На 1 декември 2011 г. в Културния център „Покровские ворота” в Москва беше представена новата книга на игумен Петър (Мещеринов) „Животът в Църквата (Опит за катехизическо изложение)”. Книгата, излязла от печат в издателство „Лепта Книга”, представлява цикъл от катехизически беседи. Както пише авторът ѝ в предисловието, това е „опит за цялостно изложение на църковното учение и практика за хора, току-що влезли в Църквата”. Изданието е препоръчано за печат от Издателския съвет на РПЦ.
Представяйки изданието, авторът поясни, че основата на тази книга съставляват катехизичните лекции, които той е чел в продължение на години в Центъра за духовно развитие на децата и младежите при Даниловия манастир (нататък ЦДРМ). Пръв опит за издаване на този цикъл е книгата „Беседи за вярата и Църквата”, която излезе през 2004 г. Мина време, лекциите в ЦДРМ и общуването с младежите продължиха, хора идваха на изповед и задаваха въпроси, на които беше невъзможно да се отговори с две думи. Поисках да им дам книга… Сред голямото количество църковна литература в полезрението на о. Петър обаче така и не попадало подходящото „църковно пособие” – цялостно, кратко, написано на съвременен език. Наложило се да напише тази книга сам.
Според главния редактор на „Лепта” Олга Голосовая, в книгата „няма лъжи – не само към читателя, но и към самия себе си”. Освен това – каза тя – в лекционния курс авторът е успял да предаде онази особена радост от Царството, която е явил и Христос и за която така често забравят православните автори.
Названието на книгата, „Животът в Църквата”, изглежда твърде общо, но прот. Георги Митрофанов намери в него особен смисъл: „Представям си опонентите на о. Петър, които ще кажат: „Аха, значи в Църквата няма живот, но той смята себе си за носител на живота!”. Аз имам усещането, че сред нас въобще няма живот. Че няколко поколения вече не живеят, а оцеляват. Че хората духовно са се повредили, че са им присъщи нежеланието, неумението, неспособността да живеят. Мнозина мислят, че и в Църквата може да не се живее – че там се успокояваме в някаква нова нирвана, че там не поемаме върху себе си никаква отговорност… О. Петър пък се опитва да ни покаже, че живот има и той е именно в Църквата, че този живот изисква от нас големи усилия”. О. Георги отбеляза и „правдата на о. Петър”: „Стига сме говорили за любовта и за състраданието – в Църквата те са точно толкова дефицитни, колкото и в обществото”. „Нека престанем да се лъжем един друг в Църквата и да започнем да живеем в нея” – каза още свещеникът. Живот, истина и христоцентричност – ето ги, според него, трите ключови понятия, характеризиращи книгата. „Нашата църква се научи да минава без Христос. За нас Той е великият Кормчия… А о. Петър говори за евангелския Христос – Който е много жив. Отначало в Църквата ние откриваме просто живота, а след това – радостния живот в Христа” – заключи о. Георги.
О. Илия Соколов, историк по образование, представи ретроспективен анализ на съотношението на вяра и просвещение сред руския народ през ХХ в. и изводите му се оказаха пряко свързани с оценката на труда на о. Петър. „Второто кръщение на Русия” през 90-те не бе съпроводено от просвещение в степента, която изискваха мащабите на това явление. Сега пък отношението към Църквата се променя, при това не само в положителна посока. И вината за това е на всички членове на Църквата – ние не съобщихме на хората евангелското Благовестие в достатъчна степен, в качеството на образец взехме схоластичните дореволюционни учебници. Днес Църквата като никога се нуждае от живо слово за Христос, това очаква цялото съвременно общество” – каза о. Илия, подчертавайки, че „с чиста съвест” е готов да препоръча на всички книгата на о. Петър.
О. Андрей (Кураев) отбеляза, че сам по себе си жанрът на катехизическата книга предполага нещо, което е „скучно”, но о. Петър „с пастирски талант” и „със сърцето си допълва” подобаващата на жанра строгост на изложението. Монашеството е „полюсът на свободата в Църквата” – свобода от страстите, от светските грижи, истинска свобода в духа, продължи разсъжденията си о. Андрей. Точно затова „истинският монах винаги е главоболие за началството” – насърчи о. Петър протодяконът.Книгата на о. Петър похвали и о. Алексий Гостев – заради разговора за „вечните истини” на език, достъпен за съвременниците. Размишлявайки върху проблемите за езика, на който Църквата говори с обществото, той посъветва: „Сега се е появил един нов православен канцелярит[1] („цивилизация”, „модели” и т. нат.), докато на нас ни е необходим човешки, културен език – език, свидетелстващ за живия живот в Църквата”. Пример за такъв именно език о. Алексий открива в новата книга.
О. Константин Камышанов, свещеник от Рязан, е прочел книгата и не се съмнява, че тя ще бъде много търсена в Рязанска епархия. „Повечето от рязанските свещеници вече не могат постарому, събудил се е някакъв вулкан…” – така охарактеризира той необходимостта от ново слово в средата, която добре познава. По думите му, Църквата трябва не само да „дава отговори на въпроси” и „да разпръсва народната мъка”, но „да предлага любов, да запалва сърцата на хората”.
О. Димитър Свердлов предполага, че книгата на о. Петър засега е единственият труд от новия поврат в развитието на този жанр – жанра на систематичното изложение на вероучението. Такава книга трябва не просто да бъде преиздавана, но и през цялото време да продължава да бъде писана – с участието на нови автори и при отчитането на това, че „новият опит на Църквата навлиза в нови обществени реалии”.
Универсален модел за съживяване на църковния ни живот ли е сама по себе си катехизацията?” – запита накрая автора на книгата о. Георги Митрофанов. „В Църквата абсолютно всичко е средство за живот в Христос, а това е главното, това е коренът на църковния живот. Катехизацията е важно средство, но тя е само едно от средствата и не трябва да бъде избутвана на преден план. Няма нищо по-скъпо от един катехизаторски личен живот в Христа – много хора, живеещи не едно десетилетие в Църквата, достигат до това” – отговори авторът на книгата с надежда, че ще бъде разбран правилно.
Превод: Борис Маринов
[1] Канцеляри́т – канцеларско-бюрократичен стил на речта, който деформира литературния стил и разговорната реч и който носителите на езика и най-вече литературната общественост възприемат като опасност, културен ущърб и развала на езика (бел. прев.).
