На професионалните богослови Ханс Урс фон Балтазар (1905-1988) е известен като най-значимият римокатолически богослов на 20 в. Създава монументално по обем и стойност творчество, посветено на разнообразни богословски, философски, социални и литературни теми. Сред тях изпъкват неговите изследвания върху гръкоезичните отци на Църквата (особено св. Максим Изповедник и св. Григорий Нисийски), шестнадесеттомната му богословска систематика, но най-вече трайното му вълнение от въпросите пред християнското свидетелство в днешния свят. Фон Балтазар е действащ свещеник, за известно време член на Йезуитския орден, който напуска през 1950 г. Въпреки огромния му авторитет в академичните и църковните среди и съвместната му работа с влиятелни личности в римокатолическата йерархия като Жан Даниелу, Анри де Любак, Валтер Каспар, Йозеф Ратцингер (сега папа Бенедикт Шестнадесети) и др., той живее уединено и аскетично. Настоява неотклонно на неразделната връзка между догматическите истини и мистичния опит. Фон Балтазар посвещава голяма част от живота си на просветна работа сред хора, на пряка благотворителност и изтощителни грижи за смъртно болен човек. Друга част от видимото му ежедневие заема музиката – известно е, че фон Балтазар е знаел наизуст всичко написано от Моцарт. Смъртта му изпреварва с два дни церемонията по неговото удостояване с кардиналско звание, което вече е отказал преди години, но в края на живота си приема като послушание към папа Иоан Павел Втори. Би трябвало да се спомене и че през 1965 г. е отличен от Свещения Кинотис на Света гора с най-високата ѝ награда – Златния кръст на Атон. Краткото есе, което предлагаме на читателите на Двери, е посветено на недъзите на старозаветното мислене и тяхната инерция в християнството.
* * *
Ти ли си Оня, Който има да дойде…?
Този въпрос задал чрез учениците си на Христос окованият в затвора Йоан Кръстител. Всъщност, това е най-общият въпрос, задаван от Стария Завет на Новия. Йоан Кръстител обобщава в себе си всички очаквания на древния Израил и, разбира се, е очаквал идването на Съдията на последните времена, Комуто предстои да стане и спасител на еврейския народ. Йоан прекарал малко време със Спасителя (срв. Иоан 4:1 сл.), тъй като скоро след това бил затворен в тъмницата (което, впрочем, накарало Спасителя да замине за Галилея – виж Марк 1:14). С други думи, Йоан нямал възможност да наблюдава делата на Христос. В затвора до него достигали откъслечни сведения и те сякаш не съответствали на представите на Израил за края на света. Очаквало се, че ще настъпи царството на Месията и всички обстоятелства в света ще се променят коренно. Въпросът може ли „последното време“ да започне по средата на историята и при това без радикален поврат в нея е въпросът, който Израил и до ден днешен задава на Христа: „Къде е обещаното пришествие на Месията? От началото на творението до днес, всичко си остава, както е…“ (виж 2 Петр. 3:4).
Иисус отговаря с думите на самия Стар Завет: „Слепи проглеждат, хроми ходят, ушите на глухи се отпушват, прокажени се очистват, мъртви възкръсват, на бедни се благовести“ (виж Ис. 35:5; 26:19; 61:1). За Исаия това може би са били просто картинни описания на настъпващото спасение, но в делата на Христос те се изпълнили с буквална точност. Той изцерявал неми, слепи и прокажени, а синът на наинската вдовица бил възкресен съвсем наскоро (Лука 7:11-17). Онова, което във ветхозаветните представи се възприемало като образно есхатологичен ред, се осъществило като исторически събития! Дори възкресението от мъртвите, отнасяно към края на времената, станало събитие, осъществено в историческото време. Обаче събитията протичали незабелязано, без отличията на властта и без опити да се променят коренно земните обстоятелства. Дори напротив, старозаветният израз „на нищи ще се благовести“ (Ис. 61:1) има предвид избавяне от нищета: „из праха издига бедния и от калта въздига сиромаха“ (Пс. 112:7), а Христос поставя в блаженствата нищите на първо място, и то точно като бедни. Значението на великата промяна, за която се пее в Магнификат[1] (Лук. 1:46), не е социално, така че смирената „слугиня Божия“ не се превръща във владетелка.
Следователно на Ветхия Завет ще се наложи да прекрои очакванията си в съзвучие с решението на Бога, което в Ис. 61:1-2 е заявено съвсем ясно: Духът на Господа Бога е помазал Месията да благовести на бедни, да изцелява съкрушени по сърце, да проповядва „благоприятната Господня година“. Разбира се, било обещано: „на пленени освобождение и на затворници – отваряне на тъмница“, но тук определено става дума за нещо повече от политическото събитие, очаквано от чезнещия в тъмницата Йоан Кръстител. Социални и политически събития естествено могат да стават, но значението им е само резултат от друго събитие – действителното пришествие на последното време – на самия Иисус Христос. Още повече, че установеното от Него не подлежи на промяна.
Нима Сам Яхве не е обърквал неведнъж земните очаквания на народа Си в продължение на цялата история? Нима не ги е разрушавал напълно преднамерено?
Христос завършва своя отговор на Йоан Кръстител с предупреждение: „и блажен оня, който се не съблазни поради Мене“ (Мат. 11:6). Този отговор има предвид и мисленето на целия Стар Завет, на който предстои да се откаже от идеологическите си конструкции и да види зад тях смиряващия смисъл на Божиите обещания. Какво дълго лечение „за отвикване“ провежда Господ с Израил! Ковчегът на Завета пада в плен и след това изгаря заедно с Храма. От възстановения Храм не остава камък върху камък. Целият Свещен град се превръща в пепелище и мерзост на запустението. Не трябва ли християните, свидетели на толкова нагледно обучение, все пак да схванат за какво става дума и да си зададат въпроса: какво представляват кръстоносните походи, кръщението на Саксония[2] или величествената катедрала „Св. Петър“? Дали могат да бъдат просто средства? Или са по-скоро символ на това, че именно „на нищи се дава благата вест“?
Превод. Михаил Шиндаров
Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8k
И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен
