„Моят син е хванат от ням бяс, дето и да го прихване го разтърсва“, са думи на бащата на момчето, който добавя: „... ако можеш нещо, смили се над нас и ни помогни“. С тази молба страдащият баща се насочва към Иисус, разкривайки едно постоянно страдание, на което Христовите ученици е трябвало да помогнат, както ни разказва евангелското четиво в Четвъртата неделя от Великия пост.
Насилието, което сатаната упражнява върху хората, е голямо и унищожително. От евангелското четиво обаче се вижда, че Иисус насочва Своите упреци срещу нас, Неговите ученици, а не срещу сатаната, трогвайки сърцето ни с думите: „О, роде неверен, докога ще бъда с вас? Докога ще ви търпя? Доведете го при Мене!“. Това отношение на Христос разтърсва до дълбините на душата и изисква да изпросим помощ за нашата слабост и немощ и за несъстоятелността на нашето служение. И ето, че ти се дава прост и задълбочен отговор: никога не трябва да изоставяш поста и молитвата си, защото „всичко е възможно за вярващия“!
Изглежда, че голямото насилие на сатаната, за което се разказва в този евангелски текст, е резултат от липсата на вяра в Бога и Неговата милост и особено онази милост, която виждаме, че се е изписала върху лицето на Иисус, когато бащата на момчето помолил да изцери сина му. А от примера на Господа разбираме, че милостта е необходима, за да се изправим срещу всяко насилие, така че ако милостта се съедини с живата вяра, тя прави от молитвата и поста едно велико церително лекарство, използвано в нашето служение и свидетелство за истината на нашата вяра.
Някой може да попита: нима постът и молитвата смекчават сърцата и умовете така, че ставаме по-прозрачни за действието на Духа в нас? Дали ги прави по-покорни за осъществяването на Божията воля? Не е ли милостта на Христос причината, която доведе до нашето освобождаване от насилието на завладяващите ни страсти. Завистта и ревността са вид насилие, което ние упражняваме при нашите отношения и връзки. Чрез осъждането и злословието, както и когато говорим зад гърба на другите, ние рушим братските, професионалните и обществени отношения.
Нашите отдалечени от молитвата сърце и ум ни правят лесна плячка на страстите и това е, което ни лишавава от милостта, която излива в нас преживяването на вярата. А слабият пост (не само телесният, а и духовният) води до това, че в нас се усилва невъздържанието и липсата на бодрост – човек започва да се ръководи от собствените си страсти и тогава сме принудени да понасяме бремето на нашите емоции и дела.
Това е трудна ситуация, при която нашият духовен отец, свещеникът, подобно на апостолте, призовава своя Небесен Отец да се смили над нас и да ни върне в правия път, независимо от това дали сме страдащи от бесовете или сме от тези, които служат на Христос, но поради ред причини не сме в състояние да помогнем на своите братя и сънародници.
Колко е хубаво да имаме вяра, действаща чрез дела, за да въздигнем един другиго и да бъдем съработници на Христос и истински и действени служители на Неговата слава.
Превод от арабски: Виктор Дора
* Източник: сп. Моето паство, бр. 14, 2019 г. نشرة رعيَّتي، عدد14، 2019م (бел. прев.).
