Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (7 Votes)
123_1.jpgЦелта на тази статия е да запознае читателите с достиженията на църковното изкуство извън пределите на православния Изток, и по-точно в Средиземноморска Италия, където от X век имаме запазени исторически данни и свидетелства за православно влияние по тези земи. В археологически и писмени документи пред нас се разкриват величието и красотата на византийското православно изкуство и църковна музика, намерили своето място в съкровищницата на световната култура.
Изследването ще направи едно допълнение към сведенията за развитието и значението на византийската музика, която има своите блестящи творци и свидетелства и извън пределите на Византийската империя, какъвто е примерът с отражението на тази еклезиологично-културна вълна и върху териториите на Италия, в запазените кодекси в библиотеките и живата традиция на манастирите и до днес.
Песнопенията във византийската традиция в Южна Италия
През XI век Византия достига кулминация в своето културно и религиозно развитие. Този период се характеризира с наличието на две литургически традиции в Константинопол. Става въпрос за катедралната, основаваща се върху песенното богослужение на великата църква „Св. София” и манастирската традиция, основана на принципите на устава на Студийския манастир. След упадъка на песенното богослужение в императорската катедрала Студийският устав заема водещо място в богослужебната традиция на Изтока до навлизането на т. нар. „неосаваитски синтез”, който според Р. Тафт се основава на принципите на йерусалимското богослужение, и по-точно върху типика на св. Сава и остатъци от константинополската монашеска традиция. Според Димитрий Кономос този по-късен период е един манастирски „цъфтящ Палеологов музикален ренесанс”, който както и другите постстудийски литургични канони не намира поддръжка във „Велика Гърция” (областите от Южна Италия - Калабрия, Пулия и Сицилия), където според Тафт продължават да се използват старите репертоари - песенен и псалтикиен. Този процес на синтез отбелязва своята връхна точка през втората половина на XIV век, в периода на навлизането и утвърждаването на исихазма, когато идеята за мистично безмълвие побеждава и се утвърждава в литургическата практика на Православната църква. Това ново движение, носещо дълбоко нравствена и богословска характеристика, намира своето място в музикалните и химнографски творения, които запазват в чист и непроменен вид догматическите определения на вярата и дори им придават един небесен „ангелски” характер. В този период се появява т. нар. калофонно (сладкогласно) пеене, свързано с неовизантийската нотация, налице са големите ипостази (хирономични музикални знаци, служещи за определянето на начина на пеене), за чийто основател се счита св. Йоан Кукузел Ангелогласния от Великата лавра на Света Гора.
Йерусалимската богослужебна традиция, Константинополската - катедрална и монашеска, и Атонската традиция са запазени и съхранени и до ден днешен в практиката на много православни манастири от Южна Италия, а в Рим - елементи от Студийския устав в манастира „Гротаферата”.
Като пример могат да бъдат представени следните кодекси: Ръкопис Барберини 300 на гръцки език от XV век, Ръкопис Месина 154 от Университета в Месина от XV-XVI век; Ватикански ръкопис 872 на гръцки език от началото на XIV век; Ватикански ръкопис 791 на гръцки език от XVI-XVII век, Отобонски ръкопис 317 на гръцки език; Ръкопис 610 от Великата лавра на Св. Гора от XVI век, Ръкопис 1656 от Великата лавра на Св. Гора от XVII век ; Ръкопис 310 от манастира „Св. Екатерина” на Синай от XIV век.
