„Допря се някой до Мене, понеже усетих, че сила излезе от Мене”/Лук. 8:46/
Ето че и днес, по Божия воля живи и здрави, успяхме да дойдем на църква и да участваме в божествената св. литургия. Неделя след неделя, празник след празник, мнозина от вас от ранно утро са в Божия дом, за да напоят душите, сърцата и умовете си с възвишени истини, идеи и чувства, които като жива вода бликат от светата служба. Най-ревностните богомолци идват още преди тя да започне, други в началото, трети по средата, а някои – и в самия й край. Както е различен часът, в който идваме на църква, така е различен и начинът, по който възприемаме св. литургия. Бих казал дори – твърде различен.
Този начин на възприемане, на участие в службата се определя както от степента на нашата религиозна култура и богословски познания, така и от повече или по-малко мистичната или рационалната нагласа на нашите души. Но най-вече участието ни в св. литургия /Евхаристията/ зависи от силата и дълбочината на нашата вяра. Именно според силата и дълбочината на религиозните си преживявания ние или просто присъстваме на службата като зрители и слушатели; или участваме в нея, включвайки гласа на сърцата си в общия молитвен зов; или я преживяваме като очевидци и участници в събитията, които тя спомня и символично пресъздава, осмисляйки я като едно космическо тайнство.
Вярващите от първия тип, „зрителите” и „слушателите”, ние можем /разбира се, съвсем условно/ да наречем естети. Те идват на църква преди всичко да се насладят на естетическата красота на светата служба. Свещеникът има приятен глас и служи от сърце, певецът чете изразително и пее хубаво, звучността на хора е богата и завладяваща. Това за „естетите” е напълно достатъчно; те остават на това ниво на възприятие. Св. литургия за тях е като един духовен концерт, изнесен в иконописната и благоуханна атмосфера на храма и... нищо повече. В този начин на възприемане на службата няма нещо лошо; бедата е в това, че той е съвсем повърхностен и крайно недостатъчен.
Св. литургия /Евхаристията/ не е само молитви, песнопения, свещенодействия, звуци, цветове и багри. Тя е нещо много повече. Тя има и друго, по-високо ниво. То се осъзнава и възприема от тази част от вярващите, които пак съвсем условно можем да наречем участници или просветени. Те знаят, че различните свещенодействия в св. литургия не са просто обреди, а символично възпроизвеждат най-важните събития от живота и изкупителното дело на Христос. За тях е ясно, че малкият вход /с евангелието/ символизира явяването на Иисус на обществена проповед. Затова слушат евангелското четиво с крайно благоговение и внимание, често на колене, сякаш пред тях стои и говори Сам Спасителят. Във великия вход /със св. Дарове/ те виждат кръстния ход на Спасителя и пред тях се разгръща драматичната картина на Неговите кървави страдания, смърт и погребение. Извършването на самото тайнство Евхаристия и причастяването на духовниците – това е Тайната вечеря на Христос и учениците Му. По-късно, когато се отворят завесата и царските двери и свещеникът покаже на богомолците св. Дарове, те знаят, че пред тях се явява Сам Спасителят така, както се е явил на мироносиците и апостолите след Своето възкресение. При последното явяване на Даровете и принасянето им от св. престол на жертвеника те присъстват на възнесението на Господа на небето. Не случайно казвам „присъстват”. Те наистина духом присъстват и участват в тези събития като очевидци и свидетели, затова ги нарекохме „участници” или „просветени”.
Има и вярващи /макар и не много/, които, присъствайки и участвайки в св. литургия като очевидци се издигат още по-високо дори до „трето небе”, възприемайки и преживявайки я именно като Евхаристия в най-възвишения, мистичен и богат смисъл на тази дума. Св. Евхаристия /литургията/ не е просто едно от седемте тайнства на Църквата, а „тайнството на тайнствата”. Тя е тайнството на съединението и единството на всички вярващи с Христос и помежду им, на цялото творение с Бога. Чрез единия хляб и едната чаша християните се съединяват в едно тяло – тялото Христово и в една общност на Светия Дух; съединяват се и със света, който е Божие творение. Православният възглед за света и неговата крайна цел е именно евхаристиен, защото светът според нашата вяра и изповедание е създаден, за да стане тяло Христово, тяло на въплътения Бог. Този свят, създаден като „твар”, като „материя” човек приема и употребява като дар Божи и отново го принася Богу като дар на своята благодарност, като Евхаристия /на гръцки Евхаристия означава именно благодарствена жертва, благодарност/. Но човек се отнесъл към Божията щедрост неблагодарно, неевхаристийно. Той съгрешил и така отпаднал от Бога и се отделил, разединил се и с Него, и с творението, и с другите човеци. Делото на съединението, което Адам не успял да извърши, извършил го Христос. И Църквата Христова продължава да върши в и чрез св. Евхаристия това богочовешко Христово дело.
