изповед и да извършва разрешителна молитва. Но в Русия се е утвърдила друга традиция на изповед и, от една страна, това е много важно сега, когато много хора са “малограмотни в църковно отношение”, но от друга страна “в нашата Църква практикуват различни подходи, някои от които твърде екстравагантни”. Затова утвърдилата се у нас практика трябва “съборно да се осмисли и определи”, при това като се избягват “резките движения”.

Сътрудникът на ЦДРМ Александър Боженов представи справка за главните разклонения в историческия път на подготовката за св. причастие. Както е известно, в древната Църква съществувала практиката на еженеделно причастяване при главно изискване – живот по Евангелието и помирение с ближните. “Литургическият пост” се изразявал в приемането на св. Причастие “на гладно”, въпреки че във времето на апостолите това не било задължително. През първите християнски векове не съществувал институцията на частната изповед, с изключение на случаите, когато ставало дума за смъртен грях, когато човек се каел публично и нерядко му се налагало отлъчване от св. причастие за определен период. Считало се е, че “пристъпвайки към причастие, човек сам трябвало да изпита съвестта си”. Въпросът за телесната чистота при пристъпване към св. причастие (като например за жените в месечен цикъл, след раждане и др.) бил решаван различно от различните светители. Според автора, ситуацията се променила през Константиновия период, тоест след 4 век, когато отците говорят за рядко причастяване (веднъж в годината), монашеската практика за разкриване на помислите се пренася и сред миряните. В Русия през 10-12 век частната изповед измества публичната, а през 12 век се налага като задължителен обичаят за изповед по време на Великия пост, под непосредственото ръководство на духовника. От 14 век изповедта започва да се практикува изповед четири пъти годишно по време на големите пости – Велик, Петров, Филипов (Рождественски) и Успенски (Богородичен). През 16 век се оформя близкото до днешното молитвено правило преди причастие и задължителния седмичен пост преди причастие. През синодалния период докладчикът се спря на голямата роля на св. Йоан Кронщадски, чиито общи изповеди били известни в цяла Русия и който отдавал по-голямо внимание на “вътрешното изправление и готовност на сърцето, а не на прочитането на определени молитви”. А. Боженов предположи, че тази практика е дала своя плод във времето на гонение на Църквата през 20 век.

С особено внимание участниците изслушаха доклада за практиката в другите поместни Православни църкви, изготвен от прот. Николай Балашов. Оказва се, че тези традиции могат да бъдат различни не само между отделните Църкви, но дори в рамките на една Църква. Например, в Гръцката църква “честотата” на причастяване варира: рядко причастяващите се постят различно време, според здравословното си състояние, а на редовно причастяващите се се препоръчва да спазват само общите църковни пости. Изповедта не се извършва съвместно с Литургията и не е непременно условие за причастие. За изповед се определя определен седмичен ден. Двете тайнства – причастие и изповед в Гърция са до такава степен отделени, че поклонниците в някой манастир може първо да се причастят, а после “да се пръснат по килиите за изповед”. Като правило миряните се допускат до причастие при отсъствие на тежки грехове. Молитвеното правило за миряните включва Покаен канон и Последование при св. причастие, другите канони са подходящи за монашествуващите. На жените в цикъл не се препоръчва приемането на причастие, но никакви други ограничения не са им налагани – те могат да приемат св. вода, нафора (антидор), да се докосват до светини, да участват в богослуженията...

Същото отношение към жените препоръчва и сръбският патриарх Павле. За останалите неща в Сръбската църква няма единомислие – всичко зависи от това “къде е учил батюшката”. Завършилите гръцките духовни школи възприемат гръцката практика, а завършилите в Русия считат изповедта за задължителна предпоставка за причастие, а мнозина дори не допускат до причастие в извънпостните периоди.

До неотдавна в България вярващите се причастяваха много рядко, като правило по време на дългите пости. Участниците в кръглата маса се удивиха на “обичайната картина” в България, описана от отец Николай: свещеникът изнася Чашата с възгласа “Със страх Божи, вяра и любов пристъпете”, показва я и я прибира обратно в олтара, а малкото причастници приемат св. Дарове след отпуста. Сега в България протича период на литургично възраждане: числото на причастниците, които се причастяват често, расте, а духовниците ги насърчават за това.

В Православната църква в Америка доскоро се следваше практиката, очертана от доклада на прот. Александър Шмеман “Изповед и причастие”, адресиран до техния Синод през 1972 г. Но сега неговата препоръка (причастие един път месечно, а за по-често причастяване да се изисква особено разрешение от духовника) “се явява някакъв анахронизъм и за Американската православна църква, и за нас”. На официалния сайт на Американската православна църква има препоръка “да се съгласува с духовника честотата на причастяване и съотношението между изповед и причастие”, ако той благослови, причастие може да се приема и на всяка литургия. За тези причастници са достатъчни общите пости, а за редките постът варира от седмица до три дни.

