Мобилно меню

5 1 1 1 1 1 Rating 5.00 (45 Votes)

hill bozovich

Какво е да бъдеш свещеник в хоспис, където хората очакват смъртта, а дните до нея са отброени. Разказва отец Христофор Хил, англичанин и православен свещеник, който дълги години служи в първия московски хоспис, в едно интервю за „Православие и мир“.

- По какво църковното служение в хосписа се отличава от всяко друго служение?

- Тук трябва повече да се организираме и съобразяваме. В енорията всички хора са като цяло здрави, а тук нуждите и възможностите са абсолютно различни. Правя незначителни съкращения в Литургията, тъй като силите на хората са малки. При нас всичко е максимално просто, певците са двама.

Някои неща, които в обикновените енории се пеят, при нас се четат. Символа на вярата и „Отче наш“ произнасяме всички, а не ги пеем. Хората просто не са в състояние. Затова пък се вместваме в петдесет минути, максимум час, хората не се уморяват, могат с радост да се причастят. Дори успявам да прочета проповед, съвсем кратичка, не в стила на св. Йоан Златоуст (смее се).

В обикновената енорийска практика преди четенето на Символа на вярата дяконът и свещеникът казват: „Двери, двери, в премъдростта да внимаваме!“, и после изпяват Символа. А при нас няма врати, затова обикновено повтарям това, което свещениците казват в този момент в олтара – обръщам се към събралите се и казвам: „Христос е посред нас“. И тези, които са в храма (днес например бяха десет души), отговарят: „Е и ще бъде!“.

- Идеалната Литургия е проста, без помпозност, нищо излишно. Не мислите ли, че в някои отношения тя е даже по-истинска от дългата служба?

- Не, не бих казал, автентичност има навсякъде. Архиерейските служби, патриаршеските служби в храма „Христос Спасител“ са много тържествени, обичат ги както енориашите, така и свещениците. Значи така трябва да бъде.

А нашият приоритет е простотата. В Евангелието така е казано: „Където са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз между тях“.

- Писателят Луис Карол, автор на „Алиса в страната на чудесата“, описва пътуването си до Русия и посещението на православна църковна служба. Той видял великолепна фасада и се запитал – а какво има зад нея? И има ли нещо?

- Аз ясно си спомням първите си посещения на църковни служби през 1984 г. в гр. Воронеж, където бях стажант. Не, не видях никаква фасада, а напротив, видях вход. Разбира се, тогава богослужението не ми беше много ясно, трябваше да го изучавам, което също не е лошо. Но още си спомням как стоях на прага на онази църква, тя беше пълна с хора (предимно възрастни жени) и всички гледаха в една посока, към олтара, където се отслужваше тайнството Евхаристия. Царските двери бяха отворени, епископът служеше. Това, което ме порази – и това, което липсва в Западната църква, – е иконостасът. Веднага виждате Христос, Божията майка, пророците, Йоан Кръстител, над царските двери изобразена Тайната вечеря. И те образуват едно цяло, както казват богословите: войнстващата Църква и тържествуващата Църква. Линията между временното и вечното, между земята и небето сякаш изчезва. Мнозина възприемат иконостаса като преграда, но всъщност, ако каноните се спазват правилно, това е прозорец към небесния свят. И самата Църква в известен смисъл е икона.

- Често ли идват във Вашия храм хора, които преди изобщо не са ходили на църква? Какво им казвате?

- Случва се. Служа тук, в хосписа, от двадесет и шест години. Има случаи, когато деца на възрастни хора, починали в първите години от основаването на хосписа, се връщат тук към края на живота си, а те вече са на седемдесет-осемдесет години. Това са две различни поколения – различни като това от 90-те и сегашното. След разпадането на Съветския съюз хората загубиха много идеологически ориентири и Църквата беше като фар. Хората виждаха тази светлина, но не знаеха откъде идва. Тогава нашата задача беше да им помогнем да разберат какво е Църквата, какво е Тялото Христово и животът в Христос. Едни го възприеха на битово равнище, други започнаха да навлизат по-дълбоко, да четат Евангелието. Също и Антоний Сурожски, чиито книги тук, в нашия хоспис, са много търсени.

Самият процес на умиране обаче призовава човека към някакво преосмисляне на живота си. Един се обръща към доверени приятели, друг - към психолог, трети - към свещеник.

Как да помогнем на човека да се ориентира във всичко това? Да му кажеш, че животът му е минал напразно? Разбира се, това е подигравка с човека. Няма напразен живот, дори човек да го е прекарал извън Църквата. Всеки живот е уникален.

Има един английски поет, Колридж, той казва: спрете който и да е човек на улицата и нека ви разкаже живота си – ще можете да напишете книга за този човек. Същото нещо се случва и при нас, защото човек, приближавайки края на живота си, иска да направи равносметка. Моята задача, а и не само моята, но и на медицинските сестри, лекарите, посетителите, на всички, които са близо до него, е да помогнат в това. Това понякога е трудно, дори мъчително.

- Кога е мъчително?