Църквата се проявява и открива в света като целокупна, като католическа /католична/, т. е. всеобща единствено чрез светата Евхаристия /литургия/. Всички поместни църкви са съединени с единия и същ Христос в Евхаристията, защото се причастяват с едното Негово тяло и с едната Негова кръв. Това е единство на единия Христос, Който е същият и вчера, и днес, и во веки /Евр. 13:8/. Всички поместни църкви по света, общувайки в едно и също евхаристийно общение мистически се идентифицират с единия Христос и тайнствено се съединяват с Него като едно неделимо Негово тяло.
Освен съединение и благодарение, единство и единение, св. литургия /Евхаристия/ е и тайнство, чрез което св. църква влиза в царството Божие и се отъждествява с него. А какво е царството Божие, отново биха попитали някои? Това е видимият и невидимият свят, тварното битие и нетварната Божия благодат. Това е светът такъв, какъвто Бог го е замислил и създал, за да стане Църква, т. е. дом на Бог отец, Тяло Христово и обител на Светия Дух /Еф. 2:18-22/. Затова понятието църква /еклисия/ е събирателно име на всички Божи дела, за всички Божи блага, същества и твари, които Бог е сътворил, за да ги въведе в Своето вечно царство. В същото време св. Евхаристия е и спасение на света и човека, а заедно с това е и съд над света и човека. Именно защото е спасение на света, тя е и съд над него, защото е тайна на пасхата Христова: съд на света и спасение на света; съд на греха на света и спасение на света от греха и дявола. Оттук следва, че светата Евхаристия може да бъде съд и за нас, съд и присъда ако недостойно участваме в нея и недостойно се причастяваме /срв. 1 Кор. 11:18-32/.
Ето така: като съединение и благодарение, като единение и единство, като Царство Божие в света и като спасение и съд възприемат, осмислят, чувстват и преживяват св. литургия тези, които по време на нейното извършване „издигат сърцата си нагоре”. Това е третата, най-малобройната група вярващи, които условно бихме нарекли посветени или мистици – в най-здравия и възвишен смисъл на тази дума. Те не само гледат и слушат, но и виждат Спасителя с духовните си очи, следват Го отблизо и дори Го докосват. Именно докосват. Чухте днешното евангелско четиво /Лук. 8:41-56/, нали? Върви Иисус към къщата на Яир за да изцери дъщеря му, а народът го следва и отвред се притиска в Него. Приближава се изотзад болната от кръвотечение жена, приближава се преизпълнена с вяра и надежда, докосва се до дрехата Му и се изцерява. Христос спира и пита:
- Кой се допря до Мене?
Всички отричат, а Петър Му казва учуден:
- Наставниче, народът Те обкръжава и притиска от всички страни, а питаш: кой се допря до Мене?
Иисус му каза:
- Допря се някой до Мене, понеже усетих, че сила излезе от Мене.
Нека да си представим, че Христос и нас пита по същия начин:
- Кой влезе в църква?
Отговаряме:
- Господи, толкова хора влязоха и влизат в храма, а Ти питаш: кой влезе в църква.
И Христос ни казва:
- Някой така влезе в църква, че сила излезе от Мене.
Забележете: мнозина се притискали до Спасителя, но една се изцерила; мнозина влизат в храмовете за св. служба, но малцина се облагодатяват. Нека си пожелаем и да се постараем с всички сили и ние да влезем в числото на тези малцина. Да си дадем сметка, че не просто „идваме на църква”, а че прекрачвайки прага на Божия дом и чувайки началния възглас на св. литургия: „Благословено е царството на Отца и Сина и Светия Дух...” ние, ако пожелаем и настроим душите си духовно, наистина можем да се пренесем в Царството на Света Троица; да се съединим с преблагия наш Спасител, с ближните си по целия свят и с цялото творение.
И да Му принесем с благодарност като дар същия този свят, и живота си и самите себе си.[1]
[1] Във втората половина на тази проповед съм използвал /със съкращения/ мисли от статии на сръбския богослов епископ Атанасий Йевтич.
