Мобилно меню

4.8666666666667 1 1 1 1 1 Rating 4.87 (60 Votes)

Заобиколен от вековни букови гори и обширни ливади, кацнал като лястовиче гнездо върху старопланинския връх Камен Лисец, Гложенският манастир „Св. Георги“ се намира на 12 км северно от Тетевен и на 2 км западно от р. Вит. Наченките на духовния живот тук чезнат в мрака на вековете. Гложенската обител не може да претендира, че е основана от титан на молитвата като Рилската, от византийски военоначалник, като Бачковската или от атонски таксидиот – като Троянската. Гложенските калугери не са съхранили дори фрагменти от летопис. В замяна на това те разполагат с една романтична легенда за основаването на манастира.

Нейният текст е научно оповестен едва през 1931 г. от Петър Мутафчиев в студията му „Из нашите старопланински манастири“.[1] Сказанието е написано върху отделен лист на 6 април 1870 г. от Павел Попов (чорбаджи Патю) от близкото село Видраре,[2] който заявява в бележка под текста, че го открива в „кондиката“ на манастира. В няколкото запазени манастирски поменици не е фиксирано подобно предание. Може би става въпрос за протограф в изчезнал поменик, предназначен за събиране на дарения в Украйна и Русия. През 1981 г. Боню Ангелов издава нов препис на сказанието, който се съхранява в пловдивската Народна библиотека „Иван Вазов“.[3] Издателят предполага, че този препис датира от периода 1830-1850 г., без да посочва основанията си. Почеркът със сигурност е по-късен и принадлежи на човек, завършил училище с изучаване на гръцки език. Пловдивският препис не може да се отъждестви с преписа на Павел Попов, понеже между тях се наблюдават десетина немаловажни ортографски, пунктуационни и лексикални различия. Мутафчиевият препис е по-стар, с доста повече надредни знаци и букви, но съдържа морфологични и смислови грешки, част от които са поправени в преписа на Ангелов. Писачът на Ангеловия препис е по-разсеян и изпуска цели думи. Ето някои различия между двата преписа на сказанието:

    М у т а ф ч и е в                                   А н г е л о в

   ω  чўдотворни їкони                        ω   чўдотворнeмъ иконе 

   На  прежде                                     на преже

   Во болгарскїя земли                        въ болгарской земли

   На камнïа                                       на камени

   Приход  цръковнагω                        на иждивенïя церковнаго

   ωбвïявити писанïем всякомў            ωбявити писанïем

   ωбïемлющи                                    обïемлющи иконў

Както начинът на изложение, така и отделни русизми в църковнославянския текст на сказанието подсказват, че неговият съставител вероятно е русин или украинец и то монах. Не отговаря на истината твърдението на Спас Ганев и Васил Найденов – автори на единствената до сега книжка за манастира, че легендата е записана „на хубав църковнославянски език през 17 столетие от българин“.[4] Категорично указание за времето, когато е създадено сказанието, се крие в една дума от неговия текст: „... такожде и политических бголюбивыхъ и доброжелателныхъ хрсіанъ...“. Прилагателното „политически“ означава светски лица или миряни, според ранното значение на този термин, заимстван от руския език от полски през първата половина на 18 в.[5] Следователно е изключена възможността легендата да датира по-рано от осемнадесетото столетие.

Според преданието, преди османското завоевание, „носима маниим Божим“, от Киев идва и застава на връх Камен Лисец икона на св. Георги. Като научава за това чудесно явяване на иконата, един киевски княз на име „Гложенски“, воден от силен пиетет към светеца, пристига на това място и съгражда на върха църквица и манастир. Той купува и малко земя за препитание на монасите и за издръжка на храма. Князът основава и две села в района – Киевски извор и Гложене. В края на изложението се твърди, че „недавно“ киевски монах на име Йосиф посещава Гложенския манастир и разказва за „видяната“ от него в Киево-Печорската лавра книга, която описва същото сказание. Писачът завършва със застраховката, че тези, които не вярват в истинността на изложението, могат да посетят Лаврата и да се убедят сами в нея.

Прави впечатление, че авторите, които приемат за чиста монета версията на сказанието, са непрофесионални историци, краеведи, географи като Йото Тодоров и Иван Йотов,[6] Марин Деведжиев,[7] Б. Николов и М. Манолов,[8] Милю Павлов.[9] Въпреки че в преданието липсват дати, Енциклопедия България твърди, че князът се казвал Георги Глож и дошъл у нас след завладяването на Киев от татарите [след 1240 г.].[10] А на другото място в същата енциклопедия се заявява, че Гложенският манастир е основан от Глож точно през 1224 г., а с. Гложене – през 1216 г.[11] Учените-професионалисти по правило се отнасят твърде резервирано към сказанието или рязко го отхвърлят. Сред тях са Павел Делирадев,[12]Васил Миков,[13] Николай Ковачев,[14] Георги Нешев,[15] Боню Ангелов.[16] Преди няколко години отношение по темата взе и Николай Дилевски, който разгледа сказанието предимно от езикови позиции и стигна до извода, че „загадката на Гложенския манастир чака авторитетен отговор“.[17] За развързването на този възел обаче са нужни комплексни познания от сферата на лингвистиката, историята, изкуствознанието, фолклора, както и обективно научно отношение, неповляно от конюнктурни нагласи.

За съществуване на киевски княз с фамилия Гложенски или с име Георгий Глож през 13 в. няма никакви летописни данни. Когато потърсихме паралели на гложенската версия, оказа се, че съществуват легенди за основаването на Изворския манастир във Видинско от руски княз „Извор Таворски“ през 12 в.,[18] също воден от хвърчаща икона и на Берковица от „руски воевода Берковица“, пристигнал с киевския княз Светослав към края на 10 в.[19] По всяка вероятност в тези мъгляви сказания намира отзвук споменът за владичеството на русина Яков Светослав в Северозападна България през 13 в. Той се назовава „император“ и дори сече собствени монети.[20] По негова поръчка е написан Номоканон през 1262 г., който е изпратен на Киевския митр. Кирил III.[21] С България е свързана и съдбата на русина Ростислав Михаилович, син на убития в Златната орда през 1245 г. Черниговски княз Михаил. Дъщерята на Ростислав Мария е омъжена за цар Михаил Асен (1246-1257), който дава на тъста си Браничевската и Белградската област.[22]

Етимологичният анализ на селищното име Гложене доказва, че то не може да произхожда от лично име Глож. Този ойконим по строеж е жителско име, т. е. първоначално означава „жители на местност Глог или Гложье“, както граждане „жители на град“, селяне „жители на село“, също местни имена като Гниляне, Мировяне, Подуяне и пр.[23] Нито в миналото, нито днес славянската антропонимия не познава лично име Глож, с което биха могли да се свържат селата Гложене в Тетевенско, Врачанско и в Сърбия.[24] В замяна на това околностите на Гложенския манастир и сега изобилстват с глогови храсталаци. Подобна е легендата за основаване на с. Гложйе (сега в Босилеградско) от някои си Глог.[25]

Главното оръжие в арсенала на тези, които търсят в Гложенския манастир сянката на киевския княз е фактът, че в редица извори тази обител се назовава „Киев“, „Киево“, „Киевска“. По-долу изброяваме запазените източници, повечето открити от нас, в хронологичен ред:

1) Постен триод в Свищовския музей № 153, преписан в манастира през 1619 г.:[26] „монастир[ъ] глаголием Киево“;

2) Ирмологий (Москва, 1683) в Чекотинския манастир до с. Калугерово, Ботевградско, с бележка от 1742 г.: „... Киовъ“;

3) Ръкописен договор от 1755 г. за плащане на манастирски данък, днес изчезнал:[27] „Киовьски манастиръ“;

4) Нови Завет (Москва, 1751) в Гложенския манастир с бележка от 1760 г.: „у манастира Киева“;

5) Евангелие (Киев, 1746), също там с бележка от 1767 г.: „у манастиръ... глаголеми Киево“;

6) Велик часослов (Киев, 1751), също там с бележка от 1777 г.: „у манастиръ Киево“;

7) Октоих за 1-4 глас (Москва, 18 в.) в Новоселския манастир, Троянско, с бележка от 1772 г.: „монастиръ, зовемаго Киевъ“;

8) Бронзов печат на Гложенския манастир от 1776 г.: „от[ъ] монастиръ Киева“;[28]

9) Сборник в Плевенския исторически музей № 165, преписан в Гложенската обител през 1810 г.: „нарицаемого Киевъ“;

10) Дървен печат на манастира от 1821 г.: „монастиря Киевскаго извора“.