Интерес представлява процесът на запазване на византийската музикална система и традиция в църковните песнопения на италианските гърци и албанци, благодарение на който могат да се констатират свидетелствата за консервацията и интерпретацията на оригиналните византийски текстове. Така например, що се отнася до начина на изпълнение на богослужението в молитвите на свещеника, „Отче наш” и „Верую”, изпълнени от народа имат речитативен характер, всичко останало е пеене: използват се бързи декламативни модулации на дяконите, интонирано пеене на псалмите, елементарен напев за четене на евангелията и химни за всички останали богослужебни текстове. Набляга се на чистото вокално пеене без всякакво използване на музикални инструменти, каквато е традицията в Западната църква. Пример за този вид византийско богослужение и начина, по който бива използвана византийската музика, могат да бъдат областите Контеса Ентелина, Медзоюзо, Палацо Адриано, Пиана делли Албанези, Палермо (църквата „Св. Николай-Гръцки”), манастирът „Гротаферата” край Рим, който запазва т. нар. мелодии-криптензи и мелодии от т. нар. модерна византийска семиография, позната като невмена нотация (терминът се отнася до песнопенията, които са в употреба и днес преди всичко в Гърция и Балканските страни и произлиза от реформата на Хрисант през 1821 г.).
Още в началния период на систематизация и оформяне на богослужебния процес в Южна Италия устната традиция изиграва огромна роля в запазването на автентичността на византийското пеене, с леки изменения и прибавки, наложени в процеса на взаимодействие с местни музикални фолклорни форми, характерни за Южна Италия.
Изследването на живата традиция ни дава възможност за по-пълно и вярно възстановяване на византийската мелодика. Тази традиция е била подчинена на онези промени и деформации, произхождащи от пеенето на другите народи, често малко цивилизовани, но приети от ценителите на изкуството. Лесно се познава, ако този вид промени идват от вече установени традиции и закони, общи за всички прояви на изкуството, които през вековете незабележимо го променят, или пък ако идва от просмукването на екзотични, варварски, антиестетични влияния, които обезобразяват и повреждат красотата на изкуството.
Така много от източно-православните албанци, които се преселват в Италия, носят със себе си културното, езиково и религиозно наследство на страната си. В Италия успявят да запазят както правото да използват езика си, така и мелодиите, които използвали в богослужението.
Първите емигрантски вълни от Албания към Италия датират от 1450 г. През 1470 г. емигрантите са приети от абата Паоло от манастира „Сан Адриано” и основават манастира „Сан Деметрио Короне”. В началото на 1600 г. се забелязват и други емиграции, дори на монаси от остров Крит и от други страни, след отварянето на манастира „Медзоюзо” в Палермо.
Произход и характеристика на песнопенията, запазени в гръцко-албанските колонии на Италия
Песнопенията по произход са не само византийски, както споменава Тардо, но с влияние и на локалната традиция. Сред по-важните песнопения, запазени в тази област, които представят с малки изменения идентичната мелодична структура, която се използва на Изток, е например „Христос возкресе”, гл. 1.
И така, основавайки се върху византийската музикална традиция, комплексът от тези песнопения, използвани преди това в Албания, в Мореа, в Близкия изток, пренесени след това и ревниво съхранявани в новите им седалища в Сицилия, имат своята несравнима стойност и носят една непроменяща се традиция, доказваща нивото на византийското изкуство. Литургическите мелодии, използвани по тези земи, в своята цялостност и комплексност произхождат от края на XIII и началото на XIV в., период, в който исихазмът на Изток достига своята богословска, литургическа и художествена кулминация.
Според Тардо албанците, дошли в Италия, напускайки своята родина и отхвърляйки османското робство, не пренасят със себе си последните новости на Константинопол, нито познанията и техниката на изисканите протопсалти, а една провинциална, планинска и архаична традиция.
Гръцко-албанските пес-нопения са се предавали през вековете от поколение на поколение, малко е било записаното върху хартия. В някои колонии поради липса на клир не е било възможно извършването на редовно богослужение за различните празници, вследствие на което много от песнопенията, които не били вече в употреба, са изчезнали. В Гърция обаче съществуват традиционни мелодии, които са запазени до ден-днешен благодарение на устната традиция на народа, но разбира се, по-голямата част от музикалното наследство се печата редовно още от началото на миналия век (много от първите печатни издания на литургическите книги на Православната църква са печатани в Италия, главно във Венеция и Рим през 16 в.). В събраните и съществуващи до ден-днешен в гръцкия Изток музикални съчинения, намираме екземпляри, които представят както древните принципи на мелодията и използваните в нея тоналности, така и по-нови, които показват периода на декаденс и промените, настъпили впоследствие в музикалното изкуство.