След това всеки участник разказа за практиката, утвърдила се в неговата енория. Ректорът на Православния Свето-Тихоновски хуманитарен университет прот. Владимир Воробьов предложи да се обсъди въпроса кой, как и при каква подготовка може да се причастява в рамките на евхаристийната община, чието възраждане сега се превръща в главна задача. За такава община, “където духовникът отблизо познава духовните проблеми на своите енориаши” е неприемливо да се прилагат подходите, “които исторически са се оформили в съвсем други условия, ... когато евхаристийната община всъщност се е била отделила от църковния живот”. Но не бива също механично да се взаимстват практиките на източните църкви (гръкоезичните православни църкви – Йерусалимска, Антиохийска, Александрийска, Вселенска патриаршии и Гръцката църква), където “първо, традицията не е била прекъсвана” и “второ, тя се е формирала в малки страни”. Например, сега в Гърция живеят 9,5 милиона православни християни, има над 1000 манастири, още повече енории, 70 епископи – т.е. това е “нормалният живот на православна Църква на изток”. Особеността на Русия е, че “тя е твърде голяма”: в Русия на един епископ се падат много хиляди вярващи. Това “неизбежно откъсване на епископа от църковния народ” се явява абсолютен нонсенс от гледна точка на Древната църква, и това трябва да се отчита при новите условия. Според отец Владимир, правилният път към проблема трябва да бъде посочен от събор, “който да приведе в ред нашия живот. За съжаление, такъв събор у нас все още няма и навярно все още няма да се проведе и причината е, че ние не сме готови за него. Съборът трябва да се изстрада.” Затова сега е неизбежен периодът на плурализъм, "когато на всеки духовник ще се наложи да търси свой отговор". "Трябва да допуснем този плурализъм, не бива да има строги забрани от типа: "само и единствено така трябва да бъде". "Сега е време на търсенето", заяви отец Владимир.

Резултатите, до които са стигнали в своето търсене руските енории, ще обобощим в две основни теми:

Честота на причастието и подготовката за него, предхождащият пост

В енорията на отец Владимир Воробьов традицията за често приемане на св. Причастие води началото си от прот. Всеволод Шпилер. „Ако човек съблюдава заповедите на Бога, постите, празниците и се моли – пред него няма препятствия да се причастява ежеседмично. Ние имаме облекчени изисквания към тези наши енориаши: те трябва да спазват само общите пости, а в събота да не ядат само месо. Не изискваме да четат канони в навечерието. Задължително за всички е само „Последованието преди св. Причастие”. Отец Владимир подчерта необходимостта от индивидуален подход на свещеника, който познава зрелите енориаши в своята община, както и неофитите, които имат нужда от друга подготовка за причастието, за да не се превърне за тях причастието във формалност или в своего рода лекарство. Особено внимание отецът отделя на многодетните семейства в енорията си, които там са много. Според него да се изисква от такива майки спазването на всички правила, докато те всъщност сега носят истински подвиг, е „зверство” – такива майки се причастяват без изискването на никакви правила.

Отец Алексий Уминский разказва: „Аз призовавам енориашите си да се причастяват често, но не го налагам като задължение на никого, за да не ограничавам духа на свободата. Новоначалните не са изключение”. За редовните енориаши не изискваме други пости, освен общоприетите църковни, даже месо не им забраняваме да не ядат в събота. По-добре да ограничат гледането на телевизора. Отец Алексий счита, че преди причастие е нужно да снижим летвата иначе поставяме много „необосновани” препятствия пред причастниците, което контрастира с облекчения ред при приемане на св. Кръщение и тайнството Венчание. Точно там е необходима сериозна и задължителна подготовка, счита свещеникът. Семейното причастяване е необходимо именно, за да се поддържа „малката църква”, въпреки че семейството не идва за началото на литургията.

Отец Димитрий Смирнов предложи следната "схема" на пост преди причастие. Който се причастява веднъж годишно, е нужно да пости месец преди причастието. Който един път месечно - една седмица, а който се причастява всяка неделя - на него са му достатъчни църковните постни дни в сряда и петък, но без месо в събота, тъй като "отчитаме отношението към месото у народа, за да не нарушаваме обичая". Същото важи и за Светлата седмица, когато според каноните причастяването е задължително, каза отец Димитрий Смирнов. За духовника е важно да знае, че приемането на лекарства не е пречка за приемане на св. причастие. Свещеникът допуска "временно отлъчване" от причастие като средство за духовно обгрижване само за редовно причастяващите се, но не и за тези, които се причастяват един път годишно. На тези хора, а те са приблизително 15%, е необходимо да се даде максимумът, особено на тези, които идват за първи път с искрено покаяние - "такъв не само може, но и сме длъжни да причастим, даже и ако въобще не се е готвил и нищо не знае". Но след това свещеникът трябва да им обясни какво трябва да правят впоследствие и че първия път Църквата ги е приела без подготовка, "като деца".