Защо Гложенския манастир се нарича „Киевски“ във всички посочени източници? На този въпрос може категорично да се отговори, когато се разгърнат най-ранните запазени документи за Тетевенско – османските фискални регистри от 70-те години на 15 в.[29] Никополският санджак тогава включва вилает Киево (Киева), а в него – зиамет Киево. По имената на селищата, които образуват вилаета, се установява, че той обхваща Тетевенско и част от Ботевградско и Луковитско. Среднобългарското селище Киево, чието име се наследява от вилаета, не се среща в регистрите от 15 в. и, както предполага Христо Гандев, „навярно е било разрушено“.[30] Не е известно местоположението на с. Киево, но няма съмнение, че то се е намирало в близост до манастира. Някои автори го отъждествяват с махала Старо село на с. Голям извор, а други с развалините в м. Кулата (Калето), 1.5 км южно от манастира, сега в чертите на с. Гложене. И на двете места не са извършвани археологически разкопки.

Името на изчезналото българско селище Киево и името на днешната украинска столица Киев са свързани само поради обстоятелството, че те произлизат от общославянското лично име Кий (Кийо), което поне у нас не се употребява след Освобождението.[31] Старата руска антропонимия познава имена като Кийка, Кийко, Кияшко, също и фамилни имена като Киев, Кийков, Киевич. В Полша са известни личните имена Kij, Kijan, Kijanek, Kijaw, Kijek, фамилното име Kijski и пр. Основата на всички тези имена е общославянска – съществително кыекъ, кыяцъ, кыьцъ, което означава „топка, топуз на кантар; тояга с желязна топка на върха; удебелена тояга за удряне на тъпан“. С тези значения думата се среща в български, сърбохърватски, словенски, полски, чешки, словашки, горно- и долнолужишки, руски, украински, белоруски. В праславянския език първоначалното значение на основата *kū-jo е „бия, удрям, отблъсквам“. Сходни лексеми са на литовски kujis „чук“, kuja „кокила“, на латишки kuja „пръчка, тояга“, на литовски и древнопруски kugis „чук“.[32]

Топоними, производни от Кий, се срещат по цялата славянска етническа територия в Източна и Централна Европа – в България, Гърция, Югославия, СССР, Полша, ГДР, Чехословакия. Ще посочим някои подобни топоними у нас: 1) Кий – име на местности до Косово и Нареченски бани, Смолянско; 2) Кийовец – връх до Чипровци, Михайловградско; 3) Кийковското – м. до с. Дълбок дол, Троянско; 4) Кив (Киев) – кладенец до с. Градница, Севлиевско; 5) Киевица –пасище до кв. Зла река на гр. Априлци, Троянско; 6) Киешкото – м. до мах. Кореци на с. Столът, Севлиевско; 7) Горното Киево – м. до с. Кръвеник; 8) Киевото – м. също там; 9) Кищица (от Киевщица) – река до с. Кръвеник; 10) Киешка долчина – река до с. Кръвеник; 11) Киеците –колиби на с. Кръвеник; 12) Киевски колиби – до с. Идилево, Севлиевско; 13) Киевци – колиби до с. Поповци, Габровско; 14) Киевото – м. до Попниколчовци, Габровско; 15) Киевото – м. до Ветринци, Великотърновско; 16) Киевски орници – м. до Поповци, Габровско; 17) Киевско кале – до село Розово, Пловдивско; 18) Кев (Киев) град – крепост до село Варвара, Пазарджишко; 19) Кий дол – до с. Люблен, Поповско; 20) Киевска чешма – извор при с. Лясково, Кърджалийско, и др.[33]

Следователно основният аргумент на тезата, че Гложенския манастир е основан от киевски бежанци, не издържа критика. Не по-малко наивна е народната мълва в Югославия, която твърди, че манастирът Русиница по Призрен бил построен от руски преселници.[34] Манастирът води името си от планината, в която е разположен, а тя на свой ред е свързана с мъжкото име Русин, популярно през Средновековието. Народната етимология асоциира името на изчезналото с. Лехово, Валовищко, със заселването на бежанци от руския гр. Лехи. Личното име Лех обаче принадлежи на митичен основател на Полша.[35] Някои любители на историческите импрoвизации смятат, че имената на р. Рыла и гр. Рылск в Курска област на Южна Русия произхождали от имената на Рилския манастир. Но и тези топоними имат общославянски произход, тъй като са произволни от корена на глагола рыти, рыя „рия, ровя“.[36]

Епизодът с летящата по въздуха икона, който е съществен в гложенското сказание, отвежда към сферата на религиозния фолклор. Най-известното подобно предание разказва за прелитане на чудотворната икона на св. Димитър от Солун в Търново преди избухването на въстанието на Асеневци през 1185 г.[37] Пол Люка, който посещава Бачковския манастир през 1706 г., предава твърдението на монасите, че грузинската икона „Св. Богородица“ била дошла сама от Кавказ.[38] Летящи икони показват местата на основаване на редица други манастири като „Пречиста“ до Кичево, „Бигор“ в Дебърско, мъжкия до Калофер.[39] При пожар в габровската църква „Св. Параскева“ през 1798 г. оцеляла само храмовата икона, която успяла да избяга в с. Враниловци и на мястото е построена по-късно църква.[40] По долината на р. Цирополска до Разлог се намират скали, наречени Светиците. Там се озовали икони, възмутени от безнравствения живот в местен манастир.[41] Като констатира силната религиозност на пловдивските жители през миналия век, Иван Богоров пише: „Тяхната набожност достига и до фанатизъм... Тъй някой чясто вижда светите куни да хвъркат от лоза на лоза, из къща в къща и хората вкупом да тичат да палят вощяни свещи пред тях и да ся покланят“.[42] О. Неофит Бозвели предупреждава, че подобни слухове са „лъжливи басни и приказки“, а разпространителите им – „покривала притворности ухищрения“.[43]

Повечето български разкази за летящи икони-основателки следват атонски модел. Чудотворни икони от този род са запазени в много светогорски манастири. Разказва се, че една икона „Св. Георги“ в Зографския манастир дошла по морето, бягайки от „сарацините“. Друга икона „Св. Стефан“ в манастира „Костамонит“ пристигнала сама от Йерусалим по време на иконоборческите смутове. Третата икона в „Ивер“ изминала същия маршрут и застанала над вратата, поради което се нарича  „Св. Богородица Портаитиса“. Сотирис Кадас пише: „Монасите разправят много истории и предания относно идването на тези икони в Света гора, твърдейки, че те са дошли по чудотворен начин като дарове от разни места, но главно от Константинопол. Най-често срещаната  версия е, че те пътували до Атон по морето, след като били поверени на вълните от бившите им собственици. Те се опитвали да ги спасят от съкрушителния гняв на иконоборците, а по-късно от неверници-завоеватели“.[44] Прави силно впечатление, че местоположението на Гложенския манастир върху отвесна скала и неговият архитектурен план (затворен двор с каменна кула) напомня за атонските обители.