- В онези редки случаи, когато нещо лежи на съвестта на човека и той никога не е могъл да каже на някого за това. Моята задача тук, задачата на Църквата, не е да накара човека да се мъчи, а напротив, да направи така, че това мъчение да спре възможно най-скоро. Все едно човек има дълбока рана, от нея стърчи нож и тече кръв. Необходимо е да се извади ножът и да се постави превръзка, да се даде духовно лекарство. Трудно е. Доколко успешно го правим, нека други съдят.

- Не мислите ли, че именно с това страдание човек се приближава до Христос? В крайна сметка и Христос умираше и се страхуваше от смъртта.

- Казват, че човек умира, както е живял. Някой тихо, някой наистина с трудни преживявания. Но не мисля, че самият факт на смъртта изкупва греховете на човека. Ние имаме само един Изкупител – Христос. И тази среща с Бога, Който спасява, изкупва, се случва с всекиго от нас – няма значение дали сте вярващ или не, римокатолик, православен, мюсюлманин. Тя ще се случи отвъд пределите на нашия земен живот, и тази тайна е скрита от нас. Струва ми се, че не трябва да разсъждаваме за нея.

Веднъж владика Антоний (митр. Антоний Сурожски, бел. ред.) ми каза, че любопитството е грях. Още бях ученик и изобщо не го разбрах. Как така? Без любопитство човек не може да бъде математик, физик, богослов, философ, историк. Разбира се, той имаше предвид нещо друго.

Има тайнствени области от човешкия живот, които са затворени за нас и ние трябва да уважаваме и почитаме това.

Бъдещият живот на човека е точно такава област. Ето защо Църквата смята за грях всякакви гадания на карти и други подобни. Единственото, което имаме, е молитва и надежда, че Бог ще приеме Своето чедо, Своето творение. И отново мнозина бъркат Божия съд с човешкия. Човешкият съд е несъвършен, той може да бъде груб и несправедлив. Божият съд се основава преди всичко на любовта, а не на осъждането. Ние сме тези, които често осъждаме себе си със своите постъпки.

- Казват, че Бог е справедлив и в същото време милостив. Как може да се разбере това?

- Сега ми хрумват думите на преподобния Исаак Сириец, ако не се лъжа, че всъщност Бог не е справедлив: ако Той даде на всички ни според нашите недостатъци и грехове, тогава нямаше да има живот изобщо. Така че „несправедливостта“ на Бога може да се разбира като Божия милост. А справедливостта в нашия, човешки смисъл, би трябвало да възтържествува тук на земята, но това не се случва. Лошите хора понякога заемат най-добрите места в живота, просперират. Самият Господ казва, че дъждът пада върху праведните и грешниците. Не бива обаче също да се причислявате към категорията на праведниците с надеждата, че Господ ще се разправи с грешниците.

- За Вас казват, че не сте много склонен да давате интервюта. Защо?

- Е, първо, имам много малко време в хосписа и, второ, те започват така: „О, вие сте англичанин? Колко интересно!“. И какво му е интересното? Европейците отдавна не са екзотика, дори в Руската православна църква.

- Не, все още са екзотика. Особено в последно време Русия се отдалечава все повече от Европа както културно, така и политически.

- Русия е друга Европа, но все пак Европа. А Руската църква във Великобритания и другите страни не е изчезнала. Можеш да си европейски християнин и сто процента православен. Тук няма противоречие.

- Защо тогава в официалните речи толкова често чуваме думата „православие“ и толкова рядко „християнство“ и „Христос“? В крайна сметка православието, римокатолицизмът са само форма на нашата вяра, но не и нейната същност.

- Разбира се, че не са само форма. Православието не бива да се свежда до наличието на брада, облаци от тамян и великолепна служба. Православие означава, че ние правилно прославяме Бога. Какво означава да „хвалиш правилно Бога“? Не просто да спазваш ритуали, правилно да вършиш поклони и да палиш свещи. Длъжни сме да прославяме Бога с делата си в живота.

Благодатта, която черпим в Църквата от божествената Литургия, трябва да пазим всекидневно и да я използваме като благословение за добри дела. Ако няма такива, дори най-обикновени в течение на деня, значи денят ни е пропилян. Призвани сме да прославяме Бога не само на молитвено равнище, но и чрез целия си живот. Както е казано в Евангелието, "с цялата си сила".

- Вие строг пастир ли сте или мек, снизходителен? Това нерядко се променя в живота – в младостта си пастирите са взискателни, а с възрастта „омекват“.

- Бих сравнил служението на свещеника с работата на градинар. Градинарят се грижи за цветята и знае как да ги полива, на каква почва най-добре виреят, кое има нужда от ярка светлина и кое има нужда от сянка. Ако се грижите неправилно за растенията, те ще умрат. Трябва да познавате човека и тогава разбирате какъв подход му е необходим. Един няма да се обиди от строга дума, а друг ще се отчае и няма да дойде пак в храма. Само ще стане по-зле, а не по-добре. Едно от главните предизвикателства в пастирското ми служение за тези тридесет години е познаването на хората. Когато в една енория хората идват за причастие и свещеникът знае всеки по име, това е голям плюс.

