Неделя 12 след Неделя подир Въздвижение - на 10-те прокажени
Литургийно свето евангелие:
В онова време, когато Иисус влизаше в едно село, срещнаха Го десет души прокажени, които се спряха отдалеч и с висок глас викаха: Иисусе Наставниче, помилуй ни! Когато ги видя, рече им: идете, покажете се на свещениците. И когато отиваха, очистиха се. А един от тях, като видя, че е изцерен, върна се, прославяйки Бога с висок глас, и падна ничком пред нозете Му, като Му благодареше: и той беше самарянин. Тогава Иисус продума и рече: нали десетимата се очистиха? а де са деветте? Как не се намериха и други да се върнат, за да въздадат Богу слава, освен тоя другородец? И му рече: стани, иди си: твоята вяра те спаси. (Лука 17:12-19)
Молитвата – лекарство срещу всички болести
„Иисусе Наставниче, помилвай ни!” – такъв бил силният сърдечен вик на десетте прокажени от днешното евангелие, обични в Господ братя и сестри. Това била молитвата, която гръмко произнасяли слепци – и проглеждали, бесновати – и се освобождавали от плена на беса, болни – и се изцерявали.
Проказата
Проказата е страшна болест. Още по-страшна била тя по времето на Спасителя. Колкото повече се развивала болестта, толкова повече тялото на болния се обезобразявало, различни части от него буквално изгнивали и окапвали. С течение на времето човек ставал неузнаваем, търпял непоносими болки и накрая умирал. Тъй като проказата е силно заразна болест, в древност заболелите от нея живеели изолирани далеч от населените места и от останалите хора. Освен това те били задължени да носят на вратовете си звънци, както и, при среща с други пътници, да викат: „Прокажени сме!”, за да ги предупреждават и никой да не се приближава до тях. Затова и в този случай, за който чухме днес, те викали към Господа „отдалече”. Спасителят се приближил до тях и им препоръчал да отидат да покажат телата си на свещениците. По онова време свещениците, наред с останалите си задължения, трябвало при нужда да удостоверяват телесното здраве на хората. Спазвайки това разпореждане, Христос ги изпратил при свещениците, но същевременно им дарил телесното здраве: „И когато отиваха, очистиха се” (от проказата).
Неблагодарността на облагодетелстваните
Нека проследим обаче поведението на прокажените след като били изцерени от Лекаря на душите и телата – Господ Иисус Христос. Само един от десетте облагодетелствани се върнал да благодари на своя Благодетел и се оказало, че той бил самарянин – другородец и друговерец. Явно само той имал в себе си истинска вяра в Христос и покаен дух. Останалите, макар че изпитали върху себе си чудото, не повярвали и дори не благодарили. Същото се случва и с онези, които настояват да видят личби, чудеса и знамения, за да повярват. Св. Йоан Златоуст казва, че не чудото предхожда вярата, а вярата предхожда чудото. Чудото идва като потвърждение на вярата, но вярата само въз основа на видените и преживени чудеса, много рядко е искрена и дълбока.
Няма да сгрешим, ако предположим, че благодарният прокажен е бил онзи, който вероятно е насърчил и останалите девет да завикат към Христос и да призоват за Неговата милост. Те го послушали, защото се надявали, че може да имат „късмет” и да оздравеят. Но, само дотам. Риторичният въпрос на Господ Иисус Христос: „а де са деветте?”, оставя заключението и отговора на християните от всички векове.
Духовната проказа и молитвата
Има обаче, братя и сестри, и един друг вид проказа, която е по-страшна от телесната. Това е проказата на греха. Може би всички ние сме в много по-тежко състояние от споменатите в евангелието десет прокажени, защото дори не подозираме, че страдаме от тази заразна болест. Освен това липсват и онези звънци, които да предупреждават за нашето състояние и да ни карат да се смиряваме.
Съвсем различно е, когато духовно прокаженият човек реши да се покае и, осъзнавайки своето състояние, започне със сърдечно съкрушение да казва молитвата: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме!”. Самият Господ ни е дал тази молитва, насърчавайки ни: „Досега нищо не сте искали в Мое име; искайте, и ще получите, за да бъде радостта ви пълна” (Йоан 16:24). Тя ни е завещана и от светите отци. Св. Игнатий Брянчанинов отбелязва, че неин предобраз в Новия Завет е молитвата на митаря: „Боже, бъди милостив към мене грешника” (Лука 18:13).
Проф. Георгиос Мандзаридис в книгата си „Православен духовен жовот” отбелязва: както пише св. Йоан Синаит, призоваването на Божието име е най-силното оръжие на вярващия в борбата му срещу лукавия: „Въоръжавай се с молитва... бий враговете с името Иисусово, защото няма по-силно оръжие нито на небето, нито на земята” (Лествица 21). Чрез тази молитва християнинът изповядва вярата и надеждата си в Христос и същевременно Му засвидетелства своята любов и преданост. Най-накрая, чрез нея той още: очиства своето сърце, посреща изпитанията и воюва със своите страсти (св. Симеон Солунски). Така Иисусовата (умната) молитва притежава изцелителна и обновителна ценност. Когато тя се вкорени в сърцето, от него се изкореняват страстите и човекът става свободен: „Защото, ако умната молитва не заживее в онова място, откъдето извират страстите, те не могат да бъдат изтръгнати”.
Упражняването на умната молитва е фино духовно дело и не трябва да се извършва самонадеяно и самочинно. Съгласно православното предание, монахът или вярващият я усвоява под ръководството на своя духовен старец.
Умната молитва не е само за монасите, но и за вярващите, които живеят в света. Според св. Григорий Палама: „Тя не е само за онези, които са вън от света, т. е. отшелници и монаси, но и за мъже, и жени, и деца, за мъдри, и за прости. И всички заедно на това трябва да се поучават и към това да насочват всеки свой труд". По този начин бива изпълнявана и заръката на св. апостол Павел „непрестанно се молете” (1 Сол. 5:17). Една заръка, която не е отправена само към монасите или определена категория верни, а към всички християни. Амин.