Старата църква на Гложенския манастир, която киевският княз уж построил на връх Камен Лисец, днес не съществува. Полуразрушена от земетресението през 1913 г., тя е досъборена през 1929-1930 г. и на нейно място е издигнат нов храм в протестантски стил, проектиран от завършилия в Германия арх. Борис Иванчев от Ловеч. Според описанието на Спас Ганев и Васил Найденов, старата църква е малка, еднокорабна и едноапсидна сграда с размери 5.10 х 4.30 м.[45] Тя е градена само с камъни и хоросан от вар и пясък, а сводът е олекотен с тухли. Светлината прониква през едно прозорче на южната стена. На запад храмът продължава в притвор, строен по-късно от наоса, понеже сводът е каменен. Притворът се осветлява от южен прозорец, а в него се влиза през две врати от южната и западната стена. Дебелината на стените варира от 0.70 до 0.90 м. С други думи, старата манастирска църква не се отличава с архитектурните членения и декоративните елементи, характерни за среднобългарската или древноруската епоха. Тя е явно строена в епохата на османското робство.

Иконографската програма на църквата напълно следва установения през късното Средновековие стандарт в нашето изкуство, както се установява от описанията на Петър Мутафчиев[46] и Иван Енчев-Видю.[47] Подборът на образите и цокълният орнамент от рисувани драперии в наоса на храма отвеждат към 16 в. От стария иконостас са оцелели само царските двери, които са пренесени в църквата на близкото с. Малък извор. Плитката дърворезба, геометрично-плетеничният балкански оранмент, стилът на изобразеното „Благовещение“ дават основание да се заключи, че дверите и целият иконостас датират от втората половина на шестнадесетото столетие.

В притвора на манастирския храм е нарисуван цикъл с мъченията и чудесата на св. Георги, чиито надписи са смесени – гръцки и български. Тук иконографският регистър явно е оформен под силно атонско въздействие, защото включва предимно отшелници и юродиви светци. Не липсват и редки битови детайли като червените варени раци на масата в композицията „Старозаветна Троица“. В притвора нимбовете на светците са релефни, щамповани с розетки и покрити със златен варак. Тази практика възниква във Византия през 13 в.,[48] но се разпространява масово по нашите фрески и икони през 17 в. Няма съмнение, че притворът на манастирската църква е строен и декориран именно тогава.

Върху южната страна на притвора между вратата и прозореца са били изобразени четирима миряни, обозначени като „ктитори тетевенски“. Те са облечени в кафтани и шуби, украсени с дълги, хоризонтално разположени на гърдите петлици и сферични позлатени копчета. По кройка, композиция и орнаментика носиите на четиримата се отнасят към 17 в. Близки до тях са костюмите на ктиторите, рисувани в Арбанаси (1648 г.) и Бачково (1643 г.).[49] Тук споменаваме за тези образи, защото при окончателното разрушаване на църквата през 1929 г. близо до северната стена на наоса е разкрит под дъските на пода гроб на мъж. В него са намерени не само кости, но и остатъци от скъпа сърмена дреха и „около десет“ метални кръгли копчета от позлатено сребро. Предполага се, че тук „бил погребан или основателят на манастира, или видно духовно лице от онова време“.[50] Копчетата не са владишки, както гадае Н. Дилевски.[51] Подобен тип копчета се срещат масово в българските некрополи от 13-14 в. и се запазват до 18 в.[52] Според нас, в гроба на манастирската църква е положен през 17 в. един от четиримата тетевенски ктитори, а не митичният Георги Глож или фенерски владика.

В храма на Гложенската обител е запазена в отделен кивот икона „Св. Георги“, която, както и досега се твърди, е донесена тук от киевския княз. Никой не се е опитвал да отговори на основните въпроси за нейния произход и датировка. Петър Мутафчиев дори заявява, че „за иконата, която дошла от Киев, никой не знаеше нищо“.[53] Милю Павлов пише, че иконата била изрязана „върху чемширено дърво“ (!).[54] Фотографии на иконата са публикувани само от Спас Ганев, Васил Найденов и Георги Чавръков.[55] Същата икона през 1827 г. е покрита със сребърна обковка, която възпроизвежда живописния сюжет и добавя някои подробности. Една година преди това, в 1826 г., видният наш зограф Иван Попрайков добавя около иконата широка рамка, върху която рисува Светата Троица и сцени от житието на св. Георги.[56]

Неотдавна с разрешението на игумена на Гложенския манастир ние свалихме за първи път обковката и проучихме иконата. Тя се нуждае от реставрация, понеже върху нея е наслоен на места значителен пласт от дима на свещите и тамяна. Първото нещо, което озадачава в иконата е найната основа – иглолистно дърво, а не широколистно, както при българските икони. То не е нападнато от дървояд, запазено е добре и във никакъв случай не е отрязано преди 750 години. Върху иконата е изобразено Чудото на св. Георги със змея. Светецът в броня на римски пълководец е яхнал кон, който скача диагонално от долния ляв ъгъл към горния десен ъгъл, но с предните крака и главата си е извърнат леко към зрителя. Под и пред коня е проснат по гръб вече мъртвият змей, с отпуснати лапи и озъбена паст. Той има туловище на крокодил и навита опашка на змия. Вдясно на втори план стои царкинята, която държи въже, с което е вързан змеят. Зад нея се издигат реалистично нарисуваните кули и здания на градска архитектура. Вдясно горе от светъл небесен сегмент, обвит от облаци, излита ангел, който с лявата си ръка носи палмова вейка (символ на мъченичеството на св. Георги), а с дясната – корона за него. По този начин функцията на светеца-змееборец е допълнена с ролята му на триумфатор.

Чудото със змея, което е най-популярното на св. Георги, възниква в православно-монашеска среда вероятно през 8 в. То е фиксирано в ръкописите за първи път през 12 в., а е облечено в литературна форма още към края на 9 в. И до днес мнозина са убедени, че това чудо отразява древноезически представи от Египет, Месопотамия, Гърция или Тракия, но подобни предположения се разминават с действителността.[57] Виктор Лазарев с пълно право отбелязва: „Oбразът на змеeбореца Георги е неизвестен на ранохристиянското и рановизантийското изкуство, поради което извеждането му от аналогични антични и източни предобрази е лишено от всякакво основание“.[58] Атанас Божков оповести без илюстрации няколко релефа в туниския музей „Бардо“, които според него илюстрирали Чудото на св. Георги и произхождали от 6-7 в.[59] Тези изображения нямат нито паралели, нито приемници и трудно могат да бъдат приети като достоверни. Най-ранните известни изображения на Чудото са запазени в арменската църква на о-в Ахтамар от 915-921 г.[60] и пещерните храмове на Кападокия от 10-11 в.[61] Тази сцена е сравнително чужда на класическото византийско изкуство, но получава известна популярност след кръстоносните походи. Първият наличен руски пример в Чудото е увековечен в стенописите на църквата в Стара Ладога от 12 в.[62] В Сърбия Чудото е представено във фреските на Джурджеви ступови (12 в.), Старо Нагоричино и Дечани (14 в.).[63] Първите по хронология икони на св. Георги, свързани с Украйна, са: 1) фронтален допоясен образ с меч и копие от 11-12 в, темпера върху дърво; 2) образ в цял ръст с копие и щит плюс 12 житийни клейма, дърворезба от 12-13 в.; 3) змееборец, без ангел, икона от 14 в.; 4) змееборец, с ангел, който държи копието, икона от 15 в.[64] Налага се изводът, че през епохата, когато живее хипотетичнят Георги Глож, сцената със св. Георги и змея е по-скоро изключение, отколкото правило. Освен това увенчаващият ангел, който се вижда на гложенската икона, се появява в Чудото едва през 15 в.