Архаизмът на вокалното итало-гръцко и итало-албанско изкуство се подчертава от кратките съзвучия на мелодията, които от своя страна заедно с византийското пеене на славянските народи дават предимство за навлизането на западната хармония и музикална изразност. Според Тардо влиянието на арабите и турците, от една старана, и итало-албанското - от друга, върху изграждането на мелодията, остава едно голямо свидетелство за музикалното изкуство на средиземноморските народи в периода XI - XIII в.
Внимателният наблюдател може да открие в тези мелодии една друга специфичност, реализирана от певци-експерти, отнасяща се до определени взаимодействия между нотите, които не дават с точност нито тона, нито полутона. Това ни навежда на мисълта за четвърттон. Имайки предвид физиологичното развитие и състоянието на вокалния орган при съвременния човек, променен, или по-точно, приспособил се към постоянната употреба на темперирания строй, той не е вече в състояние да изрази тези тонални нюанси. Само певец, който знае как да употреби гласа си, за да пее подобни мелодии, пълни с мелизми и украшения, знае как да покаже четвърттона, който намира място в цялостната невмена „обвивка” на мелодията. Тези характеристики на гръцко-албанските мелодии правят прецизно изследването и възстановяването на византийската музика.
Макар че музикалното богатство с течение на времето е изгубило своя блясък, това което е останало е достатъчно само по себе си, за да даде една комплексна идея за истинската красота на това традиционно пеене.
Тардо го определя „като един извор, от който извират естествени тонални форми, непроменени изцяло от влиянието на другите народи”. В този традиционен репертоар живо присъстват псалми, тропари, канони, катизми, кондаци и други литургически мелодии, богати на мелизматични и калофонични форми, елегантни речитативи, използвайки основните тоналности от Октоиха (става въпрос съобразно с модалната структура на осемте гласа - икоси: четири автентични и четири плагални).
Гръкоезичната музикална и химнографска традиция на Южна Италия
Трябва да се отбележи, че гръкоезичната богослужебна традиция от Южна Италия е запазила красотата, богатството и структурата както на богослужебния кръг, така и на св. Тайнства и чинопоследования от епохата на Византийската империя.
Свидетелствата на евхологиите, запазени и консервирани в библиотеката на манастира „Сантисимо Салваторе” в Месина, о. Сицилия, които са от студийски произход, но с някои промени под влияние на местната традиция, са в употреба и до днес в областите на т.нар. „Велика Гърция”.
В изследванията си върху византийските евхологии М. Аранц споменава за ръкописи, запазени в тези области още от X век.
С. Ферара, разглеждайки периода на майсторите и протопсалтите - създатели или преносители на древните мелодии в Средиземноморска Италия, също го свързва с новия стил, наречен калофония, като дава за пример музикални текстове с такъв характер. Той се базира върху свидетелството на Ръкопис Месина 161 от XIII век, запазен в библиотеката на Университета в Месина.
И така, мелодиите, запазени в итало-гръцко-албанските колонии, действително носят отпечатъка на византийското певческо изкуство в периода от XI до XIV век и традиционната вариантност на музикалните песенни форми, проникнати от местната народна традиция. Поради това не може да остане незабелязана за изследователя оригиналната красота на тези песнопения, които имат своята културна и богослужебна стойност.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/uwr 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...
Човек може да изглежда мълчалив, но ако сърцето му осъжда другите, то той бърбори неспирно; друг обаче може да говори от сутрин до вечер и все пак да бъде истински мълчалив, т. е. да не казва нищо безполезно.
Авва Пимен

   

© 2005-2016 Двери БГ и нашите автори. Препечатване - само при коректно посочване на първоизточника.