Изповедта

В църквата на отец Алексий Уминский, изповедта преди причастие не е задължителна за онези, които "здраво стоят на краката си", за тях е достатъчна благословията на свещеника. Новоначалните отец Алексий насърчава да се изповядват често, тъй като счита, че за тях "частната изповед и свещенически наставления имат за тях важно катехизаторско значение". Изповедта се провежда в храма, един път седмично, след вечерно богослужение и е според "вътрешната необходимост" на вярващия.

Отец Димитрий Смирнов счита, че за големи празници е достатъчно да се изповядаш в седмицата преди празника и после до празника не е необходимо да идваш пак, "стига през това време да не убиеш някого". Той намира за много удобна писмената форма на изповед, особено за редовните енориши. Не вижда никакъв проблем за изповед при друг духовник, особено по време на поклонничество. Но в същото време, неведнъже е забранявал на духовните си чеда да се изповядват в манастири, защото по негови наблюдения общуването с някои "младостарци" има тежки последици.

Отец Всеволод Чаплин счита, че "постепенно се освобождаваме от лъжливите идеи за връзката между изповедта и причастието", но изповедта трябва да се регламентира, за да не закърнее и изчезне съвсем, както се получи при католиците. При тях "типично и масово явление става изповедта в детството и преди смъртта". Другата крайност е желанието на някои да провеждат честа и твърде детайлна изповед, което отецът нарича "злоупотреба с изповедта" и "удобна почва за изпадане в прелест". Отец Всеволод би искал да се изготвят пастирски инструкции за честотата на изповедта при различните категории енориаши: например постоянните и осъзнатите може да се допускат до причастие след благословение, обща изповед и разрешителна молитва. Проблемът обаче идва оттам, че в големия град за свещеника е много трудно да познава всичките си енориаши.

Главното е - изповедта да не бъде формалност, а духовното състояние на човека да бъде основният й ориентир. "Нужно е повече да говорим за изповедта не като за списък, а като за особено духовно настроение - чистота на сърцето, примирение с ближните, осъзнаване на готовността да поправиш греховете си, а не само да ги изброиш". счита отец Всеволод Чаплин.

Пастирският опит на отец Владимир Воробьов го е убедил: "ако принуждаваш хората всяка неделя да ходят на изповед, това поражда духовни извращения". Никога и никъде през историята не е имало такова нещо. Освен това е и практически невъзможно да изповядаш всички хора в енория, която наброява над 1000 души. "Затова формалното изискване за задължителна изповед преди причастие е неизпълнимо". Общата изповед, според него, не е най-доброто решение. "Сега, когато никой не провежда общите изповеди, както св. Йоан Кронщадски, общата изповед се свежда до просто изброяване на грехове и тайнството покаяние не се случва. В същото време не бива да се допускат до Чашата безконтролно всички, "направо от улицата", за да се предотврати кощунството".

Отец Владимир предлага връщане към древната практика - благословение за причастие: енорийският свещеник знае кого може да благослови чрез разрешителната молитва. Идващите за първи път или с тежки грехове трябва да се насърчават да преживеят тайнството покаяние и да участват в него, като изповедта не бива да съвпада по време с литургията.

Отец Валериан Кречетов, спорейки с отец Владимир, отбеляза, че

"общата изповед понякога може да е много действена". Той изрази опасения от пораждането на съблазън, ако вярващите се разделят на такива, които трябва да постят преди причастие и такива, за които това не е нужно. Правилата са необходими, без тях всичко ще се разруши, но не бива да забравяме главното - да се молим Божията благодат да посочи правилния път на пастирите.

Отец Владислав Свещников изрази тревогата си, че "честите изповеди подменят тайнството покаяние с психологическо есе или изповед от законнически тип". Отец Владимир Воробьов също говори за подмяната на изповедта с "разговор с батюшката", за последното е нужно отделно време, счита отецът.

Анализите на резултатите от пастирския семинар отбелязаха единодушно "духа на братолюбие", в който протекоха разговорите. Според епископ Марк е важно, че една толкова важна тема е изведена за обсъждане в среда, която никой не може да обвини в "модернизъм". "В подобни обсъждания е реалното начало на съборността", счита архим. Алексий Поликарпов. Бе решено да се изработи проект "В полза на християнина, който желае да пристъпи към Св. Чаша за причащаване с Животворящите Тяло и Кръв на Владиката Христос" и да се представи този текст на руското свещеноначалие. Отец Николай Балашов счита, че разговорът по тази тема трябва да продължи, а според епископ Марк "може би става дума за поврат в живота на нашата Църква".

Превод от руски: Златина Иванова