Тук ще набележим основните моменти от метаморфозите на змейската фигура в изкуството, тъй като те са решаващи за определяне датировката на гложенската икона. В православната и въобще източната иконография от 10 до 19 в. е наложено като стандарт такова разположение на образите на коня на св. Георги и змея, при което двете тела са предадени паралелно, а главите им са вдясно на зрителя. В края на готиката западните творци започват да прилагат друг вариант, при който конят и змеят са дадени паралелно, но главите им са вляво. В някои случаи тази схема се дължи на обърнат шаблон, но обикновено чрез нея се търси съзнателна антитеза на източния модел. Могат да се изтъкнат редица примери: релеф в двореца „Вико Меле“ в Генуа от 14 в.,[65] миниатюра на Стефанески от същия век,[66] ранна картина на Рафаело (1483-1520),[67] дубровнишка икона от 16 в.,[68] украинска икона от 16 в.,[69] румънска икона от 19 в.[70]

Това подреждане на фигурите заляга и в герба на Молдовската и Сучавската митрополия.

Ренесансът реабилитира змея от пасивно животно, обречено на заколение, в равностоен и даже опасен противник на св. Георги. Като се започне от 14 в., художниците в Европа рисуват Чудото във вид на двубой между св. Георги, облечен като рицар и носещ се устремно наляво (понякога надясно) и изправения обикновено на задните си лапи дракон. Неслучайно Еразъм  Ротердамски възкликва: „От св. Георги те си създадоха нов Херакъл“.[71] Примерите са многобройни и тук няма да ги изброяваме. В един релеф на Мишел Коломб и Жером Нашеро от 1508-1509 г. змеят е натрошил копието и го гризе от ярост.[72] Карло Кривели към края на 15 в. рисува как светецът, не успял да убие звяра с копие, нанася последния удар с меч.[73] Същият момент е изобразен в рисунка и картина на Рафаело Санти (ок. 1506 г.),[74] скъпоценната баварска мощехранителница от 16 в.,[75] скулптура на Ханс Брюгеман от същото столетие[76] и пр.

Особено място в иконографията на св. Георги заемат изображенията, при които той и змеят се движат в противоположни посоки. За да порази дракона, св. Георги се обръща назад с виртуозно винтообразно движение и нанася удар с копие зад хълбока на коня. Този атлетичен замах възниква през Античността и е отразен в ранносредновековния Барберинов диптих от слонова кост.[77] Открива се също върху византийски каменен релеф от 13-14 в. и новгородска икона от 15 в.,[78] в грузински фрески от края на 14 в.,[79] стенописите на Кремиковския манастир от 1493 г.,[80] гръцка миниатюра от 15-16 в.,[81] гравюра на Дюрер от 1502-1503г.,[82] руска икона от първата половина на 16 в.[83]

На гложенската икона змеят не е нито пасивен, нито агресивен, а е мъртъв, скован в rigor mortis. На пръв поглед изглежда абсурдно, че драконът вече е умрял тогава, когато светецът-воин още нанася удара. Смъртта на звяра противоречи и на нарисуваното въже, с което църкинята вече го е вързала и възнамерява да го отведе в града. Но времето и пространството в иконописта се подчиняват на собствени закони, които често са конвергентни. Може да се приеме, че образът на мъртвия змей косвено подчертава подвига на светеца и служи за неговото идеализиране, но той не е присъщ на традиционното източно изкуство. Създаването му може да се търси в рицарското изкуство на късната готика с неговата пристрастеност към гротески, ужаси, чудовища и трупове. Предходният стадий се съзира в един испански полиптих от първата половина на 15 в., на който св. Георги е без кон, но промушва проснатия гърбом змей.[84] В една скулптура на Бернт Нотке от 1489 г., сега в Стокхолм, змеят е счупил копието, повален е по гръб и светецът го съсича с меч.[85] Змеят е паднал гърбом в гербовете на градовете Високе мисто (1471 г.) и Лаун (1473 г.), както и в шампа на Кранах от началото на 16 в.[86] В картина на Мантеня (ок. 1465 г.) и две гравюри на Дюрер (1502-1508) змеят лежи на земята като полуразложен труп.[87] Драконът от една венецианска икона (16 в.) по гръб захапва копието, като го сграбчва с две лапи.[88]

Всички известни на нас православни изображения, на които змеят е мъртъв по гръб, датират от 18 и 19 в. – румънска дърворезбена икона от 1730 г.,[89] гравюра на Христофор Жефарович от ок. 1748 г.,[90] илюстрация в Ерминия на Раду зограф (влах) от средата на 18 в.,[91] брашовска икона от 1753 г.,[92] две гръцки гравюри от 1783 и 1804 г.,[93] друга трансилванска икона на стъкло от края на 18 в.[94] и 1835 г.,[95] няколко наши икони от 18-19 в.[96] Други късни произведения онагледяват развръзката на Чудото – св. Георги вдига копието след удара, а от умиращия змей шуртят обилни струи кръв. Този натуралистичен момент се вижда на икона от миналия век в кипърския манастир Кико.[97]

Заключението е, че образът на мъртвия дракон в гложенската икона не може да бъде от 13 в. Реалиите в иконата също принадлежат на много по-късна епоха. Св. Георги е нарисуван в броня от две релефни пластини с орнаменти и дълъг плащ (палудаментум). Краищата на кожената куртка под бронята са оформени в декоративни ленти – практика, наложена през Ренесанса, когато този вид доспехи са възкресени като парадна униформа.[98] Широкото стреме, на което стъпва светецът, не е известно на Запад преди разцвета на барока през 17 в.[99] Късен произход имат и овалните медальони по каишите на коня, и разкошната барокова архитектура, която служи за фон. Още по-късна заемка от римокатолическото изкуство представлява лъчистият нимб на св. Георги. Но неопровержим terminus post quem за датирането на гложенската икона е нейният надпис, който се различава от надписите на старите икони по своята многословност и палеографски белези. Той е написан с руския граждански шрифт, въведен от цар Петър I Велики с указ от 1710 г.[100]

Всички доводи и съображения, посочени дотук, водят до заключението, че иконата „Св. Георги“ в Гложенския манастир е създадена в Украйна и вероятно в ателиетата на Киево-Печорската лавра през първата половина на 18 в. По същото време не без помощта на киевските монаси е фабрикувана легендата за основаването на Гложенската обител, която се основава на съвпадението между популярното сред народа име на манастира („Киево“) и името на украинския град. Киевският калугер Йосиф, посетил „недавно“ Гложенския манастир, може би е тъждествен с архим. Йосиф от Великата лавра, вписал името си през 1666 г. в един от зографските поменици,[101] или с русина Йоасаф, преписал служба за св. Йоан Рилски през 18 в.[102] Предпоставка за появата на сказанието е бедността на гложенските монаси, които не са в състояние да платят за препоръчителна патриаршеска грамота за просия в Украйна и Русия и са принудени да прибягнат до откровена фалшификация.

Духовните връзки между Гложенския манастир и украинската култура през 18-19 в. се изразяват и в придобиването на редица старопечатни книги, главно чрез дарения на миряни. Повечето са публикувани от Петър Мутафчиев, без опит за уточняване на датировките им при дефектните екземпляри и без анализ на приписките от ктитори и читатели. По-долу изнасям сведения за тези украиски книги и цитирам с коментар вписаните бележки:

1. Апостол. Без титулен лист, но по типографските особености се установява, че е печатан в Киево-Печорската лавра през 1738 г.[103]

Включва 11 + 320 листа и гравюри от йером. Макарий и Григорий Левицки. Подвързията е българска, с дървени корици и кожа, от 19 в. Бележки няма.