Дори в една голяма община свещеникът трябва да познава поне половината от енориашите: как живеят, какви радости имат, какви скърби. За това е нужно време. Затова е страхотно, че сега в много енории, включително в нашата, при храма „Св. Екатерина“, се събираме на чай след Литургията. За да могат хората да се опознаят, да общуват неформално и да говорят за неща, които не са пряко свързани с Църквата.

- Ами ако при Вас дойде напълно непознат човек?

- Тогава по подразбиране отношението е пасивно, но с желание да се слуша.

Пред мене идва непознат, дори не знам какво ще ми каже. От друга страна, каквото и да каже той, кой съм аз, че веднага да започна да го наказвам? Още по-невъзможно беше това преди тридесет години, когато току-що бях станал свещеник, а при мене идваха възрастни хора. Та те имаха сто пъти повече житейски опит от мене!

- Чели ли сте разказа „Неудачник“ от „Православния патерик“ на Мая Кучерская?

- Чувал съм за тази книга, но не съм я чел.

- Там има описание на един свещеник, който не може да направи нищо. Нито да служи красиво, нито да проповядва, нито да ремонтира храма. И той нямал нищо: нито спонсори, нито верни чеда, нито кола, нито мобилен телефон, нито дори деца. Все едно изобщо го нямало. Когато обаче свършил живота си и умрял, свещите на енориашите на заупокойната служба се запалили от само себе си, а в храма проблеснала неземна светлина. Дали свещеникът трябва да бъде ярък човек, привличащ сърцата, или такъв незабележим, „неудачник“?

- Мога да повторя думите на владика Антоний, който казваше, че свещеникът трябва да бъде прозрачен, той трябва да проявява в себе си образа Христос. Ако постави себе си на първо място, а не Христос, ще бъде в беда. Това е главният фундамент на нашето пастирско служение: да водиш хората към Христос, а не към себе си. Свещеникът трябва да се смали, за да могат те зад него да видят Христос.

Наскоро четох интересни дискусии за това как се е променило църковното изкуство в Русия през последните петстотин години. Преди това човекът влизал в храма, например в катедралата „Света Софѝя“ в Новгород, виждал иконата на Спасителя във византийски стил с толкова огромни очи, че дори сияели в полумрака на храма. И още на прага той бил привличан, усещал се в присъствието на Христос.

Когато църковното изкуство станало по-светско и започнало да възприема илюстративните техники на западната живопис, този стремеж към Христос в иконата започнал да отслабва. Секуларизираното църковно изкуство започнало да поставя бариери между човека и Бога, вместо да ги премахва. Иконата има литургично значение, иначе е, както казва митр. Антоний, „боядисан дъб“. И свещеникът, ако поставя себе си на първо място, може да се превърне в такъв боядисан дъб.

- Ако не бяхте срещнали владика Антоний, щяхте ли да бъдете православен?

- Удивителното е, че за първи път чух името на владика Антоний тук, в Русия. Посещавах храм във Воронеж и по това време вече бях решил, че православието е моята вяра, но не знаех за владика Антоний. Настоятелят на църквата, където ходех по това време, най-накрая ме покани на разговор, което в съветско време беше рядкост. И ми каза: „В Лондон има един митрополит Антоний. Вие непременно трябва да се запознаете“. Това беше единственият ми разговор с този свещеник. Благодарен съм му. Скоро след това той почина. Запознах се лично с владика Антоний едва три-четири години, след като започнах да ходя в православната църква.

Владиката беше човек с колосален духовен опит, който споделяше с хората. За мене и за мнозина той беше авторитет. Къде да намерим днес в Църквата хора, които притежават дара да привличат човешките сърца? В наше време, ако човек се интересува и почувства призив от Бога, той започва да посещава църквата, запознава се със свещеника, което беше невъзможно през 80-те, и така се въцърковява. Вече тръгнал по този път обаче, той трябва да продължи, да научи много повече за новооткритата си вяра. И къде отива? В интернет, пак там, и намира такива глупости, които само го отдалечават от Църквата.

- Защо винаги говорите лошо за интернет? Не е ли въпросът какво ще прочетете там, какви източници ще намерите?

- Е, разбира се, може и владика Антоний да прочетете в интернет. Има много ценен материал, но е пълно с разни чатове, блогове, в които е пълен хаос. Веднъж ми показаха някакъв блог, където членовете осъждаха всичко и всекиго за ерес. Представяте ли си? Хората са станали православни преди по-малко от година и вече са експерти по ересите и каноните!

Винаги предупреждавам за опасностите от „Православието чрез интернет“ като заместител на живото духовно общуване.

Източник: Православие и мир

Превод: Златина Иванова


Кратък адрес на настоящата публикация: https://dveri.bg/8qwx4 

Разпространяване на статията:

 

И рече старецът...

Който следва Христа в самота и плач, е по-велик от оня, който слави Христа в събранието.

Св. Исаак Сирин