2. Евангелие (Киево-Печорска лавра, 1746 г.).[104] Съдържа 12 + 439 + 44 л. Гравюрите са от А. Козачовски и от друг, скрит зад инициала Г. Подвързия – дъски с кожа. На предната корица е щамповано разпятие, а на задната – Богородица на трон. Бележка по полетата на първите листове: „Сеï евангелïе приложи Марко, ωтца Пеïω, мати Съба, ωт село Тетевене у манастиръ стго Геωргïя, глаголеми Кvево, више село Гложане при ïгумена Харитонъ ïермонах и попъ Теωфанъ и попъ Деωнісїя въ време владика Анθимъ въ лето 1767, мсц април 14“. Ловчанският еп. Антим е избран на този пост през април 1757 г. През 1774 г. вместо него вече се споменава Паисий.

Втора бележка на форзац 2а с калиграфски курсив: „1874 априлïа 13ыи настоящето евангелїе повезахъ азъ Архимандритъ Кирилъ на времето [на] егумина ота [отца] х. Евтиміа іеромонаха“. Професионалната обиграност на подвързача-калугер подсказва, че това не е нито първата, нито последната подвързана от него книга. И двамата отци са известни като сподвижници на Васил Левски.

3. Псалтир (Киево-Печорска лавра, 1750).[105] Включва 9 + 37 + 337 листа. Гравюрите са създадени от Аверкий Козачковски, йерод. Севаст и някой си Ф. Б. Българска подвързия с дъски и кожа от първата половина на 19 в., ако се съди по водния знак на форзаците с литери AFG. Бележка по първите листа: „1772 мсц маи 4 сеï псалтиръ приложиха христïане пра[во]славни ωт Тетевен Генчо, Пело, Тодор, Танчо, Марко златаре и прочи все Дочо, Петко, Маринъ, Велω, Кирилъ, Стоіко, Радославъ, Аврамъ, Гуцо, Витанъ, Маврудiо, Петръ, Петко, ч[ада]“. Тук са изброени редица от членовете на златарския еснаф в Тетевен, който притежава самостоятелна чаршия, изгорена от кържалиите през 1801 г. Радослав (Хаджиганчов) подарява отделно Пролог, ч. I (Москва, 1779), през 1790 г.

4. Часослов (Киево-Печорска лавра, 1751).[106] Съдържа 3 + 378 л. Има само 2 гравюри от I: Ф (йерод. Филарет) и о. Геронтий. Частично запазена бележка по първите девет листа: „1777 мсцъ мар 4 сïя книга проложеъ Марко Панчо Iωто прил... и у монастиръ Кvево храмъ стго Георгïа у Те[тевен] при игумена Харит... и при попъ...“.

5. Патерик Киево-Печорски (Киево-Печорска лавра, 1768).[107] Обем 1 + 10 + 11 + 209 + 1 + 15 листа. Текстът има 44 илюстрации от гравьора Л. Т. (Леонтий Тарасевич). В някои екземпляри, какъвто е гложенският, фронтисписът е подписан от друг известен график – Яков Кончаковски. Българска подвързия от 19 в. Бележка на форзац 1б: „Испитахъ перо и мастило, дали перо не фала или рука трепера, азь попъ Златань Златановъ ωт Тетовене писахъ, куги държаха манастиря поповете ωт Тетовене: попь Влчω, [по]пъ Хачω, попъ Витанъ, [п]опъ Лало, попъ Грозω, попъ Георги и тази година развалиха крежелиете Тетωвене мсцъ мартъ денъ 7 1801, даскалъ Өодръ са намери на манастиря“. По-долу на същия лист: „Та затова поть писаль азь попь Грозω, да го чете кои са намери у манастиръ и да ни прости насъ грешни“. Трета бележка на форзац 3а: „Jωанникїй jеромонахъ прочети това патерикъ 1841 [година]“.

6. Псалтир (Киево-Печорска лавра, без титулен лист, но установихме, че е печатан през 1776 г.). Обхваща 2 + 29 + 550 листа. Освен фронтисписа има само две гравюри – „Успение“ и „Давид“, от някой си Л. П. и йерод. Филарет.[108] Българска подвързия от 19 в. Бележка с руски курсив от 18 в. по л. 1-6: ,,[Сия] книга, [нази]вашеся Псалтир с часословом, дана монаху Jоасафу церкви Успениа пресвятия Богородици монастωре (!) Тирици... за отпущение греховъ Өекли, чада... Иванъ...“.

7. Цветен триод (Москва, 1777). Съдържа 324 листа. Стандартна подвързия с дъски и кожа от 19 в. Бележка  на титулния лист: „Сия триωд цветная куплена ωт еромонаха Фи… Ценов, 10 лева дано за денги скита Поляни…“. Споменатият тук скит Воронополяна се намира в Буковина (днес в Украйна) и през втората половина на 18 в. е един от главните центрове за преписване и разпространяване трудовете на именития възродител на исихазма и плодовит преводач архим. Паисий (Величковски; канонизиран през май 1988 г.).[109]

Втора бележка със зелено мастило и руски курсив под първите листове на Триода: „Сiю книгу трioдъ цветную во обителъ православною Мотренинского монастриря подарил е херсонскiи протопопъ Joаннъ Богдановичъ 1782 года jюня 8 дня“. По наша молба преподавателят в Одеска духовна семинария П. Ф. Ерьомин прегледа всички течения на вестника Херсонские епархиальные ведомости (1880-1917) и ни съобщи, че в него името на прот. Йоан Богданович е отбелязано два пъти. През 1786 г. архиеп. Никифор (Теотоки) разрешава на Богданович да увеличи енорията на гръцката църква „Св. Софѝя“ в Херсон със 100 венчила за сметка на другите храмове.[110] През 1791 г. Богданович преговаря с инж.-полк. Корсаков за строеж на църква „Успение“ в града.[111] Други документи от Херсонския областен архив с дати 1783 и 1791 г. свидетелстват за глоби, платени от прот. Богданович по повод незаконен внос на чужди нотни издания.[112] Вероятно те са печатани в Полша за нуждите на римокатолическото богослужение.[113]

Постният триод е първоначално подарен на Матронинския мъжки манастир, който се намира до с. Каменка, Черкаска област, ок. 150 км югоизточно от Киев. Споменат е за първи път в документи от 1568 г., разрушен е в средата на 17 в. и е въобновен през 1717 г. Назначеният за игумен през 1753 г. архим. Мелхиседек Значко-Яворски участва в подготовката на въстание през 1768 г., наречено „Колиивщина“, а след разгрома му е заточен. През 1917 г. манастирът има 6 монаси, 86 послушници и 250 десетини земя.[114] Не е изключено книгата да е преминала в Гложенската обител чрез брата на Матронинския манастир о. Анатолий Мелес, който от 1749 г. живее в атонския манастир „Св. Павел“ и често пътува през нашите земи, за да събира волни пожертвувания във Украйна.[115]

8. Постен триод (Москва, без титулен лист, но по типографските белези се датира от 1777 г.). Съдържа само 257 листа, докато пълните екземпляри обхващат 646 л. Подвързията е българска, с дъски и кожа, от 19 в. Украинска бележка по първите листове: „Сiу книгу постную трiодъ подариле въ обителъ свато троицкую православною Мотренинского манастиря протопопъ херсонскiй Joаннъ Богдановичъ 1782 года jюня 8 дня“.

9. Исаак Сирин, Слова (без титулен лист). Анализът на текста и типографските белези дават въможност да се конкретизира, че книгата е печатана в молдавския манастир „Нямцу“ през 1812 г. Тази печатница е основана през 1807 г. от митр. Вениамин (Костаки). Преводът от гръцки на църковнославянски език на Словата е извършен от украинеца архим. Паисий (Величковски; 1722-1794), който го допълва с обширен предговор.[116] Автографът с превода се пази в Библиотеката на Румънската академия на науките в Букурещ под №140. Подвързия с дъски и кожа, изготвена вероятно в Румъния, в началото на 19 в. Бележка по първите листове: „[Сия] книга намерих азе, Костандин, синь Петкоф Боюфь казанџи, тетовиянъ, у време размирно у Молдова у кадилакат Фокшански у село Совежа укесана [окъсана] на конца сия книга до лист 163 и са потъ писахь на конца. Щоту е приехъ сие книга азе, хаџи Михаль, ωт Николчя писцове ωт Фокшанъ. Азе сторихь теслимь [тур. – предадох я] на свети Георгие, Гложенски монастирь. Щото ми порачаха, исплних си должнество мое, щото ми  предаде на руку моя и азе е дадух на ωт ца агумена Килила [Кирила] на ωбителе стагω великωмученика Георгие, Гложенски монастирь, 1825 месец юлие 5“. Авторът на тази бележка – хаджи Михаил Стоянов от Тетевен, е един от най-щедрите български дарители през първата половина на миналия век. Той е вписан с домашните си няколко пъти в гложенските поменици, а през 1826 и 1827 г. заплаща за фиксиране на сребърна обковка и добавяне на рамка със сцени около храмовата икона „Св. Георги“ в Гложенския манастир. През 1845 г. той се замонашва в Рилския манастир, където и умира. Животът му заслужава отделна биография.

Втора бележка на лист 163а: „Толкоз намерих Костадин[ъ] Петкофъ Бою[въ] казанџи Тетованъ 1824 ноември: 28“.

Трета също там: „... Исаака Сυрiна дарована з монастыря молдовлахїйскагω Нямецкагω во святую Аөонскую гору в монастырь…“.

Четвърта на гърба на същия лист: „1867 февруариа 25 да се знае кога го преписа Iсакъ Сиринъ ωт край до край попъ Симеонъ х. Пенчовъ, на горното училище беше учитель, а ась бехъ епитропъ школски тогасъ, асъ Григориа Симеоновъ Спасовски мазажи“. Двамата възрожденци, любители на книжнината, са жители на  Етрополе. Григорий Спасов (1838-1887) е и секретар на градския революционен комитет. Неговата двуетажна къща с търговска маза е напълно запазена в града.

Пета бележка на същия лист: „Да се знае куга стояхъ на монастиря и ма направи даконъ Дионисий владика на... Joто Даковъ от Гложанъ...“. Екзархийският митр. Дионисий II ръководи Ловчанската катедра от юли 1873 до май 1875 г., когато умира внезапно.

Гложенският манастир, основан по всяка вероятност през втората половина на 16 в., се присъединява към потока на българо-украинските отношения в началото на осемнадесетото столетие. С помощта на киевски духовници се изковава умела местификация, която утвърждава репутацията на обителта и спомага за подобряването на финансовото ѝ състояние. През втората половина на 18 и началото на 19 в. гложенските калугери си набавят украинска богослужебна и дадактична литература на църковнославянски език, обикновено чрез дарения на богати занаятчии от близкия гр. Тетевен. Книгите са подарявани най-често двадесетина години след издаването им и някои от тях вече са употребявани в южноукраински манастири и църкви. Тази книжнина е четена и дори преписвана също от многобройните поклонници в Гложенския манастир в епохата на Възраждането.

 ________

* Първоначално текстът е публикуван в сп. Исторически преглед, 1-2, 1992, с. 85-98 (бел. ред.).

[1] Мутафчиев, П. Избрани произведения, 2, С. 1973, с. 355-357.
[2] За него виж: Патев, Н. Из миналото на Тетевенско и Ботевградско. Историко-етически опит, С. 1936. Тази книжка всъщност е история на с. Видраре.
[3] Ангелов, Б. „Неизвестен препис на Сказание за основаването на Гложенския манастир“ – В: Известия на Народната библиотека „Кирил и Методий“, 16 (22), 1981, с. 379-384. Срв.: Димитриевский, А. А. „Руские афонские монахи-келлиоты и их просителные писъма, рассылаемые по России“ – В: Труды Киевской духовной академии, 10, 67-107; 11, 1906, с. 298-360.
[4] Ганев, С., В. Найденов Гложенският манастир „Св. Великомъченик Георги Победоносец“, Ловеч 1837, с. 22.
[5] Фасмер, М. Этимологический словарь русского языка, 3, М. 1987, с. 310.
[6] Тодоров, Й., Ив. Йотов-Кемала Васильовската планина, С. 1974, с. 19.
[7] Деведжиев, М. Кратка история на селищното развитие по българските земи, С. 1979, с. 169.
[8] Николов, Б., М. Манолов Огнища на българщината, С. 1979, с. 51-52.
[9] Павлов, М. Минало незабравимо (исторически очерци за Тетевенския край), С. 1985, с. 14-17.
[10] Енциклопедия България, 2, С. 1981, с. 85, 114.
[11] Пак там, с. 114.
[12] ЦДИА, ф. 526, оп. 1, а. е. 753, л. 144; а. е. 745, л. 249.
[13] Миков, В. „Локализиране на някои изчезнали антични и средновековни селища и крепости в България“ – В: Археология, 4, 1968, с. 41.
[14] Ковачев, Н. „Средновековното селище Киево, антропонимът Кий и отражението му в българската и славянската топонимия“ – В: Известия на Института за български език, 16, 1968, с. 129.
[15] Нешев, Г. Български довъзрожденски културно-народностни средища, С. 1977, с. 218-220.
[16] Ангелов, Б. Цит. съч., с. 380.
[17] Дилевски, Н. „Легендата за Гложенския манастир – историческа действителност или продукт на народното творчество“ – В: Векове, 1-2 1982, с. 101.
[18] Атанасов, В. „Изворски манастир“ – В: Просвета, № 106-107, Видин 1-20 април 1934.
[19] Софроний Врачанский Житие и страдания на грешния Софроний, Л. 1976, с. 134, бел. 230.
[20] Petkova, I. „Quelqus notes concernant le titre de despote de Jakob Svetoslav“ – In: Etudes balkaniques, 4, 1978, p. 75-80; Петкова, И. „За смъртта на деспот Яков Светослав и съдбата на Видинската област след нея“ – В: Аспирантски сборник, 2, Велико Търново 1978, с. 37-48; Дочев, К. „Монетосечението на деспот Яков Светослав“ – В: Нумизматика, 1,  1980, с. 3-8.
[21] Щапов, Я. Н. Византийское и южнославянское правовое наследие на Руси в XI-XIII вв., М. 1978, с. 146-153; Българската литература и книжнина през XIII в., ред. И. Божилов и С. Кожухаров, С. 1987, с. 196-197, 305. Срв.: История на България, 3, С. 1982, с. 259, 274, 276, 277, 426.
[22] Божилов, И. Фамилията на Асеневци. Генеалогия и просопография, С. 1985, с. 108; Тодорова, С. „Дъщерята на Ростислав Михайлович и събитията в България от средата на XIII в.“ – В: Исторически преглед, 2, 1989, с. 52-57.
[23] Заимов, Й. Заселване на българските славяни на Балканския полуостров. Проучване на жителските имена в българската топонимия, С. 1967, с. 119; Ковачев, Н., Хр. Станева „Из старинната топонимия на Тетевенско“ – В: Страници из миналото на Тетевенския край, С. 1981, с. 57.
[24] Daničič, D. Rječnik iz knijiževnih starina  srpskih, Graz 1962, s. 209.
[25] Захариев, Й. „Кюстендилско краище“ – В: Сборник за народни умотворения, 32, 1918, с. 330.
[26] Попхристов, Г. „Старопечатни книги и ръкописи в читалищната библиотека“ – В: Юбилеен сборник на читалището „Еленка и Кирил Д. Аврамови“ в гр. Свищов, Свищов 1931, с. 154; Христова, Б., Д. Караджова, А. Икономова Български ръкописи от XI-XVIII в., запазени  в България. Своден каталог, 1, С. 1982, с. 157, № 426.
[27] Ганев, С., В. Найденов Цит. съч., 47-49.
[28] Герасимов, Т. „Пет манастирски печата“ – В: Известия на Археологическия институт, 30, 1967, с. 206-208.
[29] Извори за българската история, 10: Турски извори за българската история, 1, С. 1964, с. 289; Извори..., 26: Турски..., 7, С. 1986, с. 87; срв.: Стойков, Р. „Нови сведения за миналото на български селища през XV-XVI в.“ – В: Исторически преглед, 6, 1959, с. 78-84.
[30] Гандев, Х. Българската народност през XV в., С. 1989, с. 107.
[31] За името на Киев виж: Сахаров, А. „Кий: Легенда и реальность“ – В: Вопросы истории, 10, 1975, с. 133-141; Котляр, М. „Таемница епонїма“ – В: Всесвїт, 7, 1980, с. 186-194; Архипов, А. „Об одном древнем названии Киева“ – В: Вопросы русского языкознания, 5, 1984, с. 224-240; Яйленко, В. „Тюрки, венгры и Киев: К происхождению названия города“ – В: Этногенез, ранняя  этническая история и культуры славян, М. 1985, с. 40-42; Назаренко, А. „По поводу одной гипотезы о происхождении названия Киев“ – В: Древнейшие государства на территории СССР, М. 1986, с. 220-222; Trunte, Н. „Kyj – ein altrussischer  Städtegründer?“ – In: Die Welt der Slawen, 1, 1988, p. 1-25.
[32] Фасмер, М. Цит. съч., 2, М. 1986, с. 231.
[33] Ковачев, Н. Цит. съч., с. 125-134.
[34] Катиħ, Р. В. „Обjaшньенье назив „Русиница“ манастира Св. Троjице код Призрена“ – В: Гласник СПЦ, 3, 1984, с. 67-70; срв.: Зироjевиħ, О. Цркве и манастири на подручjу Пеħке патриjaршиje до 1683. године, Београд 1984, с. 179-180.
[35] Иванов, Й. Н. Български преселнически говори. Говорите от Драмско и Сярско, 1, С. 1977, с. 108; срв.: Trifunović, D. „Lechnici i Ziemia lechnicka w starym pismiennictwie serbskim“ – Pamiętnik słowiański, 34 (1984), 1987, s. 167-178.
[36] Дуриданов, И. „Географските имена от Чипровския район като исторически извор“ – В: Език и литература, 2, 1969, с. 17.
[37] Tăpkova-Zaimowa, V. „Quelques representations iconographiques de St. Demetrius et l’insurrection des Assenides – premier scission dans son culte oecumenique“ – In: Byzantinobulgarica, 5, 1978, p. 261-267; Тъпкова-Заимова, В. „Търновград и култът на св. Димитър Солунски“ – В: Величието на Търновград, С. 1985, с. 50-55.
[38] Френски пътеписи за Балканите XV-XVIII в., ред. Б. Цветкова, С. 1975, с. 271.
[39] Трайчев, Г. Манастирите в Македония, С. 1933, с. 130, 141; Начов, Н. Калоферската мъжка св. обител, С. 1895, с. 7-8.
[40] Габровски, И. История на църквата „Св. Троица“ в Габрово, Габрово 1978, с. 1.
[41] Кънчов, В. Избрани произведения, 1, С. 1970, с. 279.
[42] Богоров, И. Няколко дена разходка по българските места, Букурещ 1868, с. 27.
[43] Неофит Бозвели Съчинения, С. 1965, с. 159.
[44] Kadas, S. Mount Athos, Athens 1980, p. 85, 141, 165.
[45] Старата църква е описана само в: Ганев, С., В. Найденов Цит. съч., с. 28-38; Мутафчиев, П. Цит. съч., с. 135-149.
[46] Пак там, с. 347-349.
[47] Енчев-Видю, И. „Гложенският манастир“ – В: Мир, № 8853, 6 януари 1930.
[48] Frinta, M. S. „Raised Gilded Adornment of the Cypriot Icons and the Occurrence of the Technique in the West“ – In: Gesta, 2, 1981, p. 333-347; Idem „Relief Imitation of Metallic Sheating of Byzantine Icons as an Indikation of East-West Influences“ – In: The High Middle Ages, 7 (1980), 1983, p. 147-146.
[49] Василиев, А. Ктиторски портрети, С. 1960, с. 91-94; Наследникова, В. История на българския костюм, С. 1974, с. 69-70, 72.
[50] Ганев, С., В. Найденов Цит. съч., с. 36.
[51] Дилевски, Н. Цит. съч., с. 100. За историята на епископските одежди виж: Walter, С. Art and Ritual of the Byzantine Сhurch, London 1982, р. 7-34.
[52] Примери в: Овчаров, Д. „Средновековни некрополи от Търговищко“ – В: Преслав, 2, С. 1976, с. 228; срв.: Сотиров, И. Чипровска златарска школа (албум), С. 1984, ил. 106, 111-112; Посникова-Лосева, М. Русская златная и сребраная скань, М. 1981, ил. 106-107.
[53] Мутафчиев, П. Цит. съч., с. 361.
[54] Павлов, М. Цит. съч., с. 17.
[55] Ганев, С., В. Найденов Цит. съч., ил. с. 16; Чавръков, Г. Български манастири (албум), С. 1978, ил. с. 74.
[56] Стефанов, П. „Живот и дело на зографа Иван Попрайков“ – В: Тревненска художествена школа, С. 1985, с. 85-86.
[57] Walter, С. „The Thracian Horseman: Ancestor of Warrior Saints?“ – In: Byzantinische Forschungen, 14, 1, 1989, p. 657-673.
[58] Лазарев, В. Русская средневековая живопись. Статьи и исследования, М. 1970, с. 66.
[59] Божков, А. „Изменения в иконографските изображения на св. Георги и св. Димитър и българският принос в тази област“ – В: 1300 години българско изобразително изкуство, С. 1984, с. 90.
[60] Дурново, Л. Очерки изобразительного изкусства средновековой Армении, М. 1979, с. 57, ил. 24.
[61] Restle, М. Die byzantische Wandmalerei in Kleinasien, 2: Recklinghausen, 1967, Taf. 32, 124, 156, 146; 3, Taf. 384, 436, 508-509.
[62] Лазарев, В. Фрески Старой Ладоги, М. 1960, с. 32-34.
[63] Millet, G., A. Frolow La peinture de Moyen Age en Yougoslavie, 1, Paris 1954, pl. 26.3-4; 3, Paris 1962, pl. 104.3; Петковиħ, В. „Циклус слика из легенде св. Ћорħа у Дечанима“ – В: Старинар, III сериja, 5, 1930, с. 7-11.
[64] Логвин, Г., Л. Миляева, В. Свенцицкая Украинская средновековая живопись, Киев 1976, ил. I, IX, XVIII, XLIII.
[65] Cottaz, М., M. Tilke, W. Bruhn Encyclopédie du costume, Paris 1955, ill. p. 39.
[66] Смирнова, И. А. Искусство Италии конца XIII-XV вв., М. 1987, ил. 96.
[67] Алпатов, М. История на изкуството, 3: Изкуството на Възраждането и на барока, С. 1976, ил. II.15.
[68] Ћуриħ, В. Дубровачка сликарска школа, Београд 1963, ил. 159.
[69] Логвин, Г., Л. Миляева, В. Свенцицкая Цит. съч., ил. LXXVI.
[70] Danco, J. et D. La penture paуsanne sur verre de Roumanie, Bucarest 21979, ill. 55.
[71] Ротердамски, Е. Възхвала на глупостта, С. 1984, с. 68.
[72] Blunt, А. Art and Architecture in France 1500-1700, Harmondsworth 41980, p. 41, ill. 22.
[73] Valsecci, M. National Callery Londra, Navara 1971, ill. 49.
[74] Brown, D. A. „St. George in Raphael’s Washington Painting“ – In: Studies in the History of Art, 17, 1986, p. 37-44.
[75] Livie, В. „St. George triomphant“ – In: Connoisseur, 850, 1982, p. 67-70.
[76] Zubek, P. „Ein unbekanntes Werk aus dem Umkreis des Hans Brüggeman“ – In: Nordelbingen, 47, 1978, S. 34-38.
[77] Brehier, L. La sculpture et les arts mineurs byzantins, London 1973, pl. XXIV.
[78] Алпатов, М. Этюды по истории русского искусства, 1, М. 1967, с. 103, 115.
[79] Belting, H. „Le peintre Manuel Eugenicos de Constantinople en Georgie“ – In: Cahiers archeologiques, 28, 1979, p. 107, ill. 5.
[80] Паскалева, K. Църквата „ Св. Георги“ в Кремиковския манастир, С. 1980, с. 19, ил. 12.
[81] Евсеева, Л. М. „Греко-грузинская рукопись из собрание ГПБ“ – В: Древнерусское изкусство. Рукописная книга, 3, М. 1983, с. 342-367.
[82] Knappe, К.-А. Dürer. Das graphische Werk, Wien-München 1964, Abb. 221.
[83] Likhachov, D., V. Pushkarev Novgorod Icons 12th-17th century, Lenningrad 1980, ill. 198.
[84] Schaefer, S., P. Fusko European Painting and Sculpture in the Los Angeles Country Museum of Art, Los Angeles 1987, ill. p. 104.
[85] L’Art du Мoyen Age, Paris-Bruxelles 1979, ill., p. 502.
[86] Radocsay, D. „Wiener Wappenbriefe und die letzen Miniaturen von Buda“ – In: Acta Historiae artium, 1, 1973, S. 70, 72, Abb. 15; Eisler, J. „L’utilisation en Hongrie de deux gravures sur bois de Lucas Cranach l’Aine“ – In: Bulletin de Musee hongrois des beaux arts, 44, 1975, p. 41-52, ill. 33.
[87] Valsecchi, М. Venezianische Malerei, Gütersloh 1962, Taf. 4; Knappe, K.-A. Op. cit., Abb. 37, 47.
[88] Chatzidakis, М. Icones de St. Georges des Grecs et de la collection de l’Institut, Venise 1962, p. 38-39, ill. 10.
[89] Burian, V., V. Tkadlcik „Tzv. „Dobrovskeho“ ikona v Olomouckych sbirkach“ – Umeni, 3, 1975, s. 208, ill. 4.
[90] Давидов, Д. Српски бакрорези 18. века, Нови Сад 1983, ил. 208.
[91] Voinescu, Т. Radu Zagravu, Bucuresti 1978, ill. 25.
[92] Nicolescu, C. Rumänische Ikonen, Bukarest 21976, Abb. 78.
[93] Papastratou, D. Hartines eikones. 1665-1899, 1, Athenai, 1986, sel. 204, eik. 1; sel. 207, eik. 213.
[94] Danco, J. et D. Op. cit., ill. 105.
[95] Ibid., ill. 106.
[96] Василиев, А. Български възрожденски майстори, С. 1965, с. 223, ил. 141; Тотева, П. Икони от Пловдивския край, С. 1975, ил. 41, 43; Пандурски, В. Паметници на изкуството в Църковния историко-археологически музей – София, С. 1977, ил. 319.
[97] Chrysostomos, Аbb. The Holy Royal Monastery of Kykko, Founded with a Cross, Limassol 1969, ill., p. 37.
[98] De Marly, D. „The Еstablishment of Roman Dress in 17th-Century Portraiture“ – In: Burlington Magazine, 868, 1975, p. 443-451; Hale, J. R. „The Soldier in Germanic Graphic Art of the Renaissance“ – In: Journal of Interdisciplinary History, 1, 1986, p. 85-114.
[99] Вайнштейн, С. И., М. В. Крюков „Седло и стремя“ – В: Советская этнография, 6, 1984, с. 114-130. За изображенията на конници в източноевропейското изкуство виж: Baskett, J. Das Pferd in der Kunst, München 1980; Cekalska-Zborowska, H. Kon malowany, Warszawa 1981; Tivadar, A. Horse and Horseman in Art, Budapest 1982; Billeter, E., W. Rotzler Fantaisie equestre, Cat. Lausanne 1982; Mackay-Smith, A., J. Drüsedow, T. Ryder Man and the Horse: An Illustrated History of Equestrian Apparel, Cat. New York 1984; Morka, M. Polski novozytny portret konny i jego europejska geneza, Wroclaw 1986.
[100] Шицкал, А. Г. Русский гражданский шрифт 1708-1958, М. 1959; Репертуар руского типографического гражданского шрифта XVIII века, 1: Каталог шрифтов и их описание, М. 1981.
[101] Иванов, Й. Български старини из Македония, С. 1970, с. 524.
[102] Райков, Б., Хр. Кодов Славянски ръкописи в Рилския манастир, 1, С. 1986, с. 106-107, № 65.
[103] Запаско, Я., Я. Iсаевич Пам’ятки книькового мистецтва. Каталог стародрукiв, виданих на Українi, 2.1 (1701-1764), Лвiв 1984, с. 56, № 1309.
[104] Пак там, с. 73, № 1544.
[105] Пак там, с. 85-86, № 1708.
[106] Пак там, с. 88, № 1749.
[107] Запаско, Я., Я. Iсаевич Цит. съч., 2.2 (1765-1800), Лвiв 1984, с. 20, № 2499; срв.: Iciченко, Ю. А. Киево-Печерський патерик у лiтературному процесi кiнця XVI – початку XVIII ст. на Украiнi, Kиiв 1990.
[108] Пак там , с. 33, № 2812.
[109] Яцимирский, Я. И. Славянские и руские рукописи румынских библиотек (= СбОРЯС, 79), СПб. 1905, с. 231, 526, 571-572, 576, 732.
[110] Юрченко, П. „Храмы города Херсона“ – В: Херсонские епархиальные ведомости, 14, 1881, с. 565.
[111] Серафимов, С. „Историческое описание Херсонского Успенского собора“ – Пак там, 3, 1881, с. 80.
[112] Писмо на Главното архивно управление при МС на Украйна, № 8 от 4 януари 1979.
[113] Срв.: Вольман, Б. Русские печатные ноты XVIII века, Л. 1957; Przywecka-Samecka, М. Drukarstwo muzyczne w Polsce do konca XVIII wieku, Krakow 1969.
[114] Архив Югозападной России, 1.2-3: Материалы для истории православия в Западной Украине в XVIII ст. Архимандрит Мелхиседек Значко-Яворский, 1759-1771, Киев 1864; Денисов, Л. А. Православные монастыри Росийской империи, М. 1908, с. 313; Зыбковец, В. В. Национализация монастырских имуществ в Советской России (1917-1921 гг.), М. 1957, с. 164.
[115] Леонид (Кавелин), архим. Славяносербския книгохранилища на святой Афонской горе, в монастырях Хилендаре и святом Павле, М. 1875, с. 30-31.
[116] Предговорът е публикуван в: Линца, Е. „Паисий Величковский – един между последните големи църковнославянски книжовници“ – В: Старобългаристика, 3, 1983, с. 21-23.

Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/3yr3 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Стреми се с всички сили да проникнеш със сърцето си дълбоко в църковните чтения и пения и да ги издълбаеш върху скрижалите на сърцето си.

Игумен Назарий
   

Нов проект

104436362 555801255082665 8408151784969210671 n

Какво представлява проектът?

За кого е предназначено изданието?

Kое прави това издание различно?

Как можете да помогнете:

Карикатура на седмицата